СЕДМА ЛЕКЦИЯ

ВАЛДОРФСКОТО УЧИЛИЩЕ КАТО ОРГАНИЗЪМ

Оксфорд, 23. Август 1922

Когато става дума за организация, хората днес обикновено мислят, че нещо трябва да бъде подредено и регламентирано. Ако днес искам да говоря за организацията на Валдорфското училище, това няма да бъде и не може да бъде казано в този смисъл, защото всъщност човек може да организира само това, което е в известен смисъл механично. Човек може да организира устройството на една фабрика, или на някаква друга институция, където частите на цялото трябва да бъдат скрепени помежду си от вложената вътре мисъл. Но помислете си само, колко абсурдно би било да изискваме да бъде организиран човешкия организъм. Той е организиран, той е тук и ние трябва да го приемем като организъм. Ние трябва да го проучим. Ние трябва да опознаем неговите функции като функции на един организъм, като функции на една организация.

В този смисъл едно училище като Валдорфското предварително представлява организация и то не може да бъде организирано чрез изработването на програма за това, как да бъде устроено училището: Параграф 1, параграф 2 и т.н. Казах вече, аз съм предварително убеден – без никаква ирония – че ако днес се съберат 5 или 12 души, те ще могат да изработят една идеална училищна програма, в която нищо няма да има нужда от подобрение: Параграф 1, параграф 2, ... параграф 12 и т.н. – защото днес всички хора са умни, много умни. Но тогава възниква въпросът: Може ли това да се осъществи на практика? И скоро става ясно, че могат да бъдат подготвени много хубави програми, но на практика, когато училището бъде устроено, пред себе си ние всъщност вече имаме един завършен организъм.

Това училище се състои от учители, които не могат да бъдат измайсторени от глина. Параграф 5 или параграф 1 може би ще гласи: учителят трябва да бъде такъв, или такъв. Учителите не са нещо, което може да бъде измайсторено от глина. Всеки отделен учител трябва да бъде потърсен; той следва да бъде приет със способностите, които притежава. Преди всичко нека да разберем какви способности притежава той. Да разберем дали е добър учител за долните класове, или е добър учител за горните класове. Или изобщо, ако искаме да правим нещо, трябва да разглеждаме отделния учител така, както за да разберем човешкия организъм, трябва да разгледаме носа или ухото. Не става дума за абстрактни и програмни правила, но става дума за реалности, които ние имаме пред себе си. Ако можехме да си измайсторим учители от восък, тогава бихме могли да изработваме и програми. Ала това ние не можем да сторим И така, като една първа реалност пред себе си ние имаме учителския колектив. Него ние трябва да познаваме много точно. Тъй като аз трябва духовно да ръководя Валдорфското училище, то първото основно положение в организацията на Валдорфското училище е, че аз трябва да познавам много точно учителския колектив с всичките негови отделни индивидуалности.

Второто са децата и стремейки се да направим нещо от Валдорфското училище, във връзка с тях пред нас възникнаха някои практически затруднения. Защото първоначално това училище беше основано в Щутгарт от Емил Молт – на фона на всички емоции през годините 1918, 1919, след като войната беше приключила. Това училище беше основано, понеже вярвахме, че така ще извършим едно социално дело. Стана ясно, че в социално отношение с възрастните не можеше да се направи нещо особено много. В Средна Европа възрастните постигнаха разбиране помежду си в продължение на няколко седмици след приключването на войната. После те отново се отдадоха на онези съждения, които произхождаха от различните класи. Така дойде мисълта да се погрижим за следващото поколение. И тъй като училището беше основано от Емил Молт, индустриалец в Щутгарт, то не беше необходимо да бъдат събирани деца по къщите, а дойдоха децата от неговата фабрика. Така децата, които дойдоха при нас, бяха предимно деца на пролетарии – около 150 деца от фабриката на Молт. Тези деца бяха допълнени с повечето деца на родители от Антропософското общество в Щутгарт и околността; ето защо в началото трябваше да започнем работа с около 200 деца.

Ала към това се прибави един такъв момент, който в идеалния смисъл на думата превърна училището в едно единно училище. Защото ние имахме една основна група деца от пролетарски родители, а децата на антропософските родители не бяха пролетарски деца, а произхождаха от всички възможни обществени слоеве, от най-висшите до най-нисшите. Така, поради социалната основа във Валдорфското училище, още в самото начало беше изключен всякакъв класов елемент. А тъкмо този беше стремежът и към него ние се стремяхме и сега – в съображение да влезе само, единствено само общочовешкото. За Валдорфското училище съществуват само педагогическо-дидактични основни правила, без оглед на това дали едно дете е дете на пролетарий, или е дете на самия бивш кайзер, след като то е пожелало да бъде прието във Валдорфското училище. Тук са в сила и ще бъдат в сила единствено основните педагогическо-дидактични правила. Така още от самото начало Валдорфското училище беше замислено като единно училище.

Но при този подход се появиха и трудности, защото пролетарското дете идва в училището на 6 – 7-годишна възраст с битови навици, различни от навиците на едно дете от другите обществени слоеве. Но ако пренебрегнем някои дреболии, които с известни усилия бяха преодолени, в това отношение противоречията се проявиха по-скоро като нещо изключително благотворно. Лесно можете да си представите тези дреболии, най-често те се отнасят до битови навици и понякога никак не е лесно да бъде изкоренено от детето всичко онова, което то е донесло в училището. Но с известна добра воля можа да бъде постигнато и това, макар някои деца от тъй наречените по-висши съсловия, които не са свикнали да гледат сред себе си това или онова, тези деца занесоха в къщи неприятни неща и в къщи това бе забелязано по един неприятен начин.

И така, от другата страна имахме децата. Първоначално това бяха – бих казал – по-малките трудности. По-голямата трудност възникна от факта, че за Валдорфското училище идеалът се състоеше в това, децата да бъдат възпитавани изцяло в духа на едно човекознание, а именно – всяка седмица на детето да бъде давано това, което самото дете изискваше.

Първоначално Валдорфското училище беше основано като осмокласно училище, така че в него ние имахме деца от 6 – 7 до 14 – 15-годишна възраст. Тези деца дойдоха от най-различни училища. Те идваха с най-различна предварителна подготовка, често далеч не с тази подготовка, която ние считахме за правилната за едно 9 или 11-годишно дете. Ето защо през първите години съвсем не можахме да разчитаме на това, което разглеждаме като идеал за възпитанието. Тук отново не можехме да напредваме според параграф 1, параграф 2, а трябваше да подхождаме според индивидуалностите на децата във всеки един отделен клас. И все пак това беше най-малкото затруднение.

Най-голямата трудност е тази, че дори и най-идеалният възпитателен метод не бива да откъсва човека от живота. Човекът не е нещо абстрактно, което може да бъде сглобено в завършен вид; човекът е дете на определени родители. Той израства в определени социални условия. След като е бил отгледан и възпитан, той трябва да се върне обратно в тези социални условия. Виждате ли, ако Вие желаете да възпитате едно дете така, че абсолютно да отговаря на идеала, за 14 – 15-годишна възраст, то може да бъде идеално, но детето няма да си намери място в днешния живот, то няма да знае откъде да започне. Така въпросът не се свежда просто до осъществяването на един идеал и това не е така и днес във Валдорфското училище, а става дума за това, детето да бъде възпитавано така, че винаги да бъде в състояние да установи връзка с днешния живот, с днешния социален ред. Няма полза, ако кажем: Този социален ред е лош! Лош или добър, ние просто трябва да живеем в него и не можем току-така да откъсваме децата от този социален ред. Следователно аз имах пред себе си изключително трудната задача, от една страна да осъществя една идея за възпитание, а от друга страна да се съобразявам с целия съвременен живот.

Естествено, че училищните власти трябваше да разглеждат това, което беше постигнато в другите училища, като един вид идеал. Наистина те винаги казват: идеалът не може да бъде постигнат, но може да се направи всичко възможно за него, житейската практика изисква това или онова. Но тъкмо в практиката ние имаме работа с училищните власти, и тогава те разглеждат като нещо много добро онова, което вече е направено от страна на държавните власти или на другите учреждения, а това, което се прави във Валдорфското училище, те разглеждат като един вид приумица, като нещо, което човек прави, когато умът му не е съвсем на място.

Е, често такава приумица бива оставяна на мира, защото човек си казва: Добре, ще видим какво ще излезе от това! Но все пак, човек трябва да се съобразява с това и така аз се опитах да се справя с положението чрез следния компромис. В един проект аз предложих да ми бъдат дадени три години време за тази моя приумица, през което време децата да напреднат достатъчно, за да се включат после в обикновено училище. Така изработих проект, според който до завършването на 3-ти основен клас, т.е. до 9-та година, приетите деца ще са постигнали целта, а именно да продължат в 4-ти клас на друго училище. Но казах още, че за междинното време желая да имам пълната свобода, всяка седмица да давам на децата това, което произлиза от човекознанието. После аз изисках тази свобода за възрастта от 9 до 12 години. След навършването на 12 години децата отново трябваше да постигнат целта да могат да постъпят в обикновено училище. Същото ще бъде и когато децата – или както се казва – вече младите дами и господа напускат училището, за да постъпят в университета или в друго някакво висше учебно заведение – за времето от настъпването на половата зрялост до началото на висшето образование аз трябва да имам пълната свобода. След това децата трябва да бъдат в състояние да могат да постъпят в което и да е висше учебно заведение или университет; защото Свободната висша школа в Дорнах, разбира се, дълго време няма да бъде призната за нещо, в което може да се постъпи, ако хората желаят да навлязат в живота.

Така че успоредно с обикновеното училищно дело, ние се опитахме да преведем в съответствие, в известна хармония това, към което всъщност трябваше да се стремим с онова, което беше вече на лице. Защото във Валдорфското училище ние в никакво отношение не се стремим към нещо, което е напрактично; чрез тази приумица навсякъде, във всяка една точка ние се стремим да осъществим това, което е наистина жизнено практично.

Ето защо не може да става дума да бъде конструирано училище, изхождайки от някакво умно хрумване – защото тогава би възникнала не организация, а конструкция. Тук става дума за следното: Това, което имаме вече пред себе си като един организъм, да бъде наистина изследвано от седмица на седмица. И този, който умее да наблюдава човека, т.е. умее да наблюдава и детето, за него с всеки изминат месец стават ясни най-конкретните възпитателни правила. Тъй както лекарят, имайки човек пред себе си, не може още от първия преглед да каже какво ще стане, но трябва постепенно да го изследва, защото човекът е един организъм, така и тук става дума за това, че такъв един организъм трябва още повече да бъде непрекъснато изследван като едно цяло. Защото може например да стане така, че поради особения състав на учителите или на децата – да кажем през 1920 год. – ще трябва да подходим по начин, различен от начина, по който бихме подходили с учителите и децата през 1924 год., тъй като поради определени обстоятелства, поради новите попълнения учителите ще бъдат различни, а децата – те съвсем сигурно ще бъдат различни. Обратно на всичко това – от параграф 1 до параграф 12 биха могли да бъдат възможно най-хубавите, но те не стават за нищо; върши работа само това, което по пътя на едно действително наблюдение ежедневно изнасяме със себе си от класа.

Ето защо, когато говоря за организацията на Валдорфското училище, аз казвам, че неговото сърце е учителската конференция; това са учителските конференции, които биват периодично провеждани. Когато мога да бъда в Щутгарт, това става под мое ръководство, но иначе учителските конференции се провеждат и в сравнително кратки промеждутъци от време. Тогава всичко за цялото училище до последните подробности и това, което отделният учител е придобил като опит в своя клас, всичко бива обсъждано от всички учители заедно. Така тези учителски конференции имат винаги тенденцията да формират училището като един цялостен организъм, както човешкото тяло е организъм поради това, че има сърце. При тези учителски конференции става дума за добрата воля за съвместен живот сред учителите и за избягването на всякакъв вид съперничество. И преди всичко става дума за това, че може да бъде изнесено нещо, което може да послужи на другия учител само ако човек има в себе си съответната любов към всяко едно дете. Но аз имам предвид не онази любов, за която често се говори, а за тази любов, която именно артистичният учител притежава.

Тази любов има още един нюанс в сравнение с обикновената любов. Нюансът на дълбоко състрадание към болния, който е преди всичко човек, този нюанс е присъщ и на обикновената любов към хората. Аз моля да не ме разберете погрешно, но за да излекувате един болен, Вие трябва да имате в себе си и любов към болестта. Човек трябва да може да говори и за една красива болест. Тя, разбира се, е много лоша за пациента, но за този, който трябва да я лекува, за него болестта е красива. При определени обстоятелства болестта може да бъде разкошна. Тя може да бъде много лоша за пациента, но за този, който трябва да се вглъби в нея, който трябва да може да я лекува с любов, за него тя е разкошна. Така и един истински немирник, един пакостник, както се казва, може при определени обстоятелства, по който върши лудориите и белите, в зависимост от начина, понякога той може да бъде изключително интересен, така че ние можем изключително силно да го обикнем. Във Валдорфското училище например имахме един много интересен случай, едно момче, което силно се отклоняваше от нормата. То постъпи още от началото в 1-и клас на Валдорфското училище. Момчето имаше тази особеност, че когато учителят се обърнеше с гръб, то връхлиташе върху учителя и го удряше по гърба. Към този немирник учителят се отнесе с изключителна любов и с изключителен интерес. Той го галеше, отвеждаше го обратно до чина му и се държеше така, сякаш не забелязваше, че е бил ударен отзад. Такова дете може да бъде променено само ако обхванем с поглед целия му произход. Трябва да знаем в каква родителска среда е израснало и трябва да познаваме неговата патология. И тогава въпреки неговото немирничество, можем да вървим напред, именно когато сме в състояние да обичаме тъкмо такъв вид немирничество. Има нещо много мило и в някой, който е особено голям немирник.

В сравнение с този, който наблюдава нещата повече отвън, тези неща за възпитателя представляват нещо съвсем различно. Така наистина става дума за това човек да развие в себе си тази особена любов, за която говорих сега. Тогава човек може да потвърди това също и на учителската конференция. Защото по отношение на мерките, с които трябва да подходим при здравите деца, за нас няма нищо по-полезно от това, което можем да наблюдаваме при децата, отклоняващи се от нормата.

Виждате ли, здравите деца се поддават сравнително трудно на изследване, защото техните качества са един вид срастнали. При тях не е много лесно да разберем как е разположена дадена черта и как се съчетава с някоя друга. Докато при едно болно дете, при което е на лице един комплекс от качества, ние сравнително бързо успяваме да се ориентираме тъкмо в патологичния комплекс от качества. Всичко това може да бъде приложено и спрямо здравите деца.

Чрез подобна организация ние все пак успяхме за кратко време да получим признаване на особения статут на Валдорфското училище, и то главно поради факта, че бързо нарастна броят на децата, които имахме в началото – около 200 – а сега ние имаме вече около 700 деца, но от всички класове (до 12 клас). Сега Валдорфското училище е в най-добрия смисъл на думата едно единно училище. За повечето класове и особено за долните, трябваше да разкрием паралелни класове, така че сега имаме 1а, 1б клас и т.н., тъй като постепенно децата станаха твърде много за един клас. По този начин Валдорфското училище се оказа изправено пред все по-големи задачи. Когато се опитваме да си представим цялата организация, изхождайки от живота, тогава едно дете, което идва при нас, просто ни дава един нов урок, който ние трябва да приемем и който ни показва един нов начин, за да можем чрез съответното изучаване на човека да се справим с организма, който е включил в себе си един нов член.

Ние устроихме Валдорфското училище по такъв начин, че засега основният урок се преподава сутрин. През лятото основният урок започва малко по-рано, а през зимата започва в около 8 – 8.15 часа. Този основен урок има своеобразието, че за него е премахнато това, което обикновено наричаме часова програма. Ние нямаме часовата програма в обикновения смисъл на думата. За този двучасов сутрешен урок, който за малките деца бива прекъснат от едно междучасие, първоначално се подбира определен материал и този материал следва да е приключен за 4 или 6 седмици.

После се преминава към друг материал. Така се получава следното: Децата нямат например от 8 до 9 религия, от 9 до 10 естествена история, от 10 до 11 смятане, при което те непрекъснато биват хвърляни в нещо ново, а по-скоро през октомври те имат например – 4 седмици смятане, след това три седмици – естествена история и т.н.

Това, което тук би могло да бъде порицано е, че децата ще забравят нещо, нещо ще изчезне от паметта им, което е било преминато като един вътрешно свързан материал, но това трябва да бъде заместено от икономичността на урока и усърдието на учителите. През последните седмици на учебната година материалът се преговаря, така че се прави един вид обобщение за учебната година. По този начин детето изцяло враства в дадения материал.

Изключение трябва да прави преподаването на чужд език, което при нас протича под формата на устен урок. Сега във Валдорфското училище, доколкото можем, ние правим така, че още с влизането в началното училище детето започва да изучава чужд език, английски или френски език. Така още в началото детето започва да се учи да говори на съответния език. По възможност детето изучава езика без да прибягва до превода на едни или други мисли. Дадената дума от чуждия език бива свързана със съответния предмет. Така детето научава “маса” на чуждия език, а не научава чуждата дума чрез превеждането на немската дума “маса”. Особено при по-малките деца ясно се вижда как те се учат да се вживяват в един език, който не е техен роден език. Ние се придържаме към правилото, че на съвсем малки деца изобщо не бива да се поднася абстрактната, интелектуалната граматика. Граматическият елемент може да бъде разбран от децата едва от възрастта между 9 и 10 години, едва след онзи важен момент нататък, за който вече говорех. В съществената си част този езиков урок бива преподаван между 10 и 11 часа преди обяд. Това е времето, през което преподаваме следващото след основният урок, който заема първите часове на утрото. В това време се вмества и всичко онова, което представлява урок по религия. За този урок по религия, за урока по морал и дисциплина ще говоря по-късно. А сега преди всичко бих желал да подчертая, че за следобедните часове оставяме пеенето, заниманията по музика и евритмията. Тук детето трябва да участвува по възможност с цялата си същност в това, което му предлага преподаването и възпитанието.

И може да се обърне особено внимание на това, че всичко, което се преподава, достига до целия човек, само ако урокът, по начина по който описах, изхожда като нещо цялостно от сърцето на учителската конференция. Това се забелязва особено когато учителят пренесе урока от предимно душевната сфера към напълно физическо-практическата сфера на живота. И преподаването във Валдорфското училище е насочено най-вече към това пренасяне в посока на физическопрактическата сфера на живота.

Така се работи в насоката децата все повече и повече да се учат да си служат с ръцете, при което се изхожда от начина, по който съвсем малките деца са си служили със своите ръце в играта, като после се преминава през известен артистичен художествен елемент – това е нещо, което трябва да произлезе от самото дете.

Ние постигаме това като оставим децата да се занимават с всякакви практически работи. Засега ние можем да правим това, започвайки от 6-та година: много от тези неща би трябвало да се започнат от една по-ранна възраст. Но както споменах – трябва да правим компромиси, идеалът ще бъде постигнат по-късно. Тогава и по отношение на практическите работи дори едно 9-годишно дете ще може да прави това, което сега прави едно 11 – 12-годишно дете. Тези практически занимания носят характера на своеобразен труд и на навлизане в сферата на художественото. Детето трябва да работи, изхождайки от своята воля, а не от това, което му е наложено отвън.

Така в едно обучение, изискващо сръчност, ние оставяме детето да изработва различни предмети, да изразява различни предмети, които то прави по собствена воля. И ние виждаме как в един урок, построен върху основата на живота, детето започва да извежда нещата от себе си. Искам да Ви разкажа един пример: Оставяме децата да изрежат нещо от дърво, нещо, което е с полухудожествен, полуприложен характер. В тази купа например може да бъде сложено нещо. Ние оставяме децата да изрежат купата в такава форма, чрез която в тях да се появи едно чувство за форма и изработка, така че децата да създадат нещо, което е получило формата си чрез тяхната воля и чрез техния вкус. Но при това се установява нещо много странно.

Вземете например следното: В определен период от време в класа сме се занимавали с човешката анатомия, така както е било необходимо за този клас в училището. Обяснили сме на децата формата на костната система, обяснили сме също и външната страна на тялото, начина на живот в човешкия организъм. Когато урокът е така артистично изграден, както представих това през последните дни, тогава децата по един жив начин поемат в себе си преподаваното знание. То е навлязло в тяхната воля, а не само в мислите им, в главата. И когато децата започнат да изработват даден предмет, тогава човек вижда, че преподаването продължава да живее в ръцете им. Предметите придобиват различни форми, в зависимост от това с какво сме се занимавали през часа. Детето изживява преподаденото в изработените форми. По това, което децата извайват пластично, ние виждаме с какво са се занимавали те в сутрешните часове от 8 до 10 часа, защото това, което трябва да бъде предадено като урок, то именно навлиза в целия човек.

Това може да бъде постигнато само ако се съобразим с начина, по който работи природата. Позволете ми да кажа нещо доста еретично: Възрастните обичат да дават на децата кукли, “особено” красиви кукли. И те не забелязват, че децата всъщност не желаят това. Децата ги връщат, но възрастните пак им ги натрапват. Красиви кукли, добре изписани! Много по-добре е да дадете на децата една носна кърпа или ако Ви е жал за носната кърпа, тогава нещо друго. Ето тук кърпата се връзва, тук е главата, рисуваме носа, две очи и т.н. Здравите деца много повече предпочитат да играят с това, отколкото с “красивата кукла”, защото тук не остава място за тяхната фантазия: доколкото куклата е изписана възможно най-красиво, дори с червени бузи, тогава за фантазията не остава нищо. Редом до красивата кукла детето опустява вътрешно.

Това обаче ни насочва към начина, по който трябва да изведем на бял свят онова от детето, което изгражда самото дете. И виждате ли, когато нашите деца в 6-та учебна година започнат да изработват нещата, изхождайки от собственото си чувство за форма, тогава това се проявява така, както е при тези малки модели, които сме донесли тук (дървени кукли). Нещата са такива, каквито са произлезли изцяло от индивидуалността на дадено дете.

И става дума най-вече за това, децата отрано да бъдат насочени към онова умение да си представят живота, изхождащ не от някаква вътрешна вцепененост, а от една вътрешна подвижност. Ето защо, когато изхождайки от същността на играта оставим децата да извайват това, което за тях е сериозно, тогава ние трябва да се опитаме във всичко това да внесем подвижност. Виждате ли, такива неща като този юнак (изрязана от дърво мечка), такива неща децата правят изхождайки изцяло от себе си и те правят в целия този механизъм за дърпане, без помощта на нашето упътване, така че този юнак си движи езика, когато бъде дръпнат ето така. Или децата внасят фантазията си в тези неща: те не правят котката така, че същата да изглежда послушна, а това, което забелязват – без да познават по-дълбоката връзка – те го вграждат съвсем ясно – котешката гърбица.

Особено държа на следното: още при играчките децата да се вживяват в това, което се движи, което не стои просто на едно място, а кара детето да действува. Така децата измайсторяват неща, които в хода на постепенното изработване им доставят изключителна радост. Те не само правят различни неща, но изхождайки изцяло от собствената си идея, съчиняват разни истории за джуджета, гноми и други подобни.

По съвсем сложен начин децата намират възможността да изработват такива неща. Ние не им казваме как може да бъде направено това, но детето само бива насочено, така че да може от себе си да изработи такъв един весел симпатяга (движещ се гарван), който веднага след това може да стане безкрайно тъжен. А когато детето успее да изработи ето това (бухал), тогава то е особено удовлетворено! Това са неща, изработени от деца между 11 и 15 години – сега те се правят все още от по-големите, но постепенно ние ще изместим тези занимания в по-долните класове, където формите ще бъдат по-прости.

Освен този час по сръчност имаме и същински час по ръчен труд. И тук аз трябва да отбележа, че при всички занимания във Валдорфското училище момчетата и момичетата са заедно. Момчетата и момичетата са заедно чак до най-горния клас. Отивайки така към по-горните класове, заниманията естествено стават по-обособени. Но общо взето, с известни изключения, момчетата изучават същите трудови дейности, както и момичетата. И по странен начин става ясно с каква голяма радост малките момичета извършват работи, които обикновено се вършат само от момчета. По този начин постигаме нещо и в социално отношение: взаимното разбиране между половете, към което днес трябва да се стремим – отношение, в което от социална гледна точка днес ние никак не сме напреднали и спрямо което имаме най-големите предубеждения. И фактически ние вършим едно добро дело, постигайки нещо, което бих искал да посоча чрез следния пример. Едно такова малко училище ние имахме също и в Дорнах. То ни беше забранено заради швейцарската свобода15. Сега ние можем само да започнем да изнасяме уроци за напреднали млади дами и господа, защото свободата изисква свободни училища да не съществуват редом с държавните училища. Но нали това е нещо, което не е свързано със същинската педагогика. Ала в продължение на известен период от време ние също и в Дорнах имахме възможността да работим с едно малко училище. Вероятно в скоро време все пак ще бъде възможно да открием такова свободно училище в Базел16. Но както казахме във Валдорфското училище в часа по ръчен труд се изработват всевъзможни неща. Тук момичетата и момчетата работят съвсем мирно заедно. Ако не се спрете на някои фини подробности, тук например при тези две работи (две покривки), Вие няма да можете лесно да разграничите в какво се крият различията между работата на момчетата и момичетата.

Единственото, което се прояви по един странен начин, е следното: В най-горния клас, който засега имаме и в който са събрани 16 и 17-годишни момчета и момичета, и в който те се учат да предат и тъчат, така че тези хора наистина да бъдат въведени в практическия живот, да опознаят този живот, в този клас момчетата не пожелаха да предат, а пожелаха да помагат на момичетата. Те казаха, че момичетата трябвало да предат, а те искали да бъдат носачи – така, че поеха един вид рицарско покровителство над момичетата. Това е единственото, което досега се установи, а именно, че в случая момчетата пожелаха да обслужат момичетата. Но във всичко останало ние видяхме, че момчетата извършват всички възможни трудови дейности.

Опитваме се също така от това, което се оформя като урок по рисуване, да направим урок по ръчен труд. Не в смисъла първо да караме децата да рисуват, а след това да бродират, но се стремим да оставим децата да боравят с цветовете, изхождайки наистина изцяло от цялата своя човешка същност. Разбира се, изключително важно е първоначално да предизвикаме у детето правилното изживяване на цветовия елемент. Ако вземете малките бои, които обикновено могат да бъдат купени в магазина и оставите децата да рисуват с четка от палитрата – тогава децата няма да научат нищо. Необходимо е детето да се научи да живее с цветовете, не да взема готовите цветове от палитрата, но да взема разтворените във вода цветове. Тогава детето получава усещането как един цвят започва да живее до другия; то получава чувство за вътрешна хармония и за вътрешно изживяване на цветовете. И макар че всичко това понякога носи със себе си трудности – понякога видът на класа съвсем не е добър след като е бил преподаван урок по рисуване, защото всички деца не са особено сръчни и тази сръчност те усвояват трудно. И макар това да носи трудности, ако по този начин въведем децата първоначално в цветовия елемент, така, че те да се научат да рисуват, изхождайки от изживяването на цвета, без при това да се стремят натуралистично да подражават на нещо – тогава всичко това води до огромен напредък. Тогава от само себе си върху хартията се появява цветовата повърхност и цветовата форма. Във Валдорфското училище, също и в Дорнах, децата рисуват така, че първоначално рисуват изживяването на цветовете. Въпросът винаги се свежда до подреждането на цветовете един до друг и един върху друг. Така детето изживява себе си в цвета и едва после постепенно се стига дотам, че от цвета да може да изведе формата. Вие виждате как тук – наистина при напредналите деца – без да се започва от рисуването, изхождайки от цвета, получаваме нещо, свързано с формата, с образа. На същия принцип лежи и преподаването на малките деца. Тук например ние имаме такива хартиени листове, които подтикват към изживяването на цвета. Тук не се рисува нещо, но тук децата изживяват, живеят, изхождайки от цвета. Рисуването на нещо – то може да дойде едва по-късно. Когато децата твърде рано започнат да рисуват нещо, тогава те губят усета за живота, тогава в тях се надига усещането за мъртвото.

Ако подходим по този начин, преходът към нещо предметно от света е много по-жив, отколкото ако тази основа не е създадена. Виждате ли, тези деца, които първоначално са се научили да изживяват цвета, те по-късно започват да рисуват например остров Сицилия във връзка с урока по география – при това се получава карта на страната. Ето как художествената работа се съчетава дори с урока по география.

Когато по този начин събудим в детето чувството за хармония на цветовете, тогава децата започват да изработват предмети, които се оказват полезни в живота. Например тази обложка за книги не е била първоначално нарисувана. Детето се е научило да изживява в цвета това, което представлява например една обложка за книги и след това то е оформило обложката като такава. Тук става дума за това в детето да бъде събуден един истински усет за живота. Това чувство дава възможността именно чрез формата и цвета детето да бъде въведено в живота.

Понякога можем да видим следното ужасно нещо: Някой поставя на дрехата си якичка, слага колан, а долу шевица върху подгъва, при което и на трите места виждаме един и същи мотив. Понякога можем да видим такива неща. Това, разбира се, е най-ужасното, което може да се случи в живота, изхождайки от някакви инстинкти за художественост. Детето отрано трябва да се научи, че една лента, която е предназначена за врата, носи в себе си тенденцията да се разтваря надолу, да действува по посока надолу, че коланът трябва да действува по посока на двете страни и че долната ивица на дрехата трябва по някакъв начин да се стреми нагоре, а надолу да стои стабилно. Не бива да се случва така, че детето просто да се научи да изработва художествено дадена шевица; детето трябва да знае как ще изглежда една шевица в зависимост от това, дали ще бъде поставена върху една, или друга част на човешкото тяло. Например, когато се прави подвързия на книга, тя трябва да бъде направена така, че като я погледне, човек да знае откъде трябва да бъде отворена книгата. Между горе и долу трябва да има разлика. Детето по необходимост трябва да се врастне в това чувство за пространство и в това чувство за форма. Всичко това прониква в човека чак до върха на пръстите му. Това е занимание, което понякога въздействува по-силно върху физическото тяло, отколкото гимнастиката. Така Вие виждате как от боравенето с цветовете израства онова, което после се превръща във всякакви полезни предмети, които биват изработени, така че детето наистина да чувствува единия цвят поставен до другия и едната форма до другата. И всичко това е част от нещо цялостно и затова детето го прави именно по този начин.

Това е нещо, което с всяка своя подробност има връзка с живия елемент на труда. Училищното преподаване трябва да бъде предучилище за живота. Между тези изработени предмети вие можете да видите всякакви интересни неща, дори ето тук нещо, изработено от едно сравнително малко момиче (поставка за яйце).

Аз не мога да Ви покажа всичко в тази лекция, но исках само да насоча вниманието Ви към тези красиви неща, които сме донесли от Валдорфското училище. Тук има и два сборника с песни от г-н Бауман, музикален ръководител на Валдорфското училище, от които можете да видите какви песни и мелодии се преподават във Валдорфското училище. А тук, както виждате, има много неща, изработени от едно момиче; разбира се, поради затруднения на границата ние не можахме да донесем много неща. Всичко това е изпълнено по такъв пластичен начин, както и тук. Виждате, децата имат съвсем мили хрумвания: те схващат живота; тези неща са издялани от дърво.

А от тази географска карта можете да видите как, ако се започне жизнерадостно, изхождайки от първия принцип, след това децата могат да бъдат въведени в пълнокръвния живот. От тази карта можете да видите: отначало детето изживява цвета, после то заживява изцяло душевно. След като чрез изживяванията на цветовете детето намира път към това, което се предава в часа по география, тогава то израства дотам, да каже: о-в Крит трябва да бъде нарисуван с определен цвят, а така – Малоазиатския бряг; Пелопонес – така. Чрез цвета детето се научава да се изразява по художествен път и по този начин една географска карта наистина се превръща в един вътрешен душевен продукт.

Помислете си само как децата съпреживяват Земята, когато изхождайки от своята вътрешност, рисувайки Крит или Пелопонес, или Северна Гърция, при всеки един цвят те имат и съответното усещане. Тогава в тяхната душа оживява това, което е Гърция и в известен смисъл детето отново създава Гърция, тръгвайки от самото себе си. По този начин човекът наистина приема в себе си света по един жив начин. И съвсем иначе оживяват нещата в детето, ако по този начин го оставим да съпреживява реалността, обичайната суха реалност на деня, а именно когато първоначално се научи художествено да изживява в простото рисуване елементите, онези, бих казал, цветни срички и думи, чрез които то изразява самото себе си.