Дванадесета лекция

Щутгарт, 12 януари 1921 година

Днес бих искал да ви насоча към това, как такива разглеждания водят към съвсем определени резултати. От една страна обърнахме поглед към движението на небесните тела, и макар още да не сме разглеждали конкретно тези неща – това предстои да направим, – все пак получихме поне обща представа за това, че имаме работа именно с определена подредба на движещите се космически тела. От друга страна, обърнахме поглед и към формообразуването на човека. От време на време хвърляхме погледи също и към растителното и животинско формообразуване и ще постъпваме така и занапред, привличайки тези неща в помощ на нашето разглеждане. Но основно насочихме погледа си към формата на човека. При това се изясни, че формата на човека е свързана с изразяващото се в движението на небесните тела – ще формулирам изреченията си колкото се може по-внимателно.

Вчера ви посочих, че вглеждайки се в човешкия организъм, навсякъде можем да открием формиращия принцип на примката, ако се абстрахираме от това, че двете крайно полярни противоположности са представени от радиуса и сферата. Така че в човешкия организъм трябва да търсим тези три формиращи принципа (рис. 1): преди всичко сферата с нейното действие, насочено навътре, радиусът и примката, лемнискатата между тях. Ще съдите правилно за тези формиращи принципи в човешкия организъм само тогава, ако мислите в себе си за примкообразната линия, за лемнискатата с разнообразни константи, ако мога да се изразя така парадоксално, тоест, ако на мястото където кривата в своето уравнение обикновено има константа, си представяме променлива величина. Тази променливост особено отчетливо е изразена в това, което в известна степен представлява средната част на човешкия организъм. Ако съединим цялата конструкция, състояща се от двойки ребра и гръбначен стълб, в качеството си на формиращ принцип тук в основата стои лемниската, макар в гръбнака едната половина на лемнискатата да е много компресирана, а другата половина, състояща се от

Рис. 1[1]

двойки ребра, да е разчленена (рис. 2), но това не трябва да ни вкарва в заблуда. Защото просто трябва да си представим, че пространственото разширяване в двойките ребра, а именно в ребрата, които се съединяват отпред в гръдната кост, следователно до определена степен чрез разреждане на материята, е компенсирано в гръбнака посредством уплътнение на материята.

Разглеждайки сега формата на човека от тази среда нагоре и надолу, ще намерим, че нагоре гръбнакът се разширява и по такъв начин преминава към някакво голямо разширение (рис. 3), а клоните на лемнискатата до определена степен изчезват за нас, по определен начин се скриват във вътрешното образувание и стават неопределени. Ако се придвижим тук надолу от средата (рис. 2) и разглеждаме, например, мястото на присъединяването на долните крайници към таза, намираме, че на това, което тук се разширява надолу, съответства израждане на другата част на лемнискатата. И така, трябва да очакваме подвижна в себе си лемниската, господстваща в средната част на човека, където в този случай можем да си представяме формиращите сили само така, че при разширение, именно до определена степен чрез разреждане на материалните сили, едната половина на лемнискатата се разширява, а другата се свива в себе си. И така, трябва да си представяме, че от средната част нагоре, частта от лемнискатата, която в началото е била свита в гръбнака, се разширява, а другата, отворената отдолу част от лемнискатата,

изчезва за нас; имаме и случай, когато затворената лемниската се изражда под средната част, а частите от лемнискатата, изчезващи нагоре (в посока на главата), продължават тук, включвайки се по определен начин в радиалното (рис. 4).

Виждате, че ако свикнем с възможността нагледно да проследяваме подвижната в себе си лемниската, и ако си представяме формиращия принцип на тази подвижна в себе си лемниската, комбинирайки го със силите, които спрямо центъра на Земята са или сфероидални, или радиални, по този начин задаваме система от сили, която можем да мислим като стоящи в основата – но под „сили“ не следва да си представяме нещо хипотетично, а само това, което се изразява вътре във формирането, – на цялото формиране, на цялото формообразуване на човешкия организъм.

В съответствие и отвън, в мировото пространство, в движенията на небесните тела намираме забележителни конфигурации на тези движения. Вчера видяхме, че в образуването на примките на планетите намираме извън нас същия принцип, който като формиращ принцип присъства вътре в нас. При проследяването на този принцип на формиране на примките интересното е това, че примките при Меркурий и Венера се появяват когато тези планети се намират в долно съединение, тоест когато те стоят между Земята и Слънцето, и следователно, когато благодарение на тях се усилва това, което представлява Слънцето за човека. Ако търсим примките на Марс, Юпитер и Сатурн, се оказва, че тези примки се появяват при положение на противостоене на тези планети. Така че от тази противоположност на положенията на съединение и противостоене, можем да намерим нещо, което трябва да съответства на определена противоположност във формиращите сили на човека. Ако си представим, че при Сатурн, Юпитер и Марс, които имат своите примки в положение на противостоене, тези примки, когато са много дейни, развиват съвсем особена дейност, трябва да свържем в човека това образуване на примки с нещо, върху което Слънцето влияе малко – вземете предвид, че тук имаме противостоене; тогава, доколкото Венера и Меркурий развиват своето образуване на примки в положение на съединение, трябва да приведем това образуване на примки в определена връзка с нещо, върху което във формиращите принципи на човека въздейства Слънцето или това, което стои в основата на Слънцето. Трябва до известна степен да си представяме, че чрез Венера и Меркурий се усилва слънчевото влияние; но слънчевото влияние отстъпва пред така наречените горни планети, които именно по време на образуването на своите примки изразяват нещо, имащо пряко отношение към човека, а не косвено отношение.

Ако обмислим това по-нататък и си изясним, че съществува противоположност между радиуса и сферата, трябва само да си спомним формата, която се проявява тук в тези движения, и ще трябва да си кажем: би трябвало Марс, Юпитер и Сатурн да са родствени, доколкото именно техните сфери си съответстват тогава, когато тези планети преминават към образуването на примки, следователно до известна степен тогава, когато сферичното образувание се измества навън. Сатурн, Юпитер и Марс, до известна степен без оглед на другите планети, оказват своите влияния върху това, което при човека е свързано с формирането на сфера, тоест на главата; напротив, доколкото наистина са полярно противоположни, движенията на примките на Венера и Меркурий се изразяват някак си в това, което в човека също е полярно противопоставено на главовото образувание, и, следователно, паралелът се прави не със сферичното образувание, а с радиалното образувание, тоест с това, което при израждането на едната част на лемнискатата враства до известна степен в развитието на крайниците, в радиалното развитие. Това трябва да съотнасяме към Венера и Меркурий. Но тогава сме принудени да си кажем: при горните планети, които развиват примката си в опозиция, това зависи от примката, от развитието на интензивността ѝ по време на формирането на примката; при долните планети Венера и Меркурий, същественото е, че те действат чрез това, което вече не е примка, което е противоположното на примката, тоест посредством останалата част на траекторията. Когато сега схематично изобразя примката на Венера (рис. 5), трябва да си я представите само така, и ще постъпите правилно, ако тази нейна част (пунктираната линия) си я представите като ставаща все по-малко действена, колкото по-надолу отива, тоест затварящото се в траекторията на Венера не се затваря в действието си, а преминава

в параболични действия, отговарящи на това, което става при образуването на човешките крайници, където става израждане на формата на гръбначните прешлени. Това израждане съответства именно на примката в траекторията, която вследствие на това не се задържа напълно, която до известна степен дава само посоката и след това не може да удържи тази посока. Това, което по отношение траекторията на Венера се затваря, в човешкото образувание се разпада. Можем да обобщим, че във всичко, което стои в основата на човешкия принцип на формообразуване, който преобразува така, че метаморфозата се открива между главата и крайниците с присъединяване към тях на обмяната на веществата, имаме това, което във Вселената съответства на противоположността между планетите с техните примки в положение на съединение и тези, които развиват примките си в противостоене. Между едните и другите, освен това, се намира и Слънцето.

От това за нас следва нещо съвсем определено. Следва, че по отношение на това качествено въздействие, което констатираме тук, а също и в орбитата на Слънцето, трябва да виждаме нещо, което по форма стои някак между формите на орбитите на горните планети и формите на орбитите на долните планети. Оттук виждате, че откритото от нас в орбиталното движение на Слънцето трябва да го прибавим към всичко това, което в човека се намира в средата между главовото образувание и системата на обмяната на веществата, тоест трябва да добавим ритмичната система към това, което някак е свързано с траекторията на Слънцето. Ето защо трябва да си представим противоположността между траекториите на горните и долните планети, и нещо в траекторията на Слънцето, което се намира между тях. И така, както по отношение на траекторията на Слънцето, така и по отношение на траекторията на Луната, тук обаче е налице нещо много важно. Тук имаме съществения факт, че нито траекторията на Слънцето, нито траекторията на Луната, ако се проследят движенията на тези небесни тела, не притежават образуването на примки. Те нямат примки. Значи, по определен начин трябва да противопоставим това, което свързва Слънцето и Луната с човека и изобщо със земното същество, и това, което представляват траекториите на планетите с техните примки. Траекториите на планетите с техните примки съответстват, очевидно, на това, което в човека се закръгля и приема формата на лемниската.

Ако просто разглеждаме човешката форма и разсъждаваме за отношението ѝ към Земята, не ни остава нищо друго, освен да свържем с траекторията на Слънцето това, което е радиално в човешката форма, както свързваме с траекторията на планетата това, което има форма на лемниската.

Виждате какво се получава, ако приведем целия човек, а не само човешкия орган на познанието, в определено отношение към звездното небе. Тогава се получава, че във вертикалната ос на човека по някакъв начин трябва да търсим това, което съответства на траекторията на Слънцето; че във всичко това, което е разположено по лемнискатата, трябва да търсим това, което съответства на траекториите на планетите, имащи форма на лемнискати, разбира се, на променящи се лемнискати. Но от това следва нещо изключително важно. Трябва да си представим, че благодарение на своята вертикала човек е свързан с траекторията на Слънцето. Но как можем сега да мислим за другата траектория, която също не притежава примка, а именно за траекторията на Луната? Естествено, в това, което вече посочихме, трябва – нужно е само без предразсъдъци да се разгледа образуването на Земята – да се търси съответствие на траекторията на Луната в линията, която преминава надолу по гръбнака на животното. Във факта, че линията на човешкия гръбнак е свързана с траекторията на Слънцето, а линията на гръбнака на животното е свързана с траекторията на Луната, трябва да търсим морфологичната разлика между човека и животното.

И така, ако искаме да намерим разликата между човека и животното, не трябва да оставаме на Земята. Тук с нищо няма да ни помогне занимаването само със сравнителна морфология, а трябва да обвържем това, което откриваме в морфологията, с цялата Вселена, за да получим от него някои индикации, как трябва да се разполагат една спрямо друга слънчевата траектория и лунната траектория, или поне на перспективата на разположението им. Пак ще кажа, че трябва да се изразяваме много внимателно. Те трябва да бъдат разположени така, че едната траектория да бъде приблизително перпендикулярна на другата траектория.

Ако помислите, че в човешката вертикала или, по-добре да кажем, в това, което съответства на основната линия на човешкия гръбнак, имаме работа с нещо, което по отношение на този осмислен морфологичен начин на разглеждане съвсем определено показва неговата свързаност с траекторията на Слънцето, не ви остава нищо друго, освен да приведете траекторията на Слънцето във връзка, която, разбира се, в следващите часове трябва да определим още по-точно, с това, което по някакъв начин съвпада с радиуса на Земята, като Земята може да прави движения, така че много от радиусите ѝ да съвпадат с траекторията на Слънцето. Във всеки случай трябва да си представяме, че траекторията на Слънцето по своята посока трябва да е разположена радиално към повърхността на Земята. Ако си представим това, не ни остава нищо друго, освен да мислим, че Земята няма как да се върти около Слънцето, и че, следователно, това, което добросъвестно се изчислява като въртене на Земята около Слънцето, непременно би трябвало да е резултат от някакъв друг вид движения.

Но, естествено, всички детайли, вземани предвид по отношение на човешкото формиране, са толкова сложни, че краткият лекционен курс не позволява да бъде изложено всичко. Но ако сериозно се съсредоточите върху качествено-морфологичните описания, ще забележите в самата човешка форма, че имаме работа с някакво преследване на Слънцето от Земята, в определена степен с изпреварващо движение на Слънцето, и някакво преследващо движение на Земята. Тоест трябва да става дума за това, че траекториите на Слънцето и Земята по някакъв начин съвпадат, че Земята по някакъв начин следва Слънцето, така че съществува възможността, радиусите на Земята при нейното въртене да попадат в траекторията на Слънцето, или поне да се намират в определено отношение към нея.

Естествено, сега можете да възразите, че всичко това противоречи на твърденията на обичайната астрономия. Но това не е така, това всъщност не е така! Защото знаете, че обичайната астрономия, за да обясни всички явления, трябва да прибягва освен до стоенето на Слънцето в определена точка, която трябва да е фокус на елипса, по която се движи Земята, и към помощта на движението на Слънцето по посока на определено съзвездие. Ако си създадете съответната представа за посоката на това движение, от обстоятелствата, изхождащи от движенията на Слънцето и движенията на Земята, както тук са конструирани, ще получите в резултат траектория за движението на Земята, която не съвпада със споменатата елипса, по която Земята се върти около Слънцето, а има друга форма, която съвсем не трябва да бъде такава (елипса). Искам постепенно да ви доведа до тези неща и днес само ще ви кажа, че не е нужно да разглеждате казаното тук от мен като някакъв преврат по отношение на обикновената астрономия. Важен е методологическият начин на разглеждане и включването на човешката форма в цялата система от движения на звездите. Съвсем не става дума да правим революция в астрономията. Това не е такъв случай. Ако си представяте, че движението на Земята става примерно така,(рис. 6) и

Слънцето също има някакво движение, лесно можете да си представите, че ако Земята следва Слънцето и Слънцето се движи, безспорно няма необходимост, също и според възгледа на съвременната астрономия, Земята тук да изпреварва Слънцето, а ако Слънцето се изплъзва тук, Земята може някак да се движи след него по самата траектория на Слънцето. Възможно е даже, ако погледнете хипотетичната скорост, пресметната за траекторията на Слънцето, да получите за резултиращото движение, образувано от приетото движение на Земята и приетото движение на Слънцето, много симпатичен математически резултат, даже със съответстващата скорост, позволяваща включване в днешната астрономия. Бих искал само да обърнете внимание, че изказаните тук неща, съвсем не се излагат без връзка със съвременната астрономия, а с по-задълбочено отношение към определени теории, които вземат предвид само някои движения, а други оставят без внимание. Моята задача тук не е да правя революция в астрономията – особено подчертавам това, за да няма приказки, – моята задача е да съединя формообразуването на човека с движенията на небесните тела и изобщо с цялата система на космоса. Впрочем, обръщам ви внимание, че съвсем не е просто съвместното осмисляне на астрономическите наблюдения с приетите конструкции на орбитите на небесните тела, доколкото – както знаете от втория закон на Кеплер – съществена характеристика, от която зависят формите на орбитите са радиус-векторите, тоест скоростта, която има радиус-векторът. И така, цялата форма на траекторията зависи от формата на радиус-вектора. Ако това е така, във формите на траекториите, срещани от нас, трябва да виждаме нещо, по отношение на което при известни обстоятелства, в един аспект можем да се отдадем на илюзии. Може да се окаже, че в това, което изчисляваме, изхождайки от скоростта и пак от дължината на радиус-вектора, имаме вече не първоначалните величини, а отново резултиращи значения на първоначалните величини, така че полученият мним образ сочи към нещо по-отдалечено. Но такова изказване съвсем не следва да го разглеждаме като нещо особено. Защото виждате, че ако в духа на нашата днешна астрономия поискате да пресметнете положението на Слънцето за някакъв ден и час, в действителност днес ще ви потрябва повече от някакво просто изчисление, изхождащо примерно от елементарния закон: Земята се движи около Слънцето. Отбелязвали сме като особено забележително, че в древната мистерийна астрономия – не в екзотеричната – се е говорило не за едно Слънце, а за три Слънца[2], че са различавали три Слънца. Тук трябва да призная, че, собствено, не намирам в това нищо необикновено, защото съвременната астрономия също говори за три Слънца[3]. Тя говори за Слънце, чиято траектория се пресмята като видимото отражение на движението на Земята около Слънцето. Тя има едно Слънце, чието движение изчислява, след това има още едно Слънце, което, собствено, е измислено Слънце, чрез което тя коригира някои неща, които не се съгласуват, нали така? И след това тя има и трето Слънце, посредством което тя отново коригира нещата, които след провеждането на първата корекция пак не се съгласуват. Така че в съвременната астрономията наистина се различават три Слънца: едно реално и две измислени. Те са необходими, доколкото това, което се пресмята, не съответства на действителното местоположение на Слънцето. Винаги се налагат корекции. Това вече ви подсказва, че не можем много да се доверяваме на нашите изчисления, че са необходими вече други средства, за да се създадат адекватни представи за движенията на небесните тела, различни от тези, които в днешно време се създават, изхождайки от формулите, по които пресмятаме.

Но ние няма да успеем да доведем до по-голяма определеност това, което досега сме имали предвид, бих казал, в общите представи за траекториите на планетите, ако не се придвижим по-нататък в разглеждането на самите земни същества. Тук вече е необходимо без предубеждение да погледнем, как се отнасят в определено отношение едно към друго, собствено, природните царства. Обикновено тези царства се разглеждат, разполагайки ги в права линия: минерално царство, растително царство, животинско царство. Искам да включа и човешкото царство, което някои, обаче, не признават, но това е така. Пита се, има ли изобщо смисъл такова разположение? Това разположение стои в основата на много наши съвременни разглеждания, във всеки случай, то е било положено в основата в периода на разцвет на механистичното разглеждане на природата. Сега в тази област властва известно, може да се каже, отчаяние в науката, но навиците в мисленето са си останали същите, както и преди двадесет-тридесет години, в периода на пълния разцвет. Най-приемлива за хората би била следната последователност: минерално царство, растително царство, животинско царство, човек, – като минералното царство е най-просто, след това, евентуално чрез определени съединявания на минерални структури да се получат растителните структури, на свой ред чрез съединяване на растителните структури – животински структури, и така чак до човека. Във всички мисли, формирали се по отношение на произхода на живота, generatio aequivoca[4], във всички тези неща се проявява тенденция да се обяснява одушевеното живо, чрез неодушевеното, чрез неорганичното, минералното. Мисля, че днес още има немалко учени, които се съмняват в това, че е възможно по друг начин да се представи връзката в реда на природните царства, освен обяснявайки чрез неорганичното това, което в крайна сметка се проявява в човека. И в колко статии, книги, лекции и прочие научни откровения, желаещи да бъдат възприемани абсолютно сериозно и професионално, навсякъде ще намерите сякаш хипнотизирания поглед, насочен към това, по какъв начин е могло някога наистина да възникне живото прасъщество в естествената връзка от разположението на атомите, които трябва да се разглеждат само минерално. Сега се пита възможно ли е по такъв начин изобщо да разглеждаме целия ред природни същества; и отчитат ли се при такова разглеждане всички съвсем очевидни и най-важни признаци.

Ако сравните, преди всичко, растителното същество с животното, ако съпоставите помежду им всички неща, които предлага наблюдението, ще откриете, че в животното няма изобщо нищо, което може да се разглежда като продължение на растителното образувание. Разглеждайки най-простото едногодишно растително образувание, можем да си представим продължението му в многогодишното растение. Обаче е невъзможно от органичните формиращи принципи да се извлече нещо, което би сочило към продължаване на растителното образувание в посока към животинското образувание. Напротив, напълно възможно е да се намери полярната противоположност между растителното образувание и животинското образувание. Тази полярна противоположност може просто да се схване в най-набиващата се на очи проява на противоположността между растението и животното в асимилационните процеси по отношение на въглерода и използването на кислорода. Трябва, разбира се, непременно да обърнете внимание тези неща да се разглеждат правилно. Недостатъчно е да се каже, че животното вдишва кислород, а растението сякаш издишва кислород, а вдишва въглероден двуокис. Тези неща не са толкова прости. Въпреки това, в цялото растително образувание относно органичния живот съществува полярна противоположност (спрямо животното) по отношение на кислорода и въглерода. Ставащото тук най-лесно може да се изрази така: това, което става при животното вследствие на свързването на кислорода с въглерода и отделянето на въглена киселина, е, собствено, процес на деформиране, процес на деформиране в смисъл, че това трябва да се отделя, ако животното иска да съществува. С човека работата стои по същия начин. Но при растенията това трябва да служи на формирането.

Представете си, че това, което тук в определено отношение възниква като процес на отделяне, и което при животното трябва да бъде отделено, при растенията съставлява формиращия процес. Тук наистина е налице очевидна противоположност. Не можете да си представите процеса на формиране на растението продължен по права линия, така че от него да се получи процесът на образуването на животното. Но можете да си представите това, което трябва да бъде предотвратено в животинския процес на формиране, като обратен на процеса на формиране на растението. Както процесът на формиране на животното чрез въглената киселина отделя въглерода благодарение на кислорода, така, ако обърнете този процес, можете да си го представите като процес на образуване на растението. Така че няма да стигнете до някакво праволинейно продължение от растението към животното. Но без да изпадате в лъжлива символика, можете да си представите идеалната среда и от едната страна да виждате процес на образуване на растението, а от другата страна – процес на образуване на животното: процес на разклоняване[5] (рис. 7).

Намиращото се в средата ни се представя, преди всичко като идеалната среда, така че продължавайки по права линия процеса на образуване на растението, бихме стигнали до многогодишното растение, а не до животното. Но ако стигаме до многогодишното растение, тутакси ни се представя нещо, което е нужно само да се проследи достатъчно далеко, за да се стигне до още нещо. Ако си представите многогодишното растение, не можете да си представите нищо друго, освен това, което се намира в определено отношение като продължение на този поток на развитието на многогодишното растение като път към минерализация. Тук имате път към минерализация и с право може да се каже: в прякото продължение на процеса на образуване на растенията получаваме път към минерализацията. Ако търсим полярната противоположност при другия клон, при клона на образуването на животното, естествено е всеки продължаващ да върви схематично, да каже, че и тук трябва да се продължи другата страна, другият клон на разклонението. Обаче това не би било полярно продължение, и сега трябва да си представите: в процеса на образуване на растението имаме продължение; в процеса на образуване на животното трябва да вървя по негативния път, трябва да се върна, тук трябва да се обърна обратно, трябва да си представя, че процесът на формиране на животното не излиза извън пределите си, а изостава от развитието си.

Вижте някога това, което е известно в зоологията, имам предвид, благодарение на изследванията на Зеленка[6] за разликите между човека и животното в ембрионалното развитие, как това формиране след това се проявява при раждането на човека, как се проявява то при висшите животни и тогава ще можете да свържете с това изоставане една представа. Всъщност ние сме задължени за своето човешко формиране на обстоятелството, че по време на своето ембрионално формиране не сме се придвижили толкова далеч като животните, а сме изостанали. Така че, разглеждайки тези три царства съвсем външно, извън хипотезите, сме принудени да прокараме тук наистина забележителна математическа линия, а именно такава, която при продължаването ѝ изчезва, когато от животното преминаваме към човека, а тук – линия (при растението), която продължава (рис. 8). Отново разширение на математиката!

При изчертаването на тази схема съществува разлика, явяваща се чисто математически: има линии, които, ако ги продължим, се удължават, и такива, които, ако ги продължим, се скъсяват. Това е напълно закономерна математическа представа. И така, ако искаме схематично да разположим природните царства, трябва да ги разположим така, че да имаме някаква идеална точка, от която се разклоняват растителното царство, животинското царство, и след това трябва да продължим линиите, но линията на растителното царство трябва да я продължим така, че при своето продължаване да става по-дълга, а линията на животинското царство да се продължи така, че при своето продължаване да става по-къса. Това е изцяло математическа представа. Тогава ще получим отношенията между природните царства, първо просто съпоставяйки ги. Сега възниква въпросът – и този въпрос сега го представяме само като въпрос, на който е важно да се отговори: кое всъщност съответства на тази идеална точка? Тук можем да осъзнаем, че формообразуването трябва да свързва тук с тази идеална точка различните природни царства по такъв начин, както движенията във Вселената трябва да бъдат свързани с нещо, което на свой ред тук в средата съответства на тази идеална точка.

Това е нещо, над което ще помислим утре.

[1] Рисунка 1 следва да се разбира така, че лемнискатата е разположена в равнина, перпендикулярна на радиуса

[2] в древната мистерийна астрономия… се е говорило..за три Слънца – за това свидетелства Юлиан Отстъпник в своето произведение „Към царя Слънце“ (виж Anna Margaret Derbe, “Изменение на личнос­тта в историческия процес“, Щутгарт 1979, S 39 ff). Е. П. Блаватска в своята „Тайна доктрина“,т.З,гл.ХХШ, говори по-подробно както въобще за този възглед, така и за представителя му Юлиан Отстъпник. Сравнете също с изнесената след този курс лекция в Лондон от 24.4.1922 в „Слънчевите мистерии и мистериите на смъртта и възкресе­нието“, GA 211

[3] съвременната астро­номия също говори за три Слънца – подробно изложение се намира на с. 129-130.

[4] generatio aequivoca – тъждествено с абиогенезата, с възникването на живота.

[5] процес на разклоняване – такава идеална точка съществува вече при Гьоте в „Естественонаучни съчинения“ виж бележка 8

[6] Емил Зеленка – 1842-1902, немски зоолог и ембриолог