ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 16 септември 1924 г.

Днес бих искал да продължа разглеждането, което започнах завчера. Ние стигнахме дотам, където трябваше да прекъснем нишката на развитието, както то действа в духовния живот на настоящето, да прекъснем тази нишка именно с индивидуалността на Юлиан Апостата, съответно с индивидуалността, която е живяла в Юлиан Апостата и за която ви показах, че тя се е преродила в онази личност, за която съществуват само легендарни съобщения, в онази личност, която е тайнствено свързана с легендата за Парцифал като Херцелоида. В тази душа на предишния Юлиан Апостата прониква един задълбочен душевен живот, един задълбочен духовен живот, от който тя действително се нуждаеше срещу бурите и вътрешните опозиционни настроения, през които мина именно в нейното съществуване като Юлиан Апостата. Този живот, за който ви говорих, беше, такъв, че надвисна над живота на Юлиан Апостата като миролюбив, топъл облак. И така душата стана вътрешно по-интензивна. Така душата стана също и по-богата на най-разнообразни вътрешни импулси.

Но понеже тази душа принадлежеше към онези, които бяха приели още нещо от древните мистерии, които бяха живели в субстанцията на древните мистерии в едно време, в което в известно отношение мистериите излъчваха все още ясна светлина, тази душа беше приела в себе си много от духовността на Космоса. Това беше някак изтласкано на заден план през времето на прераждането като Херцелоида, но след това отново излезе наяве и ние намираме тази индивидуалност отново преродена в 16-то столетие. И при тази индивидуалност от 16-то столетие ние виждаме, как изгрява християнизирано онова, която тя беше преживяла като Юлиан Апостата. Тази индивидуалност се преражда отново в 16-то столетие като Тихо де Брахе[1] и застава срещу онова, което изниква в западната цивилизация като Коперников възглед.

Този Коперников светоглед даде един образ на Вселената, който проследен в неговите последствия, е насочен към това, в мирогледа да прогони духовността от Космоса. Коперниковата представа за света води накрая до едно напълно механистично-машинно схващане на Вселената в пространството. И в крайна сметка относно този коперников образ на света един знаменит астроном[2] каза на Наполеон, че не намира никакъв Бог сред тази Вселена; че той е изследвал всичко, но не намира никакъв Бог. Това е именно изгонването на всякаква духовност.

Към това не можеше да се присъедини охарактеризираната индивидуалност, която сега се намираше в Тихо де Брахе, тя не можеше да се съгласи с такъв възглед за света. Ето защо ние виждаме, как по отношение на своя светоглед Тихо де Брахе приема онова, което е използваемо в коперниканството, обаче отхвърля абсолютното движение, което трябваше да се припише на Земята в смисъла на коперниковия образ на света. И при Тихо де Брахе ние виждаме всичко това свързано с действителна духовност; духовност, при която, когато обгърнем с поглед неговия живот, можем именно да видим, как старата карма излиза наяве в този живот на Тихо де Брахе, излиза наяве с пълна сила, иска да стане съдържание на съзнанието. Неговите датски родители по всякакъв начин искат да го насочат в юридическата кариера; той е трябвало да изучава правните науки под ръководството на един домашен учител в Лайпциг и само когато този учител спял, той е можел да използва часовете, в които през нощта общувал с боговете. И тук се показва нещо от най-висока степен знаменателно - това се съдържа също и в неговата биография.

Вие ще видите, че това е от значение за по-късната оценка на индивидуалността Тихо де Брахе - Херцелоида - Юлиан. С много първобитни инструменти, които сам си изработил, той открива важни изчислителни грешки, които са били направени по отношение определяне местата на Сатурн и Юпитер. И ние имаме знаменателната сцена в живота на Тихо де Брахе, че като млад човек с първобитни инструменти, с които иначе човек никак не би помислил, че може да направи нещо, той се чувства един ден подтикнат да търси точните места на Сатурн и на Юпитер на небето. Такива неща биват пропити при него от духовност, духовност, която го въвежда в схващането на Вселената така, както трябва всъщност да имаме, когато отново се стремим към модерна посветеност, при което схващане стигаме дотам да говорим за духовни същества, както говорим за физически хора на Земята, защото постоянно можем да ги срещаме, защото между онези човешки индивидуалности, които пребивават тук на Земята, и онези, които са обезплътени и живеят между смъртта и едно ново раждане, съществува само една разлика в битието, една разлика в качеството на битието.

Това разпалва в Тихо де Брахе една извънредно важна способност за вникване във взаимовръзките, които се виждат, когато тук на Земята човек не счита, че всичко е причинено от земни импулси и изчислява това горе в звездите по математически начин, когато той прозира проникващите едни в други действия на звездните импулси и на човешките исторически импулси. Чрез онази инстинктивна заложба в душата, която той си беше донесъл от живота като Юлиан Отстъпника, която тогава не беше проникната от рационализъм или интелектуализъм, а беше интуитивна, имагинативна - такъв беше вътрешният живот на Юлиан Отстъпника, - чрез всичко това той успя да направи нещо събуждащо голямо удивление.

Той не можеше да направи голямо впечатление на своите съвременници чрез своите отклоняващи се от Коперник астрономически възгледи и с това, което иначе постигна в науката за звездите. Тихо де Брахе извърши наблюдението на безброй звезди и нарисува една карта на тези звезди, която единствено направи след това възможно, Кеплер да стигне до своите величествени резултати. Защото Кеплер стигна до своите така наречени Кеплерови закони въз основа на звездната карта на Тихо де Брахе. Всичко това обаче не би направило върху неговите съвременници голямото впечатление, което направи един не особено важен, но очебиен факт: Той предсказа именно смъртта на султан Сюлейман, като посочи точно часа и деня, когато тя щеше да настъпи. И неговото предсказание се сбъдна с голяма точност. Ние действително виждаме, как в едно по-ново време в Тихо де Брахе действат древни възгледи, които той беше възприел като Юлиан Отстъпника, свързани с една духовна интелектуалност. Ние виждаме, как всичко това действа в Тихо де Брахе в едно по-ново време. И душата на Тихо де Брахе принадлежи към най-интересните души, когато в 17-и век той мина през вратата на смъртта и тя бе пренесена в духовния свят.

В теченията, които аз описах като течения на Михаил, всъщност непрестанно се намира Тихо де Брахе - Юлиан Отстъпникът - Херцелоида; той постоянно се намира в някоя от свръхсетивните функции. Ето защо ние отново го намираме при важни събития в духовния свят, които са свързани с това течение на Михаил, в края на 18-то и в началото на 19-то столетие.

Аз по-рано обърнах вниманието ви към великата свръхсетивна школа в 15-то, 16-то столетие, която се намираше под самото покровителство и ръководство на Михаил. Тогава за онези, които бяха в тази школа, започна един живот, който протичаше така, че в духовния свят бяха разгърнати сили и дейности, и че тези дейности действаха долу във физическия свят, действаха във връзка. с физическия свят. Така например точно в това време, което последва времето на тази свръхсетивна школа, се падна една важна задача на една индивидуалност, за чийто живот аз често говорих - индивидуалността на Александър Велики.

Аз и тук обърнах вниманието ви върху това, как Бейко от Верулам, лорд Бейкън, е прероденият Харун ал Рашид. И забележително е това, че във връзка с възгледите на лорд Бейкън, които имаха едно толкова силно, меродавно влияние върху цялото следващо духовно развитие именно в по-фините духовни стремежи, в лорд Бейкън, се случи нещо, което бихме искали да наречем едно болестно избликване на древна духовност, която той постоянно е имал като Харун ал Рашид. И така ние виждаме, че от импулса на този лорд Бейкън произхожда цял един свят от демонически същества. Светът се изпълва с тези демонически същества, изпълва се свръхсетивно и сетивно - естествено, сетивно невидими, - искам да кажа, сетивният свят бе изпълнен с демонически същества. На индивидуалността на Александър се падна именно задачата, да води главно борбата срещу тези демонични идоли на лорд Бейкън, на Бейко от Верулам.

И долу се извършват подобни дейности, които са извънредно важни, иначе материализмът на 19-то столетие би се разразил в много по-унищожителна, по-опустошителна форма. Подобни дейности, които станаха във връзка с духовния и с физическия свят, се паднаха тогава на течението на Михаил, докато в края на 18-то и началото на 19-то столетие в свръхсетивните области стана това, което аз вече веднъж нарекох възникването на един важен свръхсетивен култ.

Тогава в свръхсетивния свят бе устроен един култ, който протичаше в действителни имагинации от духовно естество. Така че можем да кажем: В края на 18-то и началото на 19-то столетие на непосредствената граница на физическия сетивен свят, много близко до този физически-сетивен свят - естествено това трябва да се разбира качествено, - витаеше, носеше се едно свръхсетивно събитие, един свръхсетивен процес, който представлява свръхсетивни култови действия, мощно развитие на образи на духовния живот, на мировите същества, на съществата на йерархиите, във връзка с великите етерни действия на Космоса и с човешките действия на Земята. Интересно е, че в един особено благоприятен момент на тази свръхсетивна култова дейност, бих искал да кажа, в духа на Гьоте се вля един миниатюрен образ. И този миниатюрен образ, този метаморфозиран, изменен образ, Гьоте описа в своята «Приказка за зелената змия и за прекрасната Лилия». Това е един случай, където леко нещо се показва навън. Виждате ли, това беше един свръхсетивен култ, в който участваха предимно онези, които бяха взели участие в течението на Михаил при всички откровения, при всички свръхсетивни и сетивни откровения, за които аз говорих.

Навсякъде индивидуалността, която накрая се беше въплътила в Тихо де Брахе, играе извънредно голяма роля. Навсякъде той се стреми да запази великите, трайните импулси на това, което се нарича езичество, древна същност на мистериите, именно за по-доброто разбиране на християнството. Той беше влязъл в християнството, през времето когато живееше като душа на Херцелоида. Сега той се стремеше да внесе в представите на християнството всичко онова, което имаше като посвещение на Юлиан Апостата. Това се яви особено важно за онези души, за които говорих тук. С всички тези течения са свързани множество души, които сега се намират в антропософското движение, които честно се стремят към това движение. Те се чувстват привлечени от течението на Михаил именно чрез вътрешната природа и същност на това течение на Михаил. И Тихо де Брахе имаше важно влияние върху това, в края на 19-то столетие или в началото на 20-то столетия, но предимно в края на 19-то столетие тези души да слязат на Земята подготвени, за да виждат или чувстват Христос не само така, както го чувстват различните вероизповедания, а отново в цялата негова величествена мирова сила като космически Христос. За целта те бяха подготвени, също и свръхсетивно между смъртта и едно ново раждане, чрез такива влияния, каквито бяха тези на Тихо де Брахе, на душата, която накрая беше въплътена в Тихо де Брахе. Така тази индивидуалност всъщност постоянно играе една извънредно важна роля именно сред течението на Михаил.

Виждате ли, погледите бяха постоянно насочени към идващото господство на Михаил - както в старата школа в 15-то и 16-то столетие, така и по-късно при изпълнението на свръхсетивния култ, който от свръхсетивния свят трябваше да въведе настъпващото по-късно ново господство на Михаил на Земята.

Но, както вече казах това, голям брой платонически надарени души, които бяха действали в Шартр, останаха в духовния свят след тяхната дейност в Шартр. Днес аз накарах да окачат други картини от сбирката картини за Шартр, накарах да бъдат окачени тук образи на пророци, но също и картини на чудесната архитектура от Шартр. Индивидуалностите на учители от Шартр, които бяха устроени именно платонически, останаха в духовния свят. Долу слязоха повече аристотелците, които в голям брой се намираха например в ордена на доминиканците, но след определено време се обединиха с платониците и действаха съвместно именно от свръхсетивния свят и по свръхсетивен начин. Така че ние можем да кажем: - Всъщност платонически устроените души постоянно са оставали в духовния свят, не са слизали на Земята и днес още най-важните личности от тях не са се превъплътили на Земята, а чакат до края на това столетие. -

Напротив мнозина, които се чувстваха привлечени от това, което аз описах като дела на Михаил в свръхсетивния свят, които по един честен начин се чувстваха привлечени към едно такова духовно движение, те се вляха именно в течението на антропософското движение. И можем вече да кажем: - Онова, което живее в антропософията, е подбудено първо от школата на Михаил в 15-то, 16-то столетие и от онзи култ, който беше извършен в свръхсетивния свят в края на 18-то и началото на 19-то столетие.

Също поради тази причина, когато във връзка с този свръхсетивен култ се родиха моите мистерийни драми, първата драма, въпреки че тя много се различава от Гьотевата «Приказка за зелената змия и за прекрасната Лилия», все пак явно показва подобни черти. Тези неща, които претендират да съдържат действителните импулси от духовно естество, не могат да бъдат изсмукани от пръстите, а са виждани и изследвани в съзвучие, в хармония с духовния свят.

Така ние стоим днес тук с антропософското движение, което се вля в настъпилото междувременно господство на Михаил, призвани да разберем именно същността на това господство на Михаил, призвани за това, именно в смисъла на действието на Михаил през столетията и хилядолетията, сега когато той отново пое в ръцете си ръководството на земното човечество, призвани да действаме в тази насока. Присъщо на вътрешната езотеричност на това течение на Михаил е, че по един напълно определен начин предварително е набелязано първо за това столетие, онова, което ще стане.

Но виждате ли, мои мили приятели, за антропософията, когато я вземем в нейното днешно съдържание и я проследим в миналото, ние намираме малко земна подготовка. Върнете се малко назад от това, което днес се явява като антропософия, и потърсете безпристрастно, с разбиране неразмътено от всевъзможни филологически извъртания, потърсете някъде изворите на тази антропософия в течение на 19-то столетие: Вие не ще ги намерите. Вие ще намерите само отделни следи от духовно схващане, които след това можаха да намерят употреба в цялото устройство на антропософията като семена, като зародиши, но като зародиши, намиращи употреба по твърде пестелив начин. Но една истинска подготовка сред земния живот не съществува.

В замяна на това толкова по-силна е подготовката в свръхсетивния свят. И в заключение, доколко дейността на Гьоте също и след неговата смърт - макар в моите книги това да изглежда другояче, - е съдействала за изграждането на антропософията, това вие всички знаете. Най-важното по отношение на тези неща, непосредствено най-важното се е разиграло вече в свръхсетивния свят. Но когато така живо проследим в миналото духовния живот на 19-то столетие до Гьоте, Хердер, даже ако искате до Лесинг, тогава онова, което е действало в отделни духове в края на 18-то столетие, в първата половина на 19-то столетие, ни се явява все пак поне много силно духовно повлияно, макар то да се яви в силни абстракции например при Хегел или в абстрактно образна форма при Шелинг.

Защото аз вярвам, че от начина, по който говоря в моята книга «Загадки на философията» за Шелинг, за Хегел, може да се разбере, че в духовно-душевното естество на това развитие на светогледа исках все пак да насоча вниманието върху нещо, което може да се влее в антропософията. В моята книга «Загадки на философията» аз се опитах да обхвана също и със сърцето тези абстракции, които се явяват там. Бих искал да обърна вниманието особено върху главата за Хегел, а също и върху някои неща, които са казани в тази книга относно Шелинг.

Но ние трябва да отидем по-надълбоко. Тогава ще открием знаменателни явления, които се явяват в духовния живот на първата половина на 19-то столетие и които след това, първоначално само потънаха в онова, което беше духовен живот, материалистичен живот на втората половина на 19-то столетие. И въпреки всичко, в това макар и в абстрактни понятия, има нещо напълно духовно, има духовен живот и творчество.

Особено интересен и колкото повече се задълбочаваме в неговите произведения, все по-интересен става философът Шелинг. Бих искал да кажа, че той започва почти както Фихте с пропити от волята, рязко очертани, чисти идеи. Така се изявяваше Фихте. Йохан Готлиб Фихте е една от малкото личности в мировата история, може би въобще единствен в известно отношение, една личност, която съединяваше най-силните абстрактни понятия с ентусиазма и енергията на волята, така че именно в негово лице имаме едно много интересно явление: Нисичкият, набит Фихте, малко изостанал в своя растеж поради лишенията понесени в младостта, който вървеше по улиците с извънредно твърди стъпки, целият воля, воля, която се изявява при излагането на най-абстрактните понятия, но с тези най-абстрактни понятия въпреки това постига нещо като онези «Обръщения към германската нация»[3], с които по един чудесен начин е въодушевил безброй германци.

Шелинг се явява почти както Фихте, не с такава сила, но с такъв род мислене. Но ние скоро виждаме, че духът на Шелинг са разширява. Също както Фихте той говори за «аз» и «не-аз»; за всякакви подобни абстрактности говори и Шелинг в своята младост, като с това въодушевява хората в Йена. Това обаче скоро го изоставя, духът му се разширява и ние виждаме в него да проникват такива представи, които макар и да са изградени от фантазия, все пак са насочени към имагинации. Това върви известно време по-нататък, след това той се задълбочава в такива духове като Яков Бьоме, описва нещо, което по целия негов тон и стил е различно от неговата предишна дейност - основата на човешката свобода, един вид възкресение на идеите на Яков Бьоме. Ние виждаме след това, как в Шелинг почти оживява платонизмът. Той съчинява един разговор върху светогледа - «Бруно», който действително напомня диалозите на Платон и който е много убедителен. Интересно е също едно друго малко съчинение «Клара», в което свръхсетивният свят играе голяма роля.

След това Шелинг продължително време изпада в мълчание. Неговите съвременници философи го считат за един жив мъртвец, бих искал да кажа, за един живо-мъртъв. След това той публикува извънредно важното съчинение «Самотракските мистерии»[4], - което отново представлява едно разширение на неговия дух. Първоначално той все още живее в Мюнхен, докато кралят на Прусия го повиква да изнася лекции върху онази философия в Берлинския университет, за която Шелинг казва, че я е разработил в тишината на уединението в течение на десетилетия. И сега Шелинг се явява в Берлин с онази философия, която се съдържа в оставените от него съчинения «Философия на митологията» и «Философия на откровението». Той не прави особено голямо впечатление на берлинската публика, защото съдържанието на това, което говори в Берлин, е, че с цялото свое размишление човекът всъщност не достига до нищо относно светогледите; в човешката душа трябва да проникне нещо, което като действителен духовен свят да оживи размишлението.

Тук при Шелинг на мястото на старата рационалистична философия внезапно се явява едно възкресяване на старата философия на боговете, на митологията, едно възкресяване на древните богове, а именно от една страна по съвършено модерен начин. Но от всичко това се вижда, че тук в модерното време действа древна духовност. Това е твърде знаменателно.

В това, което той развива върху християнството във «Философия на откровението», са дадени важни подбуди, макар и в напълно абстрактни форми, подбуди за онова, което за някои точки на християнството трябва да бъде казано също и в антропософията въз основа на духовното виждане.

Ние не можем така лесно да минем покрай Шелинг, както сториха това берлинчани. Ние не можем да го отминем така, без да му обърнем внимание! Берлинчани погледнаха много леко на него. Когато един потомък на Шелинг се ожени за дъщерята на един пруски министър - едно, външно, свързано с обстоятелствата събитие, макар и тази връзка да е кармическа, - един пруски чиновник чул и казал, че по-рано той никога не е знаел, защо Шелинг е дошъл в Берлин, но сега вече знае.

Когато проследяваме Шелинг по този начин, ние можем да изпаднем във вътрешни трудности и конфликти. Този последен период на Шелинг от една страна е ужасно описван в историите на философията, но навсякъде там над тази глава стои заглавието: «Теософията на Шелинг». Винаги се случваше така, че трябваше много да се занимавам с Шелинг. Въпреки абстрактната форма, от това, което живееше в Шелинг винаги излизаше определена топлота. Така в младостта ми аз се занимавах твърде много с онзи платонически разговор, който вече споменах: «Бруно, или върху божественото и природното начало на нещата». Шелинг, който от 1854 година отново пребиваваше в духовния свят, ми беше много близък именно чрез този разговор "Бруно". Когато го четях и се вживявах в него, ми ставаше много близък чрез своята «Клара», но особено чрез неговото съчинение върху самотракските мистерии. Човек лесно навлизаше в действителната, духовна близост на Шелинг. И още в началото на 90-те години на миналото столетие в Берлин ми стана напълно ясно - при другите личности, които са действали в първата половина на 19-то столетие, може да е било друго, но при Шелинг беше ясно: - Тук въпреки всичко действа духовна инспирация.

И така ние си изградихме следната картина: Да речем, първо долу във физическия свят минаващият през разнообразните съдбини на своя живот Шелинг, - както казах, между тези съдбини имаше продължително уединение, - който беше третиран по най-различен начин от своите себеподобни, понякога с огромно въодушевление, понякога осмиван, подиграван. Този Шелинг, който винаги правеше едно значително впечатление, когато се явяваше лично, той, ниският, набит мъж с извънредно изразителната глава, с още искрящи, огненоискрящи очи до най-дълбока старост, от които говореше огънят на истината, огънят на познанието, този Шелинг, колкото повече го разглеждаме, можем напълно ясно да видим, че има моменти, когато в него отгоре се вливат инспирации. Това стана най-нагледно за мен, когато прочетох рецензията на Роберт Цимерман върху съчинението на Шелинг «Възрастите на света»- за когото знаете, че от него произхожда думата «антропософия»[5], но неговата антропософия е цял храсталак от понятия. Аз много ценя Роберт Цимерман, но тогава все пак вътрешно трябваше да въздъхна: - О ти филистър! -

Тогава аз отново се върнах към самото съчинение на Шелинг за възрастите на света, което също е написано малко абстрактно, но при което човек веднага вижда: Тук вътре има нещо, като описание на древната Атлантида по един напълно духовен начин, всеячески окарикатурено чрез абстракции, но в него се намира нещо.

Вие следователно виждате, че навсякъде тук има нещо, което именно при Шелинг действа така, че можем да кажем: - Тук долу се намира Шелинг а там горе става нещо, което действа надолу върху Шелинг. - Тук при Шелинг става особено нагледно, че всъщност съществува едно постоянно взаимодействие на духовния свят горе и на земния свят долу относно духовното развитие. И когато към средата на 90-те години се занимавах особено интензивно да търся онова, което са духовните основи на епохата на Михаил и други подобни неща, и когато тогава аз самият навлязох в една фаза от живота - за тези неща мога само да загатна в моята автобиография, но вече сторих това, - в която трябваше силно да изживея света, непосредствено граничещ с нашия физическо-сетивен свят, който обаче е разделен от него само с една тънка стена - в този съседен свят се разиграват всъщност гигантските факти, те не са така силно отделени от нашия свят. Когато се намирах във Ваймар, където от една страна съизживявах извънредно силно обществения живот на Ваймар във всички направления, но в същото време чувствах вътрешната необходимост силно да се оттеглям от всичко, така че тези неща вървяха успоредно, аз стигнах всъщност до положението да съизживявам до най-повишена степен духовния свят, даже до по-висока степен отколкото физическия свят. Така че още като младеж на мен не ми беше трудно бързо да обгърна с поглед някой светоглед, който влизаше в моята сфера; но аз трябваше да гледам някой камък или едно растение, които трябваше отново да позная, не три, четири пъти, а петдесет, шестдесет пъти - не можех да свържа лесно душата си с онова, което на физическия свят получава имена по физически начин.

По онова време, през време на Ваймарската епоха това състояние беше повишено до най-висока степен. Преди там да беше проведено конституционното републиканско събрание, Ваймар беше като един оазис, като един духовен оазис, съвършено различен от други места в Германия. В този Ваймар, както писах в моята автобиография, аз изживях моите уединения. И веднъж в 1897 година, за да открия някои неща, аз отново взех в ръцете си книгите на Шелинг «Божествата от Самотраке» и «Философия на митологията», взех ги само така, не да ги изучавам, а просто като подбуда, както се вземат външни помощни средства. Нали да речем, някой, който прави изследвания в духовния свят, иска да си улесни изследването: Това са чисто външни помощни средства, които човек има, както човек има също и технически помощни средства, които нямат някаква връзка със самия изследван въпрос. Ако, да речем, някой иска да прави изследвания върху първите християнски столетия, няколко нощи той слага под главата си писанията на свети Августин или на Климент Александрийски; това е една външна подбуда, както някое техническо помощно средство, когато човек иска да си спомни нещо. Така и аз взех тогава в ръцете си книгите на Шелинг «Божествата на Самотраке» и «Философия на митологията». Но всъщност имах предвид онова, което в течение на 19-то столетие се разигра именно така, че след това се разля надолу и можеше да се превърне в антропософия.

Когато аз действително можах да проследя Шелинг в неговото биографическо развитие, но не така ясно - то стана ясно едва много, много по-късно, когато бях написал вече моята книга «Загадки на философията», там можах, - не напълно ясно - да схвана, колко много неща в съчиненията на Шелинг са били написани всъщност от него под вдъхновение и че вдъхновителят е Юлиан Апостата - Херцелоида - Тихо де Брахе, който сам не се намираше въплътен на физическото поле, но е действал извънредно много чрез душата на Шелинг. И при това аз съзрях, че точно този Тихо де Брахе беше напреднал по един превъзходен начин след неговото съществуване като Тихо де Брахе. През телесното устройство на Шелинг можеше да премине само малко нещо. Но когато човек вече знае, че индивидуалността на Тихо де Брахе витае над Шелинг вдъхновявайки го и след това чете гениалните проблясъци в «Божествата от Самотраке», гениалните проблясъци именно в края на «Философия на откровението», с величественото по рода си Шелингово тълкуване на древните мистерии, когато човек се задълбочи в така чудния език, който Шелинг използва, след кратко време той не слуша вече да говори Шелинг, а Тихо де Брахе. И тогава човек съзира, как между други духове точно Тихо де Брахе, който е бил въплътен като индивидуалност също и в Юлиан Апостата, е допринесъл много, за да могат да изникнат някои неща в новия духовен живот, които на свой ред са въздействали така подбуждащо, че поне външните форми на израза можеха да бъдат взети от тях за устроеното по антропософски.

От друга страна, едно съчинение от немската философия, което ми направи голямо впечатление, е това на Якоб Фрошамер: «Фантазията като основен принцип на мировия процес»[6]. Това е изпълнено с дух произведение от края на 19-то столетие. Изпълнено с дух затова, защото този смел човек, който е бил отлъчен от църквата, чиито съчинения са поставени в списъка на забранените от католическата църква, беше смел също и спрямо науката. Той откри сродството между това, което твори чисто душевно във фантазията, когато човек твори художествено и онова, което действа вътрешно като сила на растежа и на живота. За да се напише нещо подобно в онова време, беше необходимо да има нещо необикновено. «Фантазията като основен принцип на мировия процес», като мирова творяща сила, е вече едно важно съчинение.

Така този Якоб Фрошамер ме заинтересува много. Аз се опитах да го опозная, а именно също действително, не само чрез неговите съчинения. И отново открих: Вдъхновяващият дух е същият, който беше живял в Тихо Де Брахе, в Юлиан Апостата.

И така съществува цяла редица от личности, при които може да се види, как действаше нещо подготвително за онова, което след това стана антропософия. Но навсякъде, за да се проникне зад това, е необходима духовната светлина, която действа в свръхсетивната област. Защото от онова, което слезе по-рано долу на Земята, са останали само абстракции. Тези абстракции се конкретизират обаче понякога при един такъв дух като Шелинг или при един такъв смел човек като Якоб Фрошамер.

И вие виждате, че, когато днес насочим поглед нагоре към това, което действа всъщност в свръхсетивния свят и знаем в какво отношение стои антропософията към него, това ни служи отлично когато в един напълно конкретен смисъл в конкретния духовен живот разширим изследването относно историята,: Тук на Земята се намират определен брой души, които честно се стремят към антропософията, които винаги са стояли близо до теченията на Михаил; отвъд в свръхсетивния свят се намират определен брой души, именно учителите от Шартр, които са се задържали там. Между тези, които се намират тук в сетивния свят и онези, които са горе в духовния свят, съществува най-решителната тенденция да обединят тяхната дейност.

И виждате ли, ако искаме сега да имаме един важен помагач за това, което искаме да изследваме за бъдещето на 20-и век, ако искаме да имаме, така да се каже, някого, който може да ни даде съвет по отношение на свръхсетивния свят, когато се нуждаем от импулси, които се намират там, това е индивидуалността на Юлиан Апостата - Тихо де Брахе. Днес тя не се намира на физическото поле, но всъщност винаги присъства и дава сведения за онези неща, които се отнасят за пророчеството относно 20-и век.

И взимайки всичко това заедно, ние установяваме: Онези хора, които днес приемат антропософията по един честен начин, подготвят своите души да се преродят след възможно най-кратко пребиваване между смъртта и едно ново раждане в края на 20-то столетие и да бъдат тогава също съединени с онези учители от Шартр, които са се задържали до сега в свръхсетивния свят.

И нещо, което трябва да приемем в нашите души, мои мили приятели, е съзнанието, че в неговата същност антропософското движение е призвано да действа по-нататък - и не само в най-значителните си, но в почти всички ваши души тя е призвана отново да се яви в края на 20-то столетие, когато трябва да бъде даден големият тласък за духовния живот на Земята, защото иначе земната цивилизация ще навлезе окончателно в нейния упадък, признаците на който тя още днес така силно показва.

Това е, което от такива основи бих желал да запаля във вашите сърца, мои мили приятели, нещо от пламъците, от които се нуждаем, за да направим още сега толкова силен духовния живот сред антропософското движение, че да се явим подготвени по един правилен начин, когато настъпи онази велика епоха, в която отново ще действаме на Земята след съкратено пребиваване в свръхсетивния живот, когато настъпи тази велика епоха, при която за спасението на Земята точно в нейните най-важни страни ще се разчита именно на онова, което антропософите могат да направят.

Мисля, че самото виждане на тази перспектива на бъдещето може да въодушеви и вдъхнови антропософите, може да доведе антропософите дотам да събудят в себе си чувства, които да ги носят през настоящия земен живот по един правилен, енергичен, решителен, изпълнен с ентусиазъм начин, за да може това да бъде една подготовка за онова, което трябва да стане в края на 20-то столетие и за което антропософията трябва да бъде призвана.

[1] Тихо де Брахе, датски астроном, 1546-1601. Сега най-често наричан Тихо Брахе. Рудолф Щайнер употребява употребяваното по-рано име.

[2] Пиер Симон Лаплас, 1749-1827.

[3] държана в Берлин през зимата на 1807/08.

[4] Книгата на Шелинг за Самотракските мистерии: «За боговете от Самотраке» (1815).

[5] «Преглед на антропософията. Проект на една система на идеален мироглед върху реалистична основа», Виена 1882.

[6] Мюнхен 1877.