ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 5 септември 1924 г.

Днес са събрани много приятели, които от Коледното събрание насам за първи път са тук и поради това се чувствам задължен, като въведение макар и с малко думи да обърна вниманието ви върху Коледното събрание. Чрез това Коледно събрание[1] Антропософското общество трябваше да получи нов импулс, а именно онзи импулс, който трябва да стане негов собствен импулс, ако действително през него по достоен начин ще тече онзи живот, който чрез антропософията ще трябва да бъде въплътен в цивилизования живот на човечеството. От това Коледно събрание насам в Антропософското общество действително навлезе един езотеричен импулс. Досега това Антропософско общество беше, така да се каже, мястото за административно управление на антропософията. Още от самото начало антропософията беше онова, през което тече духовният живот, който от последната третина на 19-то столетие до днес е достъпен за човечеството. Обаче това антропософско движение трябва да се схваща така, че онова, което протича от него тук на Земята, е само външната изява на нещо, което става в духовния свят за развитието на човечеството. И който иска да бъде свързан с антропософското движение по един достоен начин, той трябва да се запознае също и с това, че духовните импулси важат и за самата област на Антропософското общество.

Какво значение има, мои мили приятели, ако човек общо взето теоретически вярва в един духовен свят? Да вярва човек теоретически в един духовен свят означава, да приема този духовен свят в мислите си. Обаче мислите на съвременните хора, макар и според тяхната първична природа да представляват най-духовното за днешния човек, са такива, че първо така, както са се развили като вътрешен дух на човека в течение на последните 4 до 5 столетия, те са годни да приемат само отнасящи се до материалното истини. И днес човечеството има един духовен живот в мисли, но общо взето като цивилизовано човечество то изпълва този духовен живот на мислите само с материално съдържание. Материално съдържание остава също и онова, което хората знаят теоретично за антропософията, докато се прибави действителната вътрешна, съзнателна сила на убеждението, че духовното е конкретна действителност, че навсякъде, където за външните човешки сетива живее материя, духът не само прониква и изпълва тази материя, но че в крайна сметка пред истинския човешки поглед всичко материално изчезва, когато той е в състояние през материята да проникне до духовното.

Но един такъв възглед трябва да бъде разпрострян също и върху всичко онова, което първоначално засяга самите нас. Нас ни засяга нашата принадлежност към Антропософското общество. За този съществуващ във външния сетивен свят факт, за тази наша принадлежност към Антропософското общество ние трябва да бъдем в състояние да признаем съответстващата му духовност, духовното движение, което се разви в по-ново време в духовния свят и което ще продължава да съществува в земния живот, ако хората могат да му останат верни. То ще продължава иначе да съществува отвъд земния живот. То ще продължава да съществува свързано със земния живот, ако хората намерят в сърцата си силата да му останат верни.

Но че не само зад минералите, растенията, животните и човека се намира нещо духовно, а и че зад самото Антропософско общество, което външно принадлежи към майя, към илюзията, витае духовният първообраз на антропософското движение, това е същественото, което трябва да проникне като дълбока сила на убеждението в сърцето на всеки, който се посвети на антропософията. И това трябва да стане нещо реално в дейността и в работата на Антропософското общество. Аз често съм казвал, мои мили приятели, че за времето преди Коледното събрание трябва да се прави разлика между антропософското движение, за което винаги би трябвало да се казва същото както днес, и между Антропософското общество, което беше външно административно място за антропософския езотеризъм. От Коледа насам е друго. По времето на Коледа се наложи да се вземе трудното решение, дали самият аз трябва да стана председател на Антропософското общество. През всички предхождащи години от съществуването на Антропософското общество аз считах себе си като не свързан с администрацията учител по антропософските въпроси и в най-различните случаи строго спазвах това. Антропософското общество беше управлявано от други. Моята задача, моето задължение беше да се занимавам с антропософските въпроси, доколкото това изискваше някой отделен член или група от това общество.

В течение на тази лекция или пък по друг начин нашите приятели ще имат възможност да се научат да познават, какво означава по един действен начин да осъществят на земното поле това, което днес иска да се изяви от духовния свят. И трябва да бъдат разбрани трудностите, които са свързани с това, когато, така да се каже, към това отношение спрямо духовния свят трябва да се прибави една външна администрация. И по времето на Коледа предстоеше евентуалността да бъдат отблъснати онези духовни същества, които ни дават антропософията, понеже външната администрация се свързва със самата езотерика, или пък да се получи нещо друго. Ето защо решението, което трябваше да бъде взето тогава, беше извънредно трудно. Защото беше напълно възможно, именно чрез едно такова решение да бъдат застрашени потоците духовен живот, които се бяха изливали към нас.

Въпреки всичко решението трябваше да бъде взето, защото предпоставките бяха такива, че от този момент нататък трябваше да настъпи противоположното на това, което преди малко охарактеризирах, ако антропософското дело трябваше да остане и по-нататък свързано с Антропософското общество. За бъдеще Антропософското общество трябва да бъде онова място, през което непосредствено да тече езотеричният живот и самото то да действа езотерично, имайки съзнание за своята езотерична дейност.

Затова трябваше да бъде създадено езотеричното ръководство на Гьотеанума. За целта трябваше да се признае, че на това ръководство като цяло се пада една езотерична задача и че в бъдеще всичко, което ще тече през Антропософското общество, не ще е само антропософска субстанция, която трябва да се поеме, но освен това за в бъдеще антропософията ще бъде обучавана, антропософията ще бъде реализирана, т. е., антропософията ще действа във всички външни мероприятия.

За целта е необходимо признаването на онези реални сили, които трябва да свържат обединените в обществото отделни личности. Тези сили не могат да стоят под някаква програма или теза, обхванати чрез абстрактни правила. Единствено действителните човешки отношения могат да основат и да подържат в езотеричен смисъл Антропософското общество. Така за в бъдеще в най-широк смисъл всичко трябва да бъде основано върху действителните човешки отношения в конкретния, а не в абстрактния духовен живот. Трябва да бъдем само в състояние да схващаме този конкретен духовен живот и да го виждаме и в най-малките подробности на живота. Бих искал да приведа една много малка подробност. Когато приехме този импулс, ние решихме да дадем на всеки член една нова членска карта. Тъй като междувременно Антропософското общество нарасна до 12 хиляди членове, касаеше се сега да бъдат изготвени тези 12 хиляди членски карти и въпреки възражението, което мнозина повдигнаха, аз трябваше да се реша лично да подпиша всяка членска карта. Естествено това представлява работа от няколко седмици. Но какво означава тя? Тя не означава някакво своеволие, някаква външна административна мярка, а означава това, че моите очи са се спирали върху името на онзи, който получава членската карта. Това е едно човешко отношение, във всеки случай имащо първоначално малко съдържание, но то е едно човешко отношение.

Така се различават човешките отношения, които са факти, от това, което са чисти административни мерки, което се намира само в програмите и в параграфите. Нищо от това, което действително тече през антропософията, не трябва да стои в правилници и параграфи, а всичко трябва да бъде действителен живот. Само действителният живот може да приеме езотериката.

И така трябва да кажем, че от Коледното събрание насам антропософското дело и Антропософското общество не са вече различни неща, а те са станали едно. Да залегне това в съзнанието на всеки член, е това за което се касае.

Би трябвало да ви се стори, мои мили приятели, че това е нещо, което се разбира от само себе си. Но размислете само и ще откриете, че пълното изпълнение от сърце на това не е нещо самопонятно и че даже е много трудно човек да изпълнява това във всеки момент от своя живот.

Сега се касае за това, бих искал да кажа, първата ни действителна грижа да бъде тази: При тези условия ще тече ли по-нататък духовният живот през Антропософското общество, както той е текъл през антропософското движение?

Но това трябва да кажем сега, след като вече много месеци стояхме под въздействията на Коледното събрание, след като сме положили усилия да останем верни на това, което беше замислено с духовното полагане на основния камък на Антропософското общество, това трябва да си кажем: Онова, което е текло от години насам, продължава сега да тече още по-изобилно. И можем също да кажем, че навсякъде, където протече езотеричното течение, което от Коледното събрание насам протича през всяка антропософска работа, навсякъде където съществува именно това езотерично течение, сърцата се отвориха още повече.

Разберете с вашите сърца, мои мили приятели, цялото значение на тези думи, както аз трябва да ги изкажа от опитността на последните месеци! Едно такова разбиране ще допринесе в бъдеще да бъде създадена онази истинска почва за духовния основен камък, който положихме през време на Коледното събрание за Антропософското общество.

Сега аз достигнах до това, което в тази уводна лекция днес трябва да насочи ориентиращо вниманието върху онова, което ще имам да ви кажа през следващите дни; да насочи вниманието върху това, как всъщност в този сериозен момент антропософското движение се връща обратно към своя зародиш. Когато в началото на столетието от лоното на Теософското общество бе основано Антропософското общество в Берлин, стана нещо твърде особено. През времето на основаването на Антропософското общество, т. е. на германската секция на Теософското общество, аз държах лекции върху «Антропософията» в Берлин. С това в моята дейност предварително бе отпечатан онзи импулс, който по-късно се прояви в антропософското движение.

Но има още нещо, за което искам да припомня днес. Първото, което съобщих тогава на един много малък кръг, носеше заглавието за няколкото лекции «Практически упражнения за кармата». Тогава аз срещнах най-жива съпротива срещу осъществяването на това намерение. И може би най-старият член на Антропософското общество, който за наша голяма радост днес отново е тук - господин Гюнтер Вагнер[2], когото бих искал най-сърдечно да поздравя като един вид сеньор на Антропософското общество, - може би господин Вагнер си спомня, колко голяма беше тогава съпротивата срещу много неща, които аз още отначалото исках да внедря в антропософското движение. Тези лекции не можаха да бъдат изнесени. Не можахме да развием онази езотерика срещу теченията, които произхождаха от теософското движение, не можахме да развием онази езотерика, която действително открито и безпристрастно говори за това, което всъщност винаги беше налице теоретически.

От Коледното събрание насам тук в тази зала[3] и на различни други места, където трябваше да говоря, по един открит начин се говори за конкретното действие на човешката карма в историческите явления и при отделния човек. И определен брой наши антропософи днес са осведомени, как са протекли различни земни съществувания на важни личности, как се е изградила кармата на Антропософското общество и кармата на свързаните с нея личности. От Коледното събрание насам върху тези неща се говори напълно екзотерично, открито. От Коледното събрание насам нашите цикли са публични, те са достъпни за всеки, който проявява интерес към тях. Така ние сме едно езотерично и същевременно едно напълно отворено общество.

С това в известен смисъл се връщаме към изходната точка. Това, което днес трябва да стане действителност, тогава беше намерение. Тъй като от Коледното събрание насам много от нашите приятели се намират за първи път тук, в следващите дни аз ще разгледам пред вас въпроса за кармата. За целта днес ще си позволя само да дам един вид увод, като говоря за онези неща, за които се загатва макар и под формата на очерк в «Съобщения»[4] от тази седмица.

От нашата антропософска литература вече може да се види, че за постигане на онези познания, които в духовния свят се отнасят за фактите и съществата на този свят, за изследването на тези факти е необходимо развитието на човешкото съзнание. Ние ще чуем, как този духовен свят, изследван чрез развитието на човешкото съзнание, става след това разбираем за безпристрастния, здрав човешки ум. Това винаги трябва да се има предвид. За изследването на духовния свят са необходими други състояния на съзнанието; за схващането, за разбирането на това, което изнася духовният изследовател, се изисква само здравото човешко чувство, здравият човешки ум, който трябва да се развие действително безпристрастно.

Когато казваме това, ние се натъкваме обаче на ожесточената съпротива в мисловния живот на нашето съвремие. Когато веднъж изказах в Берлин същото нещо, което сега казах тук, тогава излезе една благосклонна статия по повод моята публична лекция, държана пред голям брой слушатели[5]. Тази статия казваше: - Господин Щайнер каза, че здравият човешки разум може да разбере това, което се изследва в духовните светове. Обаче цялото развитие на по-новото време ни учи, че онзи ум, който е здрав, не разбира нищо от свръхсетивното и че онзи ум, който разбира нещо от свръхсетивното, той несъмнено не е здрав. - Би трябвало да кажем, че в известно отношение този е общият възглед на образованите хора на нашата епоха. Ако преведем казаното в горепосочената статия на ясен немски език, то означава: Ако човек не е побъркан, той не разбира нищо от свръхсетивния свят, ако разбира, тогава той несъмнено е побъркан! Това е същото нещо, само че казано по един по ясен начин.

Ето защо наистина трябва да разберем, доколко здравият човешки разум може да разбере резултатите от духовното изследване, които се постигат чрез развитието на други състояния на съзнанието. От столетия насам ние въоръжаваме нашите сетива с външни лабораторни инструменти, с телескоп, с микроскоп. Също и духовният изследовател въоръжава своите външни сетива с това, което той сам развива в своята душа. Изследването на природата се е насочило навън, служи си с външните инструменти. Духовното обучение се насочва навътре, служи си с вътрешните инструменти, които душата развива при един правилен душевен живот.

Днес като въведение бих искал да ви представя развитието на други състояния на съзнанието, като първоначално само съпоставя обикновените състояния на съзнанието на съвременното човечество с онези състояния на съзнанието, които са съществували някога не в исторически, но в предисторически първични състояния от развитието на човечеството.

Днес човекът живее в три състояния на съзнанието, от които всъщност само едното се счита от него като източник на познания: Той живее в състоянията на обикновената будност, в състоянието на сънуващото съзнание и в състоянието на спящото съзнание без сънища.

В обикновеното съзнание, в будното съзнание, ние заставаме срещу външния свят така, че всичко, което можем да обхванем със сетивата, го приемаме за действителност и го оставяме да действа върху нас, схващаме го с нашия свързан с мозъка ум или най-малкото със свързания с човека ум, образуваме си представи, понятия, също и чувства за това, което сетивата възприемат. След това вътре в това будно съзнание ние обхващаме в определени граници нашия собствен вътрешен живот. И чрез всякакъв вид разсъждения, развитие на идеи ние стигаме дотам, да признаем нещо свръхсетивно, намиращо се над този сетивен свят. Не е необходимо по-нататък да описвам това състояние на съзнанието, то е познато на всеки един като нещо, което той всъщност признава като необходимо за неговия познавателен и волев живот на Земята.

Сънуващото съзнание е за съвременния човек едно неясно, сумрачно съзнание. При сънуващото съзнание човекът вижда това, което се намира във външния свят, в едно символично преобразуване, за което той не винаги има съзнание. Ние лежим сутрин в леглото още в състояние на събуждане, така че не гледаме с нашите напълно отворени очи изгряващото Слънце, но на замъгления още поглед се открива слънчевата светлина проникваща през прозореца. Човекът е отделен още като с едно тънко було от това, което той иначе обгръща в рязко очертани сетивни възприятия, в рязко очертани сетивни усещания. Все още сънувайки, душата се изпълва с представа за могъщ огън. Силният огън, който човекът сънува, е символ за това, което при изгрева на Слънцето свети върху не напълно затворените очи.

Или пък човек сънува, че минава през алея бели камъни, които ограничават един път. Той идва при един от камъните; намира, че този камък е разрушен от горната страна чрез някое природно явление или чрез хората. След това се събужда: Чувства, че го боли зъб и открива, че този зъб е повреден. Двата реда зъби са символизирани в това, което човекът вижда на сън; той вижда повредения зъб в символа на разрушения камък.

Ние сънуваме, че се намираме в прекалено затоплена стая, където не се чувстваме добре. Събуждаме се: Сърцето ни бие силно, пулсът ни е ускорен. Загряването от движението на сърцето и ускореният пулс се символизират чрез затоплената стая. Вътрешни и външни състояния се представят чрез символи в съня ни; спомените от дневния живот, преобразени по най-различен начин, се развиват в цели драми и изпълват човека. Той не винаги знае, как нещата се развиват в чудесния свят на неговия душевен живот. И често пъти човекът изпада в една лека самоизмама именно по отношение на този живот на сънищата, който може да проникне също и в будния живот, когато съзнанието по някакъв начин е замъглено.

Един природоизследовател минава покрай една книжарница. Той вижда една книга за света на нисшите животни, една книга, която винаги извънредно много го е интересувала, та нали той е природоизследовател. Но сега, въпреки че заглавието показва, че вътре се намира нещо извънредно интересно за един природоизследовател, това никак не го интересува, а внезапно, гледайки това, което винаги до най-висока степен е считал за интересно, той чува в далечината латерна да изпълнява една някога позната му мелодия, която той е бил забравил. Цялото му внимание се насочва към тази мелодия. Представете си: Природоизследователят гледа заглавието на една книга за естествената наука. Но вниманието му не се спира върху това, а го обвързва свиренето на една далечна латерна, която иначе съвсем не би чул. Какво се е случило? Преди 40 години, когато е бил още съвсем млад, за първи път в своя живот той е танцувал със своята първа партньорка под звуците на същата мелодия, която сега латерната изпълнява! Мелодията на латерната, която не е чувал от 40 години насам, му припомня за това събитие. Природоизследователят е бил буден, и затова си е спомнил приблизително точно за тези неща.

Мистикът често пъти стига дотам, вътрешно така да преобрази дадено събитие, че то да се превърне в нещо съвършено различно. Именно онзи, който с цялата си вътрешна съвестност пристъпва към изследването на духовния живот, трябва съвсем точно да може да държи пред погледа си също и всичко онова, което се явява като самоизмама и като илюзия в човешкия душевен живот. Когато се задълбочава в душевния живот, човек много лесно може да повярва, че е намерил един вътрешен път към този или онзи духовен факт. Всъщност в съзнанието си той има само един преобразен спомен от мелодията на една латерна. Този живот на сънищата е нещо чудесно, нещо величествено, но той може да бъде разбран правилно от човека, само когато той застане пред явленията на човешкия живот действително развит в духовно отношение.

И когато разглеждаме живота на дълбокия сън без сънуване, при днешното обикновено съзнание на човек не му остава нищо друго от този дълбок сън, освен споменът, че между заспиването и събуждането е минало известно време. Всичко останало той трябва да изживява с помощта на своето будно съзнание. Едно общо смътно чувство, че човек е спал между момента на заспиването и събуждането е всичко, което оставя сънят без сънуване.

Все пак днес ние действително имаме тези три състояния на съзнанието - будното съзнание, сънуващото съзнание и съзнанието в съня без сънуване. Ако обаче се върнем назад в прадревни времена от човешкото развитие - както казах, не в исторически, а в предисторически времена, в които може да се проникне само със средствата на духовното изследване, за които през следващите дни ще говорим тук, - тогава ние ще намерим също три състояния на човешкото съзнание, но от съвсем друг вид. Онова, което ние изживяваме днес в будното дневно съзнание, хората не са го изживявали тогава, а в прадревни времена от човешкото развитие вместо ясно очертани твърди форми на материалните неща, е имало същества с неясно очертани физически граници.

В онези прадревни времена един човек, който би видял всички вас тук, така както седите, не би виждал тези резки контури, които ограничават днес вашето човешко същество, не би ги видял така като линия, както се виждат днес, а за обикновеното будно съзнание формите биха били размити, с неясни граници; а това, което днес хората така ясно виждат и което тогава би било по-неясно, навсякъде би било проникнато от една духовна светлина, от духовен блясък, духовно сияние, духовно блестене с преливащи цветове, с една дума от една аура, която би се простирала далеч извън това, което днес хората виждат като човешка форма. За един такъв човек всички вие, които седите тук, бихте показали вашите преливащи едни в други аури. Такъв един древен човек би гледал в тези преливащи в различни цветове, блестящи, светещи, блещукащи аури на душите, които биха били пред него. Тогавашните хора все още са можели да виждат душата на другите, защото човекът живееше в атмосферата на душевно-духовното.

Ако ми позволите да употребя едно сравнение: Когато след един ведър, сух ден днес вървим вечерно време по улиците, виждаме как уличните лампи ни показват резките контури на границата на светлините си. Ако обаче вървим по улиците през някоя мъглива нощ, същите улични лампи показват около себе си всякакви цветни форми, които днешната физика съвършено погрешно разбира, като ги счита за субективни явления, които в действителност са онова от същността на тези светлини, което се изживява от минаващия през водния елемент на мъглата човек. Древните хора вървяха през елемента на душевно-духовното; те виждаха аурите, които не бяха нещо субективно, а като нещо обективно принадлежаха на човешките същества, на човека. Това за тях беше едното състояние на съзнанието.

Освен него, те имаха едно състояние на съзнанието, което се прибавяше към първото, както при нас изпълненият със сънища сън се прибавя към будното състояние, което обаче не беше като нашето днешно състояние на сънуване, но което виждаше около него да изчезва всичко, което е сетивно. При сънуването сетивните впечатления се превръщат за нас в символи: Слънчевата светлина се превръща в бушуващ огън, вътрешните редове на зъбите се превръщат в две редици крайпътни камъни и т.н.. Сънищата, които са израз на възпоминания, се превръщат в земни или одухотворени драми. Физическият свят е винаги налице; той остава също както и светът на спомените. За онзи, който имаше съзнанието от древните времена на човешкото развитие - ние ще видим, че всички ние сме били такива в онези времена, понеже всички, които седят тук, са живели някога в миналите земни съществувания, - за такъв човек нещата стояха различно. Когато през деня слънчевите лъчи отслабваха, той виждаше не символи на физическите неща, а физическите неща изчезваха пред неговия поглед. Дървото, което стоеше пред него изчезваше; то се превръщаше в нещо духовно - приказките за духовете на дърветата не са нещо измислено от народната фантазия, измислена е само тяхната интерпретация от плуващата в заблуждения фантазия на учените, - на мястото на дървото се явяваше духът, който му принадлежеше. И тези духове - духът на дървото, духът на планината, духът на скалата - бяха тези, които насочваха погледа по-нататък в онзи свят, в който човекът се намира между смъртта и едно ново раждане, където той се намира между духовните факти, също както на Земята се намира между физическите факти; където той се намира между духовните същества, както тук на Земята се намира между физическите същества. Това беше второто състояние на съзнанието. Ние скоро ще видим, как нашето обикновено сънуващо съзнание при един днешен човек, който се стреми към духовното съзнание, също може да се превърне в онова предишно състояние на съзнанието.

Съществуваше също и едно трето състояние на съзнанието. Естествено и през онези древни времена хората спяха. Но когато се събуждаха, те имаха не само смътния спомен, че е минало определено време, или едно тъпо усещане за нещо преживяно, а когато се събуждаха, те имаха един ясен спомен за това, което бяха изживели по време на съня. И именно от този сън идваха впечатленията от минали земни съществувания, свързани със съдбата на човека, с познанието, с прозирането на кармата.

Така днешният човек има будно съзнание, сънуващо съзнание и лишено от сънища съзнание (трансово съзнание). Едно древно човечество също е имало три състояния на съзнанието: съзнание за пропитата от духа действителност, проглеждащо в духовния свят съзнание, съзнание за прозиране на кармата. При древното човечество това беше по същество един вид сумрачно вечерно съзнание.

Това сумрачно вечерно съзнание е преминало, угаснало е в развитието на човечеството. Сега в човечеството трябва да настъпи едно утринно зазоряващо съзнание. Днешното духовно изследване се намира вече в това съзнание. И човекът трябва да дойде в състояние да гледа дървото, скалата, извора, планината, звездите и чрез усилването на неговите собствени душевни сили да стигне дотам, от всеки физически предмет да му се яви намиращият се зад него духовен факт или намиращото се зад него духовно същество.

Една точна наука, едно точно познание може да доведе дотам - за което хората днес се подиграват като на някаква лудост, - действително познаващият да гледа дървото, дървото да изчезва пред неговия поглед, оставяйки пространството свободно, въпреки че то представлява материалното и пред него да застане духовната същност на дървото. Както слънчевата светлина свети за нашите очи, идвайки отразена от всички външни физически същества, така човечеството ще стигне дотам - и антропософията изпреварва това положение, - да вижда, че духовната същност на Слънцето, която тъче през света и го изпълва с живот, живее също във всички физически същества. Както физическата светлина се отразява в нашето физическо око, така от всяко земно същество в нашето душевно око може да се отрази като един факт божествено-духовната слънчева същност, която прониква всичко. И както сега човекът казва: - Розата е червена - и в основата на това стои фактът, че розата му връща дара, който той е получила от физическо-етерната слънчева същност, така той ще може тогава да каже: - Розата ми връща онова, което тя получава от духовно-душевната същност на Слънцето, която на вълни протича и прониква през света. -

Човекът отново ще се вживее в една духовна атмосфера, ще знае, че с неговото собствено същество той се корени в тази духовна атмосфера. Тогава обаче ще му стане ясно, как в това сънуващо съзнание, което отначало може да предава само хаотичното символизиране на външния сетивен живот, се намират откровенията на един духовен свят, през който минаваме между смъртта и едно ново раждане; на него ще му стане ясно, как в живота на дълбокия сън без сънуване в нас тъче и живее като действителна връзка на силите това, което после след събуждането ни кара да отидем при това, с което се изприда нашата съдба, нашата карма. Това, което въпреки нашата свобода ние изпитваме като наша съдба през време на дневния живот, то се изприда и изтъкава през време на нашия сънен живот там, където с нашето душевно-духовно същество, намиращо се вън от физическото и етерното тяло, водим един живот с божествени духове, също и с онези божествени духове, които пренасят резултатите от минали земни съществувания в настоящето земно съществувание. И онзи, който благодарение на съответните душевни сили успява да вникне в лишения от сънища сън, той ще открие там кармическите взаимовръзки. Обаче само чрез това историческият живот на човечеството също придобива смисъл. Този исторически живот е изтъкан от това, което хората пренасят от минали епохи в новите епохи, минавайки през живота между смъртта и едно ново раждане. Когато насочим поглед към една личност на съвременността или иначе във времето, ние разбираме тази личност едва тогава, когато разберем нейните минали земни съществувания.

През следващите дни ще говорим именно за онова изследване, което при историческите личности, а и при всекидневния живот води от настоящия живот или от някой друг живот в минали земни съществувания.

[1] Коледното събрание: Сравни Рудолф Щайнер «Коледното събрание за основаване на Всеобщото антропософско общество 1923/24», Събр. съч. 260.

[2] Гюнтер Вагнер, 1842-1930. Основател на фабриката Пеликан в Хановер

[3] тук в тази зала: В залата на мебелната работилница на Гьотеанума

[4] таз седмичните «Съобщения»: «Какво се случва в Антропософското общество. Новини за неговите членове», 1. годишнина Nr. 34 от 31. август 1924. напечатано в «Антропософски », страница 65, Събр. съч. 26, 1972.

[5] статия за моята публична лекция, държана пред голям брой слушатели: досега не е намерена.