ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

УЧИТЕЛЯТ КАТО АРТИСТ ВЪВ ВЪЗПИТАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС (II)

Оксфорд, 22. Август 1922

Необходимостта за целта на възпитанието и на възпитателното преподаване да познаваме целия човек става особено ясна, когато наблюдаваме развитието на момчето и на момичето между 11-та и 12-та година от живота. Хората обикновено наблюдават – бих желал да кажа – само по-грубото преобразяване, по-грубата метаморфоза на човешката природа и нямат поглед върху по-фините преобразования. По тази причина хората вярват, че вършат нещо добро за детето, когато питат: Какви телесни движения трябва да извършва детето, за да стане телесно здраво? Тъкмо за да стане детето телесно здраво, силно телесно и без никакви ограничения, в детската възраст до тялото на детето трябва да се достигне по обходния път през душата и Духа.

Между 11-та и 12-та година вътрешно в човека се извършва едно голямо преобразование. Между смяната на зъбите и настъпването на половата зрялост властвуваща, доминираща е ритмичната система, дихателната система и системата на кръвообращението. Когато детето наближи 10-та година, тогава се развива онова което властвува вътре в дихателната система и в кръвообращението: тактът, ритъмът, който е вътре, те се развиват по посока на мускулната система. Мускулите се снабдяват от кръвта и навътре в мускулите кръвта вибрира по начин, съответствуващ на това, което човекът е вътрешно. Така между 10-та и 11-та година човекът развива своята мускулна система в съответствие с вътрешния си ритъм. Когато наближи 11-та, 12-та година, тогава онова, което е в ритмичната система и в мускулната система се насочва към костната система, насочва се по посока на целия скелет. До 11-та година скелетът е изцяло включен в мускулната система. Той следва мускулната система. Между 11-та и 12-та година скелетът се променя така, че се приспособява към външния свят. В скелета навлиза механиката и динамиката, които са независими от човека. Ние трябва да свикнем да разглеждаме скелета така, сякаш той е нещо обективно, сякаш изобщо не е в човека.

Наблюдавайки деца под 11-та годишна възраст, Вие ще видите, че всички движения все още произлизат от вътрешността на детето. Когато наблюдаваме деца след 12-та годишна възраст, Вие ще видите, че те стъпват с ходилата си, така, че непрекъснато се стремят да намерят равновесието, че те вътрешно усещат равновесието на лоста, усещат механично-скелетната система. Това означава, че между 11-та и 12-та година духовно-душевният елемент се разширява чак до костната система. Преди това духовно-душевното е с много по-вътрешен характер. Едва след това човекът придобива своето пълно приспособяване към външния свят, обхващайки и онова, което до този момент в най-слаба степен е изживял като нещо човешко, а именно – костната система.

Всъщност едва сега човекът се превръща в дете на света. Едва сега той трябва да се съобразява с механиката, с динамиката на света. Едва сега той вътрешно изживява това, което в живота се нарича причинност. В действителност преди 11-та година човекът няма никакво разбиране за причина и следствие. Той чува думите. Ние вярваме, че човекът има разбиране. Но той няма разбиране, защото той владее костната си система, изхождайки от мускулната система. Покъсно след 12-та година костната система, намерила вече място във външния свят, овладява мускулната система и оттам – Духа и душата. И последицата от това е, че сега човекът получава едно вътрешно изживяване – разбиране за причина и следствие, за силата и за това, което бива чувствувано като нещо вертикално и за това, което бива чувствувано като нещо хоризонтално и т.н.

По тази причина, виждате ли, когато преди 11-та година в една твърде интелектуална форма на детето бъдат поднесени минералогията, физиката, химията, механиката, тогава това вреди на неговото развитие, понеже детето все още не е в състояние с цялата си човешка същност да съпреживее механичното, динамичното. Така също преди 11-та година детето не може да съпреживее това, което в историята представлява причинните взаимовръзки.

Виждате ли, всичко това осветлява начина, по който трябва да се отнасяме към детето преди костната система да се е пробудила душевно. Докато детето все още живее в своята мускулна система, изхождайки от кръвната система, то е в състояние да изживее вътрешно една биография, може да изживее вътрешно една поднесена му историческа картина, която да му хареса, към която може да се отнесе със симпатия, или с антипатия – ако например му поднесем образа на Земята, както описах това вчера. Всичко, което е растителен свят, то може да възприеме като един образ, тъй като мускулната система е пластична, тя е вътрешно подвижна; когато му поднесем това, което казах за животинския свят, как този свят живее в човека, това продължава да звучи в чувствата на детето, защото мускулната система е мека. Ако преди 11-та година поднесем на детето принципа на лоста, принципа на парната машина, тогава то не може да изживее нищо от това, защото динамиката, механиката все още не са навлезли в неговото тяло. Когато навреме, към 11 – 12-та година започнем с физиката, с механиката, с динамиката, тогава в сферата на мисленето ние поставяме пред детето нещо, което от едната страна навлиза в неговата глава, а от вътрешността на човека насреща му идва това, което детето изживява изхождайки от костната система. И това, което ние казваме на детето, се свързва с това, което се стреми да напусне, да излезе вън от тялото на детето. Така възниква не едно абстрактно-интелектуалистично, а възниква едно живо душевно разбиране. Това е, към което трябва да се стремим.

Но какъв трябва да бъде учителят, ако желае да се стреми към подобно нещо? Помислете само, ако от анатомията и от физиологията учителят знае следното: Там на онова място има един мускул, а там – една кост: нервните клетки изглеждат ето така – всичко това е много хубаво, но то е интелектуалистично; всичко това прави детето сякаш непрозрачно за нас самите. То, детето, е като черен въглен, то е сякаш непрозрачно. Ние знаем какви мускули, какви нерви има вътре в нас. Всичко това ние го знаем. Обаче ние не знаем как кръвообращението нахлува в мускулната система, в костната система. За да разберем това, нашата представа трябва да бъде художествена.

И учителят трябва да бъде в състояние да изживее всичко това художествено пред детето, да го изживее като артист. За него всичко в детето трябва да бъде вътрешно подвижно.

Ето тук ще дойде философията и ще каже: Да, но когато искаме да познаем нещо, тогава нещата трябва да бъдат логични. Съвсем вярно, но така, както трябва да бъде логично и едно творение на изкуството. Когато сме застанали пред света, възможно е светът да бъде представен вътрешно чрез един художествен подход. Тъкмо по този начин трябва да привикнем към подобен подход, а не догматично да настояваме: светът трябва да бъде обхванат единствено по логичен път. Когато собствените представи, усещания и чувства на учителя са вътрешно подвижни, той вижда: Ако преди 11-та година аз поднеса на детето динамични, механични представи, тогава в мозъка тези представи се препъват, там те се натрупват, те втвърдяват мозъка, така че по-късно в младежките години идва мигрената, а мозъкът продължава да се втвърдява. Ако преди 11-та година му поднеса завършени исторически картини, ако му поднеса образи от познатия растителен свят, тогава представите навлизат в мозъка и чрез останалата нервна система навлизат в цялото тяло. Те се свързват с цялото тяло, с меката мускулна система. Това, което става в детето, аз го изграждам по един изпълнен с любов начин. Този въглен, който детето иначе представлява, когато човек познава единствено мъртвата анатомия и физиология, сега този въглен става прозрачен. Навсякъде учителят вижда децата седнали на своите чинове. Излишно е той да размишлява според едни или други дидактически правила; самото дете му подсказва какво се случва с него: то клюмва на стола си и веднага се разсейва, ако учителят направи нещо неподходящо. Ако той извърши нещо, което е подходящо за детето, то възвръща своята жизненост.

Понякога трябва да положим особени усилия, за да овладеем поне малко оживеността на детето и ние можем да я овладеем, ако имаме нещо от това, което днес рядко намира призвание в света: хумора. Учителят трябва да внесе още през вратата хумор в класа. Понякога децата могат да бъдат доста невъзпитани. Един наш учител във Валдорфското училище изживя следното със своите по-големи ученици, които бяха под 12 годишна възраст: Изведнъж у тях интересът към обучението намаля и те започнаха да си пишат тайно писма. Ще се съгласите, един учител, комуто липсва хумор – такъв учител ще се начумери. Ще произлезе страшна сцена от това. Какво направи нашият учител във Валдорфското училище: той отиде при децата и им разказа историята на пощенското дело. И децата видяха, че той ги разбира. Той заговори за тяхното писане на писма в час. Те се засрамиха и нещата се оправиха.

Става дума за това, че наистина изкуството и особено възпитателното изкуство не може да бъде овладяно без чувството за хумор. Това означава, че педагогическото изкуство се състои също и в това да бъде премахнато от учителството всяко чумерене и да бъде развита приветливостта, хумористичната, изпълнената с хумор любов към децата, за да не виждат децата в образа на учителя това, което той всъщност им забранява. Във всеки случай в класа не бива да става така, че когато някое дете се разгневи и даде израз на гнева си, учителят да дойде и да каже: Ще ти избия аз този гняв от главата: Това е нещо ужасно! И учителят грабва мастилницата и я хвърля на пода, така че тя се разбива. Така Вие не можете да отстраните гнева от детето; само ако можем да покажем на детето, че неговият гняв представлява обект, който изобщо не съществува за нас, който ние посрещаме с хумор – само тогава ние възпитаваме правилно.

Дотук аз описах как най-общо трябва да бъде възприеман човекът от преподавателя и възпитателя. Но човек не е само нещо общо. И дори ако можем да се доближим до човека, така че той да стане прозрачен за нас чак до активността на мускулната система преди 11-та година, на костната система след 12-та година, все пак остава нещо, което е изключително необходимо за едно художествено възпитание и за едно художествено преподаване – индивидуалността на човека. Всяко дете е едно различно същество и ако постъпваме по начина, който описах тук сега, това е само една най-първа крачка по пътя към едно художествено познавателно възприемане на детето.

Все повече трябва да бъдем в състояние да навлизаме в личното, в индивидуалното. Тук съответните опорни точки изникват в лицето на обстоятелството, че децата, които ни биват поверени за възпитание и обучение, са различни според своя темперамент. Наистина да вникнем вътрешно в темпераментите е нещо, което от самото начало има най-голямо значение в рамките на възпитателното изкуство, за което се говори тук и което бива прилагано във Валдорфското училище.

Нека да предположим, че имаме пред себе си меланхоличното дете – един особен човешки тип.

Как се проявява то пред нас? Първоначално външно то се проявява пред нас като едно тихо, затворено в себе си дете. Ала тази външна характеристика не ни върши много работа. Ние можем да се приближим до детето в меланхоличната нагласа едва когато видим, че тъкмо при меланхоличното дете най-силно влияние има чисто физическата телесност. И когато знаем, че меланхолията почива на обстоятелството, че в организма силно се отлагат соли, разбираме защо детето с меланхолична нагласа чувствува себе си толкова тежко в целия си физически организъм. Когато то трябва да повдигне дори само крак или ръка, в меланхолично дете става нещо съвсем различно в сравнение с друго дете. На лице са препятствия, ограничение за повдигането на крака, за повдигането на ръката. Чувството на тежест се противопоставя на душевното настроение. Така детето с меланхолична нагласа постепенно започва да гледа навътре и не поглежда радостно навън, тъй като собственото му тяло силно привлича неговото внимание и тъй като то има толкова много грижи с тялото си. Едва когато знаем как при меланхоличното дете душата, устремена нагоре и Духът, стремящ се към разширение, биват обременени от постоянно извиращите от жлезите (с вътрешна секреция – б.пр.) телесни отлагания, които обременяват тялото и проникват в телесните тъкани, едва когато разберем правилно това натежаване и чрез него това приковаване на вниманието към телесното, едва тогава ние ще се справим с меланхоличното дете.

Често се казва: Ето, меланхоличното дете е затворено в себе си, то седи мирно, движи се малко. И ние го караме да приема в себе си именно живи, подвижни представи. Стремим се да го излекуваме с противоположното. Стремим се да се справим с меланхоличното дете, като го ободряваме с различни весели неща, които му поднасяме. Това е един съвсем погрешен метод. По този начин ние изобщо не можем да се справим с меланхоличното дете.

Ние трябва да имаме способността чрез съчувствие и съпреживяване на неговата физическа тежест да се приближим към детето по начин, съответствуващ на неговата природа. Ние трябва да се опитаме да поднесем на меланхоличното дете именно не весели, комични представи, а да му поднесем сериозни представи. Такива, каквито то е в състояние да извлече от самото себе си. Ние трябва да му поднесем нещо, което да намира отзвук в собствения му тежък организъм.

Обаче за подобно възпитание е необходимо да имаме търпение, защото това възпитание не дава ефект от днес за утре, това възпитание действува в продължение на години. То действува по такъв начин, че приемайки отвън нещо, което то има в себе си, детето приема в себе си лечебни сили срещу него. Ако отвън му поднесем нещо съвсем чуждо, ако на сериозното дете му поднесем нещо весело, то остава безразлично спрямо веселото. Но ако му поднесем собствената си тъга, мъка, грижа, тогава то приема отвън това, което има в своя вътрешен свят. По такъв начин в неговия вътрешен свят бива предизвикана ответната реакция – бива предизвикано противоположното. Следвайки в модерна форма старото златно правило: Подобното не само бива разпознато от подобното, но подобното бива и правилно третирано, лекувано с подобното; така именно ние и лекуваме по пътя на педагогиката.

А когато детето има по-скоро флегматичен темперамент, тогава ние трябва да сме наясно със следното: Това дете, което има по-скоро един флегматичен темперамент, то живее не толкова в своето физическо тяло, колкото в това, което тези дни нарекох етерно тяло, тялото, което е много по-подвижно.

Такова дете живее в етерния елемент. Странно звучи, когато за флегматичното дете казваме, че то живее в етерния елемент, но е така. Етерният елемент не позволява да навлезе в главата това, което протича в органичните процеси на човека – храносмилането, веществообмяната, растежа. Флегматичното дете не е в състояние да получи представа за това, което протича в неговото тяло. Главата остава бездейна. Чрез този подвижен елемент, който се стреми да разпръсне функциите на тялото наоколо, тялото става все по-подвижно. Флегматичното дете е изцяло отдадено на света. То се разтваря в света. То твърде малко живее в себе си. Ето защо то се отнася с известно безразличие спрямо нещата, които ние се опитваме да предприемем с него. Ние не можем да се приближим до детето, защото, нали така в крайна сметка ние трябва да се приближим чрез сетивата. Главните сетива са в главата. Флегматичното дете в слаба степен може да си служи с главата. А останалият организъм бива поддържан в своите функции от външния свят.

Ние можем да се справим с флегматичното дете само ако отново, точно както при меланхоличното дете, самите ние се превърнем в един вид флегматични хора редом с него, само ако успеем художествено да се пренесем в неговото флегматично настроение. Тогава детето има до себе си това, което е самото то: и това, което то има до себе си, накрая започва да му омръзва. Дори флегматичното дете започва да скучае, когато има до себе си учител-флегматик! И ако отново имаме търпение, ние ще открием, че ако на флегматичното дете поднесем потопени във флегма представи и процеси, тогава нещо в детето ще се възпламени.

Особено трудно за възпитание е сангвиничното дете. В сангвиничното дете особено доминираща е дейността на ритмичния организъм. Ритмичният организъм, който между смяната на зъбите и настъпването на половата зрялост в човека е преобладаващият елемент, в сангвиниците този ритмичен организъм добива голяма власт, той започва да преобладава. Ето защо сангвиничното дете препуска от едно впечатление към друго. Ако впечатленията не се сменят достатъчно бързо и ако не идват следващите, детето се чувствува вътрешно притеснено. И така, ние можем да кажем: Сангвиничното дете усеща себе си вътрешно притеснено, ако вниманието му трябва да бъде продължително време приковано на едно място; то чувствува, че не може да остане на същото място, то бяга, в него нахлуват чужди мисли. Това дете трудно може да бъде задържано на едно място.

Аз отново трябва да кажа нещо подобно за отношението към сангвиничното дете. Ние трябва да се опитаме да лекуваме сангвиничното дете не като го принуждаваме да стои дълго време пред едно впечатление, а като правим точно обратното. Да посрещнем сангвиничността и да променяме бързо впечатленията, а именно да принудим детето да възприема бързо впечатленията едно след друго. Отново ответната реакция е тази, която се проявява. И тъй преобладаваща е системата на кръвообращението, детето не може да изживее себе си по друг начин, освен чрез антипатия спрямо ускорените впечатления. И последицата от това е, че детето забавя само себе си.

Но по съвсем различен начин трябва да се отнасяме спрямо холеричното дете. Холеричното дете носи в себе си тази своеобразност, че то постоянно изостава от нормалното човешко развитие. Това изглежда странно, но вземете следния случай: Едно 8 – 9-годишно дете, като нормален човек, движи по определен начин крайниците си, бързо или бавно, в зависимост от външните впечатления. Сравнете 8 – 9-годишното дете с 3 – 4-годишното дете. 3 – 4-годишното дете танцува по земята, то в много по-слаба степен владее своите движения – то мърда, движи се, все още не е развило душевен елемент. Но ако кърмачетата биха развили силно душевния елемент, тогава те все пак не биха Ви се сторили всички холерични. Но кърмачетата с тяхното ритане – а те ритат много, тъкмо когато са здрави – всички те са холерични.

Холеричното дете задържа в себе си нещо от вилнеенето и беснеенето на съвсем малкото дете. По този начин в холеричното дете, 8 – 9-годишното дете, момче или момиче, продължава да живее малкото кърмаче. Ето по тази причина детето е холерично и ние трябва да се опитаме така да се отнасяме към холеричното дете, че постепенно да “парализираме” това “малко дете”, което продължава да живее вътре.

Това трябва да се осъществи с помощта на хумора. Защото ако в по-късна възраст имаме срещу себе си един холерик, който е бил такъв и на 8-9-10 години, тогава ние не можем да се справим с него чрез предупреждения: да му направим предупредителна забележка – това него изобщо не го впечатлява. Но ако го накараме да разкаже нещо, което аз самият съм разказал преди това, при което той трябва доста холерично да разиграе разказа – с мимика, тогава той ще трябва да се вживее в своя малък човек и тогава той постепенно успокоява този малък човек в себе си. Той го наглася към своя душевен елемент. И превръщайки сам себе си в холерик, заедно с холеричното дете, разбира, се постоянно владеейки себе си и с чувство за хумор, аз ще постигна това холеричното дете до мен да стане по-спокойно. Когато учителят започне да танцува – аз Ви моля да не разбирате това в лошия смисъл – тогава неспокойствието на детето постепенно престава. Само трябва да имаме способността да не се запъхтяваме и задъхваме пред холеричното дете, да не провесваме глава, а да достигаме до един вид съпреживяване на това вътрешно лудуване. И Вие ще видите – детето ще става все по-мирно и по-мирно. Това изцяло парализира вътрешното лудуване.

Обаче в това не бива да има нищо изкуствено. Ако в това, което учителят дава на детето, има нещо изкуствено, нещо нехудожествено, тогава успех няма да има. Учителят наистина трябва да има в себе си артистична кръв, за да може това, което разиграва пред детето, да заживява пред него по един достоверен начин. Иначе от страна на учителя става нещо измамно, а това не бива да се допуска. Отношението на учителя към детето трябва да бъде напълно истинно.

Виждате ли, опирайки се на темпераментите, човек по определен начин може да овладява класа, дори когато класът по необходимост трябва да бъде по-голям. Валдорфският учител изследва темпераментите на децата, които са му поверени. И така той знае: Имам меланхолици, имам флегматици, сангвиници, холерици. По възможност съвсем непреднамерено, без разбира се това да бъде забелязано, учителят събира меланхолиците на едно място. Той знае, че те са там, в единия ъгъл на класа. След това той събира на друго място холериците. Той знае, че те са там в другия ъгъл и така постъпва и със сангвиниците, и с флегматиците. Чрез този вид социално разграничаване темпераментите са изглаждат взаимно помежду си. Меланхоликът се ободрява, когато е сред меланхолици. А холериците, те биват основно излекувани, защото най-доброто е, когато поставим лудуващите холерици да изживеят себе си един чрез друг. И ако после има синини по телата им, това действува изключително успокояващо. Така това, което сякаш тайнствено действува от човек на човек, може да бъде превърнато в нещо целебно чрез правилното социално отношение. И ако с достатъчно чувство за хумор ние изпратим в двора на училището някое момче, което е особено холерично, възбудено и го оставим да се катери нагоре-надолу по дърветата, от което то накрая капва от умора, тогава то, връщайки се в класа, ще е изживяло своя холеричен темперамент чрез самото себе си, чрез природата. Ако го оставим да изживее себе си чрез преодоляване на препятствия, тогава след известно време то ще се завърне успокоено. Виждате ли, тук става дума за следното: все по-добре да намираме пътя, по който чрез темпераментите да навлезем изцяло в индивидуалността, в личността на детето. Днес много хора казват, че трябва да се възпитава индивидуално. Да, но първо трябва да открием индивидите. Първо трябва да опознаем самия човек, след това трябва да опознаем меланхолика. Меланхоликът никога не е чист меланхолик, темпераментите са винаги смесени, при което единия темперамент преобладава. Но само ако правилно познаваме отделния темперамент, ние ще открием индивидуалността.

Това наистина показва, че възпитателното изкуство е нещо, което трябва да бъде изучавано по един интимен път. Аз все още не съм чувал съвременните хора да критикуват даден часовник, да критикуват вътрешното устройство на часовника. Защо? Защото не знаят как работи часовникът вътрешно. Рядко в обикновения разговор ще чуете критика срещу вървежа на часовника. Ала критики срещу възпитанието – тях Вие ще чуете навсякъде. Но те често звучат така сякаш хората говорят за някакъв часовников механизъм, от който си нямат понятие. Но хората не вярват, че възпитанието също трябва да бъде интимно изучавано и че не е достатъчно абстрактното изявление: Трябва да защитаваме индивидуалността. Първо трябва да можем да открием индивидуалността, изминавайки интимния път на човекопознанието, опознавайки вида на темпераментите. След това ние постепенно приближаваме до най-индивидуалното у човека. Това трябва да стане жизнен принцип в учителя и възпитателя с артистична нагласа.

Нещата се свеждат до това, контактът между учителя и детето да е напълно потопен в един художествен елемент. Така много от нещата, които учителят трябва да извърши в даден момент по отношение индивидуалността на детето, добиват един вид интуитивен, инстинктивен характер. За да постигнем разбиране, нека вземем нещата по възможност конкретно. Да си представим, че пред себе си имаме дете, което ни създава педагогически затруднения по следния начин: Забелязваме, че възгледите които му поднасяме, усещанията, които се стремим да възбудим в него, представите, които искаме да му предадем, всички те предизвикват в системата на главата една толкова силна циркулация и една толкова силна нервна възбуда, че в известна степен това, което аз се опитвам да предам на детето, не може да премине от главата към останалия организъм. Физическото устройство на главата става в известен смисъл частично меланхолично. Детето се затруднява да пренесе от главата към останалия организъм това, което вижда, което чувствува, а също и това, което му са дава чрез други импулси. Наученото в известен смисъл остава в главата. То не успява да проникне надолу в останалия организъм. Ако преподаваме на детето с художествен усет, тогава всичко във възпитанието и в преподаването се владее от художествения елемент и всичко инстинктивно ще бъде насочено в тази посока. Ако имам подобно дете пред себе си, аз ще му поднеса работата с цветове, живописния елемент по начин, съвсем различен от този при друго дете. И понеже това е толкова важно, при нас във Валдорфското училище от самото начало се обръща внимание на рисувателния елемент; но дори в рамките на рисуването ние можем да индивидуализираме работата си с детето именно когато детето трябва да прави нещата само.

Да приемем, че аз имам пред себе си това дете, което току-що описах. Аз прилагам спрямо него възпитание чрез рисуване. Ако е на лице истинският художествен елемент, артистичният контакт между учителя и ученика, тогава върху листа хартия детето работи с цветове и под моето ръководство ще възникне нещо, което ще бъде различно в сравнение с това при друго дете.

Искам приблизително схематично да Ви нарисувам на дъската, какво трябва да се получи върху листа хартия, върху който се рисува, при дете, в което усещанията, представите в известна степен се задържат в главата. В този случай трябва да възникне нещо подобно:

Тук имаме едно цветно петно (жълто), след това тук някъде ще има подобно цветно петно (лилаво), защото въпросът се свежда до хармонията на цветовете. После ще има един преход (оранжево), преходът ще се разпространи още и за да се получи завършек и навън, цялото може би ще изглежда така (синьо). Това ще бъде изобразено на листа при дете, при което представите се задържат в главата.

Да приемем, че имам друго дете, при което виждам, че представите изобщо не се задържат в главата, а в известен смисъл преминават през главата като през сито и всичко потъва в тялото, така че детето не може да ги улови, защото главата му е като “сито”. Тя е с “дупки”, тя е пропусклива. Всичко потъва надолу. Че това при детето е така, че системата на циркулацията в останалия организъм се стреми да всмуче в себе си всичко, ето това е, което трябва да почувствуваме.

Тогава инстинктивно, интуитивно ние идваме до извода, че трябва да дадем на детето насока за нещо, което е съвсем различно. При това дете Вие ще видите на листа приблизително следното:

Тук Вие ще видите колко по-малко се сливат цветовете помежду си. Вие ще видите, че цветовете са повече издължени, че цветовият елемент преминава в рисувателния елемент, че се появяват извивки, отиващи по посока на рисувателния елемент. Също така вие ще видите, че цветовете не са много ясно обособени: тук (при първата рисунка), те са силно обособени; тук при втората рисунка те са по-слабо обособени.

Когато изпълним всичко това с истински цветове – а не с ужасния материал на тебешира, който не може да предаде цялото – тогава именно чрез изживяването на чисто цветовия от една страна и на формено-цветовия елемент от друга страна, ние ще можем да въздейстуваме обратно благотворно-целебно върху онези свойства на детето, за които говорех.

Така също, ако имате едно момче или момиче, на което представите спират в главата и не могат да слязат долу, с това момче или момиче Вие ще влезете във физкултурния салон с намерения, различни от тези при дете, на което главата е като “сито”, през която всичко преминава и нахлува в останалото тяло и в циркулацията на останалото тяло. Вие влизате с двете групи деца във физкултурния салон. Едната група деца, при които всичко е като “сито”, при които всичко се спуска надолу, тях Вие ще оставите да играят така, че физическите движения да се редуват с рецитиране или пеене. Другата група, където всичко спира в главата, тях Вие ще оставите да извършват такива движения, при които децата ще трябва да мълчат. Така, изхождайки изцяло от природата на децата, Вие ще осъществите прехода между физическото възпитание и душевното своеобразие. По един начин трябва да играе детето със застойни представи и по друг начин детето, чиито представи преминават като през “сито” през главата.

От всичко ние се убеждаваме колко важно е преподаването да бъде градено като нещо цялостно. Ужасно е, когато от една страна учителят преподава в класа, а после децата биват изпратени в час по физическо възпитание, при което учителят по физическо възпитание не знае нищо за това, което става в класа и той провежда своя урок по някаква схема. Урокът по физическо възпитание трябва да бъде изцяло резултат от това, което сме разбрали в класа относно децата. Така че тъкмо във Валдорфското училище ние се стремим, доколкото е възможно, чак до специалните предмети, всичко в долните класове, най-малкото всичко онова, което трябва да доведе до изграждането на човека, всичко то да бъде предоставено само на един учител.

Ето как, тъкмо по отношение на артистичността, от този учител се изисква най-висшето, изисква се най-доброволната, изпълнена с много любов, всеотдайност. Обаче по друг начин ние не можем да постигнем нещо благотворно за развитието на човечеството.