ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

ДУХОВНИТЕ ОСНОВИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО (I)

Оксфорд, 16. Август 1922

Първите ми думи трябва да бъдат молба за извинение, че не мога да изнеса тези лекции на езика на тази страна. Тъй като ми липсва опит, ще трябва да формулирам нещата на езика, на който мога да сторя това. Последващият превод, надявам се, ще подобри това, което би могло да изглежда като недостатък в моето изложение.

Като второ, позволете ми да кажа, че съм изключително благодарен на уважаемия комитет, който ми позволи да изнеса тези лекции в рамките на Оксфордското събрание. Считам за особена чест да мога да чета тези лекции в този, осветен от времето град. Та това е градът, в който аз самият, когато го посетих преди 20 години, усетих каква сила излъчва странното предание за всичко, което може да се възприеме тук.

А сега, ако мога да си позволя да говоря за един възпитателен метод, който в известен смисъл може да бъде наречен нов, от друга страна бих желал да кажа, че в наше време много хора се стремят просто към нещо ново.

Тук в Оксфорд аз усещам как всичко е проникнато от силата на онова, което днес е останало все още живо от тези стари традиции. И само този, който може да усети това, има може би правото да говори и за нещо ново. Защото само това ново може да просъществува в света, което има своите корени в древното, в осветеното от времето. Може би тъкмо в това е трагизмът и дълбоките нещастия на нашето време, че постоянно се говори за следното: хората искат новото, а толкова малко от тях са склонни да го изграждат по един достоен начин, изхождайки от древното.

Ето защо аз чувствам дълбока благодарност особено към г-жа Макензи1, главния организатор на това събрание, и към целия комитет, който се отдаде на задачата да бъдат организирани лекциите тук. Чувствувам тази дълбока благодарност, защото тъкмо по този начин става възможно нещо, което в известен смисъл може да се нарече ново да бъде изказано в една среда, осветена от онова достолепие на древността, което единствено може да одобри казаното.

Също така съм благодарен на любезното уводно слово, което вчера тук изнесе собственикът Джакс2.

С това може би набелязвам нещо от намерението, с което тези лекции ще бъдат изнесени: това, което трябва да бъде казано от мен по въпроса за възпитателното и преподавателското дело, почива върху основата на онова духовно-научно схващане, чието развитие аз съм превърнал в задача на своя живот.

Първоначално това духовно познание се развиваше заради самото себе си, а през последните години се намериха последователи на този светоглед, които да въведат това духовно познание в отделни области на практическия живот. Така в Щутгарт Емил Молт3 беше този, който разглеждайки целите на Гьотеанума, на Свободната висша школа за духовна наука в Дорнах, Швейцария, пожела да види всичко това осъществено в едно възпитателно и учебно заведение за деца в училищна възраст. И така се стигна до основаването на Валдорфското училище в Щутгарт.

В основата на педагогиката и на дидактиката на това Валдорфско училище в Щутгарт бе положен онзи духовен живот, който аз считам, че изхождайки от духа на нашето време, трябва да доведе до едно продължително възпитателно дело, тъкмо тъй, както го изисква духът на нашето време, както го изискват задачите и степента на човешкото развитие в рамките на нашата епоха.

Това възпитателно и преподавателско дело, което имаме предвид тук, е построено изцяло върху познанието на човека, върху едно познание на човека, простиращо се върху целия човек, от неговото раждане до смъртта му, но едно такова познание, което желае да обхване и всичко онова, което бидейки свръхсетивна същност, се разиграва в този живот между раждането и смъртта като свидетел за това, че човекът принадлежи на един свръхсетивен свят.

Действително в наше време съществува и духовен живот: но такъв духовен живот, който е дошъл до нас от древни времена и който продължаваме да развиваме по един традиционен начин. Успоредно с този духовен живот, все повече и повече и в една ограничена връзка с него, ние развиваме онзи живот, който бликва в нас, изхождайки от грандиозния природонаучен възглед на нашето време. Днес, в епохата, на големите изследователи, когато говорим за духовния живот, не бива да оставяме извън внимание всичко онова, което по един настойчив начин самата естествена наука ни показва по отношение познанието на човека.

Тази естествена наука може да ни даде ключа за разбиране на телесните и физиологическите функции по време на физическия живот на човека. Ала това природно научно познание, тъй както ние го развиваме, експериментирайки с помощта на външни средства и наблюдавайки с помощта на външните сетива, тъкмо във времето, когато тази естествена наука е станала така велика, точно тя не успява да проникне по-дълбоко в същинския духовен живот на човека. Това, което искам да кажа по този начин, не е упрек. Това беше великата задача на естествената наука, тъй както я откриваме например – бих желал да кажа – събрана в една забележителна систематика у личност като Хъксли4. Това е главното постижение – веднъж природата е била видяна по този начин, без грижа за всичко онова, което живее в света на духовното.

Затова имаме и едно познание за човека, което не може да премине към едно непосредствено практическо боравене с Духа. В нашата съвременна цивилизация ние имаме един духовен живот и различните религиозни вероизповедания са като продължение на този духовен живот. Но ние нямаме такъв духовен живот, който да може да каже нещо на човека, когато той отправя плахия въпрос за вечното, за непреходното, за свръхсетивното, на което човек принадлежи. Ние нямаме духовен живот, който – с други думи – да е в състояние да ни даде убеждение, когато сме застанали самотни в света на нашия физически живот, с нашия физически жизнен мироглед и питаме: Какво е вечното, какво е свръхестественото, което е залегнало в основата на целия този сетивен свят?

Тогава можем да си изградим убеждения за това, какво сме били преди раждането в утробата на божествения свръхсетивен свят. Ние можем да изградим убеждението за това, през което нашата душа ще трябва да мине, когато прекрачи Портата на смъртта. Това, което ние изграждаме под формата на убеждение, можем да го дадем във формули. То може – бих желал да кажа – да нахлуе като топла струя в сърцето ни, в нашата душевност. Можем да кажем: човекът е много повече в цялата Вселена, отколкото е в този физически живот между раждането и смъртта.

Но това, което придобиваме по този начин, то става убеждение, то става нещо, което ние можем да мислим и да чувствуваме. И става все по-трудно и по-трудно тези величествени убеждения, които естествената наука прибавя към духовното, да бъдат приложени, да бъдат въведени в практиката на живота. Ние знаем за Духа, обаче ние не можем вече да работим с Духа, да проникваме с Духа нашата жизнена практика, нашия ежедневен живот.

Коя област в живота в най-силна степен ни кара да боравим с Духа? Това е възпитателното и преподавателското дело. Във възпитанието ние трябва да обхванем целия човек, а целият човек е тяло, душа и Дух. Ако искаме да възпитаваме, да преподаваме, ние трябва да умеем да работим с Духа.

И ако във всички епохи на човешкото развитие това изискване е стояло над човечеството, тогава ще можем да кажем: тъкмо сега, тъй като сме достигнали толкова напред в областта на външното познание за природата, тъкмо сега в най-силна степен пред нас стои изискването да можем да работим с Духа. Ето защо социалният въпрос в наше време е на първо място възпитателен въпрос. Защото днес ние с право искаме да запитаме: какво трябва да се случи, за да възникне сред нас социален ред, социални институции, които не са така трагични, каквито са днешните, да са по-малко застрашителни от днешните? Не можем да си дадем друг отговор освен следния: първо, ще трябва да поставим хора в практическия живот, в социалната общност, които да са възпитавани, изхождайки от Духа, изхождайки от работата с Духа. Тъкмо към такова познание за възпитанието в различните възрасти на човека, което да е същевременно и едно непреставащо действие в живота, се стреми онази духовност в живота, която според мнението, застъпвано тук, трябва да се превърне в основа за това възпитание. Защото в детството Духът е по-близо до тялото, отколкото при възрастния човек. В детството виждаме как физическата природа бива пластично изваяна от Духа. Какво представлява тъкмо според днешното ни природознание мозъкът на детето, когато то се ражда? Той е почти като пластичния материал, който скулптурът взема в ръцете си, когато издига дадена скулптура.

Нека да разгледаме мозъка на едно 7-годишно дете, което ние приемаме за възпитаване в редовното училище: Мозъкът се е превърнал в едно чудно творение на изкуството, но едно творение на изкуството, върху което още трябва да се работи, върху което трябва да продължаваме да работим до завършването на редовното училище. Тайнствени духовни сили работят първоначално върху пластиката на човешкото тяло и ние като възпитатели сме призвани да работим, призвани сме не просто да наблюдаваме телесното, макар че никога не бива да пренебрегваме телесното, да виждаме как в него работи Духът и съзнателно да работим заедно с несъзнателния Дух, да вместим себе си не само в природния, но и в божествения световен ред.

След като подхождаме сериозно към възпитанието, ние сме призвани да познаем Бога не само за удовлетворение на нашата душа, но сме призвани да желаем заедно с Бога да действуваме, изхождайки от божествените намерения. За това обаче ние се нуждаем от духовна основа на възпитанието. За тази духовна основа на възпитанието бих желал да Ви говоря през следващите дни.

Чрез наблюдението на детския живот човек трябва да почувствува, че е необходимо духовно разбиране, духовен възглед, за да проследим последователно какво става от ден на ден с детето, с душата, с духа на детето. Ние трябва да помислим колко различен е детският живот в неговите най-първи дни и седмици в сравнение с по-късния живот на детето и особено с живота на възрастния. Трябва да си припомним от какъв продължителен сън се нуждае детето в своя първи жизнен период. Ние трябва да си поставим въпроса: какво става във взаимодействието между Дух и тяло, когато детето се нуждае почти от 22 часа сън в своя първи жизнен период? За такива неща днешната философия и днешната житейска практика се изказват по следния начин: наистина, не можем да погледнем изцяло в душата на детето, както не можем да погледнем и в душата на едно животно, както не можем да погледнем и във вътрешния живот на растението. Просто съществуват граници на човешкото познание.

Този духовен възглед, който влиза в съображение тук, не казва: Тук са границите на човешкото познание, той казва: от дълбочините на човешката природа трябва да бъдат извадени такива познавателни сили, че да добием способността, тъй както разглеждаме физиологическото устройство на човешкото око, на човешкото ухо, така да разглеждаме и целия човек в неговото съществувание, в неговото развитие според тялото, душата и Духа.

Ако в обикновения живот тъкмо поради съвременното ни природонаучно възпитание ние не притежаваме това познание, то ние трябва именно да го изградим. Ето защо аз ще трябва да Ви говоря за изграждането на онези познания, които могат да ни позволят едно същинско навлизане във вътрешната структура на детския живот. И към това навлизане ни принуждава дори едно наблюдение, което по един непосредствен начин произлиза от самия живот.

Виждаме детето. Когато го разглеждаме външно, всъщност ние не откриваме повратни точки в развитието на живота му от раждането до към 20-та година. Ние възприемаме всичко като едно непрекъсващо развитие.

Но това не е така за този, който подхожда към наблюдението на детския живот въоръжен с познанието, за което ще говоря тук през следващите дни. Вътрешно в основата си детето е едно съвсем различно същество до към 7-8 години, когато започва смяната на зъбите, в сравнение с по-късния си живот от смяната на зъбите до към 14-15 години с настъпването на половата зрялост. И пред нас се разкриват безкрайно важни загадки, когато се опитаме да потънем съвсем дълбоко в живота на детето и се запитаме: по какъв начин работи духовно-душевното върху детето, когато трябва да го възпитаваме, да го обучаваме в редовното училище, в основното училище? По какъв начин трябва да работим тук заедно с духовно-душевното?

Ние виждаме например как в първия възрастов период на детето до смяната на зъбите, инстинктивно за детето, инстинктивно и за обкръжението на детето, се формира говорът. Днес ние много мислим за това – аз няма да говоря за историческото развитие на езика, а само за процеса на проговарянето от детето – как всъщност детето се научава да говори, дали в известен смисъл има инстинкт да свиква със звученето, нахлуващо от обкръжението, или изхождайки от друга взаимовръзка с обкръжението, в него съществува стремежът да формира езика. Ако обаче вникнем точно в живота на детето, забелязваме, че говорът, цялото изучаване на езика почива на подражанието на онова, което детето наблюдава в обкръжението чрез своите сетива, което то несъзнателно наблюдава. Целият живот на детето до седмата година представлява едно непрестанно подражание на това, което става наоколо. И в момента, в който детето възприеме нещо, било движение, било звук, в него възниква стремежът за вътрешен жест, за преживяване на това, което е било възприето с помощта на цялата детска вътрешност.

Ние разбираме детето само ако го разглеждаме така, както в по-късния човек разглеждаме окото или ухото. Цялото дете представлява един сетивен орган. Кръвта се движи през неговото тяло по много по-интензивен начин, отколкото това става по-късно. И тъкмо с помощта на една по-фина физиология ние забелязваме на какво почива изграждането на сетивните органи, например на окото.

Окото се развива благодарение на обстоятелството, че в най-първите години от живота на човека в него преобладава кръвта, преобладава кръвообращението. По-късно все повече започва да преобладава нервният живот на сетивата, а развитието по посока от кръвообращението към нервния живот представлява развитието на сетивния живот на човека. Човек може да си изгради една фина способност за наблюдението на това, как постепенно кръвният живот в него преминава в нервния живот. Ала тъй както е с отделното сетиво, така е и с целия човек. Детето трябва да спи така продължително, защото цялото то е един сетивен орган, защото то все още не би могло да понесе външния свят с неговата ослепителност и с неговите шумове. Тъй както окото трябва да се затвори, когато в него нахлуе ослепителната слънчева светлина, така този сетивен орган – детето, защото цялото дете представлява един сетивен орган, – детето трябва да се затвори спрямо света, то трябва да наблюдава, то трябва да говори вътрешно. Всеки изговорен звук възниква от един вътрешен жест.

Това което казвам тук, изхождайки от едно духовно познание, то – бих желал да кажа – може и днес да бъде напълно потвърдено по природонаучен път. Съществува едно природо-научно откритие – позволете ми, тъй като това откритие ме е следвало през целия ми живот, позволете ми личната забележка, че това природо-научно откритие е на възрастта, на която съм и аз: това откритие е направено в годината, в която съм се родил – това природо-научно откритие се състои във факта, че човешкият говор се дължи на формирането на лявата слепоочна гънка в главния мозък. Но това формиране се осъществява напълно през времето на детската възраст, изхождайки от онази пластика, за която Ви говорих. И когато разгледаме цялата взаимовръзка, съществуваща между жестовете на дясната ръка и на дясната длан, преобладаващи в онези деца, които по правилен начин формират тази гънка – (за левичарите ще говоря по-късно, доколкото те имат връзка с общото: те представляват едно изключение: но тъкмо те са доказателство за това, как изучаването на езика е свързано с всеки жест, с най-малкото движение на дясната ръка и на дясната длан) – тогава ние ще видим как чрез една тайнствена вътрешна връзка между кръв, нерви и гънката на мозъка, изхождайки от жеста, с помощта на подражанието на околната среда, се формира говорът.

Ако вече притежаваме една физиология, по-фина от тази, която имаме днес, то за всяка възраст ние бихме открили не само пасивното, но и активното. Но това активно е особено оживено в този голям сетивен орган, какъвто представлява детето. Ето защо детето живее в заобикалящата го среда така, както в по-късна възраст нашето око живее в заобикалящата го среда. Нашето око е особено оформено, изхождайки от общото устройство на главата, то – бих желал да кажа – лежи в една особена вдлъбнатина, за да може да участвува в живота на външния свят. По същия начин детето участвува в живота на външния свят, живее изцяло във външния свят, то все още не е на себе си, все още не усеща себе си, живее изцяло с външния си свят.

Днес в рамките на нашата цивилизация ние с право развиваме едно познание, което изцяло живее в нас. Ние вярваме, че обхващаме външния свят. Ала всички мисли, чрез които и чрез чиято логика ние признаваме познанието, всички те изцяло живеят извън нас. А детето живее изцяло извън себе си. Можем ли да вярваме, че с нашето интелектуално познание някога ще се доближим до това, което детето, този изцяло сетивен орган, съпреживява с външния свят? Никога не бихме могли. На това ние само можем да се надяваме, изхождайки от познанието, което изцяло може да излезе вън от самото себе си и което изцяло може да потъне в същността на живота. Това познание е само интуитивно познание, не интелектуалното познание, чрез които ние оставаме вътре в самите себе си, където ние за всяка една идея питаме дали тя е също и логична? Това е едно познание, което и чрез Духа нахлува в дълбините на самия живот, това е интуитивното познание. Ние съзнателно трябва да придобием интуитивно познание и едва тогава ще бъдем така практични, че заедно с Духа да можем да вършим това, което трябва да стане с детето засега през първите години от неговия живот.

Ала по-късно, когато детето постепенно завърши смяната на зъбите, когато на мястото на зъбите, които са унаследени, се появяват другите, формирани, изхождайки от първия жизнен период, тогава за целия живот на детето настъпва следното: Детето не е вече само сетивен орган, но то вече отдава себе си на нещо, което е в по-силна степен душевно от всяко едно сетивно възприятие. Тогава, тъкмо във възрастта на основното училище, за детето настъпва следното обстоятелство: детето започва да възприема от околната среда не само това, което наблюдава, но и това, което живее в наблюдавания обект. За детето настъпва възрастта, която трябва да бъде изградена предимно върху основата на онзи авторитет, в който детето започва да живее спрямо възпитаващата и обучаващата го околна среда.

Нека не се заблуждаваме, – когато говорим за детето в периода между 7-та и 14-та година –, че то не възприема от нас оценката, изразена в дадено изречение, ние го учим на нещо, което принадлежи на една по-късна възраст.

Това, което детето изисква от нас съобразно своята същност, е да може да ни вярва, да може да има инстинктивно чувство: ето тук до мен стои един човек и той ми казва нещо. Той може да го каже, той е свързан по такъв начин с целия свят, че той може да го каже. За мен този човек е посредник между мен и целия Космос. Ето така детето се противопоставя на другия човек и по-точно на обучаващия, на възпитаващия го човек. За детето той е посредникът между божествения свят и самото дете в неговото безсилие. И само когато възпитателят осъзнае, че трябва да бъде един естествен авторитет, че трябва да бъде някой, към когото детето да може да отправя своя поглед по един съвсем естествен начин, само тогава той ще бъде възпитател.

Ето защо в хода на Валдорфското обучение, на Валдорфското възпитание ние открихме, че проблемът за възпитанието е преди всичко проблем на учителя: Какъв трябва да бъде учителят, за да може да бъде той естествен авторитет, посредник между божествения световен ред и детето?

И така, какво е станало с детето? Приблизително между 7-та и 14-15-та година детето от сетивен орган се е превърнало изцяло в душа, все още не в Дух, без все още да поставя тежестта върху логическата връзка, върху интелектуалния елемент: в противен случай душата му вътрешно би се вкаменила. За детето между 7-та и 14-та година е много по-важно да можем да го научим на нещо по един път, изпълнен с обич, а не да му го доказваме. Много по-ценно е дадено учение да бъде изпълнено с душевност, отколкото с логика, защото детето все още не се нуждае от логика, детето има нужда от нас, то се нуждае от нашата човечност.

Ето защо във Валдорфското училище в тази възраст между 6-та – 7-та и 14-та година отдаваме цялото внимание на това, учителят да научи децата на това, което се полага за тази възраст на човека по начин, изпълнен с художествена любов, чрез едно изпълнено с любов изкуство. Защото на това почива възпитателното изкуство, което имаме предвид тук: да се познава човека, да се знае какво изисква от нас всеки един жизнен период по отношение на възпитанието и обучението. Какво изискват първите години? Какво се изисква до 7-та година? Какво може да изисква възрастта в рамките на основното училище? По съвсем различен начин трябва да възпитаваме детето до

10-та му година и по съвсем различен начин от 10-та до 14-та година, когато го оставяме да придобива познание за човека. Да оживява в собствената си душа същността на детето през всяка една отделна година, през всяка една отделна седмица – това е което трябва да изгражда духовната основа на възпитанието.

И така можем да кажем: тъй както през първите години детето е един имитатор, един подражател, така в по-късните години то става последовател, същество, развиващо себе си душевно, в зависимост от това, което е изживяло душевно. Сега сетивните органи са станали самостоятелни и в действителност душата едва сега е изплувала със същността си. Безкрайно нежно трябва да боравим с тази душа, непрекъснато като учители и като възпитатели да влизаме в тесен контакт с онова, което става всеки ден в душата на детето.

Днес в тази уводна реч бих желал да посоча само едно: За всяко едно дете, например във възрастта на задължителното училищно обучение, приблизително между 9-та и 11-та година, съществува една критична точка, една точка, която не бива да остава незабелязана от възпитателя. В тази възраст между 9 и 11 години за всяко едно дете, което не се развива забавено, идва една точка, в която пред душата му изплува въпросът: По какъв начин ще свикна със света? Не бива да си представяме, че въпросът бива поставен така, както го формулирах сега. Въпросът възниква с образа на едно неопределено чувство, на една неудовлетвореност. Въпросът възниква така, че детето започва да чувствува по-силна нужда да се опре на някой възрастен човек, въпросът може би възниква така, че се проявява в една силна любовна привързаност към някой възрастен човек. Но ние трябва да умеем да наблюдаваме по правилен начин това, което става с детето в тази критична точка. Детето изведнъж се чувствува самотно. Изведнъж то започва да търси контакт. Досега то е възприемало авторитета като нещо естествено. Сега то започва да пита: Какво става с този авторитет? От това дали в този момент ще намерим правилната дума, или не, от това зависи изключително много целия по-късен живот на човека.

Тъй както е изключително важно, когато лекарят наблюдава дадено детско заболяване да знае: това, което става в организма са процеси на развитие, имащи значение не само за детето – ако те не протекат по правилен начин в детето, човек не го усеща дори и като старец – така и ние трябва да знаем: това, което предизвикваме в детето като представи, като усещания, като волеви импулси, това не бива да става под формата на сковани понятия, които детето да трябва да запомня, да заучава. Тези представи, тези импулси за усещания, които даваме на детето, трябва да живеят така, както живеят нашите крайници. Дланта на детето е малка. Тя трябва да се развие самостоятелно: ние нямаме право да я ограничаваме. Представите на детето, душевното развитие на детето, са малки, нежни. Не бива да ги натикваме в ясни контури, за които може би ще предполагаме, че като възрастен индивид след 30 години детето ще има все още същите представи, каквито е имало като малко. Трябва така да формираме представите, които даваме на детето, че същите да могат да растат.

Валдорфското училище не трябва да бъде училище, но трябва да бъде предучилище за голямото училище, което самият живот представлява за човека. В училището ние всъщност трябва не да учим, за да можем нещо, но в училището трябва да учим, за да можем да учим винаги от живота. Това е което – бих желал да кажа – трябва да лежи в основата на една духовно-научна педагогика и дидактика. Човек трябва да има усет за онова, на което учим детето под формата на нещо живо, до което да може да достигне в по-късна възраст. Защото това, което бива формирано в детето, понякога се проявява по такъв начин в подземието на детската душа, че не можем да го забележим. То се проявява в по-късна възраст. Можем да си послужим с един образ; това трябва да бъде само един образ, почиващ обаче на истината: съществуват хора, които в една определена своя възраст действуват благотворно върху своите близки. Те могат – ако мога така да се изразя – да благославят. Такива хора съществуват. Не е необходимо да говорят, необходимо е само да присъствуват със своята благославяща личност. Обикновено ние не наблюдаваме човека през целия му живот, иначе бихме забелязали следното: Как са били възпитавани такива хора в детството си, способни по-късно да благославят; може би са били възпитавани съзнателно от този или онзи, може би е станало интуитивно от страна на възпитателя и преподавателя. Те са били така възпитавани, че като деца са се научили да уважават, научили са се като деца да се молят в най-широкия смисъл на думата, научили са се да поглеждат нагоре към нещо едва после те се оказват способни и да изискват нещо и отгоре. Ако човек първо се е научил да поглежда нагоре, да уважава, да бъде изцяло обхванат от авторитета, след това той ще има способността да благославя, да действува отгоре надолу, сам да стане авторитет, да бъде естествен авторитет.

Това са нещата, които живеят не просто като основни положения, но които трябва да преминат изцяло в учителя, в цялата му същност, като преминават постоянно от главата по посока на ръцете, и учителят трябва да действува, изхождайки от Духа, а не само да мисли, изхождайки от Духа. Това са неща, които трябва оживеят в учителя.

Как може да стане това конкретно през всичките учебни години от 7 до 14 годишна възраст – това ще изложа през следващите дни. Но преди всичко, това, което исках да изложа днес, е как духовната основа на възпитанието трябва да се изгражда не просто от един жизнен светоглед, но тази духовна основа трябва да се състои от един вътрешен живот. Едва тогава, след като човекът е преодолял този авторитет, когато човекът е узрял полово и по този начин физиологически е добил отношение към външния свят, различно от физичното, едва тогава в своя душевен и телесен, в своя физически живот, в най-широкия смисъл на думата, той добива едно различно отпреди отношение към външния свят. Едва сега във всичко изговорено човекът търси оценъчното, логичното: едва сега можем да се надяваме така да възпитаваме и да обучаваме човека, че да апелираме към неговия интелект. Това е изключително важно – да не започваме съзнателно или несъзнателно, да въздействуваме твърде рано върху интелекта, тъй както е обичайно това днес.

И ако отново се запитаме: Какво действува в детето, когато виждаме как то чрез авторитета поема в себе си онова, което трябва да насочва и да води душата му? – Детето слуша, то не подлага на логическа проверка казаното. Детето несъзнателно приема онова, което въздействува върху неговата душа, което изхождайки от душата, формира и укрепва тялото му: това детето приема под формата на инспирация. И ние можем да възпитаваме само ако разбираме тази неосъзната, тази чудна инспирация, властвуваща през целия живот на детето от 7 до 14 годишна възраст, само ако можем да влияем върху това постоянно състояние на инспирация. Съответно за целта е необходимо да постигнем едно духовно познание и към интуицията да прибавим инспирацията.

И когато детето е достигнало 14-та година, тогава ние правим едно своеобразно откритие. Когато поднесем на детето това, което трябва да възприеме логически, в непосредствен логичен вид, тогава детето започва да скучае. Отначало, когато излагаме всичко по логически начин, детето слуша. Ако младият мъж и младото момиче трябва просто да вървят мислено след нашата логика – тогава те постепенно се уморяват. Дори в този жизнен период ние като учители имаме нужда от нещо, различно от голата логика. В общи линии ние можем да наблюдаваме това.

Вземете такъв един изследовател, който живее изцяло във външната природа, какъвто е Ернст Хекел5. Той самият се е интересувал изключително много от това, което микроскопира, което изучава. Ако принесем всичко това върху учениците, те ще го научат, но те не могат да развият в себе си към всичко това интерес. Като учители ние трябва да имаме в себе си нещо различно от това, което детето има в себе си. Когато в периода на половото съзряване детето се приближи към логиката, тогава ние трябва да носим в себе си образния елемент, имагинацията. Ако ние успеем да излеем в образ това, което трябва да научи младия човек, така, че образите, които разгръщаме като в едно по-висше изкуство, да бъдат образи на света, придобили своя стойност и смисъл, когато разгърнем тези образи и дадем възможност на този, който ни слуша, когото ние трябва да възпитаваме и да обучаваме, да разгърне съответната логика, тогава този човек бива грабнат от преподаването.

Така в този жизнен период биваме насочени към имагинацията, тъй както преди това бяхме насочени към интуицията и инспирацията. И сега ние трябва да потърсим онази духовна основа, която, след като трябва да бъдем учители, да ни постави в положението да можем да работим, изхождайки от имагинацията, инспирацията и интуицията и да работим с Духа, а не просто само да мислим с Духа.

Това е, което исках да Ви изложа под формата на въведение.