ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

ЧОВЕКЪТ В СОЦИАЛНИЯ РЕД: ИНДИВИДУАЛНОСТ И ОБЩНОСТ

Оксфорд, 29. Август 1922

Уважаеми дами и господа, опитвайки се днес да завърша по някакъв начин описанието на социалния живот и социалните изисквания на нашето съвремие, аз съм наясно, че всичко онова, което можах и ще мога да кажа тук относно социалния живот и социалния въпрос, е твърде ограничено. Защото социалният въпрос в нашата епоха е всеобхватен и универсален, и за онзи, който се стреми към определена гледна точка относно социалния въпрос, има две важни подробности. На първо място, необходимо е той да обхване съвременния исторически момент от развитието на човечеството и на второ място, необходимо е да обхване непосредствените, външните, земно пространствени отношения. Съвременният исторически момент от развитието на човечеството е такъв, че той трябва да бъде обхванат с възможно най-непредубеденото човешко разбиране. Много лесно е, ако човек е повлиян от предразсъдъци и неясни чувства, той да мине покрай онова, което днес се разиграва не толкова в дълбините на човешката душа, колкото в дълбините на човешката природа.

Много лесно е да останем неразбрани, когато казваме, че днес живеем в един преходен период, понеже в известен смисъл всеки период е преходен. Естествено, ние винаги живеем в един или друг преходен период, какъвто е например преходът от миналото към бъдещето; тук не става дума просто за това, да знаем, че живеем в преходен период, – нещо напълно самопонятно – а става дума за следното: Да знаем в какво точно се състои преходът, какви са характерните черти на прехода. Тук следва да прибавим: Съвремието обхваща не само настоящата година, не дори и настоящето десетилетие, а един наистина продължителен период от време. В случая този период от време е подготвен още от 15. век, за да стигне до своята кулминация през 19. век. Ние се намираме в този период от време, обаче като цяло човечеството е постигнало твърде ограничено разбиране за своеобразието на този световноисторически момент.

И още нещо: Това, което днес трябва да бъде видяно в социалния живот, което е необходимо да бъде съзряно в социалния живот, е следното – Човекът навсякъде се стреми да се освободи от старите връзки и да живее като свободен човек.

За тази цел ние преди всичко се нуждаем от един мироглед – или както казваме в Германия – от един мироглед на свободата, но сега следва да припомним, тъй като тук думата свобода има по-друго значение, че става дума за един мироглед, опиращ се на духовната активност, на действието, на мисленето, на чувствата, накратко, опиращ се на духовната човешка индивидуалност.

В началото на 90-те години аз се опитах да представя в моята книга “Философия на свободата”, която е преведена на английски, такъв образ на човека, който е извлечен не от неговата глава, а от неговото подсъзнание. По-рано човекът беше подчинен на определени условия и връзки, които определяха неговото мислене, неговото поведение. Погледнете един представител на Средновековието: той далеч не е човек в днешния смисъл на думата, а по-скоро принадлежи на определено съсловие, на определена каста. Той още не е човек, въпреки че примерно може да е християнин, благородник, поданик. Всичко, което той мисли, е белязано от благородниците, свещениците, владетелите. Едва в хода на последните векове той успя да се освободи от тези зависимости, В предишните епохи, когато ставаше дума за това индивидът социално да се включи в човешката общност, въпросът гласеше: Какво е “добро” от гледна точка на свещениците? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на свещеник? Как да се отнасяш към другите хора в качеството си на гражданин? Как да се отнасяш към другите в качеството си на благородник?

– Днес въпросът гласи: Как да се отнася човекът към другите хора, ако той напълно съзнава своето човешко достойнство и своите човешки права?

Обаче за да си отговори на този въпрос, човекът трябва да открие нещо вътре в себе си. Той трябва да открие вътре в себе си онези подтици, които по-рано му се даваха от страна на свещениците, благородниците и т.н. И той не може да ги открие в своето тяло, той трябва да ги открие в Духа, който е, тъй да се каже, отпечатан в душата му. Ето защо в моята “Философия на свободата” аз говоря за “нравствения импулс”, който същевременно се явява като най-дълбокия социален импулс, онази морално-импулсираща сила в човека, която наричам “морална интуиция”. Вътре в човека трябва да се появи нещо, което в конкретния случай от живота да му каже: Ето, сега ти трябва да постъпиш по този начин!

Виждате ли, тук всичко опира до човешката индивидуалност. Сега трябва да се обърнем към отделния човек, към човешката индивидуалност и да предположим: В това сърце, в тази душа живеят морални интуиции. И цялото възпитание се свежда тъкмо до това тези морални интуиции да бъдат пробудени, тъй че всеки човек да почувствува: Аз не произлизам единствено от тази Земя, аз не съм само продукт на физическата наследственост, а съм слязъл на Земята от духовните светове и имам нещо общо с нея именно като индивидуално човешко същество.

Човекът трябва да знае какво точно следва да върши във всяка конкретна ситуация и това той трябва да открие вътре в себе си. Душата е тази, която трябва да му го каже. Неясният глас на съвестта трябва да прерастне в индивидуална морална интуиция. А това означава: Да градиш само върху онова, което откриваш вътре в себе си.

Мнозина се усещат засегнати от подобно твърдение, понеже смятат, че в този случай всички морални и социални импулси остават зависими от произвола на отделната личност. Но това не е така, чисто и просто нещата се поставят върху онази основа, върху която може да съществува социалният живот, а именно върху основата на доверието и да извоюваме това доверие е една от големите задачи в живота. Малките задачи – ние сме наясно с тях. Ако например сега аз изляза навън и срещна г-н К., ще изпитам едно несъзнателно доверие, че той – вървейки по своя път – няма да ме убие; аз се ръководя от това доверие и ние се разминаваме спокойно. Така постъпваме в малките детайли от живота. Това са неща, които – ако бъдат разбрани от свободния човек – могат да бъдат приложени във всички области на живота. Но тъкмо доверието трябва да определя отношенията между един човек и друг човек. И в това доверие – каква златна дума – във възпитанието към доверие, във вярата към отделния човек, а не във вярата, насочена към нацията или към човечеството, във възпитанието да вярваш в отделния човек се съдържат същинските импулси за социалния живот; защото пътят от човешкия индивид към обществото минава единствено през това доверие.

Втората основа, освен доверието, е следната: В случай че няма някой, който ни принуждава да вършим това или онова, ние сме длъжни да намерим подтиците вътре в себе си. Също и подтиците, засягащи чувствата и душата: тях ние също трябва да търсим вътре в себе си.

Какво означава това? Ако по-рано, примерно, съм бил свещеник, аз съм бил наясно какво е моето място в социалния живот. Не е имало нужда да проверявам в някаква книга, защото съм знаел: В тази ситуация аз трябва да постъпя по този начин! Обличайки свещеническите одежди, аз съм знаел много точно задълженията, които те ми налагат. Държейки в ръката си благородническата шпага, аз съм бил наясно, че тъкмо благородството определя моето поведение. Навсякъде в социалния живот аз съм бил насочван от външни фактори.

Тук сме изправени пред един факт и няма никакво значение дали го критикуваме или одобряваме, понеже той вече не играе никаква роля в развитието на човечеството. Разбира се, Вие ще намерите мнозина, които биха искали да се върнат при старото положение на нещата, обаче световната история говори друго. Ето защо няма никаква полза да се съставят абстрактни програми, полза има само ако се вслушваме в гласа на историята.

И тук ние стигаме до въпроса: Какъв чувствен импулс трябва да съдържа онова, което представлява социалното действие, след като то вече не се определя от добродетелите на свещеници, благородници, поданици, както и от добродетелите на четвъртото съсловие?

Можем да кажем само следното: Към това, което вършим, що се отнася до другите хора, нека да постигнем такова доверие, каквото изпитваме към човек, когото обичаме. Да си свободен означава: Да вършиш онова, което обичаш.

“Доверие” – това е една златна дума, която занапред ще определя социалния живот. Другата златна дума – това е любовта към онова, което вършиш. И занапред “добри” в социален смисъл ще са онези действия, които човек извършва, ако е движен от общочовешка любов.

Обаче тази общочовешка любов първо трябва да бъде разбрана. Не бива да смятаме, колкото и удобно да е това, че тя вече е тук. Тъкмо тя не е тук. И колкото по-често си казваме:”Да, тя не е тук”, толкова по-добре. Защото тази общочовешка любов, тя трябва да се изразява именно в любов към действието, тя трябва да е активна, тя трябва да бъде изживявана в свобода. И тогава от едно домашно съждение, зависещо от близостта на църковната камбанария, тя постепенно се превръща в едно универсално, космическо съждение.

И сега, от тази гледна точка, аз Ви питам: Как изглежда, например, едно такова космическо съждение относно онова, което днес – бих казал, като една ужасяваща илюстрация на социалния хаос – застигна Източна Европа и Русия, и което тъй сърцераздирателно говори на нашите души? Как изглежда то?

Тук нещата опират до това, спрямо едно такова събитие да се зададе точният въпрос. И точният въпрос гласи: Има ли днес на Земята – защото от последната третина на 19. век ние сме свидетели на едно световно стопанство, а не на националното стопанство и това е много важно при обсъждането на социалния живот – фактически има ли днес на Земята недостиг на хранителни средства за човечеството като цяло? Недостиг на хранителни средства за човечеството няма! Ако някога настъпи такава опасност, тогава геният на човечеството ще намери други хранителни средства. Тук трябва само да добавим: Ако в някой кът на Земята има безброй гладуващи хора, причината за това през последните десетилетия се намира в самите хора. Защото техните действия не са били организирани така, че гладуващото население да получи необходимите хранителни средства в точното време. Нещата се свеждат до това, как хората да разпределят необходимите хранителни средства в точното време.

Но какво става в действителност? В определен исторически момент стана така, че чисто интелектуалното, абстрактно продължение на царизма откъсна Русия от останалия свят. Едно силно национално чувство, но все пак присъщо само за определена територия, откъсна Русия от света и попречи на това, когато на едно място природата се окаже слаба за изхранването на хората, на друго място човешките ръце да я подсилят.

Ако погледът към социалната мизерия бъде насочен в правилната посока, ние ще доловим как хората казват “mea culpa”, как всеки човек казва “mea culpa”30. Защото макар и човекът да се чувствува като индивидуалност, това не изключва факта, че той е свързан с цялото човечество. В общочовешкото развитие никой няма правото да бъде индивидуалност, без в същото време да се чувствува като част от цялото човечество.

Ето какъв е, бих казал, основният тон, който трябва да се носи от всяка една философия на свободата, която включва човека по съвсем друг начин в социалния ред. Сега въпросите стават съвсем други.

Какви бяха въпросите – впрочем те бяха поставени от по-висшите съсловия – в социалната област през последните столетия и какво научиха от тях милионите пролетарии? Защо днес милиони работници са объркани от толкова много и различни възгледи? Защото работниците приеха погрешните учения от по-висшите съсловия; тези учения не бяха измислени от пролетариите.

Хората казваха: Човекът е продукт на отношенията; каквито са социалните отношения наоколо, такива са и хората. Други казваха: Социалните отношения са такива, каквито ги правят хората. Всички тези учения са приблизително толкова умни, колкото умен е и въпросът: Е ли физическият човек продукт на своята глава или е продукт на своя стомах? Физическият човек не е продукт нито на своята глава, нито на своя стомах, а е продукт на непрекъснатото взаимодействие между главата и стомаха. Те винаги трябва да си взаимодействуват. И ако се задълбочим в човешкия организъм, ние дори ще установим, че стомахът е създаден от главата, понеже в ембрионалния живот първо възниква главата и едва по-късно възниква стомаха. Тъй че не бива да задаваме въпроса: Външната среда, външните отношения ли са причината, за да бъдат хората такива или онакива? Или хората са тези, които правят причините? Ние трябва да сме наясно, че всяка причина и всяко следствие непрекъснато си взаимодействуват, тъй че преди всичко следва да попитаме: Какво трябва да се направи, за да имат хората правилно мислене относно социалния живот?

Що се отнася до външния практически живот, хората заявяват: Първо идва това, после идва другото. Но в света не може да се напредва по този начин. Може да се напредва само ако, тъй да се каже, хората мислят “в кръг”. Обаче тук повечето хора възразяват: Но в този случай в главата ще се завърти някакъв воденичен камък. Ние не можем така! И все пак трябва да се мисли “в кръг”: когато разглеждаме външните отношения, виждаме, че те са направени от човека, обаче и те на свой ред определят човека; или когато разглеждаме човешките действия, виждаме че те определят външните отношения, но и външните отношения веднага се отразяват върху човешките действия. И тъй, ако искаме да имаме пълната действителност, ние непрекъснато трябва да танцуваме с нашите мисли в едната или другата посока. А точно това хората не желаят. Ако решат да предприемат нещо, те преди всичко искат да имат ясна програма: Първо, второ, трето и чак до дванадесето, и дванадесетото е последното, а първото е първо! Обаче в такава програма липсва животът. Защото всяка програма трябва да е валидна и в обратен ред, тъй че да се започне с точка дванадесета и да се завърши с точка първа. Както всичко в живота се движи в кръг, тъй трябва да бъде и в социалния живот.

Ето защо моята книга “Същност на социалния въпрос” предполага такива читатели, които могат да кръжат със своите мисли. Обаче хората не искат това, те искат да четат от първата до последната страница и тогава казват: Сега ние стигнахме края! А че краят може да е всъщност началото – за това те не се замислят. И най-фрапантното недоразумение при тази социално замислена книга беше именно възможността тя да бъде погрешно прочетена. И хората продължават да я четат погрешно. Стремят се не да насочат мислите към живота, а искат да нагодят живота към мислите си. Но това не е никаква предпоставка за каквато и да е социална активност.

Уважаеми дами и господа, когато на времето започна публичното обсъждане на идеята за троичния социален организъм, аз чух едно твърде странно изказване. Троичният социален организъм, най-общо казано, означава трите самостоятелни течения в социалния живот, които тези дни се опитах да опиша пред Вас: Духовният живот, който в днешния си вид е наследство от теокрацията; защото в крайна сметка целият духовен живот ни отвежда назад към онова, чиито причини бяха заложени именно в теокрацията. На второ място идва това, което аз наричам юридическо-държавнически живот; и на трето място идва т.нар. икономически или стопански живот. И така, когато възникна идеята за троичния социален организъм, се появиха такива хора, чиито физически тела бяха, тъй да се каже, добре поставени във външния свят, например такива, които във външния свят бяха индустриалци, други, които във външния свят бяха пастори, изобщо хора, чиито тела бяха добре локализирани във външния свят, те дойдоха и започнаха да разсъждават: О, колко се радваме, че се роди една нова идея, която всъщност е древната и велика идея на Платон, защото “троичният социален организъм” е само едно припомняне на Платоновия възглед за селското съсловие, военното съсловие и учителското съсловие. Ето как ние отново отдаваме почит на стария Платон!

Но сега, уважаеми дами и господа, аз не мога да кажа друго, освен: Това може и да е така за онези, които веднага след появата на една нова идея хукват към библиотеката, за да проверяват къде тази идея е вече регистрирана; обаче за онези, които вникват в троичния социален организъм, тази идея е пълната противоположност на Платоновия възглед за трите съсловия. Но Платон е живял толкова и толкова години преди Мистерията на Голгота. За тогавашната епоха възгледът за селското, военното и учителското съсловие е бил правилен; но да опресняваме този възглед в наши дни – това е абсурдно! Защото троичният социален организъм не означава, че отново трябва да разделим хората и да поставим един в учителското съсловие, друг във военното, в юридическо-държавническото съсловие, и трети в селското съсловие; той означава да се мисли за такива инициативи, за такива асоциации, в които периодически всеки може да намира своето място, тъй както в днешно време ние имаме работа с човешки същества, а не със съсловия. Става дума за институция, където се полагат истински грижи за духовния живот на човека, който изцяло се гради върху неговите индивидуални способности; на второ място става дума за самостоятелна държавно-юридическа институция, която не може да бъде ограничавана от други социални звена, и на трето място става дума за институция с чисто стопанска дейност.

Държавно-юридическият елемент има общо с всичко онова, което разграничава един човек от друг човек, с всичко, което установява отношенията между хората.

В областта на духовния живот не всеки може да има окончателната преценка; в областта на духовния живот всеки може да има преценка само за това, на което той е способен. Там всичко трябва да произлиза от съответната индивидуалност. Духовният живот трябва да бъде изграждан върху индивидуалните способности на хората. Духовният живот налага тази необходимост, че той трябва да протича в едно затворено тяло. Вие ще възразите: Но така не може! Обаче аз веднага ще посоча моите доводи.

Държавно-юридическият живот изисква хората да се отнасят помежду си в смисъла на вече установената демокрация, където човекът има възможността да се споразумява относно това, за което всеки човек трябва да има своята лична преценка, относно това, за което не са нужни тясно специализирани познания. Има такава област от живота и това е държавно-юридическата област.

Сега да се спрем на икономическата област. Там се натъкваме на факта, че никакво решение не е редно да се взема от индивидуалната преценка на този или онзи – индивидуалната преценка тук няма значение, защото тя винаги е неправилна – , решението следва да се взема от един вид асоциации, от човешки общности, които стигат до общото си становище в резултат на това, че зачитат всички индивидуални преценки. Не става дума за това, че държавата или съответната общност се разделя на три отделни части, а става дума за това, че всяка от тези три части може да върши онова, което трябва да върши, за да може социалният организъм да функционира правилно.

Този начин на мислене, уважаеми дами и господа, който застъпвам тук, е приложим в света. При определени обстоятелства – казвам го само хипотетично – може да се получи така, че поради своите способности даден човек да иска това или онова, може дори да разполага с необходимата техника или сръчност, за да го иска; обаче това, което самият той, като човек, върши, ще бъде продължено от други хора. Аз предприемам някакво действие, но то не обхваща всичко. Важното е друго: Моето действие да бъде съзнателно продължено от другите, тъй че да бъде подхванато от втори, трети, четвърти и т.н. За тази цел обаче социалния организъм трябва да функционира по такъв начин, че следите от моите действия да не изчезнат. В противен случай излиза, че аз върша нещо тук в Оксфорд, после то бива продължено някъде и от някого, обаче в Уайтчапел вече няма никакви следи от моето действие. И тогава ние виждаме само външните признаци, тогава ние виждаме, че там се е настанила мизерията. Мизерията възниква тогава, когато човешките сили и способности не намират правилното си приложение в социалния организъм.

Нека да обърнем поглед към Русия – мизерия. Защо? Защото социалните сили не бяха насочени както трябва в социалният организъм; защото социалният организъм не беше естествено структуриран според трите си съставни части. Но когато един социален организъм е така устроен, че духовният живот е свободен и се опира на човешките личности, че юридическо-държавният живот урежда всички подробности, предполагайки компетентността на всеки човек, независимо от неговото образователно равнище, и че самостоятелният стопански живот се занимава само с производството, консумацията и циркулацията на стоките, тогава всяко индивидуално действие се влива в социалния организъм и тече през него също както кръвта тече в човешкото тяло.

Да, всичко това може да бъде извлечено от едно действително познание за света. Но когато идва някой и започне да го обяснява теоретически и интелектуално с доктрината на Маркс, тогава естествено нещата остават неразбрани; остава неразбран този, който не се задоволява с повърхностното разглеждане на мизерията и заявява: Там нищо не може да се подобри, защото първо хората трябва да бъдат поставени в такива социални връзки, които принуждават мизерията да изчезне.

И тук ние трябва да сме наясно: Това, което представляваше теокрацията, постепенно се отдалечи от живота. Защото в онези места, където някога съществуваше теокрацията, там нямаше библиотеки, там знанието не беше складирано в библиотеките; там хората не седяха на масата, за да проучват стари книги и за да овладяват науките, там те просто живееха с живата същност на човека. Там те просто виждаха самия човек. Те знаеха: Библиотеката – това е външният свят. Те се взираха не в книгите, а в човешките физиономии, взираха се в човешките души, четяха в тях; взираха се не в книгите, а в човешките души. Постепенно нашата наука се отдели от човека и, тъй да се каже, застина в библиотеките.

Ние се нуждаем от такъв духовен живот, който отново да се върне в света, нуждаем се от такъв духовен живот, при който хората пишат книгите си, черпейки от самия живот, а книгите са само насърчение за живота, само средства и пътища за живота. Ние трябва да напуснем библиотеките. Ние трябва да стигнем до едно възпитателно изкуство, което постъпва не според правилата, а според децата, които реално стоят пред нас; ние трябва да вникнем в децата като изхождаме от общото човекознание и от самото дете да извлечем онова, което следва да вършим всеки ден, всяка седмица, всяка година.

Ние се нуждаем от такъв държавно-юридически живот, в който всеки човек е равен на другия и в който компетентността на всеки един е оправдана и достойна за уважение, независимо от неговата професия и мястото, което заема в живота. Ето какво е присъщо на социалния живот: всички хора да са равни.

И какво ще навлезе в духовния живот, след като аз го описах по този начин? Постепенно в духовния живот ще навлезе управлението на капитала, идващ не от другаде, а от самия стопански живот. Днес хората може и да ругаят капитализма, но срещу него не може да се направи нищо, напротив, ние се нуждаем от капитализма. Важното е не това, че капиталът е тук, че капитализмът е тук, важното е друго: Какви социални сили работят в капитала и в капитализма. Капитализмът възникна от духовната откривателска дарба на човечеството. Той възникна от духовните области, от духовното познание като резултат от разделението на труда. В моята книга “Същност на социалния въпрос” аз посочих само като илюстрация, понеже не исках да обсъждам каквито и да е утопии, как би трябвало да настъпи това навлизане на капитала в духовната съставна част на социалния организъм. Този, който е натрупал някакъв капитал и работейки, разполага с него като участвува със собствената си личност в целия този работен процес на капитала, тъй че благодарение на усилията му се получава това, което днес се случва с книгите, които след 30 години стават общо достояние на човечеството или с други думи, получава се така, че капиталът става достояние на всички, на обществото. Аз представих това не като някакъв утопичен възглед, а само посочих, че може би е възможно капиталът да бъде тласнат именно в тази посока, тъй че – вместо да залежава в една или друга област – да навлезе в кръвната циркулация на социалния живот. Всичко, което казах, е просто илюстрация, а не някаква догма, това не са утопични понятия; по-скоро аз посочих нещо, което е възможно да се случи чрез съответните асоциации.

Разбира се, може да се случи и нещо съвсем друго. Онзи, който мисли пълнокръвно, не си служи с догми, а се съобразява с хората, чиито съвместен живот поражда онова, което е смислено и целесъобразно, стига те да са правилно включени в социалния организъм. Но аз станах свидетел и на друго: Истинският замисъл на моята книга “Същност на социалния въпрос” чисто и просто не беше дискутиран. Вместо това хората питаха: Но как ще стане така, че след толкова и толкова години капиталът да се наследи от най-способните? И тъй нататък. Хората искат не познание за действителността, те искат само утопии.

Но това е нещо, което се противопоставя на безпристрастното приемане на този импулс, който е заложен в идеята за троичния социален организъм.

И ние ще видим, че когато юридическо-държавният живот протича по правилен начин, този юридическо-държавен живот има непосредствена връзка с човешкия труд. Днес човешкият труд изцяло е поставен в областта на стопанския живот. Той не е третиран като нещо, което засяга отношението на човек към човека. Още през 1905 аз написах една статия върху социалния въпрос и там ясно посочих, че при сегашното разпределение на труда, човешкият труд представлява само един вид стока.

В действителност за самите нас нашият труд има само една привидна стойност. Стойност има само онова, което другите правят за нас; докато това, което ние правим, то трябва да има стойност за другите. Това е нещо, което техниката вече е постигнала. Само че ние, с нашия морал, все още не сме го постигнали. Технически погледнато, в рамките на днешното социално устройство, никой не може да направи нищо за себе си, дори и един костюм. Дори и да ушием един костюм за себе си, той ще има такава цена, каквато би имал, ако в рамките на цялата социална общност той би бил ушит от някой друг. Или с други думи: Това, което представлява костюма в икономическата област, е нещо универсално и се определя от гледната точка на общността. Едно заблуждение е да си мислим, че ако шивачът ушие костюм за самия себе си, този костюм ще е по-евтин. Ако го изчислим в цифри, може и да изглежда, че струва по-евтино. Ако обаче го включим в общия баланс, ние ще видим: Не можем да изключим икономическите отношения, не можем да ушием за самите себе си една дреха, както и не можем да излезем от своята кожа. Дори и дрехата, която ушиваме за себе си трябва да бъде заплатена общо. Трудът е нещо, което човек упражнява заради другите и те не могат да бъдат степенувани според това, от какво работно време във фабриката се нуждае той. Остойностяването на труда ни отвежда – и то в най-дълбокия смисъл – направо в областта на правото, в областта на държавата и юриспруденцията.

Че това отговаря или не отговаря на времето, има връзка с факта, че трудът навсякъде е, тъй да се каже, защитаван, подсигуряван и т.н. Но това са половината мерки, които влизат в сила само ако имаме истинско троично разделяне на социалния организъм. Защото до правилно разпределение на труда ще се стигне тогава, когато човешкото достойнство на една личност ще се изправи пред човешкото достойнство на друга личност и меродавно за тях ще е това, за което всички хора са компетентни.

Сега Вие ще възразите: Добре, но когато в демократичната държава трудът се разпределя по този начин, може да се стигне до недостиг на човешки труд. Тук е едно от местата, където социалният елемент навлиза в общоисторическото, в общочовешкото развитие. Стопанският живот не бива да е определящ за човешкия труд. Стопанският живот трябва да бъде включен, от една страна, в природата и от друга страна, в регламентирания от държавата човешки труд. Както днес не може да съществува един комитет, който да определя дъждовните дни през 1923 година, необходими за стопанската дейност, а се налага да се съобразяваме с това, което ни се дава от природата, така и самостоятелният стопански организъм ще трябва да се съобразява с наличното количество труд в държавно-юридическия организъм. Това е нещо, което мога да изложа пред Вас само като една обща характеристика.

В икономическата част на социалния организъм ще са налице такива асоциации, в които потребители, производители и търговци – изхождащи от своя жизнен опит – ще стигнат до асоциативни решения, а не до индивидуални решения, които нямат никакво значение. Днес това не може да се постигне, понеже на незначителните инициативи навсякъде се пречи. Обаче това, че тези незначителни инициативи се появяват тук или там, доказва, че макар и несъзнателно, човечеството се досеща как трябва да постъпва. Навсякъде се учредяват кооперации, съюзи, всякакви видове общности. Това означава, че въпросният импулс е тук. Обаче когато днес бъде учредена такава кооперация редом с останалите производства, тя или трябва да бъде погълната от тях, предлагайки техните пазарни цени, или да фалира. Същественото при троичния социален организъм е, че не се тръгва от някакви утопични идеи, с оглед на които да се създава една или друга действителност; същественото е да бъде разбрано онова, което е действително. Онези институции, които вече са тук и нямат нужда от повторно учредяване, представляващи потребителите, производителите, предприемачите, всички те трябва да се обединят в асоциации. Сега не бива да задаваме въпроса: А как се учредяват нови асоциации? Сега трябва да запитаме: Как да се обединят в асоциации вече съществуващите стопански организации? Едва тогава в рамките на тези асоциации от самия стопански опит може да възникне един правилен социален ред – както и човешкото здраве идва от здравия човешки организъм – и този правилен социален ред означава един икономически кръговрат: пари за производство, пари за кредити, пари за дарения, фондации. Без тези три звена не може да има здрав социален организъм. Днес хората са настроени срещу фондации, дарителски фондове, но те трябва да съществуват. Но днес хората донякъде се заблуждават. Те казват: В един здрав социален организъм не съществуват дарения. Да, обаче те плащат своите данъци. Данъците са заобиколният път към една и съща крайна цел; защото данъците всъщност представляват даренията, които ние правим за училищата и т.н.

Хората трябва да живеят в такъв социален порядък, че те винаги да виждат как протичат нещата, а не да се заблуждават по един или друг начин. Ако те постепенно изградят социалния си живот от онова, което днес съществува в такъв безпорядък, тогава – също както сега те виждат как кръвта тече в здравия човешки организъм – тогава те ще виждат как в здравия социален организъм текат трите потока на парите за производство, парите за кредити и парите за дарения. И те ще видят, че именно от човека зависи как от една страна в търговския, оборотния, производствения и наследствен капитал се съдържат онези суми, които – след олихвяването им – отново следва да се върнат в производството и как, от друга страна, там се съдържат и дарителските суми, които следва да потекат към онова, което представлява свободният духовен живот.

Само така хората могат истински да участвуват в социалните процеси и всеки от тях да вижда с очите си: Ето, в свободната асоциация животът протича по този начин! Едва тогава здравето може да навлезе в социалния организъм. Абстрактното мислене изобщо не допуска идеята за троичния социален организъм. Обаче тук е в сила именно живото мислене.

Но в областта на икономиката днес ние не разполагаме с живото мислене. Ние навсякъде си служим с абстрактното мислене. Защото къде всъщност живее днешната икономика? Къде се крие началото ú, когато върху мръсни дрипи или парчета хартия някой записваше своите приходи и разходи? Когато нещата се усложниха, грижата за това падна върху тези, които идваха от клерикалните среди; те станаха писарите. Ръководени от своите познания, те насочваха това, което разбираха от външния живот. И днес – кои са наследниците на клерикарите, на писарите, идващи от църковните среди, за да се грижат за стопанските дела на князете? Това са счетоводителите. В своите касови книги счетоводителите все още пазят малък спомен за нещо, което и досега съществува в някои области. Ако разгърнете първата страница – аз не съм сигурен дали и тук е така – там е написано: “С Бога”. В някои области все още има такива счетоводни книги. И там четем: “С Бога”. Това ни връща назад към старите времена. Макар че ако разлистим счетоводните книги по-нататък, ние трудно ще разберем какво точно е свързано “С Бога”. Ето как хората са се абстрахирали от онзи цялостен живот, който може да съществува във въпросните асоциации и който не може да намери място в счетоводните книги.

При нашия троичен социален организъм не става дума за това отново да се връщаме към старите понятия: духовен живот, държавен живот, стопански живот или да жонглираме с тях по-различно, отколкото се жонглира днес; става дума за това изобщо да бъде обхванато понятието “социален организъм” и всичко онова, което постепенно, но с ужасяваща сила се превърна в нещо абстрактно, да бъде отново върнато към живота. И същественото тук се свежда тъкмо в това обратно връщане към живота. Защото всички участници ще се намират вътре в стопанските асоциации; също и представителите на духовния живот ще са вътре в тях, понеже те също сядат на масата и се хранят. Представителите на държавата – също. Това се отнася и за другите две съставни части на социалния организъм: в тях също ще присъствуват всички хора.

И сега идва логическата последица, която толкова силно шокира хората, когато днес се обсъжда тази тема – тук ще посоча нещо донякъде парадоксално за да илюстрирам нещата по-точно. Веднъж аз казах на един индустриалец, който беше отличен специалист в своята област, следното: Ние ще навлезем истински в живота едва тогава, когато във фабриката си Вие разполагате с такъв човек, който с цялото си същество стои вътре в нея; после идва ред на някакъв университет, да кажем технически университет, който ще си вземе този човек от фабриката, не този, който е подготвен, а който животът ще посочи. После за пет или десет години младежът или девойката ще научат там това, което се изисква от живота, и по-нататък, той отново ще се върне във фабриката. Животът става все по-сложен и той не ни позволява да постъпваме по друг начин.

Понеже новият живот винаги се стреми да навлезе в социалния порядък, а ако това не става, социалният порядък е обречен на упадък, ние трябва да сме наясно: Човекът или ще стане истински човек, или с други думи, той трябва да насочва циркулацията на своите способности в социалния организъм, или всички ние ще затънем в упадък. Можем сами да изберем упадъка, ако поискаме да останем при старите възгледи; обаче оставайки при старите възгледи, ние отпадаме от еволюцията. Ето за какво става дума.

В заключение бих искал да кажа: Това, което можах да кажа тук, намери израз по-скоро в областта на чувствата. Моята гледна точка не бива едностранчиво да се приема за “духовна”; тя е “духовна” доколкото чрез нея говори Духът на живота. Ето защо аз можах да охарактеризирам импулса, който трябва да живее чрез тази социална идея, по-скоро с помощта на чувствата. В рамките на три лекции повече не може да се направи.

Обаче, уважаеми дами и господа, това, че можах да изнеса пред Вас тези лекции е нещо, за което бих искал да Ви благодаря най-сърдечно. Благодаря на г-жа Макензи, оглавяваща този комитет, без чиито старания целият Оксфордски цикъл нямаше да се състои. На първо място изказвам истинска и найсърдечна благодарност към г-жа Макензи, а после и към целия комитет, който с помощта си застана на нейна страна. Особено Ви благодаря, че тук в Оксфорд можахме конкретно да осъществим онзи художествено-евритмичен импулс, който възникна в Дорнах и който бихме искали да стане достояние на целия свят. Ето защо сърдечно благодаря и на всички онези, които имаха заслуга за цялото начинание. Вие ще почувствувате, че тази благодарност е наистина сериозна, ако добавя и още нещо. Геотеанизмът в Дорнах е като един вид изходна точка за онова, което ще стане реалност, едва след като са възможни такива неща, каквито станаха тук в Оксфорд. Ние също се нуждаем от разбиране и добросърдечност, и Вие ще се досетите за това, след като споменавам тук, че през ноември ще се наложи да прекъснем изграждането на нашата сграда в Дорнах, понеже не разполагаме с необходимите средства. Обаче ние вярваме, че все пак те ще се намерят някъде по света, но засега нещата не вървят. И ако те не потръгнат, а точно обратното би следвало да стане в един правилно функциониращ социален организъм, ние в Дорнах ще сме изключително загрижени, затова че нашето дело беше започнато, но поради неблагоприятните условия на епохата и след като не се появи разбиране за неговото продължение, то трябва да бъде прекъснато.

Ако направих опит от една страна да говоря върху възпитанието и от друга страна върху социалния въпрос, бих искал да добавя, че според нашите възгледи в Дорнах на двете теми следва да се гледа като на нещо универсално. Първоначално тръгваме от мирогледната и познавателната гледна точка, а не от самото антропософско движение. Просто като човешки същества днес ние можем да видим и да почувствуваме от самите ретроградни сили, че нещо трябва да се случи както в областта на възпитанието, така и в социалната област, понеже при мен идват хора и питат: Какво може да каже антропософията относно изграждането на такива училища, които се съобразяват с цялостния живот, с бъдещето, което е скрито в по-дълбоките пластове на човешката душа? Защото от силите, разположени в повърхностните пластове на душата, занапред няма да можем да получаваме нищо.

Стремежът за обновление на възпитанието възникна не от някаква приумица или от някаква абстрактна идея, а защото се появиха хора, които поставиха този въпрос пред антропософията, които поискаха да знаят какво има да им каже тя, черпейки от живота, а не от някакви сектантски амбиции.

Това се отнасяше в още по-голяма степен и за социалния въпрос. Появиха се хора, чиито сърца се късаха при мисълта за това, което тласна към упадък нашата епоха, те дойдоха и поискаха да знаят какво може да им каже антропософското познание относно истинското проникване в реалния свят, относно импулсите, които трябва да бъдат пренесени от настоящето в бъдещето.

А че тук намерих разбиране, затова накрая още веднъж изказвам моята сърдечна благодарност и отново подчертавам: Всичко онова, което трябваше да бъде казано тук, разчита че ще намери прием и в живота, и че – изнесено в колежа – то ще окаже въздействията си навън в света, където са хората; следователно, то не е антикварна наука, а потвърждава, че тъкмо в местата с духовен живот възникват онези импулси, които правят така, че също и във фабриките да се появяват подходящите хора, умеещи да управляват капитала.

Това, че си послужих с такива примери не би трябвало да засегне някого, понеже от друга страна аз многократно посочих, че за мен беше наистина голямо щастие да обсъждам тези теми тук в Оксфорд, където всяка крачка по улиците действува инспириращо поради достопочтенната древност на всичко наоколо, от което се нуждае този, който иска да говори, черпейки от Духа.

В миналите епохи тук властвуваше не този Дух, който днес трябва да е жив, за да работи и по-нататък в бъдещето, но този Дух е жив. И този Дух може да действува инспириращо. Ето защо аз бях изпълнен с дълбоко задоволство, че можах да изнеса тези лекции и да насърча тези инициативи тъкмо тук, всред достопочтенната атмосфера на Оксфорд.

Накрая бих искал да изкажа още една благодарност. Вие добре разбирате, че аз съм изключително благодарен и на г-н Кауфман31, който с такава любов се отнесе към превода на тези лекции. Ако знаем само колко големи усилия – и то в кратко време – изисква преводът на подобни трудни неща и какви сили отнема той от човека, ние ще можем да изразим и нашето уважение към г-н Кауфман за преводаческия му труд през тези последни седмици в Оксфорд. Изказвам му моята благодарност, а вероятно и благодарността на мнозина от Вас и го моля да преведе току-що казаното със същото преводаческо усърдие, със същата точност и достоверност, с които успя да преведе и всичките тези лекции.