ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

ВЪЗПИТАНИЕТО В ПО-КЪСНАТА УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

Оксфорд, 25. Август 1922

Още вчера аз си позволих да изтъкна онзи момент във възпитанието на младежите, до който се достига, когато момчетата и момичетата навлязат в половата зрялост. Тук за възпитателя, който чувствува своята отговорност, изникват големи трудности. Тези затруднения изпъкват особено силно в едно училище, или в едно възпитателно заведение, където се прилага възпитание, изхождащо от същността на човека. И тук не става дума за това тези затруднения да бъдат заобиколени чрез някакви неестествени възпитателни мерки. Защото ако в тази възраст ние заобиколим или отблъснем тези трудности, след това в по-късния живот – маскирани – те ще се проявят по всевъзможни начини. Много по-добре е с отворени очи да погледнем на възникналите трудности и ако сме в състояние да се отнесем спрямо тях по правилен начин като към нещо, което трябва да съществува в човешкия живот. Тези затруднения изпъкват особено силно тъкмо в едно такова училище като Валдорфското, в което момчетата и момичетата се развиват свободно едни до други и в непосредствено свободно общуване помежду си.

Ние вече посочихме каква разлика настъпва между момчетата и момичетата към 10-та година. Тогава момичетата започват да растат по-усилено и на височина. Момчетата изостават малко в растежа си до настъпването на половата зрялост. Тогава момчетата отново изпреварват момичетата.

Всичко това означава много за този, който обхваща духа, душата и тялото, изхождайки от едно действително човекознание и който ги разглежда в тясно взаимодействие; защото в този акт на изоставане и по-точно в акта на преодоляването на притегателната сила на Земята чрез израстването, в него е заложена една основна истина на човешката природа. От друга страна отново имаме една основна истина в зависимостта, с която нещо от явленията в живота на човека настъпва в една или друга епоха от живота му. Това е така, защото определени космически, извънчовешки въздействия, които външният свят упражнява върху човека между 10. и 14. година действуват по-интензивно върху женския организъм, отколкото върху мъжкия. В известен смисъл между 10. и 14. година женският организъм започва да живее в свръхсетивния свят също и чрез физическата си същност.

Моля Ви да погледнете на това като нещо особено важно. Между 10., 12., 14. година женският организъм заживява именно като организъм в условията на духовния свят. През това време този организъм бива одухотворен. Така през този период при момичетата става нещо съвсем особено в развитието на кръвта. През тези години от живота кръвообращението – бих казал – се противопоставя на целия свят. В известен смисъл кръвообращението трябва да регулира себе си според целия свят, според Вселената. И дори наблюденията извършени само с външни средства, биха установили съвсем различни неща относно природата на момичетата в сравнение с природата на момчетата, когато измерят как между 10. и 14. година се променя съотношението между пулсовата честота и честотата на дихателните движения.

През 13., 14. година момчето започва да проявява една друга същност, различна от предишната и тогава то започва да надраства момичето на височина. Момчето израства нагоре. И тогава това, което преди това е пропуснато, то го догонва в едно състояние, в което човекът се противопоставя на света по начин, съвсем различен от начина през предходните години на живота. По тази причина при момчето бива ангажирана повече нервната система, отколкото кръвната система. Така при момчето тъкмо в тези години лесно настъпва превъзбуда на нервната система, ако не сме хармонизирали както трябва неговите впечатления с нашата преподавателска дейност. Защото през тези години огромно влияние върху момчето има това, което е заложено в езика или в езиците, които то е изучавало. Човешките представи, заложени в езика или в езиците просто нахлуват в момчето през времето, когато тялото расте по-бавно. Така през тази възраст в момчето започва да бушува светът, започва вътрешно да вилнее онзи свят, който го заобикаля на Земята.

Човекът би желал да каже: В момичето малко по-рано бива вложено нещо от целия Космос, нещо от Вселената, докато в момчето през обходния път, чрез езика, бива вложен заобикалящият го земен свят. Външно Вие можете да усетите това чрез един симптом – когато момчето променя тембъра на своя глас. По този обходен път на мутирането на гласа се извършва нещо огромно в цялостното устройство на момчето. В женския организъм това мутиране на гласа се извършва по един много лек, незабележим начин. Обратно, вътрешно в организма се извършва нещо, което е свързано с бързото израстване като по този начин – ако мога да се изразя така – свръхсетивният свят се излива в момичето много по-силно, отколкото това става при момчето. Напредъкът на материалистичното познание за света придобива значение тъкмо чрез духовния възглед.

Виждате ли, когато става дума за това, че някъде биват застъпени духовни възгледи или духовни стойности, тогава хората лесно казват: Да, това са едни особени чудаци, които витаят над земята, презирайки материалното. И тогава идва природоизследователят и изтъква големия напредък на чисто материалистичното познание, извършен през последните векове. И хората вярват, че тези, които говорят за такива отдалечени от света неща – нямам предвид, че антропософията е отдалечена от света, но за света антропософията е чужда – когато се появи такова нещо, чуждо за света като антропософията, тогава хората вярват, че тя не се интересува от материята, от практическия свят. Докато именно антропософията е тази, която възприема големия напредък на природонаучното познание, възприема го с огромна любов и го пропива с онова, което човек може да опознае от духовния свят. Така че правилна оценка на материалното можем да открием тъкмо сред последователите на една духовна философия. Духовният човек може да бъде материалист. Но материалистът заедно с Духа губи и познанието за материята, защото пред себе си той вече няма нищо друго, освен външния отблясък на материята. Тъкмо материалистът губи всякакъв възглед за материалния процес. Това е нещо, което аз желая да подчертая като нещо особено значително.

И виждате ли, един преподавател, който по този начин се изправя пред децата, както прави това Валдорфския учител, такъв възпитател преценява човека, достигнал полова зрялост по съвсем различен начин, в сравнение с този, който не знае нещата по-точно, който не познава нещата от духовната гледна точка – тъй, както ги описах за младия човек, който в своето жизнено развитие е преодолял затрудненията през споменатата жизнена епоха.

Около 14., 15. година в лицето на момчето пред нас се изправя един човек, в който бушува околният свят. Бих желал да кажа – несъзнателно в неговата нервна система са се вмъкнали думите с тяхното изпълнено със значение съдържание и там те бушуват в неговите нерви. Момчето е приело нещо в себе си, което тъкмо в 14., 15. година от живота започва да му се струва чуждо. То изпада в състояние на удивление, на критика и на съмнение спрямо себе си; то изпада в състояние на несигурност спрямо себе си. И който разбира човешката природа, той знае, че това странно двукрако създание, ходещо по Земята и наречено антропос, никога за никой философ не е било такава голяма загадка, каквато е за едно 15-годишно момче, защото тогава то обхваща всички загадъчни сили на човешката душа. Защото това, което е най-отдалечено от човешкото съзнание – волята – тя е, която буквално се втурва срещу нервната система на момчето през неговата 14., 15. година от живота.

Иначе стоят нещата при момичетата. И тъкмо сега, когато с пълно основание се стремим към това, което ще дойде занапред – пълното равенство, равноправието между двата пола в света, именно тогава трябва да имаме ясен, безпристрастен поглед за разграничаването. Само по този път може да се осъществи равенството, когато добием ясен безпристрастен поглед за разграничаването. И в същия смисъл, в който момчето се превръща в загадка за самото себе си, в нещо на което се удивлява, за момичето в тези години външният свят се превръща в загадка. Момичето е поело в себе си нещо свръхсетивно. Цялото човешко същество формира себе си несъзнателно в момичето. В 14 – 15-годишно момиче имаме пред себе си едно човешко същество, застанало учудено пред света; то открива загадката на света и би желало да открие реализацията на стойностите преди всичко в самия живот.

И тъкмо в тази жизнена епоха много неща от външния свят започват да стават неразбираеми за момичето. При момчето по това време много неща от вътрешния свят стават неразбираеми. При момичето много неща от външния свят стават неразбираеми.

Трябва да имаме чувството, усещането, че с 14.-15. година пред нас застават съвсем нови хора, не тези, които са били преди това. Това преображение се осъществява сравнително бързо и за единия, и за другия индивид, така че е възможно, учителят, който дреме и който няма усет за това преображение, което се извършва в поверените му деца, възможно е учителят да проспи това преображение, да не успее да види, как той често и внезапно се е изправял пред едно ново човешко същество.

Виждате ли, това е което учителите и възпитателите във Валдорфското училище трябва сами да възпитават в себе си и в което поради основания, които по-късно ще изложа, тези учители съумяват сравнително бързо да се вживеят: непредубедеността спрямо обрата в човешката природа. Валдорфският учител – ако мога да се изразя така парадоксално – при определени обстоятелства е постоянно готов да види това, което е днес и че то е различно от това, което е било вчера. Ето в какво се състои неговата педагогическа тайна: Вечер обикновено човек мисли: Да, утре Слънцето отново ще изгрее и всичко ще бъде така, както е било днес и т.н. Разбира се, че изглежда малко парадоксално, но за да изразя нещата симптоматично, бих желал да кажа: Валдорфският учител трябва да бъде подготвен за това, че може да дойде и такъв ден, в който Слънцето да не изгрее. Защото само ако разглеждаме човешката природа по този начин – без да позволяваме на миналото да формира в нас едни или други предразсъдъци – само тогава можем действително да разберем човешката природа в нейното развитие. Защото там, вън в Космоса, там можем да намерим известно успокоение, че все пак нещата остават донякъде консервативни и непроменени. Но когато човешката природа премине от детските години към 14.-15.-16. година, тогава дами и господа, Слънцето понякога не изгрява, както е изгрявало преди това. Тогава настъпва такава промяна по отношение на този загадъчен микрокосмос, каквото е “човекът”, че в действителност ние трябва да застанем непредубедено в света по начин, позволяващ ни всеки ден да поемаме в себе си нова мъдрост, да се изправяме пред новото с изцяло изпразнена душевност; ето кое крепи човека здрав, бодър, силен. Това непредубедено отношение спрямо обрата в живота, тази бодрост, произлиза от обрата в живота: ето какво трябва да изпълва вътрешната същност и вътрешното умонастроение на Валдорфският учител.

Какво значение има навлизането на момчето и момичето в гореописаната възраст за тяхното отношение с учителите, става ясно чрез една друга случка, станала именно през последната учебна година във Валдорфското училище. Един ден, когато бях във Валдорфското училище, за да поема както обикновено спорадично ръководството на преподаването и възпитанието, между два часа, при мен, в едно – бих казал – скрито агресивно състояние дойде едно момиче от най-горния клас; то беше много развълнувано и с една огромна вътрешна убеденост каза: “Можем ли още днес – много е важно – можем ли още днес целият клас (това беше най-горният клас) да говорим с Вас. Но ние желаем това само ако и Вие го желаете”. Такава една предводителка беше застанала начело на класа и искаше да говори с мен в присъствието на целия клас. Каква беше причината? Причината беше, че момчетата и момичетата бяха стигнали дотам да усетят: те вече не са в състояние да се справят с учителите, да си извоюват полагаемото им се място.

Това не произлизаше от някаква враждебност спрямо учителите, защото във Валдорфското училище наистина няма враждебност; дори за това кратко време, в което съществува Валдорфското училище, децата наистина обикнаха учителите. Ала тези ученици от най-горния клас, тези 15 – 16-годишни момчета и момичета се изправиха пред смъртния страх, че в това съвсем новоустановено взаимоотношение между ученици и учители, те ще изгубят тази обич, че тази обич ще отслабне. Те бяха обзети от един изключителен страх. И в този случай аз не направих това, което може би е било правено в стари времена, когато децата надигат глава с нещо подобно, а именно да ги върна обратно в техните граници. Не, аз поканих класа при себе си и разговарях с класа. И говорих с тях така, че накрая децата почувствуваха – всъщност в тази възраст трябва вече да говорим за дами и господа, нали? – накарах ги да почувствуват, че сега ние заедно ще трябва да преценим това, което се е случило. Ние искахме да разговаряме съвсем непринудено, да преценим нещата и едва после да видим какво ще излезе от всичко това.

И виждате ли, тогава аз разбрах това, което токущо описах: на лице беше страхът, че учителите вече не биха могли да бъдат така обичани, както са били обичани преди. Защото в децата се бе пробудило едно огромно удивление, едно огромно любопитство спрямо определени неща в света. И тъй като Валдорфската педагогика е нещо, което се развива всеки ден, трябва първо да бъдат внимателно изследвани явленията и изхождайки от самия живот, човек да предприеме необходимите мерки.

Да, децата разказаха различни неща, които в основата си не бяха особено значими, но които бяха изиграли огромна роля в техните усещания, в техните чувства. После аз им говорих за различни неща, затова как животът поднася това или онова, което децата слушаха с изключително удоволствие и аз нямах нужда да правя друго, освен едно малко разместване на учителите за следващата учебна година. Когато открихме следващата година, аз възложих езиковото обучение на друг учител – направих малко разместване сред учителите. Освен това в учителския колектив постигнахме разбирателство върху обстоятелството, че в това училище изобщо трябва да се работи чрез този метод, при който оценката на нещата да възниква в хода на взаимодействието между учители и ученици. Но за да има човек сърце затова да постави в тази възраст младите дами и господа редом с учителя, който до този момент е бил авторитет за тях, за да има човек правилно отношение към този подход, за тази цел е необходимо нещо, което Валдорфските учители наистина често притежават: открито мнение за света въобще, способност да застанат като жители на Вселената в самата Вселена. На немски език се казва: да имаш светоглед, а не просто тренирани методи на преподаване в смисъла на съвременния живот и т.н. И човек не бива да подмята този въпрос из главата си, а да го носи в своята душевност – тогава той ще може да го съпреживее заедно с душевността на младежта. Повечето хора не забелязват това, ала от 3-4 до 5 века насам ние, западната цивилизация, вече сме свикнали с интелектуализма. Всичко, което днес ние мислим, е интелектуалистично оцветено. Неинтелектуалистични са само хората отвъд, в Азия и в Русия, включително Москва. Но всички, които живеят на запад от Москва, чак до Америка, всички те разсъждават интелектуалистично. Хората не съзнават това, но тъкмо когато тези хора принадлежат към така наречените образовани съсловия, тъкмо те си служат с един мисловен език, който децата изобщо не разбират. Ето защо днес действително съществува пропаст между възрастни и деца. Но тъкмо чрез едно такова преподаване, каквото е Валдорфското, чрез такова едно учителство тази пропаст трябва да изчезне.

Тя може да изчезне само ако човек вникне дълбоко в човешката природа. Ето защо разрешете ми да Ви разкажа нещо от физиологията, на което обикновено не се обръща внимание, но което може да бъде оценено едва когато бъде разгледано като факт, изхождайки от една Духовна наука, от едно духовно познание. Виждате ли, хората вярват, че вършат нещо особено, когато превръщат нещо в понятие, когато е на лице идеал, представа за нещо. Ала в това вярват само онези хора, които съдят за човека според мисленето му. Понякога истините са нещо ужасно парадоксално: когато се обърнем към подсъзнателното, към сърдечната природа на човека, към душевността на човека, тогава всъщност всички понятия, всички идеи представляват нещо, което поражда в човека едно тихо чувство на антипатия: така е и при философа – едно тихо чувство на антиаптия. Във формулирането на идеи винаги има някакво отвращение. Ето защо е така важно да знаем, че всяко скрито, подсъзнателно отвращение у децата в никакъв случай не бива да бъде надмогвано чрез това децата да бъдат пресищани с понятия. За съжаление аз мога да ви опиша само резултатите; би трябвало да изнеса много лекции, ако трябваше да Ви опиша всичко, изхождайки от физиологията, сега обаче аз мога да Ви изнеса само резултатите. Тази антипатия се дължи на обстоятелството, че когато човек разсъждава над нещо трудно, тогава във вътрешността си неговият мозък се превръща в едно доста странно образование. Навсякъде мозъкът се пропива с отлагания и по-точно с фосфорни съединения, разпръснати навсякъде. Това е, което се отложило по време на разсъждаването. Тъкмо когато човек разсъждава, изхождайки от самия себе си, когато сам формира идеите, тогава мозъкът – простете ми за грубите думи – но тогава мозъкът се напълва с боклуци, изпълва се с отпадъчни продукти и по-точно със съединенията на фосфорната киселина, които полепват из мозъка. Тези отпадъчни продукти трябва да бъдат отстранени от организма чрез съня, чрез това, което е спокойствието.

Успореден на мисленето процес в мозъка не е растежът, не е смилателният процес, а отделителният процес. И когато формулирам някакво съждение заедно с някой, който е вече узрял за това в 14., 15., 16. година от живота, тогава заедно с него аз осъществявам този отделителен процес. Стига се до истинско отделяне. И тогава в това отделяне той чувствува себе си като човек.

Но ако аз просто му диктувам понятия, тогава аз поставям пред него едно особено прекомерно изискване. Тези готови понятия не могат да нахлуят в човешката природа, те се натъкват на мозъка, напират и не могат да навлязат в мозъка, а се сблъскват в него; така те карат мозъка повторно да използува в своята нервна дейност старите продукти на отделянето, които вече са на лице, разхвърляни тук и там.

Това е, което всяко интелектуалистично мислене предизвиква като отпечатък: то принуждава човека да използува повторно всичко онова, което той вече е отделил и което лежи разпръснато; и човекът възприема с едно тихо чувство на отвращение всичко онова, което не се е издигнало до съзнанието и тъкмо това оказва още по-силно влияние върху цялостната вътрешна нагласа на човека. Виждате ли, преди човек да знае тези неща, той не може правилно да ги оцени, защото хората не предполагат, че мисленето представлява процес на отделяне и че едно мислене, което си служи с абстрактни идеи, кара човека принудително да използува още веднъж това, което вече е отделил, принуждава го още веднъж да се рови във всички свои фосфорни соли.

Виждате ли, това е изключително важно за моралното възпитание: Когато учим детето на готови повели, които вече представляват понятия, тогава ние го караме да приема морала в идейни форми и тогава се появява антипатията; срещу абстрактното формулиране на повели се съпротивлява и надига в опозиция целият вътрешен организъм на човека. Ако аз подтикна детето, изхождайки от самия живот, от неговата душевност, от примера, от всичко това то да формулира морално усещане и му дам възможност да осъществи отделянето, така че детето само да формулира повелите, самостоятелно, в свобода да формулира моралните повели, тогава аз го въвеждам в една дейност, която поставя изисквания към целия човек. Ето защо чрез моралните повели аз предизвиквам у детето отвращение и това играе значителна роля в нашия съвременен социален живот. Човек изобщо не може да си представи спрямо колко от най-красивите, най-прекрасните, най-величествените морални импулси е било събудено отвращение в човечеството, тъй като тези импулси са му били поднасяни по интелектуалистичен път, под формата на заповеди, под формата на интелектуалистични идеи. Виждате ли, това са нещата, в които тъкмо чрез една духовна наука Валдорфският учител трябва да врастне. Тъкмо по този начин той опознава това материално въздействие. Още веднъж трябва да кажа: Материализмът постига своето значение в живота едва чрез духовния възглед. Едва тогава разбираме какво всъщност протича в човека. Ние ставаме истински възпитатели във физическо-практически смисъл едва когато сме в състояние да възприемем една духовна гледна точка.

Но това е възможно само ако учителят, възпитателят има такъв светоглед, че заставайки пред света, въпросите за човека и Всемира придобиват за него едно дълбоко значение.

Тук отново трябва да кажа нещо абстрактно, което обаче в действителност е нещо много конкретно. Виждате ли, човек се изправя пред загадките на Всемира и той търси тяхното разрешение. Ала днес човекът мисли следното: разрешението на всемирната загадка трябва да се намира в някаква книга, трябва да бъде някъде там, разрешението трябва да бъде изразено чрез някакви идеи. Помислете си само, че има хора – познавам такива – които таят в себе си един изключителен страх пред едно такова разрешение на всемирните загадки. Защото те казват: За Бога!, ако някой наистина успее да разреши всемирните загадки и да впише това разрешение в една книга, какво ще правят тогава всички онези хора, които ще дойдат след това? Би станало невероятно скучно. Всичко, към което хората са се стремили като към разрешение на всемирните загадки, всичко това вече ще бъде налице, човек само ще трябва да го научи. Хората си представят това като нещо страшно скучно. Не мога да не дам известно право на такива хора: наистина на Земята би станало толкова скучно, ако някой напише тази книга един ден, в която всемирните загадки ще бъдат разрешени и човек просто ще може да прочете книгата. И после? Какво да прави човекът после в този свят?

Виждате ли, трябва да има нещо, чрез което разрешението, т. нар. разрешение, да тласка човека да върви напред да продължава да работи. Всемирната загадка не може да звучи така, че човек да приключи с нея: необходимо е, когато човек е стигнал до разрешението на Всемира, да бъде в състояние в известен смисъл да започне отново. Ала това е възможно само ако човек се е поставил правилно спрямо тази всемирна загадка. Светът поставя много въпроси пред нас. В първия момент ние изобщо не можем да обхванем с поглед колко много въпроси поставя светът пред нас. Под въпроси аз имам предвид не само това, на което може да бъде отговорено теоретично, но и това, което ние трябва да извършим, участието на волята, участието на чувствата; всички подробности в живота, всичко се превръща във въпрос, когато казвам: Светът поставя пред нас много загадки. Какъв е всъщност истинският отговор на многото въпроси? Истинският отговор е именно само един: Човекът. Светът ни разкрива загадките и тогава пред нас застава човекът. Той е синтез, той е едно обобщение и тъкмо в човека се съдържа разрешението на всемирната загадка.

Но именно човека ние все още не познаваме. Тук ние трябва да започнем отначало. Това също е един отговор, който от своя страна ни поставя отново в началото. Ние трябва да опознаем човека, който за нас е станал едно цяло с отговора, трябва да опознаем Едип. Така ние трябва да възприемем самите себе си като една нова загадка, върху която трябва да работим.

Това тайнствено отношение на човека спрямо света трябва изцяло да е преминало в душевността на този, който желае да бъде Валдорфски учител, т.е., който желае да работи, изхождайки от гледната точка на един действителен светоглед. Наистина, когато днес се каже, че Валдорфският учител изхожда от антропософията, това все още събужда един вид ужас. Самата антропософия дава възглед. Да, но тази антропософия може би е много несъвършена. Възможно е. Но нека тогава човекът създаде нови светогледи, които да ни даде! Но този, който желае да работи с човека като творец, той се нуждае от светоглед. Ето за какво става дума тук.

Доколко в антропософския замисъл има нещо, което може да послужи също така и на преподаването, и на възпитанието, затова ще говоря в третата част на днешната лекция.

Поглеждайки сега назад към деветте лекции, аз сигурно има в какво да ги критикувам, има несъвършени неща в тях, които аз мога да разкрия, но това, което най-много трябва да осъдя в тях, е изобщо формата, в която ги изнесох. Колкото и парадоксално да звучи, аз бих предпочел, ако изобщо нямаше нужда да изнасям такива лекции. Изхождайки от съзнанието на нашето съвремие, аз самият чувствувам, че в наше време се говори невероятно много, говори се твърде много за възпитанието и за преподаването: при това човек започва да се чувствува принуден да говори твърде много за всичко това, как да се преподава, как да се възпитава? И когато човек сам трябва да се намеси в тези въпроси, макар и от една различна гледна точка, тогава всичко това започва да му се струва прекомерно много.

Да, защо всъщност днес се говори толкова много за възпитанието, за преподаването? И в най-малкото градче да влезе човек, не може да не чуе, че навсякъде се тръби: Как да възпитаваме, как да преподаваме? Навсякъде се говори, обсъжда се, провеждат се конгреси. Защо е всичко това? Ако погледнем към подревните времена на човешкото развитие, виждаме, че тогава хората съвсем не са говорили толкова много за преподаване и възпитание. Преподаването, възпитанието са били нещо, което хората са извършвали, изхождайки от своята наивност, от своя инстинкт и те са знаели какво трябва да правят.

След като вече съм изложил начина, по който едно здравословно възпитание, едно здравословно преподаване трябва да се основава на такова човекознание, каквото именно трябва да усвоят учителите от Валдорфското училище, сега вече човек трябва да се запита: Имали ли са предишните хора, хората от по-ранните времена безкрайно много повече познания за човека, в сравнение с нас? И колкото и странно да звучи, трябва да отговорим, че това наистина е било така. Наистина хората не са били така просветени в природонаучно отношение, както сме ние, но начина, по който тези по-древни хора са имали познание за света – в това отношение те са знаели повече от нас. В тези лекции аз вече споменах веднъж, че за нас човекът постепенно се превръща в един заключителен акорд. Ние разглеждаме всички останали създания в света и казваме: Всички те са се развили до заключителната степен на човека; тук ние спираме и за самия човек говорим изключително малко. Нашата физиология дори се опитва чрез опити върху животните да придобива познание за човека. Ние сме изгубили възможността да поставим човека на неговото място в света като едно действително същество, намиращо своите основания в самото себе си. Ние сме изгубили познанието за човека в по-голямата негова част.

Виждате ли, това е нещо, което антропософията отново би желала да върне на човечеството – да имаме такова познание за света, от което обаче човекът да не е изключен или в което човекът да не бъде поставен най-много като една крайна точка. От всичко, което човек може да знае за света, действително трябва да произлезе една сила, чрез която да се вникне в човека според неговата душа, тяло и Дух, при което да узнаем какво извършва Духът в човека и да знаем: В интелектуална форма Духът отделя в човека всякакви вещества, така както описах вече това. Този светоглед застава пред човека, достигайки само до животното, той изгражда една биология и после я превръща във физиология: при това обаче човекът не бива взет в съображение. Ето защо днес човекът в много отношения все още действува, изхождайки от инстинктите.

Учителят има нужда от една наука, благодарение на която той все още да бъде в състояние да обича хората, защото първоначално той трябва да обича своето собствено знание, своето собствено познание. Дълбок смисъл виждаме в обстоятелството, че първоначално хората не са говорили просто за познание като за нещо, което човекът трябва да постигне, а са говорили за философия, за любов към мъдростта. Това е, което антропософията желае да върне обратно на хората, отново да приближи познанието към хората.

Когато опознаваме човека, когато насърчаваме цялото знание, цялото познание на човека, тогава навсякъде в целия светоглед сме в състояние да отговорим на педагогическо-дидактическите въпроси. Това е, от което имаме нужда. Тъй като нашата официална наука не може да ни каже нищо за възпитанието и за преподаването, ние полагаме основите на нещо допълнително и затова се налага да говорим толкова много за възпитание и преподаване. Лекции като тези, които изнесох, ще са постигнали своята цел едва тогава, когато те самите няма да има нужда да бъдат изнасяни, когато няма да има нужда да бъде разработвана тази специална тема, когато хората отново ще имат един светоглед, едно познание, в което самото възпитание ще се съдържа по такъв начин, че когато учителят, възпитателят притежава този светоглед, той отново ще владее това инстинктивновъзпитателно изкуство, и то изхождайки от своята вътрешна наивност. Фактът, че говорим толкова много за възпитание и преподаване, е доказателство, че в цялото наше останало познание има много слаби възпитателни импулси. Тук ние се нуждаем от обрат спрямо това, до което постепенно сме достигнали в наше време.

И виждате ли, в наше време тъкмо това е, което всъщност довежда до обстоятелството, че Валдорфските учители нямат някаква особена педагогика и дидактика, но те имат един светоглед и той е този, който непрекъснато ги води и който учи човека да придобива инстинктивни възпитателни импулси и да си възвръща наивността по отношение на възпитанието. Когато говорим за Валдорфския учител, ние трябва да говорим за цялото му същество.

Ето как от Валдорфското преподаване и от Валдорфското възпитание бива изключено и това, което днес така многостранно е завладяло човека: фанатизма. Най-лошото в живота и особено във възпитанието и в преподаването е фанатизмът, с който човек се втурва в някаква посока, без да знае нищо друго и се стреми да проникне всичко с едната своя насока, която той е вложил в определени сентенции.

Да, този, който наблюдава света непредубедено, той знае, че с насоките и гледищата нещата стоят така – това са именно гледища. Ако имам пред себе си едно дърво и го фотографирам, аз Ви предлагам един образ. Образът е формиран от тази гледна точка и е различен, ако застанем от другата страна на дървото. Разглеждайки го само от едната страна, човек може да заяви: Но това не е същото дърво. Така в света има гледища, има светогледи. Те всички приемат нещата, погледнати от едната страна. Не е фанатичен само този и само той постига една всестранност, една необходима универсалност, който знае, че нещата могат да бъдат разглеждани от различни страни.

Дами и господа, когато човек чуе какво говорят хората по света, тогава той вижда, че всичко това най-често не е погрешно, но е едностранчиво. Човек просто трябва да погледне от другата страна. Когато разглежда нещата с подобно умонастроение, тогава той навред търси доброто. Ето защо е така странно, когато говорим за Валдорфската педагогика и идва г-н А, и казва: това ние вече го имаме, ала г-н Б, той прави нещата зле. После идва г-н Б и казва: това ние вече го имаме, ала г-н А прави нещата зле. Валдорфският учител казва: г-н А има доброто в себе си и г-н Б има доброто в себе си и ето защо ние се опитваме да вземем това, което живее универсално в света. Ето защо чуваме често да се казва: Валдорфската педагогика говори така, както и самите ние. Но това не е така: единият говори, както говори и другият, защото ние знаем, че чрез фанатичното преследване на определена насока стигаме до най-страшното зло в света и това, което Валдорфският учител трябва да притежава, е отсъствието на всякакъв фанатизъм: той трябва да има пред себе си единствено реалността на изграждащия се човек, на детето.

Сигурно мнозина могат да кажат: Има едно антропософско движение и в него вече срещаме фанатици. Ако наблюдавате по-внимателно, Вие ще откриете: Антропософията не желае нищо друго, освен да направи познанието всестранно и да го одухотвори. Това, че я наричат антропософия, това на нея, както вече казах, ú е напълно безразлично. Тя наистина не желае нищо друго, освен да направи отново универсално това, което постепенно е станало едностранчиво. Ако все пак в антропософското движение откриваме фанатизъм, дори догматичност, придържане към определени формули, това е внесено отвън, то не се е оформило отвътре, защото в движението бяха внесени много неща, които изобщо не съответствуваха на природата и на същността му. Ето защо, когато се казва, че зад Валдорфските принципи също се крие една секта, в която хората вършат разни свои приумици, тогава трябва да се занимаем именно с тях, с конкретните условия, в които те живеят и тогава ще видим, че те могат да присъствуват по твърде особен начин в преподаването и във възпитанието, и че фактически то не желае нищо друго, освен да осъществи общочовешкия идеал в живия човек именно практически, а не причудливо, измамно-идеалистично и абстрактно.

Тези лекции върху възпитанието аз ще трябва да приключа с твърдението, че тъкмо живото, което трябва да говори от учителите е това, което най-вече изгражда атмосферата във Валдорфското училище.

От друга страна, след като казах, че в известен смисъл осъждам изнасянето на тези лекции, мога също така да кажа, че тези лекции върху възпитанието ми станаха изключително скъпи и че аз много, много благодаря на уважаемите слушатели за вниманието и интереса, с който те ги приеха.