Шеста лекция

Щутгарт, 6 януари 1921 година

От предшестващите разглеждания, с които се занимахме тук, може да се види, че цялата работа е в това, при обяснение на природните явления да се намери път, който ни извежда от разсъдъчно-математическото. От самосебе си се разбира, че не следва по никакъв начин да се оспорва обосноваността на математическия подход – това произтича от общия дух на разсъжденията, – но цялата работа е в това, да можем въпреки това, точно да посочим момента, когато основавайки се на математическите представи, от една страна не можем да се придвижим по-нататък в небесното пространство, а от друга – по отношение на ембриологните факти. Значи, трябва по определен начин да се домогнем до други методи на познание. Ще стане дума за това, именно в тези лекции да се демонстрира обосноваността на използването на определени познавателни средства. Ще се опитам да обоснова, че търсенето на това, което обикновено се търси в небесното пространство само чрез очите или чрез разширение на техните способности, е необходимо така да се разшири, че целият човек да се превърне в реагент за получаване на сведения по отношение на небесните явления. Днес ще покажа валидността на това, или поне ще се опитам да го набележа, разглеждайки нашия проблем от съвсем друга страна, а именно от страна, която по отношение на тази тема на някои ще им се стори доста парадоксална. Обаче ще видите причината, защо е необходимо да подходим към нашия проблем и от тази страна. Ако разглеждаме развитие на човечеството на Земята, от това развитие би трябвало да се изяви нещо, показващо ни генезиса на небесните явления. Иначе би трябвало да приемем – което, разбира се, не е така, – че извънземните процеси не оказват никакво влияния върху човека и съответно, върху развитието на човечеството. Но с това никой, разбира се, няма да се съгласи, макар някои да надценяват това влияние, а други го недооценяват. Така, вече напълно обоснован, най-малкото методически обоснован, може да ни се стори въпросът: какво в развитието на самото човечество се проявява като способно да ни посочи пътищата, които ще ни изведат в небесното пространство? – Засега няма да разглеждаме духовнонаучните факти, а само тези факти, които, собствено, всеки може да получи емпирично от историята.

Ако в развитието на човечеството погледнем в областта, където са се изживявали мислите на хората, където в цялата им пълнота са се проявявали познавателните възможности, където, следователно, по известен начин в по-фин смисъл човек е преживявал връзките си със света и отношението към света, тогава, както бихте могли да заключите това и от книгата ми „Загадките на философията“[1], ще бъдем отведени няколко века назад, до преломен момент. Винаги съм отбелязвал XV век като най-важен пункт в последната фаза от развитието на човечеството. Това, естествено, е само приблизително определение. Подразбира се епохата в средата на Средновековието. И, разбира се, разглеждаме преди всичко само това в развитието на човечеството, което се проявява в цивилизованото човечество.

Обикновено не винаги достатъчно точно се оценява колко красноречив е повратът, който е станал в тази епоха в развитието на мисленето и познанието на човечеството. Известно време сред философите и тези, които са им симпатизирали в начина на разглеждане на света, е съществувала даже истинска антипатия по отношение на разбирането именно на тази епоха в развитието на европейската цивилизация, която може да се нарече епоха на схоластиката, когато на повърхността на човешкото познание са били повдигнати важни въпроси. При по-ясно разглеждане на тези въпроси се е усещало, че те е възможно да произлизат не само от логическата дедукция, в която обикновено са ги обличали в средните векове, но са усещали, че те произлизат и от дълбоките човешки подоснови. Достатъчно е да си спомним само, че тогава основен, дълбок въпрос на човешкото познание е бил въпросът за реализма и номинализма[2]. Струва си да си спомним и какво е означавало в действителност за духовното развитие на Европа, появата на такива доказателства за битието на Бога, като така нареченото онтологическо доказателство за битието на Бога[3], където от самото понятие искаха да стигнат до някакъв довод за потвърждение на съществуването на Бога. Спомнете си какво по същество означаваше това за цялото развитие на човешкото познание. Тогава нещо е тревожило човешкото същество в най-вътрешната му дълбочина. Това се проявява само в пълнотата на съзнанието чрез развиваните тогава дедукции. Хората по това време до известна степен са се съмнявали, дали представите и понятията, които формират, представляват нещо реално, обличайки ги в думи, или те са само формални обединения на външните сетивни факти. Номиналистите са виждали в общите понятия, формирани от човека, формално обединяване, нямащо никакво значение за външната реалност, а само даващо възможност на човека да се ориентира, да намира ориентация в объркания външен свят. Реалистите – разбира се, тогава този израз се е употребявал по-различно от днес, – напротив, уверявали, че е необходимо да се търси нещо реално в общите понятия, да се получава вътрешно реалното, в което те живеят, а не да се вижда в тях само обобщени мирови факти или абстрактни схеми.

В лекциите, които обикновено изнасях за по-широка публика, често споменавах, че на тези въпроси обърна внимание моят стар приятел Винсенц Кнауер[4]. Той приличаше, бих казал, на късните схоластици – самият той не искаше да вярва в това, но той беше такъв, или най-малкото в теоретико-познавателните въпроси, – той беше изцяло реалист и затова в своята много интересна книга за „Главният проблем на философията в нейното развитие и частичното му решаване от Талес до Робърт Хамерлинг” той каза: Номиналистите доказват, че общото понятие „овца“ е не нещо друго, а появило се в човешкия дух обобщение, и понятието „вълк“ също е появило се в човешкия дух обобщение; тоест, това, което е в овцата и във вълка е само по различен начин групирана материя. Един път материята се групира според схемата на овцата, друг път – според схемата на вълка. – Той смята, че трябва веднъж да пробваме да храним вълка само с овце и да не му се дава никаква друга храна. Тогава той, макар и след известно време да се състои изцяло от материята на овцата, съвсем няма да изгуби вълчия си нрав! Тоест вълчата природа, изразявана с общото понятие „вълк“, трябва да бъде нещо реално.

Това, че изобщо е могло да се появи доказателство за битието на Бога, наречено онтологическо, вече показва дълбоката промяна вътре в човешката природа. Защото не много преди появата на това онтологично доказателство за битието на Бога, на европейския човек и през ум не би му минало, че е необходимо да се доказва битието на Бога, а го е приемал като нещо разбиращо се от самосебе си. И едва когато е дошло времето, когато това разбиращо се от самосебе си вече не е живеело в човека, са се насочили към търсене на доказателства. Това, което живее като разбиращо се от самосебе си, никой няма да поиска да го доказва. И така, хората са били лишени от нещо, което дотогава в тях е било като разбиращо се от самосебе си, и в тях е влязло нещо, което е довело човешкия дух до съвсем друг път и до съвсем други потребности. Бих могъл да приведа още много неща, които биха ви показали, какво е тревожило човешката природа по това време на средновековието именно на най-високото ниво на развитие на мисленето и познанието.

И така, ако отначало в доста общ вид се приеме връзката на ставащото в човека с извънземните явления, с небесните явления, може да се попита, първо само да се попита, защото в нашите разглеждания ще се държим много внимателно: как се включва в земното развитие всичко това, което хората са изпитвали на Земята в средата на Средновековието и което, възможно е, след това отново да ни изведе извън реалностите на Земята. Отнася ли се това някак към известния особен момент в земното развитие? Можем ли да посочим нещо, което сега да ни даде конкретното определение на тази точка от човешкото развитие? Да, можем да посочим тук нещо, което наистина дълбоко се е врязало в същата тази област, в същата земна област, където е съществувало това, което представих тук под формата на най-извисен духовен живот. Виждаме, че моментът от време, когато човечеството е било толкова развълнувано, се намира по средата между две крайни времеви точки, между два момента от време, в които особено интензивната деятелност на човешкия род съвсем не е можела да стане вътре в областта, където се е случило това вълнение, тоест вътре в европейската област, където е станало това особено изживяване на цивилизацията. Ако от този момент във времето, който ще обознача като A (рис.), се придвижим на равни интервали от време назад и напред, в достатъчно отдалеченото минало и достатъчно отдалеченото бъдеще, ще намерим моменти от време, в които именно там, където се е случило това вълнение в XIII, XIV, XV век, се възцарява определено опустошение и смърт на цивилизацията. Защото ако се върнем примерно 10000 години назад и се придвижим 10000 години напред от този момент от времето, тук, в тези области, ще открием най-интензивното формиране на ледниковия период[5], период, който съвсем не позволява каквото и да е особено човешко развитие.

И така, проследявайки по такъв начин развитието на тази област в Европа, намираме 10000 години преди християнското летоброене ледниково опустошение в културата, и отново ще го имаме примерно 10000 години след този момент от времето. По средата, тоест между двете опустошения в човешкото развитие, стои раздвижването в човешкия живот. Който се интересува от разглеждането на развитието на човешкото познание, знае, доколко, въпреки известната антипатия към разглеждане

именно на тази област от философското развитие, обхващащо XIII – XIV век, – хората го разглеждат някак невнимателно, – доколко върху философското развитие, по същество, все още се оказва въздействие от това вълнение в човечеството, което се е проявило и в другите области на човешката цивилизация, но особено симптоматично ясно се е проявило то в тази фаза от развитието на познанието.

И така, тази фаза от развитието, проявила се при нас в средата на Средновековието, е, както знаете, решаваща в европейската цивилизация. Често съм говорил за това в антропософските лекции[6]. Това е преломен момент. Тук нещо се е изменило в предначертанието на човешкото развитие, което, собствено, е започнало още в VIII век пр. Р.Х., и което може да се нарече най-интензивното развитие на човешката разумност. Това, което оттогава формираме в културата на човечеството, е особеното развитие на аз-съзнанието. Всички заблуди и цялата мъдрост, които, започвайки от този момент на средновековието, сме овладявали като човечество в цялост, са основани, собствено, на това развитие на аза, на все по-усилващото се изработване на аз-съзнание в човека, докато гръцкото съзнание, а също съзнанието на латинците – това се проявява както при латинците от латинската епоха, така и при потомците им в днешните романски народи, – още не е придавало особено значения на развитието на аза. Те често са използвали даже в езика, в структурата на изреченията, неотчетлива проява на аза, а са го залагали именно в глагола. Азът все още не така решително се е обърнал навън. Вземете Аристотел[7], Платон[8] и особено великия философ на древността Хераклит[9]. Навсякъде намирате, че тук няма подчертаване на аза, а повече или по-малко има самоотричане, – моля ви да не се фиксирате към този израз, употребявам го в относителното му значение, – обхващане на мировите явления с използване на понятийния принцип, без отделяне на самия себе си от мировите явления така рязко, какъвто е стремежът в новото време, в епохата на съзнателната душа, в която сега живеем.

Освен това, да се върнем назад, отивайки преди VIII дохристиянски век, в епохата, която нарекох египетско-халдейска, – подробното ѝ описание ще намерите в книгата „Въведение в тайната наука“, – когато пак е имало съвсем друго душевно настроение. Тази епоха, която, естествено, както и следващата, е продължила повече от две хиляди години, ни показва човека в такова състояние, когато той свързва външните явления още не разсъдъчно, а възприема света по-скоро чувствено, включително и по отношение на небесната посока. Съвсем погрешно е и не дава никакъв резултат, когато съдържащото се в египетската и халдейската астрономия, се покрива с разсъдъчните съждения, които самите ние имаме, имаме ги като наследство още от гръцко-латинската епоха. Тук, очевидно, е необходимо вътрешно до известна степен да се преобразува душевното, за да се поставим на мястото на тази съвсем различна душевна настройка, когато човек още изцяло е разбирал света само в усещанията, когато понятията още не са се били отделили от усещанията, когато е било, например, така, че човек и в сетивното възприятие – това се потвърждава и историко-филологически – не е придавал в езика никакво особено значение на оттенъците на синия и виолетов цвят[10], докато е имал много изострено чувство за червената и жълтата част на спектъра. Виждаме, че едновременно с развитието на усета за тъмните цветове, се появяват и разсъдъчно-понятийните възможности. Тази епоха се простира примерно до трето хилядолетие, тоест от 747 г.пр.Хр. още около 2160 години назад, до началото на четвърто хилядолетие. Придвижвайки се по-нататък назад, стигаме до епоха, в която начинът на разглеждане на човека вече толкова се различава от днешния, че без помощта на духовнонаучни методи ще ни е извънредно трудно изобщо да разберем начина, по които в IV или V хилядолетие човечеството в действителност е разглеждало обкръжаващия свят. Това е било не само усещане, а и съпреживяване на външните събития, дълбоко потапяне във външните събития. Човек още се е усещал като член на цялата външна природа, както ръката ми би се чувствала член на моя организъм, ако имаше съзнание.

И така, стигаме до съвсем друг период в положението на човека в света. И ако преминем към още по-ранни времена, ще видим още по-голямо сливане на човека с обкръжаващия го свят. Тук се връщаме в епохи, чиито култури са можели да се развиват само там, където това са позволявали съвсем особените земни условия; епохата, която във „Въведение в тайната наука“ описах като предшестваща, е праиндийската култура, чиито последен отглас е била ведическата култура. Връщаме се в епохата, която е съвсем близо до времето, когато нашите области са били покрити с лед. Тук се приближаваме към тази възраст в развитието на човечеството, по времето на което културата, такава като индийската култура, е можело да се развива само там, където това, което сега преживяваме в повече или по-малко умерената зона, е съществувало примерно около днешния екватор. Защото тропическата зона, – това можете просто да го видите при разглеждане на настъпването и отдръпването на ледника, – е обхванала Индия едва по-късно[11], когато обледеняването на северната част на земното кълбо отново е отстъпило.

Виждаме, как развитието на човечеството по някакъв начин се модифицира според степента на това, как по описания начин се модифицират отношенията на Земята, на повърхността на Земята. Само който, така да се каже, разглежда развитието на човечеството на Земята краткосрочно, може да си мисли, че съвременните ни представи, както си ги формираме в различните науки, представляват нещо абсолютно и са наше окончателно достижение. Обаче който прониква с погледа си по-дълбоко в преобразуването, в метаморфозата на човешкото духовно развитие, веднага ще научи как метаморфозирането ще прогресира и как някои области на Земята, които днес имат определена конфигурация на духовния живот, отново ще стигнат до своеобразно опустошение, което ни очаква в бъдеще. Използвайки числото, сочещо назад, можете да пресметнете как това ще се случи в бъдеще, когато върху тази цивилизация ще се стовари нов ледников период. От това виждате, че ще получим, – поне при наличие на възможност да се установи някаква връзка на небесните явления с фактите, които са налице в развитието на Земята през ледниковия период и при това, което се намира по средата, – в този случай ще получим също и това, което ще се прояви на Земята във фината област на цивилизования живот, в познавателния живот. Можем даже да го припишем на земните условия. Можем да кажем: чисто емпиричният метод на разглеждане ни показва, че човек, такъв какъвто е, го дължи не само на земните отношения, но също и на извънземните отношения.

И така, ако изцяло емпирично вземем просто фактите, – в науката обикновено също се вземат, само дето не се простират в толкова широки територии, – самият ни поглед се разширява до връзката, която описахме. В известен смисъл дори днес можем да видим, как взаимовръзката на отношенията между Земята и небесните тела, предизвиква определен     манталитет в ума на хората. Вече говорихме в тези лекции и отбелязахме, че в екваториалната зона днес съществува също по-различна духовна конфигурация, отколкото в полярните области. Когато се изследва, какво, собствено, действа тук, се открива, че действа особеното положение на Земята по отношение на Слънцето. То е причината, – възможно е тук да има и нещо друго, което може и да намерим, но сега вземаме нещата, от които можем да се възползваме в съответствие с общоприетите представи, – то е причината за това, че в полярната зона човек просто е по-малко свободен от своя организъм. Човек по-малко излиза от телесната си природа за свободно осъществяване на душевен живот.

Трябва само да си представим по колко различен начин хората в полярната зона се обхващат от това, което при нас се намира на заден план. При нас, хората от умерената зона, става бърза смяна на деня и нощта. Помислете колко се удължава тази смяна, как се удължават денят и нощта, когато се приближаваме към полярната зона. Денят, така да се каже, се разтегля в година. Описах ви какво действа в детето от година в година, започвайки от раждането до смяната на зъбите, и как от него се изтръгва самостоятелното действие на душевното, отдадено на по-бързия ритъм на деня. В полярната зона, това не може да действа по същия начин. Там повече се проявява това, което засяга годината. Акцентът е повече в човешкия организъм. Човек не може да се освободи толкова от работата в организма.

Ако сега вземете оскъдните остатъци, които след преминаването на ледниковия период са били спасени от културата на предишните времена, ако вземете това, което го е имало там, ще видите: съвсем определено тогава е било време, когато по днешните умерени ширини е била разпространена „поляризацията“ – моля ви само да приемете този израз в правилния смисъл, – в които е ставало нещо такова, каквото става в днешните полярни области. Там на голяма част от Земята просто се е било разпространило това, което сега е отблъснато към северния полюс.

Моля ви съвсем да отделите обяснението, което съществува в днешните представи, иначе не може да се стигне до чистите феномени – вземете само чистите феномени, като такива. Днес на Земята ситуацията е такава, че хората обитават тропическа зона, умерена зона и полярна зона. Естествено, те си влияят една на друга, така че във външната действителност феномените се изявяват не съвсем чисто. И това, което тук имаме пространствено, връщайки се назад го намираме във времевото. Връщайки се към онова време, стигаме по определен начин към северния полюс на развитието на цивилизацията, а придвижвайки се напред във времето, на свой ред стигаме към другия полюс. Ако си представим, че проявяващото се в качеството си на полярно влияние върху хората е свързано с взаимоотношенията на Земята със Слънцето, трябва да си представим, че изменението, което е станало тук, тази деполяризация, е свързана с изменението, което е трябвало да стане по отношение на Земята към Слънцето. И от фактите в нас възниква въпросът: „Какво е станало тогава?” Към какво в генезиса на небесното пространство, собствено, сочи това?

Да разгледаме по-подробно това обстоятелство. Естествено, за северното и южното полукълбо на Земята тези отношения са различни, но това не променя нещата. Това в крайна сметка ще ни доведе до съответстващи картини на реалните процеси. Но първо трябва да изходим от емпиричните факти. Какво ни се открива, когато без хипотези, без каквото и да е предубеждение просто се приближим към явленията? Какво ни се открива тогава? Тогава виждаме: Земята и събитията на Земята са израз на мирови отношения, които се проявяват в определени ритми. Защото явлението, което е станало тогава, примерно 10000 г. пр.Хр., ще се повтори примерно в 11-то хилядолетие след възникването на християнството. И намиращото се между тях също по определен начин трябва да се повтори. Ставащото тук (между двата ледникови периода), разбира се е съществувало също и преди. Тук имаме ритъм. Тук вниманието ни е насочено към ритмичен процес.

И така, ако сега насочите погледа си към небесните явления и обърнете внимание на един факт, който често съм подчертавал в моите лекции[12], ще намерите следното. Ние знаем, – само съвсем накратко ще опиша този въпрос, – че точката на пролетното равноденствие, точката на изгрева на Слънцето през пролетта, се движи по еклиптиката. Знаем също, че тази точка на пролетното равноденствие се намира днес в съзвездието Риби, а преди това е била в съзвездието Овен, а още по-рано в съзвездието Телец, – това е било времето на култа към бика при египтяните и халдейците. Преди това се е намирала в съзвездието Близнаци, а още по-рано – в съзвездието Рак и Лъв. Обаче, тук вече стигаме до времената, които са почти времената на ледниковия период. И представяйки си до края това, което имаме тук, трябва да кажем, че тази точка на равноденствието се движи по цялата траектория на еклиптиката. Знаем, че това се нарича платонова година, голяма мирова година, и знаем, че продължителността ѝ е примерно 25920 години, така че можем да кажем, че тези 25920 години включват в себе си сбор от процеси. Тези процеси протичат така, че вътре в тях на Земята се проявява ритмично движение: ледников период, междинен период, ледников период, междинен период. Виждаме, че в периода, когато има раздвижване на духовния живот на човечеството, точката на пролетното равноденствия навлиза в знака Риби. В гръко-латинската епоха тя се е намирала в знака Овен, преди това – в знака Телец и така нататък. Връщайки се примерно до знака Лъв и в съответствие назад до Дева, стигаме до епохата, когато в нашите области и по цяла Европа, а също и Америка, се появява обледеняване. Трябва да търсим точката на равноденствието в знака Скорпион, когато в тези области отново ще имаме ледников период. По такъв начин, развиващото се в продължение на 25920 години обхваща нещо ритмично; нещо ритмично, което, разбира се, е доста продължително.

Но този ритъм чисто като числов ритъм напомня, както неведнъж съм казвал, на друг ритъм. Обаче тук няма да изпадам в подробности. Но ако става дума за ритъм и се изрази числено, и ако съответстващите числа са равни, то този ритъм е подобен на другия, с които си имаме работа. Знаете, че броят на дихателните цикли на човека – вдишвания и издишвания – е примерно 18 цикъла в минута. Ако пресметнете броя на дихателните цикли за денонощие, пак ще получите същото число – 25920. Това означава, че човек в ежедневния си живот открива същите числа, или поне същия ритъм, който се открива в голямата мирова година чрез преминаването на точката на пролетното равноденствие. За денонощие човек осъществява този ритъм, за денонощие! Следователно, денонощието съответства на платоновата година по отношение на дишането. И така, точката на пролетното равноденствие, тоест нещо свързано със слънцето, видимо обикаля за 25920 години. При нас това става за денонощие. За денонощие човек извършва 25920 дихателни цикъла. Това е същия образ, както и във външната Вселена. Ако имаше такова същество, което всяка година правеше една вдишка и една издишка, – естествено, това е само безразсъдна хипотеза, която използваме за пояснение, – живеейки достатъчно дълго, за 25920 години би извършило същия процес, който човек извършва за едно денонощие. Във всеки случай, виждаме, как човек в малкото до известна степен отразява това, което ни се представя в големия миров процес в друга форма.

Днес тези неща правят на човека доста незначително впечатление, доколкото той не е свикнал да разглежда света в качествено отношение. А в количествено отношение тези неща, изразяващи само ритми, не играят толкова голяма роля. Тук между числата се търсят други отношения, а не проявяващите се в ритмите. Затова днес по-малко се обръща внимание на такива неща. Но във времената, когато повече се е усещала връзката на човека с Вселената, когато изобщо повече са се чувствали като хора вътре в мировите явления, тогава това се е усещало много силно. И затова, връщайки се в развитието на човечеството преди две, три хиляди години, навсякъде откриваме силен интерес към платоновата година. И в индийската система йога, за която обяснявайки я, – даже не обяснявайки, а тълкувайки я, – споменах вчера, когато човек се е вживявал в дишането, когато се е опитвал на направи дихателния процес съзнателен, в човека е изплувала тази връзка между разиграващия се в него дихателен ритъм, на това, което е вдишал, вътрешно уплътнявайки го, и големите мирови явления. Затова той е говорил за своето вдишване и издишване и за великото, обхващащо една година вдишване и издишване на Брама, за когото 25920 години са един ден, един ден на великия Дух.

Да, не бих искал да правя язвителна забележка, но до определена степен все пак се проникваш с благоговение пред дистанцията, която хората някога са чувствали между себе си и Духа на Макрокосмоса, когото са почитали. Защото някога човек си е представял примерно следното: той стои толкова по-долу от Духа на Макрокосмоса,колкото едно денонощие е по-малко от 25920 години. Духът, който тогава човек си е представял, е бил много велик Дух. И човекът наистина се е чувствал доста скромно по отношение на него. Не е безинтересно да се сравни с това вътрешно осъзнатата дистанция между съвременния човек и неговия Бог, и как често този съвременен човек си представя Бог като малко идеализиран човек. И така, само на пръв поглед всичко това не касае нашата тема. Защото ако искаме да стигнем до истински начин за познание в тази област, трябва да намерим изхода от сфери, в които само можем да изчисляваме, към съвсем други, доколкото само разглеждането на законите на Кеплер и връзките им ни показа, как при изчисленията стигаме до несъизмерими математически числови изрази, и изчисленията ни изпращат извън пределите на самите себе си.

[1] „Загадките на философията“ – GA 18

[2] Въпросът за реализма и номинализма – виж „Загадки на философията“ или „Философия и антропософия“ GA35.

[3] така нареченото онтологическо доказателство за битието на Бога – за него виж също в „Загадки на философията“

[4] Винсенц Кнауер – 1828-1894, католически теолог, преподавател в университета във Виена

[5] ледниковия период – както може да се изясни от книгата „Моят жизнен път“ GA 28, Рудолф Щайнер още в школските си години, прочитайки статия на своя учител Франц Кофлер, се е заел с изучаване на ледниковия период и този интерес го е съпровождал през целия му живот. Статията на Кофлер се е базирала на астрономическото обяснение на ледниковия период, дадено от A. J. Adhemar в „Revolutions de la mer“ Paris 1842. Десет години след запознаването си с тази статия Рудолф Щайнер написал статията „Ледниковият период“ в „Pierers Konversation-Lexikon“ (7 Aufl., Joseph Kurschner, Berlin, Stuttgart 1889). Като основни причини за ледниковия период тук са посочени изменението в разпределението между вода и суша и продължителността на зимния период. Съгласно втория закон на Кеплер зимата е по-дълга, когато Земята през зимата преминава през афелий, а е по-кратка в противоположния случай. Това отношение се изменя с период от 21000 години. Върху това, разбира се, влияят още измененията в ексцентриситета на земната орбита и наклона на земната ос, които, макар в общи линии да стават периодично, но засягат и по-големи периоди от време. Докато тези последните влияния при Кофлер подробно се обсъждат, в енциклопедичната статия те само леко са засегнати и в дадения курс не са споменати директно. Относно тази статия и статията в енциклопедията и въобще относно проблемите на ледниковия период, виж Елизабет Вреде „Астрономия и антропософия“, Dornach 1980, S. 360-389. Проблемът на ледниковия период във връзка с положението на земната ос е обсъден непосредствено от духовна гледна точка в лекцията от 31.12.1910 в сборника „Окултна история“, GA 126.

[6] Често съм говорил за това в ан­тропософските лекции – например в книгата „Духовното водачество на човека и човечеството“ GA 15, представляваща преработка на лекциите от 1911 г.

[7] Аристотел – 384-322 г.пр.Хр., ученик на Платон и възпитател на Александър Велики

[8] Платон – 427-347 г. Пр.Хр. Ученик на Сократ. Основава в маслиновата горичка на героя Академ своята школа, и там е началото на всички „академии“

[9] Хераклит – ок.540-480 г.пр.Хр., действал в Ефес

[10] не е придавал в езика никакво особено значения на от­тенъците на синия и виолетов цвят – по-ранно изложение по темата се съдържа в публичната лекция от 24.3.1920 г. в Дорнах, която е отпечатана само в „Die Menschenschule“, Jg. 13, Basel 1939, S. 256. Още през 1858 г. ученият Уилям Гладстон, по-късно станал премиер-министър на Великобритания, изследвайки древногръцки произведения, установява този факт.

[11] е обхванала Индия едва по-късно – виж също лекцията „Доисторически и ранноисторически култури в Европа и Азия“ в GA 325

[12] който често съм подчертавал в моите лекции – например в лекцията от 4.12.1914„Съответствие между микрокосмос и макрокосмос. Човекът – йероглиф на вселената“,GA 201