ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 11 септември 1924 г.

Скъп мои приятели!

В днешното ни разглеждане ще вмъкнем една глава Антропософия, която пред любителите няма нужда да бъде разглеждана в такива подробности, но то която ние ще имаме нужда, ако желаем да продължим разискванията за здравата отговорност и за болестната, патологична безотговорност, както това е важно да бъде познавано от лекаря, а така също и от пастора.

Преди всичко друго е особено важно да вникнем във въпроса: кое в човека всъщност е унаследено, кое произхожда от наследствената линия, и кое не е унаследено, но трябва по друг начин да бъде вложено в човешкото същество? От това, да сме във състояние да различаваме тези две съставни части на човешкото същество, от това зависи изключително много за преценката на здравия и на болния човек. Когато човек от духовно, свръхсетивните светове навлезе в сетивния свят, т.е. когато се осъществи връзката между това, което му се дава изхождайки от наследствеността, когато това се свърже с другото, което той донася със себе си изхождайки от предишни земни съществувания и от престоя между смъртта и едно ново раждане, тогава ние виждаме, как човекът, отначало като дете, развива себе си от ден на ден, от седмица на седмица. Но докато не погледнем на четиричленния човек с неговото физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Азово устройство, дотогава няма да бъдем в състояние да разбираме това развитие, тъй като не можем да прозрем, в каква степен отделните части на човешкото същество, които имат съвсем различен произход, и които идват от различни светове, в каква степен те вземат участие в това развитие.

Човекът преди всичко има своя физически организъм. Най-очебийното явление в този физически организъм е, че в рамките на този организъм в първия период на своя живот до смяната на млечните зъби, човекът получава своите постоянни зъби, които той подменя, сменявайки млечните зъби. Смяната на зъбите е най-крайния случай на нещо, което бива сменяно. Защото в действителност, материално, човекът носи в себе си онова, което е получил като физическо тяло в детството си, с раждането си, носи го само до смяната на зъбите. Ние непрекъснато изхвърляме физическа материя от своята форма. Процесът е по-сложен, отколкото, ако искаме да бъдем точни, бихме могли да си представим, при което бихме казали: между 7-та и 8-та година човек изхвърля цялата физическа материя от себе си и я подновява. Има нещо съвсем вярно в това, но е необходимо да разгледаме единствено самата смяна на зъбите и ще открием, че трябва да си представим нещо модифицирано. Защото ако нещата бяха верни в тази абстрактност, то на всеки 7 години на нас би трябвало да ни никнат нови зъби. Но това не става така. Те поникват само веднъж. И зъбите спадат тъкмо към онова в човека, което след еднократна смяна вече не подлежи на подмяна. Зъбите в най-пълния смисъл принадлежат на човека. Но изобщо човешкото развитие на Земята протича така, че колкото по-стар става човек, все повече и повече той задържа нещо от старата физическа материя в себе си. Наистина, на 7-8 годишни интервали се осъществява подмяна на повечето части на физическата материя, но в човека ние трябва да се отличаваме това, което въпреки всичко остава; на 7 години това са само зъбите, които поникват и след това остават, но след последващите ритмични повторения на преходните периоди в човешкото същество, непрекъснато остават части от материалното, които не биват подменяни, макар между 7 и 8 години по-голяма част от човека да подменя изцяло своята материя. Така че за първите 7 години може радикално да се каже, че човекът изхвърля материя, която е имал, когато се е родил, че нищо не задържа от нея, но задържа за себе си действуващите и градящи сили в нея, които съвсем ново придобитата материя през първите 7 години така си присвоява, че именно чрез подмяната на зъбите човек осъществява обновлението на своето физическо тяло чак до самите зъби. С това обаче, скъпи мои приятели, става разбираемо, че същинският принцип на унаследяването, тъй както си го представя днешната естествена наука, важи само за първите 7 години. Само в тези първи 7 години от живота нещата стоят така, че качествата, които носи в себе си, човек ги е получил унаследени от своите родители и прародители. За тези първи 7 години от живота физическото тяло представлява в известна степен модел, по който работещият в човека ваятел, състоящ се в тези години от етерното тяло, от астралното тяло и Аза, изработва едно ново физическо тяло. Тъкмо това виждаме тук, как работят заедно, бих желал да кажа, как в едно художествено творческо взаимодействие излиза наяве това, което човекът внася от духовните светове: своята индивидуалност, своята същност и това, което е получил унаследено. Ако по отношение на вътрешната си индивидуалност човек е силна натура, ако е донесъл със себе си една вътрешно интензивна, силна астралност и силна Азова същност, които от своя страна засилват етерното тяло, тогава ние виждаме да израства пред нас един човек, който, изхождайки от своята вътрешност, слабо се придържа към модела, придържа се към модела само по отношение на общите форми. За този, който има усет за действителните форми, за него ще стане ясно, че естествено, тъй като е необходимо да бъде спазен общия човешки модел, тъй като все пак е налице афинитет към човешката форма, коя то получаваме унаследено, черти от нея остават и след смяната на зъбите, но за едно по-фино наблюдение е ясно, как у вътрешно силни индивидуалности след смяната на зъбите настъпват съществени изменения, дължащи се на обстоятелството, че силната индивидуалност в слаба степен се придържа към модела, даден и чрез наследствеността.

Когато изследваме такава една индивидуалност, като тук често позованата Св. Терезия, то поради споменатата вчера силна индивидуалност тъкмо при такива натури ще открием, как през първите 7 години от живо та те наистина много приличат на своите родители, но как през 9-та и 10-та година от живота те приемат форми, които озадачават, защото едва тук същинската индивидуалност оформя себе си. Така унаследяване то в строгия смисъл на думата е валидно само за първия период от живота, и това, което по-късно ни се струва като нещо унаследено, в действителност не е унаследено, то трябва да бъде разпознато, това е работата по модела, който е унаследен. Това, което бива изработено, малко или много наподобава на модела. Но това не е унаследено, то е изваяно по модела на унаследените белези. Обикновеният природоизследовател открива, че нещата продължават с обичайните принципи на унаследяване. Този, който вниква в същността на човека, знае, че в сравнение с периода преди смяната на зъбите, след тяхната смяна, по отношение приликата с родителите, качествено, възниква нещо съвсем различно. Преди смяната на зъбите това наистина са силите на наследствеността. След смяната на зъбите това са сили, които работят по модела. За целите на едни точен възглед не можем да кажем, че това, което човек носи в себе си между 7 и 14 години, т.е. между смяната на зъбите и половото съзряване, че човек го е унаследил, както бихме могли да кажем, за някой, който седи в галерията и портретира Сикстинската мадона, както бихме могли да кажем за него, че неговият портрет е получил качествата си чрез унаследяване от окачената в галерията мадона. Така е, че човек почти може да повярва на това.

Но сега Вие виждате, във какъв вид работа главно участвува етерното тяло, каква е работата на етерното тяло; защото в тези години до смяната на зъбите астралното тяло и азовото устройство все още слабо участвуват в работата. По модела етерното тяло извайва едно ново физическо тяло. Защо прави той това? Въпросът е поставен странно, защото не можем да поставяме този въпрос защо? на природата. Но това и ще бъде само един реторичен въпрос. Защо природата прави това? Тя го прави по причина, че такъв, какъвто е човекът изобщо със цялата своя същност през първите 7 години от живота, той все още не е в състояние да възприема друг вид впечатления от външния свят, освен един съвсем особен вид впечатления. И тук ние се сблъскваме с една много важна тайна на човешкото развитие, с една тайна, която отговаря на въпроса: какво всъщност възприема детето? Това, което е отговорът на тези въпроси, е много далече от представите, които хората имат днес. Но Вие все пак ще разберете, какво имам предвид, когато представям нещата по този начин.

Между смъртта и едно ново раждане, респективно едно ново зачатие, човекът живее в духовния свят /Виж рис. №3 горе /. В този духовен свят той е окръжен от реалности, съвсем различни от тези, които можем да открием тук във физическия свят. Това един съвсем различен свят. Човекът излиза от този свят, чиито закономерности бихме обозначили тук чрез тези линии /бяло/, и от този свят той навлиза във физическия свят /жълто/, и продължава своя живот във физическия свят със своето физическо тяло, което е получил, но в този физически свят продължават да действуват, ала скрито поради човешкото сетивно виждане, същите сили, които са тук /червено/. Когато гледате едно дърво, скъпи мои приятели, в него действуват същите духовни сили, пред които Вие се изправяте между смъртта и едно ново раждане, само че те са скрити, потулени от физическата материя на дървото. Навсякъде във физическия свят, в който пребиваваме между раждането и смъртта, духовните сили действуват също в основите на сетивно-физическите явления. Така че трябва да си представим дейността на духовния свят продължена в света, който изживяваме между раждането и смъртта. Ала през първите 7 години от живота нещата стоят така, че в действителност, с цялата си същност, детето не може нищо друго да обедини така, както обединява това духовно, във всичките му цветове, във всички форми, в цялата му топлина, в цялата му студенина. Когато навлезе във физическия свят, детето на пълно възприема продължението на духовните действия, след това във все по-слаба степен до смяната на зъбите. Сетивното усещане, на това се обръща малко внимание, представлява за детето нещо съвсем различно, отколкото за възрастния човек. За детето сетивното усещане представлява нещо изцяло духовно. Ето защо, както казвам в педагогиката, когато детето има до себе си един разгневен баща, то не поглежда със съзнание на гневния жест, но то вижда моралното вътре в жеста, то е, което преминава в неговото тяло. Така че във времето, в което детето работи със силите, с които по модела си изгражда физическото тяло, което сега е негово собствено, в основата си през този период от време детето е изцяло ориентирано към духовните основи, то работи, изхождайки изцяло от духовността. Но какво означава това? Какво действува в действителност, когато действува духовността? Видимо в останалите усещания действуват цветове, форми, студ, грапавост и гладкост. Но какво действува в действителност? В действителност действува само онова, което по някакъв начин има нещо общо с някаква Азова природа. На детето му правят впечатление само скритите духовни същества, имащи нещо общо с някаква Азова природа, т.е. преди всичко духовните същества от по-висшите йерархии, от човека нагоре, но също така и груповите души на животните, груповите души на елементарните същества. В действителност всичко това действува върху детето, и изхождайки от тези духовни сили, от тези величествена духовна динамика, според модела, то формира своето второ тяло, което постепенно нараства, и което в степента, в която се осъществява смяната на зъбите, съществува като едно второ тяло. Едва това е тялото, което човек си изгражда след раждането като свое първо собствено тяло, и което, като физическо тяло, е изградено изхождайки от духовния свят.

Виждате ли, в тази възраст има един съвсем особен вид закономерност във всичко, което действува в детето, в цялата непохватност, в цялата неориентираност, с които детето се проявява душевно, с които детето се движи, дължащи се на обстоятелството, че детето непрекъснато трябва да се приспособява към физическия свят, тъй като все още полунесъзнателно и съноподобно около детето живее онзи свят, в който детето всъщност все още е поставено, духовният свят. Някога, когато медицината ще е добила своята правилна духовност, в това взаимно търсене между духовния и физическия свят през първите 7 години от живота, хората ще виждат истинските дълбоки причини за детските болести, и ние ще получим немалко яснота върху това, което днес, когато потърсим в медицинските трудове, го намираме само с голословни обяснения. Това са само голословни обяснения, формални обяснения, които всъщност не ни отвеждат до никаква реалност.

Етерното тяло е, което изцяло се занимава с това през първите 7 години от живота; ето защото спокойно развива онези способности, които притежава през вторите 7 години от живота, самостоятелни способности на етерното тяло, и клонящите повече към интелекта паметови способности. Който има очи за това, той вижда голямото преобразяване на духовния живот когато първият жизнен период от 7 години започва да преминава във втория. Етерното тяло бива отбременено със своята работа, която е трябвало да извършва, в пълния смисъл на думата, за изработването на второто тяло. Етерното тяло бива отбременено; и това че бива отбременено, това ние виждаме точно едва след като знаем, че на 40 години на човек не му поникват отново зъби, но че остават тези, които той има, но че във физически-материалната природа /на човека/ остават и други неща. Това, което остава, но което през първите 7 години от живота също е трябвало да бъде подменено, то е, което отбременява етерното тяло, което се освобождава в етерното тяло. Количествено това е нещо малко, ала качествено това е нещо невероятно важно. Това е, което след това добива огромна активност под формата на душевни качества. Това, което човек си спестява чрез обстоятелството, че няма нужда да си изгражда трети зъби, чрез това, че много други неща, които по същия начин, както и зъбите, биват изграждани от еволюцията, а сега няма нужда да се формират наново, благодарение на това обстоятелство нещо от етерното тяло остава излишно. Това, което остава, което в първите 7 години от живота се е вляло във физическото развитие, то сега изостава от физическото развитие, действува само душевно, както всъщност и отговаря на същността му. С помощта на способностите, към които Вие, като учители се обръщате в училището, за да ги развиете, с тях детето трябва да осъществи голямото превръщане на млечните зъби в постоянни и много други неща. Със силите, които детето си спестява, защото няма нужда да формира тези зъби, с тези сили то започва да развива способностите на своята душа. Това се извършва в дълбините на човешката природа, така че през първите 7 години от живота, душевното е разположено изцяло вътре във физическото развитие, което развитие ние трябва да възприемаме както като духовно-душевно, така и като физически-телесно. През първите 7 години от живота на човека, в пълния смисъл на думата, ние виждаме как духовното действува в тялото.

Добре, но как се отнасят това спрямо общата световна еволюция? Виждате ли, силите, с които душата работи през първите 7 години от живота, в рамките на Космоса тези сили са Слънчевите сили. От Слънцето се излъчват надолу не само физическо-етерни слънчеви сили, но от Слънцето, във физическо-етерните слънчеви лъчи се излъчват сили, идентични с онези, с които нашето етерно тяло обновява своето тяло през първите 7 години: това, което действува тук, това е слънчевата същност. Погледнете детето, както, изработва своето второ физическо тяло! Всичко това са сили, абсорбирани от Слънчевата светлина. Трябва да разберем как е поставен човекът, по начина, по който описах това, със смяната на зъбите, освободи определени етерни сили, които сили от своя страна действуват обратно върху астралното устройство и Азовото устройство, тогава, през втората епоха на своя живот, човек става достъпен за това, за което изобщо не е бил достъпен през първата епоха: той става достъпен за лунните сили.

Слънчевите сили са етерните сили за първите 7 години от живота, Лунните сили, за които човек става достъпен след смяната на млечните зъби, те са идентични със силите на неговото астрално тяло. Така със смяната на зъбите от Слънчевата сфера, в която продължава да пребивава, защото тя продължава да действува, човек преминава в Лунната сфера, и така, между смяната на зъбите и половата зрялост и човекът работи върху себе си с помощта на Лунните сили. Сега, чрез Лунните сили, човекът си изгражда своето второ собствено и своето земно тяло, в което вече не биват подменяни толкова много неща, както става това през първата епоха от живота, но все пак доста неща биват подменени. Но отново остават излишни сили, сега с астралната природа. Те така променят душевния елемент, както душевният елемент се променя в периода на половата зрялост. Тези сили биват освободени от работа над тялото, така че сега човек навлиза в половата зрялост, в една епоха от живота, когато в областта на душевното той си освобождава това, с кое то е трябвало да работи над своето физическо тяло в периода между смяната на зъбите и половата зрялост.

Така през първата епоха от живота ние работим най-вече с това, което идва до нас от Слънцето, а когато детето дойде при нас в училището между смяната на зъбите и половата зрялост, тогава това са Слънчевите сили, които сега са се освободили за душевния елемент. Това е великото, мощното в разбирането на човешкото развитие, че когато формираме душата на детето между смяната на зъбите и половата зрялост, тогава имаме работа с чисти Слънчеви сили. Детската душа е така сродна с онова, което живее в Слънчевия лъч, че на човек му се разтуптява сърцето от това познание, познание, което сгрява с истинска светлина това, кое то става между човека и Космоса.

В тази втора епоха от живота Лунните сили биват употребявани все още за телесното, все още не са освободени от душевното. Те се освобождават с настъпването на половата зрялост, тогава те започват да участвуват в душата, и преломът, който се извършва в душата с настъпването на половата зрялост, се дължи на обстоятелството, че Лунните сили са се просмукали в душевното, така че това, което човекът извършва в действията си след половата зрялост, представлява взаимодействие между Слънчеви и Лунни сили.

С това ние поглеждаме в дълбините на човешкото развитие, и се отучаваме да говорим за наследствеността в този смисъл, в който прави това грубата естествена наука, но с това поглеждаме и към другата страна, към това, което живее в детските действия на човека. В детското човешкото действие и в детското човешко мислене живее Слънцето. Та нали Слънцето е, което свети срещу нас от камъка, защото той няма светлинни сили, той само ни отразява слънчевата светлина. Това природоизследователят признава, но това е най-малкото, най-абстрактното, скъпи мои приятели. Между 7-та и 14-та година от живота на детето също отразява срещу нас Слънчевите сили. Тъй както в камъка можем да се обърнем към светлината като към отразена светлина на Слънцето, така и това, което детето прави във втората епоха от своя живот, ние можем да определим като Слънце. Слънцето не е само там, където ни се явява концентрирано. Този физикален възглед, че Слънцето е само тук /Виж рис. №3, ляво/, прилича на възгледа на човек, който вижда в чинията супа, а по средата едно петно мазнина, и е на мнение, че само мазнината, това е супата. Да, нашите физикални възгледи са често пъти детински, и когато ги разкрием, такива, каквито са, тогава хората се смеят. Само можем да си пожелаем да се смеем по-често в лицето на действителността. Защото наистина е смешно това, което днес бива разглеждано като наука. Ако приемем петното мазнина за супа, това е същото, както ако приеме Слънцето горе за петно на Слънчевата светлина, докато като супа изпълва целия свят.

С това отново се открива погледът за взаимовръзката между Лунните сили и силите на размножението. Защото сега силите на размножението също така постепенно формират това второ собствено тяло, което бива изградено между 7-та и 14-та година от живота и което е готово, когато настъпи половата зрялост. Така че това, което човек в това време въплъщава в себе си като сили на размножаване, това именно е Лунното въздействие. Силите на размножаване са изцяло свързани с Лунните въздействия, те са резултат на Лунни те въздействия.

Сега, след половото съзряване до началото на 20-та година човекът стига до там, да формира своето трето собствено тяло, погледнато външно, своето четвърто тяло. В по-късните години периодите на времето не са така строго разграничени, както са периодите на смяната на зъбите и на половата зрялост. Все повече субстанция изостава, втвърдява се в човека, превръща се в траен скелет. Наистина, постепенно все повече неща в човека се превръщат в траен скелет. Колкото по-стар става човек, толкова по-малко материя от костите бива отстранявана и подновявана. И в останалия организъм определени части имат нужда от повече време за своето изхвърляне, отколкото други; и е ясно от това, че за зъбите просто важи: след като вече сме ги получили за втори път, то по отношение на това, дали ще ги имаме и в по-късна възраст, ние зависим от това, колко време ще издържи нещо, което вече е готово, тъй както за един нож, който притежаваме ние зависим от това, колко време ще издържи ножа. Ножът не може да подновява своята материя. В съществената си част зъбите също не могат да правят това. Наистина, всичко е движение, съществува обновяване, но всичко вече се насочва към стадия на необновяването, и така в зъбите ние имаме нещо, в което жизненият процес се осъществява съществено по-бавно, отколкото в останалия човек, много по-бавно по отношение на интензитета, и по тази причина в обратното съотношение, що се отнася до качеството на трайността, те по-бързо се развалят, преди да се развалят другите части на човешката природа, които непрекъснато могат да подновяват себе си. Но ако зъбите бяха подчинени на същите закономерности, както много други части на човешката природа, тогава не би имало зъболекари. И ако другите части на човешката природа бяха подчинени на същите закони, както зъбите, то всички ние, в нашата модерна цивилизация, бихме умирали доста рано. И вероятно тази част от Швейцария, за която казват, че зъболекарите в нея имат много работа, защото зъбите на хората там лесно се развалят, вероятно тази част не би била така населена с хора, защото тя би била считана за място на ранна смъртност. Така са свързани нещата.

Така виждате, през първите 7 години човекът действува в своята вътрешност със силите на Слънцето, през вторите 7 години от живота, със силите на Луната. След това Слънчевата сила остава, а Лунните си ли се вмесват допълнително. През третите 7 години от живота, от половото съзряване до 20-те години, в човешкото същество биват приети много фините сили на останалите планети от планетната система. Тогава в растежния процес на човешкото същество се проявяват другите планетни сили, и тъй като те действуват върху човека по-слабо, много по-слабо от Слънцето и Луната, затова и нещата, които човек приема в себе си, външно са много по-слабо видими. Докато между 14-та и 21-та година от живота планетните сили все още имат работа във човешкото тяло, в началото на 20-те години ние вече не забелязваме така ясно как тези сили започват да действуват вече в областта на душевно-духовното. Планетните сили са тези, които започват да действуват в душевно-духовното, и този, който има поглед върху нещата, той разглежда човека така, че в това странно преобразяване, което човекът претърпява в начало то на 20-те година, той забелязва: до този момент чрез човешките постъпки са говорели само Слънцето и Луната, сега тази слънчева и лунно активност модифицира планетните сили. Грубите методи на хората, грубото наблюдение има слаб усет за това да прозре това преобразяване, ала то съществува.

Ето виждате ли, истина е, че за този, който наблюдава човека по отношение на здраве и на болест, за него е необходимо познанието на тези взаимовръзки. Защо то какво знаем ние всъщност за човека, да кажем, за неговата 11-та или 12-та годи на от живота, ако не знаем, че в него работят Лунните сили.

Сега обаче вътре възниква въпросът: как продължава това по-нататък? По-късно, когато частите, подлежащи на подновяване стават все по-малко, човек по-късно отново трябва да обновява нещата. Но виждате ли, до 21-та, 22-та година в човешкия растеж действуват Слънцето, Луната, планетарната система. След това, до 28-та от живота действуват и констелациите на неподвижните звезди; това вече съвсем убягва наблюдението. Едва чрез мистерийната мъдрост човек вижда отражението на цялото небе от неподвижни звезди в човека между началото на 20-та и края на 20-те години. След това светът става суров. Той вече не желае да работи в човека; светът става суров. За това своеобразно отношение на човека спрямо света в неговата 28, 29-та година от живота, за това, че светът става суров, за това днешната наука надали знае нещо. Това Аристотел все още го е преподавал на Александър /Велики/, като е казвал: тогава като хора ние се сблъскваме с кристалното небе, и то е твърдо и сурово. С това кристално небе, намиращо се отвъд сферата на неподвижните звезди, добива своето значение и своята реалност за човешкия мироглед. С това човек започва да разбира, че когато достигне до края на 20-те години, той вече не може да открие сили във Вселената, чрез които да обновява себе си. Но защо не умираме на 28 години? Този свят, който ни окръжава, той би ни оставил да умрем на 28 години. Наистина, който вижда връзката на човека със света, той сега поглежда на света със съзнанието: О, свят, та ти ме подкрепяш всъщност само до края на 20-те години! Но виждайки именно това, ние започваме да разбираме истински човека в неговата същност.

Защото какво става с него сега, когато го напуска по отношение на формообразуващите сили, които той изгражда в себе си? Какво става сега? В този своеобразен миг, когато с 28-та година човекът ясно започва да показва, че старите сили съвсем не са западнали, в този миг става следното: някои хора още от този момент започват да линеят; други продължават да съхраняват отлитащите растежни сили. Самият Гьоте, измервайки точно ръста си, установил, че е станал по-нисък, тогава, когато започнал продължението на втората част на своя "Фауст". Тогава той измерил ръста си. Но той започнал да запада много по-рано. Виждате ли, от този момент, когато светът ни напуска, ние трябва сами да се погрижим за своето обновление изхождайки от силите, които сме приели до този момент. Но тъй като частите, подлежащи на подновяване стават все по-малко и по-малко, ние не можем да работим за нашето ново въплътяване в този грандиозен мащаб, както детето работи чак до своите зъби, тогава, когато по модела изгражда своето собствено първо тяло. Но от Слънцето, Луната и звездите ние сме събрали много сили, които са ни нужни, които носим в себе си, тъй като от 28-та си година ние започваме да се грижим за обновлението на нашето физическо материално тяло. Тогава по отношение на човешката същност в нейната форма ние ставаме хора, стъпили здраво със собствените си нозе на земята. Ала с това човекът, стъпилият здраво със собствените си нозе на земята човек, забързан към тази точка във времето, която след това той подминава, с това човекът притежава една точка във времето, към която той се стреми, която той надраства, на която аз още вчера обърнах внимание от една друга гледна точка /Виж рис. №3, средата/. Ако мога да нарисувам това така, то от своето детство, когато поема в себе си много сили от света, човек се стреми все повече и повече към такава една точка, разположена в края на 20-те години, когато той престава да осигурява своя растеж с помощта на силите от света. Каквото прави от този момент нататък това той прави със силите на собственото си тяло. Тук в средата има една точка, където човекът престава да преработва в себе си космическите сили и където започва да си създава сили от собственото тяло. Естествено в действителния живот това не е така ясно разграничено, както в схематичното представяне тук.

В живота често, още в ранното детство, бих желал да кажа съществуват преждевременни въздействия, изхождащи от собственото тяло. Това ние забелязваме чрез някои патологични явления у детето: чупливост на костите, но също така и мастни натрупвания у детето; но тази е връзката, която стои отзад. Във всеки миг от своя живот човек или се стреми към тази точка или той бяга от нея. Вие лесно ще видите, че това е един вид нулева точка, един вид хопомохлион, един вид нулева точка, чрез която във времето ние сме застанали между себе си и света. В своята вътрешна динамика ние имаме непрекъснато един стремеж натам или стремеж да се отдалечим от там, Това, което се извършва в човека, когато той се стреми към тази нулева точка или се стреми да се отдалечи от нея, това всъщност е стремеж да се приближим към една нула или стремеж да се отдалечим от една нула. Това е нещо, което ние извършваме по посока на нищото. Ние се стремим към точка, където светът вече не действува и където човекът все още не е започнал да действува. Между двете съществува един вид нула. Тук ние имаме нещо в себе си, което е ориентирано към една нула. Това е, което ни прави свободни същества, носещи отговорност. Това, че ние сме свободни същества, носещи отговорност, е обосновано в човешката конституция, тъй като в преминаването от света към себе си ние преминаваме през една нулева точка, както оста на везната от дясно на ляво, и от ляво на дясно минава през една нулева точка, която точка не се подчинява на законите, на които е подвластна останалата част от везната. Можете да си представите, ако тук имате една везна /Виж рис. №3, дясно/, че тук са валидни механичните закони, които Вие сте изучавали, тук важат механичните закони, и те придават на везната една определена конфигурация, или така, че това тук е горе, това долу, или обратното. Това са законите на везната, на лоста. Но ако вземете тази точка, Вие можете да премествате везната, останалата и конфигурация, поради механичните сили тя е навсякъде една и съща, където и да пренасяте везната, тази точка е свободна; нея вие можете да премествате, сякаш тя изобщо не е свързана с везната, везната остава съвсем недокосната от нея. Така, когато човекът залови себе си със своето душевно изживяване в точката, към която преди това се е стремил, но от която след това той се стреми да се отдалечи, тогава Преди това в него е действувал светът, след това действува самият той, човекът. А тук не действува нищо. Но в тенденцията натам или оттам навън може да изживее в себе си онова в човека, което не се определя нито от природата, нито от света; там, където е разположен хипомохлионът, там с изходната точка на неговата свобода. Тук ние разбираме отговорността.

И така, ако например при един 35 годишен човек искаме да определим степента на неговата отговорност, но обективно, изхождайки не просто от лаицизмът и от дилетанство, то ние ще трябва да се запитаме: може би тук действува по-силно нещо от онова, което по един ненормален начин е формирало себе си до точката в края на 20-те години, и тази точка е разположена малко или повече към младостта или повече към старостта? Човекът е в пълната си отговорност, когато тази точка е нормална, когато, според жизнената изява на човека, целият човешки живот може така да бъде преценен, че да кажем, тази точка е нормална! Ако тази точка е разположена силно по посока на младостта, това означава, че светът твърде рано престава да въздействува върху човека, т. е. ако светът твърде рано престане да действува върху човека, тогава такъв човек трябва да бъде изпитан по отношение на това, дали, макар и леко, макар и в слаба степен, не страда от натрапчиви идеи, дали не се поддава лесно на душевно детерминиране, така че да не можем да му приписваме пълната отговорност за неговите дела.

Ако тази точка е разположена твърде късно, ще трябва да се запитаме, дали поради вътрешната си природа човекът не е възпрепятствуван да развие пълната свобода на своята душа, дали не е физически твърде силно детерминиран, и по тази причина отново да можем да му припишем пълната отговорност.

Но реално призвани да преценяват във финия смисъл всичко това са лекарят и пасторът, които трябва да знаят, че развитието на човека може така да бъде преценено, че приблизително, на това ние ще се спираме още, защото към пасторска та медицина спада и една дълбока физиогномия, изхождайки от фигурата на човека, ние ще можем да кажем дали той живее в равновесие, и дали неговият жизнен хипомохлион е разположен на правилно място, това означава в правилната точка от времето, дали тази точка не е настъпила по-рано или по-късно.

Това са неща, които древната мистерийна мъдрост е разглеждала като много важни при преценката на живота, това са неща, които са били забравени, но които отново трябва да навлязат в човекознанието, ако това човекознание трябва да упражнява влияние във всеобхватния смисъл на думата и ако трябва да действува по един правилен начин в лекарската и в пасторската област.

Утре ще продължим на тази тема.