Четиринадесета лекция

Щутгарт, 14 януари 1921 година

Днес ще продължим тона от вчера на нашите разглеждания и ще се постараем да извлечем от материала, който в края на краищата е съставен от резултати на наблюдения на небесните явления, за които се опитваме да намерим истинската форма, такива представи, които могат да ни въведат в структурата на небесните явления. Тук преди всичко бих искал още един път да посоча това, което може да следва от вчерашните повече исторически разглеждания.

Трябва да си изясним, че в края на краищата както мировата система на Птолемей, така и тази, която е приета в съвременната астрономия, представляват опити по някакъв начин да се обедини това, което ни предлага външното наблюдение. И както в системата на Птолемей, така и в системата на Коперник, се предлага опит да се представи във вид на определени математически фигури това, което е било възприето – както разбирате, в светлината на казаното вчера, не мога да употребя думата „видяно“. Защото това, което трябва да стои в основата на всяка геометрия или някакви пресмятания или измервания, в края на краищата, е все пак наблюдението. По същество, може да става дума само за правилното разбиране на наблюдавания факт. Но за да се формира съответното мнение за това, видимо е нужно запознаването с факта, как в днешния научен живот твърде лесно се приема това, което може да се наблюдава, което може да се възприема.

Трябва преди всичко да се постави въпроса, който непосредствено произтича от наблюдаваните факти. В тези лекции поради недостиг на отделеното за тях време, аз, разбира се, няма да успея действително да демонстрирам и обсъдя всички подробности. Ще успея да дам само насоката. Давайки тази насока, се опитах да ви посоча, че движенията на небесните тела в небесното пространство по някакъв начин трябва да бъдат съотнесени с това, което е формирано в човешкия организъм, в края на краищата, даже и в животинския и в растителния организъм. Тук трябва да бъде заложена някаква връзка. Че такава връзка трябва да съществува, можем да се убедим от способа, по който разглеждахме фактите. Колкото по-нататък се задълбочите в тези факти, толкова повече ще видите тази връзка. Искам само да ви посоча пътя – ще повторя това още един път, – по който в края на краищата може да се стигне до резултат: човешките, животинските и растителните организми са така формирани, че при разглеждане на тези форми във вид на линии, както правихме това, например проследявайки в организма преминаването на лемнискатите в различните направления, се открива някакво сходство между това формообразуване и системите от линии, които могат да се прекарат при разглеждане на движенията на небесните тела. Но тогава възниква въпросът: от какво, собствено, е обусловена тази връзка? Каква възможност има да се демонстрира тази връзка като очевидна, като обоснована в себе си? За да се вникне в този въпрос, трябва да се сравни особеният вид съзерцание, който стои в основата на птолемеевата система, с вида съзерцание, който стои в основата на нашата днешна коперникова мирова система.

Какво все пак правим, когато в смисъла на днешната коперникова мирова система, си обясняваме тази мирова система като пресмятаме и геометризираме? Ние наблюдаваме. Наблюдаваме в небесното пространство тела, които просто по вид можем да ги разглеждаме като идентични. Виждате, че се изразявам много внимателно. Пък и не можем да кажем повече от това, че тези тела ги разглеждаме по вид като идентични. Някои съвсем прости експерименти могат да ви накарат да бъдете по-предпазливи в начина си на изразяване по отношение на външния свят. Обръщам вниманието ви на следния малък експеримент, който сам по себе си няма никаква ценност, но който има значение за възпитаване на тази предпазливост в живота на човешките представи.

Представете си, че по определен начин съм дресирал кон, така че по време на бягане да има определена закономерност в разгръщането на крачката – конят, впрочем, винаги притежава такова нещо, – и сега фотографирам дванадесет последователни позиции на този кон. И така, бих получил дванадесет изображения на този кон. Тези дванадесет изображения на коня ще разположа по кръга така, че самият аз като наблюдател да се намирам на известно разстояние от тях. След това тук, от тази страна, ще разположа барабан, който има отвърстие, барабан, който ще въртя така, че първо да виждам едно изображение на коня, след това според степента на въртене на барабана – следващото изображение и така нататък. Ще получа видимото изображение на бягащ кон. Ще ми се струва, че малко конче бяга тук в кръг. И все пак реалният факт, стоящ тук в основата, не е реално бягащ кон, а това, че за мен са видими дванадесет изображения на коня, всяко от които в действителност остава на своето място.

И така, виждате, че мога не само да предизвикам видимост на движенията в перспективен смисъл, но мога също да предизвикам видимост на движенията напълно качествено. Не всичко, което изглежда като движение, действително е движение. Затова този, който се стреми да говори внимателно и иска да се приближава към истината само след щателни изследвания, първо трябва да каже, колкото удивително и парадоксално да звучи това за нашите толкова умни съвременници: да, три последователни положения на това, което наричам небесно тяло, ги наблюдавам така, че ги смятам за идентични на стоящото в основата им. Това значи, че проследявам Луната в нейната траектория като в началото хипотетично слагам в основата това, което винаги е една и съща Луна. Това е абсолютно вярно, но само по отношение на така проявяващото се явление. И така, какво правим? Виждаме в така нареченото движение това, което смятаме за идентични небесни тела, съединяваме с линии вижданото от нас на различните места и се опитваме да интерпретираме тези линии. Това е, което ни дава системата на Коперник.

Школата, от която е излязла мировата система на Птолемей, първоначално не е действала по такъв начин. Тогава още е живеело усещането за цялостния човек, както ви казах вчера. И доколкото е живеело цялостното възприемане на човека, също и представата, която са получавали по отношение на небесното тяло, е била по същество различна от това, в което се е превърнала по-късно. Този, който с възприемащ разум е получил птолемеевата система, не е казвал: Луната се намира там горе. Той не е казвал това, тази интерпретация е внесена в мировата система едва сега. Той не е казвал, че Луната се намира там горе, защото в това време тя поднася явяването си само на очите. Той не е правел това, а е отнасял явлението към целия човек и е подразбирал: тук аз стоя на Земята и както е вярно, че аз стоя на Земята, толкова вярно е и това, че аз стоя също и вътре в Луната, защото Луната се намира тук (рис. 1, защрихованата повърхност).

Това е Земята, а цялото това – Луната, която е значително по-голяма от Земята. Големината на нейния радиус е равна на това, което наричаме разстояние до Луната – не мога да кажа до центъра на Луната – от центъра на Земята. С такава големина е била Луната в смисъла на птолемеевата система, както първоначално е била формирана. И това тяло, което навсякъде обикновено е невидимо, развива на единия край процес, благодарение на който става видимо това малко парченце (топчето в горния външен край). Всичко останало е невидимо и, освен това, произлиза от такава субстанциалност, че вътре може да се живее, и тялото те пронизва. Само в този край то е видимо. По отношение на Земята се върти цялата тази сфера, която, впрочем, е не сфера, а елипсоида, затова се върти и това, което тук е видимата част, тоест видимата Луна. Но това е само част от цялата действителност, с която имаме работа тук.

Това, което се проявява тук като представа, което действително е съществувало тогава, няма да изглежда в своята образност толкова плашещо парадоксално, ако поставите пред душата си една аналогия. Вземете в качеството ѝ на аналогия човешката или животинската яйцеклетка (рис. 2). Знаете, че на определен стадии от развитието на едно място обикновено се образува, по същество, прозрачен зародиш на яйцеклетката, така наречената плодна зона (Fruchthof), и от тази плодна зона произлиза образуването на останалия ембрион.

По такъв начин, ексцентрично, периферийно се образува център, от който след това произлиза останалото образувание. Ако сравните това мъничко телце с представата, която стои в основата на системата на Птолемей, например представата за Луната, ще добиете представа, че тук се мисли абсолютно аналогично. Така че може да се каже: в смисъла на птолемеевото разбиране за света съществува съвсем друга действителност, различна от тази, която се съдържа само в светлинния образ на Луната.

Този образ е това, което е станало с човека оттогава, когато птолемеевата мирова система са я възприемали като реалност: вътрешното преживяване, вътрешното чувство на организма, че се намираш вътре в Луната, – но после това съвсем е пропаднало и са започнали да се ограничават до светлинния образ. Човекът на петия следатлантски период не може да каже: аз се намирам вътре в Луната, Луната ме пронизва, – доколкото той не знае вече това, доколкото Луната за него е само малък светлинен диск или светлинно кълбо, или изобщо кълбо. От такова вътрешно възприятие е била конструирана системата на Птолемей. Към тези възприятия се връщаме и днес, ако разглеждаме нещата в правилната светлина, ако се отвоюва способността отново да се преживява цялата Луна. Напълно може да се разбере, обаче, че този, който изхожда от приетата днес представа за „Луна“, казва: не мога напълно да разбера, какво, собствено, отношение трябва да има между Луната и нещо в мен. В края на краищата, наистина е по-добре, когато хората отричат нещо изхождащо от Луната и влияещо на човека, отколкото когато създават по-този повод всякакви фантастични представи. Но още щом представата отново се върне към реалността, че живеем вътре в Луната, тоест, че това, което може да бъде наречено Луна, е обединение от сили, което ни пронизва, тогава вече няма да се учудим, че това обединение на сили формирайки действа също в човека и в животното, и че това, което действа тук, пронизвайки ни, всъщност е нещо имащо работа с формирането на нашия организъм. Следователно, това са такива представи, които отново трябва да отвоюваме за себе си. Трябва да ни е съвсем ясно, че видимото небе е винаги само фрагментарно откровение на действителното, изпълнено със субстанция мирово пространство.

Ако сега развиете представата, че живеете вътре в някаква субстанционална връзка, у вас ще се появи чувството: това е нещо много, много реално. Но в нашия общоприет астрономически възглед, днес сме заменили това с нещо измислено. Заменили сме това с нещо, което наричаме гравитация. Намираме само съществуването на взаимна сили на притегляне между това, което мислим за тяло на Луната, и това, което мислим за тяло на Земята. Тази гравитационна линия можем да си я представим като въртяща се, и тогава от образа, който възниква вследствие на тази въртяща се линия на гравитацията, приблизително бихме получили това, което съгласно предишните астрономически възгледи са наричали сфери – сферите на някакви планети. По същество не е станало нищо друго, освен преобразуването в мислени линии на това, което са усещали субстанциално, и което сега отново може да бъде преживяно субстанциално.

Следователно виждате, че трябва да мислим по различен начин за цялата конфигурация на диференцираното изпълване на мировото пространство, отколкото сме свикнали. Днес сме ориентирани според представата за гравитацията, като, например, казваме, че приливите и отливите са свързани с определени изхождащи от Луната гравитационни сили. Казваме, че тук от мировото тяло изхожда гравитационна сила и повдига водата. В смисъла на другата представа, би трябвало да се каже, че Луната пронизва също и Земята, и докато пронизва водната сфера на Земята, тук, в това място става издигане на водата; на друго място лунната сфера се проявява като светлинно явление. Не следва да се мисли, че тук съществува някаква особена сила на притегляне, а че тази пронизваща Земята лунна сфера заедно със Земята образува единна организация, и в тези два процеса виждаме само двете страни на единен процес.

Вчера използвах историческия начин на разглеждане само за да ви доближа до определени понятия. Бих могъл със същия успех да се опитам да получа тези понятия без позоваване на предишни представи, но за това би било нужно, разбира се, да се изходи от цялостно разглеждане на духовнонаучните предпоставки, на чиято основа бихме стигнали към същите представи.

Сега си представете тук земната сфера (рис.3). Като земна сфера представям това, което е твърдо

земно кълбо. Естествено, по същество, сега трябва да си представям лунната сфера с друга консистенция и субстанциалност. Разбира се, мога да мисля това, което обемно е пронизано от тези две сфери, пронизано също от трета и четвърта сфера. И така, представям си това някак пронизано и от трета сфера: това може да е слънчевата сфера, която вътрешно качествено се отличава от лунната сфера. Тоест казвам, че като човек съм пронизан от слънчевата и лунната сфери. Те, естествено, взаимодействат помежду си, доколкото се пронизват една друга, и проявлението на това взаимодействие е нещо в оформения организъм. Тук накрая можете съвместно да съзерцавате това, което по такъв начин пронизва организма с различна субстанциалност, и това, което намира своя израз във формирането; можете да съзерцавате, че формирането е просто резултат от това изпълване, от това проникване. Това, което в такъв случай виждаме като движение на небесните тела, е до определена степен знак, проява при определени отношения на границата на тези сфери. Това е нещо, което в настоящия момент е абсолютно необходимо, за да се стигне отново до реалната представа относно строежа на нашата мирова система. Сега можете да свържете нещо по-реално, отколкото преди, с идеята, че човешката организация има работа с този строеж на мировата система. Докато се виждат небесните тела там навън, няма да могат да се извлекат напълно ясни представи за тези връзки. Но в момента, когато се премине към действителността, се добива ясна представа, макар, естествено, нещата да започват да стават малко объркани, доколкото съществуват толкова много сфери, с които си пронизан, така че всъщност целия този процес на пронизване на организма може да изглежда малко объркващо.

Но работата, бих казал, още повече се влошава. Разбира се, преди всичко ние даже по-широко сме пронизани от земната сфера, защото на Земята принадлежи не само твърдото земно кълбо, на което стоим, но и водните маси; но, освен това, на нея принадлежи и въздухът, вътре в който съществуваме. Това все пак е единна сфера, вътре в която ние съществуваме. Само че по отношение на това, което предизвикват небесните явления, този въздух представлява нещо още доста грубо. Сега си представете, че се намираме вътре в земната сфера, намираме се вътре в слънчевата сфера, лунната сфера и още много други. Нека отделим само три от тях и да кажем: нещо в нас е резултат от субстанционалността на тези три сфери. Сега тук имаме нещо качествено, което математикът с известен ужас усеща при неговата количествена поява, а именно това, което той нарича проблем на трите тела. Но това действа в нас със своя резултат, със своята реалност. Благодарение на това трябва да си изясним, че действителната разшифровка на реалността, на действителността, не е просто нещо, и че навикът да се разбира действителността по прост и удобен начин, собствено, се корени само в удобството на човешкото мислене. Много от това, което се смята за научно, има своя източник само в това удобство на човешкото мислене. Ако се откажем от това, е нужно просто внимателно да подходим към работата така, както се опитахме да направим това в тези лекции, които понякога изглеждат недостатъчно внимателни само защото ни се налага да прескачаме от едно към друго, така че сами трябва да търсите тези връзки; тях ги има тук.

Също така внимателно трябва да постъпваме, ако искаме да овладеем този проблем от друга страна, на която също вече съм ви обръщал внимание, а именно от страна на самия човешки организъм в сравнение със съществата на другите природни царства. Казах ви, че можем да си представим разклоняването, изхождайки от една идеална точка. На единия клон трябва да разположим света на растенията, на другия клон – света на животните. Ако мислено продължим развитието на растителния свят в реалното царство на природата, ще стигнем до минерализацията на растителното царство. Можем напълно да си представим това като реален процес, ако го разгледаме с един очевиден пример. Днес добиваме минерални каменни въглища и намираме в тях минерализирана растителност. Какво ни спира да погледнем към аналогичните процеси, които са се разигравали за друг вид растения и, да кажем, от процеса на минерализация на растенията да изведем силициевите и прочие съставни части на минералната земна субстанция?

По съвсем друг начин, бих казал, можем да постъпим, ако търсим отношението на животинското към човешкото царство. Тук до известна степени трябва да си представяме, че развитието в животинското царство се придвижва напред, но след това се отклонява назад само в себе си и физически се реализира на предишната степен, когато тя е степента на животното. Така че до известен начин може да се каже: животинското и човешкото формиране изхождат от една обща точка. Обаче животното не се спира, докато не стане външно физически реално; човек се удържа на по-ранна степен и на тази степен става физически реален. Благодарение на това изобщо е възможно – защото тези процеси трябва да ги отнесем към ембрионалното развитие, – вече след раждането си човек да запазва способността за развитие в съвсем друга степен, отколкото животното. В минерала растителното формиране е превишило екстремума на растителното; в човека животинското формиране не стига до екстремум, а се удържа в себе си и на по-ранна степен се заема с външното формиране на природата. Така че получаваме именно тази идеална точка, от която излиза разклонението на един дълъг, неограничено дълъг клон и на един къс, от отрицателната страна също неопределен в себе си клон: растително царство, минерално царство; животинско царство, човешко царство.

Сега е необходимо да се получи определено разбиране на това, което тук, собствено, е представено с формирането на човека спрямо формирането на животното. Когато при човека по такъв начин е задържано развитието, тогава до известна степен предсрочно се е осъществило това, което иска да се реализира. Ако се изучава по начина, по който трябва да си представяме процеса съгласно това, което вече ви съобщих в тези лекции, ако се изучава участието на същността на Слънцето при образуване на тялото на животното – естествено, винаги по околен път, чрез ембрионалното развитие, – се научава, че пряката слънчева светлина може да има отношение с конфигурацията на главата на животното; косвената слънчева светлина, тоест, бих казал, слънчевата сянка във връзка със Земята, може да има работа с полярната противоположност на главата на животното. Ако сега внимателно и строго погледнем към това пронизване на животинското образувание с космическата слънчева субстанционалност и разгледаме формата, ще се научим да свързваме с това представата, която бих искал да ви опиша по следния начин. Представете си, че върху животинското формиране се оказва някакво въздействие във връзка със Слънцето. Да вземем обикновената астрономическа представа и да се запитаме в смисъла на тази представа: има ли някъде, освен това, което тук съществува благодарение на особените констелации именно като принцип на действие между Слънцето и животните, такава възможност за въздействие на слънчевата светлина в космоса, която не е пряко свързана със самото Слънце? Да, има. Всеки път, когато ни свети пълната Луна или изобщо само осветената Луна, нас ни озарява слънчевата светлина. Тук до известна степен космически се създава възможност, да ни осветява слънчевата светлина. Разбира се, всъщност това става по време на развитието на човека, в зародишния период, – и тогава, на ранните стадии на Земята, е съществувало пряко въздействие. Това, което тук днес е отглас от станалото, е просто унаследено. И така, отново имаме тук слънчевото въздействие, ту пряко, ту косвено, като отражение на слънчевата светлина от Луната.

Сега си представете следното. Представете си, когато отново нарисувам това тук схематично, че с развитието на животното при него това става така, че животното се образува под влияние на действието на Слънцето, съгласно тази схема (рис. 4).

Бих казал, че това е обичайното дневно и нощно въздействие, тоест главата и полярната противоположност на главата. Това е обичайното слънчево въздействие върху животното. А сега да вземем това действие на слънчевата светлина, което става, когато Луната се намира в противостоене, когато е пълнолуние, когато, следователно, слънчевата светлина действа по определен начин от противоположната страна, противодейства си чрез отражението. Ако си представим това (стрелката вертикално надолу на рис. 5) като посока на преките слънчеви лъчи за животинското формиране, трябва

да си представим, че животинското формиране се е придвижвало все по-далеч в смисъла на това пряко слънчево излъчване (рис.5), и животното толкова повече е ставало животно, колкото повече му е въздействало Слънцето. Но когато от противоположната страна противодейства Луната, или по-скоро Слънцето по околния път на Луната, животинското развитие отстъпва, то се отвежда в себе си (рис. 6). Това съответства на скъсяването на втория клон на разклонението, това е изместване назад (рис. 7). И така, виждате, че получихме космически корелат за това, което ви дадох като определена характеристика за разликата между човека и животното.

Това, което сега ви казах тук, може наистина непосредствено да се възприема от този, който постига възможност да възприема такива неща. Това задържане в своята организация човекът фактически го дължи на противодействието на слънчевата светлина по обиколния път на Луната. И благодарение на това, действието на слънчевата светлина, а именно нейното собствено качество – все пак и в двата случая това е слънчева светлина, – отслабва от това, че в лунното въздействие самото Слънце противостои на своето отражение. Ако самото то не се противопоставяше на въздействието на лунната светлина, тогава това, което е заложено в нас като формираща тенденция, би ни дало животинска форма. Така противодейства това, което представлява слънчево действие, на отразеното от Луната. Докато действа отрицателния процес, формирането спира и следствие от това е човешката форма.

Да проследим сега на другия клон растението в неговото формиране и да си представим слънчевото въздействие в растението – очевидно е, че тук има въздействие на Слънцето, – и това, че то не може да се проявява в определено време. Защото по време на зимата не може да се проявява възходящият, израстващ живот. Разликата в развитието на растението вече се вижда, когато просто се погледне разликата между деня и нощта. Да си представим сега това действие, което винаги протича ритмично, бих казал, повтаряйки се неограничено. Какво, собствено, имаме в този случай? Имаме действието на Слънцето и собственото действие на Земята, когато Слънцето, следователно, действа непряко, а заслонено от Земята. Действа Слънцето; отново действа не Слънцето, а Земята, и когато Слънцето действа отдолу, Земята му противостои. И така, имаме ритъм: преобладаващо действие на Слънцето, преобладаващо действие на Земята. Имаме растителното, което последователно ту е изложено на Слънцето, ту, образно казано, отново е въвлечено в земното, по определен начин земното въвлечено в себе си. Тук имаме нещо друго. В последния случай имаме съществено усилване на това, което в растението действа като слънчево, и това усилване на слънчевото посредством другото, земното, се изразява в постепенния преход на растението към процеса на минерализация. Така че, разбира се, трябва да кажем: ние се раздвояваме така, че по отношение на растението виждаме слънчевото действие, продължено посредством Земята до минерализация; слънчевото действие в животното, е прието в себе си обратно благодарение на лунното въздействие в човека (рис. 7). Бих могъл да нарисувам малко по-иначе тази рисунка и тогава тя би получила следния вид (рис. 8): тук – връщайки се към човешкото; тук – придвижвайки се към минералното, което, естествено, трябва да бъде в друга форма.

Това е, преди всичко, само символична рисунка, но това, което бих нарекъл разклонение между минералното и растителното царство от една страна, и човешкото и животинското царство от друга страна, тази символична рисунка по определен начин ни изразява по-ясно, отколкото първата рисунка, състояща се само от линии. Никога няма да се справите със систематиката на природните същества, ако си я представяте само праволинейно, ако не поставите в основата тази представа. Затова винаги всички природни системи, които започвайки от минералното, праволинейно преминават към растителното и след това към животното и човека, ще дават неудовлетворителни резултати. Става дума, че представяйки тази четворност, трябва да имаме работа с доста по-сложна взаимовръзка, отколкото тази, която се разполага само в праволинейния поток на развитие. Ако се изходи от такава представа, несъмнено няма да се стигне до някаква generatio aequivoca, към някаква абиогенеза, а към тази идеална централна точка, която стои някъде между животното и растението, която изобщо не може да се намери във физическото, но която несъмнено е свързана с проблема за трите тела: Земята, Слънцето и Луната. По такъв начин, ако за вас, може би, даже математически е немислимо това, което може да се представи като някакъв вид идеален център на тежестта на трите тела: Слънце, Луна и Земя, и ако с това не можете добре да решите проблема за трите тела – в човека той е разрешен! С това, че човек преработва в себе си минералното, животинското и растителното, в него наистина е създадена своеобразна форма на идеалната точка на пресичане на трите въздействия. Това е вписано в него, това несъмнено се намира в него. И доколкото това присъства, можете да се съгласите, че това, което го има в човека, емпирично несъмнено съществува в различните места, доколкото това го има във всеки отделен човек, във всички хора, които са разселени по цялата Земя, така че те трябва да се намират в определени отношения към Слънцето, Луната и Земята. И ако би се удало по определен начин да се намери някакъв вид идеална точка на пресичане на слънчевото, лунното и земното въздействие, и се намери придвижването на тази точка за всеки отделен човек, то това би ни придвижило съществено напред в разбирането на това, което видимо можем да наречем движения по отношение на Слънцето, Луната и Земята. Но, както се казва, тук в действителност проблемът само се обърква, доколкото имаме толкова точки, колкото хора имаме на Земята, за които трябва да търсим движението. Обаче може да се окаже, че тези движения за различните хора само изглеждат различни. Ще побеседваме по-нататък за това утре.