ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 8 юли 1924 г.

Днес в нашите разглеждания бих искал да включа нещо, което след това ще ни даде възможност по-точно да проследим кармическите връзки на самото антропософско движение. Онова, което искам да кажа, произлиза от факта, че в антропософското движение има две групи хора. В общи черти вече охарактеризирах, как антропософското движение се сформира от отделни хора. Естествено това се разбира първо в своята цялост, но в антропософското движение фактически съществуват именно две групи хора. Но явленията, които описах, не са така очевидни; те не са такива, че след грубо наблюдение да кажем: - При едното явление е така, при другото е така. - Много от това, което днес ще охарактеризирам, не се намира напълно в обикновеното съзнание на личността, а както по-голямата част от кармическите факти, се намира в инстинктите, в подсъзнанието, но изцяло се отпечатва в характера, в темперамента, в начина на действие и в самата му реализация.

Трябва да различаваме едната група, която по отношение на християнството се характеризира с една особено силна и сърцата връзка и принадлежност към него. В душите на тези хора като антропософи живее копнежът да могат да се нарекат християни в правилния смисъл на думата, както те схващат това. За тази група е много важно да може да се каже: - Антропософското движение представлява едно такова движение, което признава импулса на Христос и го носи в себе си. И хората от тази група биха имали угризения на съвестта, ако това не е така.

Другата група в нейната изява или в изявата на принадлежащите към нея личности първоначално не е по-малко честно християнска, но тази група идва всъщност до християнството, изхождайки от други предпоставки.

Тази група в началото намира удовлетворение в антропософската космология, в развитието на Земята от другите планетни форми; намира удовлетворение в онова, което антропософията може да каже за човека и изхождайки оттук после по един естествен начин тази група е доведена до християнството. Но тя не изпитва онази голяма вътрешна потребност на сърцето безусловно да постави Христос в центъра. Както казах, тези неща в голямата си част се разиграват в подсъзнанието. Който се упражнява да наблюдава душите, винаги може да прецени съответната личност по един правилен начин.

Предпоставките за това групиране се намират в изминалите древни времена. От моята книга «Тайната наука» знаете, че в определено време от земното развитие някои души са се оттеглили от протичащото земно развитие и са отишли да обитават други планети, и че през едно определено време, а именно през време на лемурийската и атлантската епохи, отново са слезли на Земята. Също знаем, как под влияние на факта, че душите са слезли през тези епохи от другите планети, от Юпитер, Сатурн, Марс и пр., а също и от Слънцето, за да приемат земна форма, са се породили първоначалните мистерии, които в моята книга «Тайната наука» аз нарекох оракули.

Но тези души са такива, че сред тях е имало много, които благодарение на една много стара карма са били предразположени да се включат именно в християнското течение. Трябва да имаме предвид, че едва една трета от населението на Земята изповядва християнството и следователно може да се каже само, че една определена част от душите, които слязоха от планетите на Земята, развиха стремежа, развиха импулса да живеят и се развиват в християнското течение.

Но душите слязоха на Земята в различни времена. Има такива, които са слезли рано - в първите времена на атлантското развитие. Има обаче и такива, които са слезли относително късно, които са се задържали продължително време на планетите, преди да слязат на Земята. Това са такива души, при които, ако се върнем от тяхното сегашно въплъщение назад, може би ще стигнем до едно християнско въплъщение в първата половина на Средновековието, след това по-нататък в миналото ще стигнем, може би, отново до едно християнско въплъщение, после до предхристиянски въплъщения и т. н., и за относително най-ранното въплъщение, до което стигаме, можем да кажем: - Сега се стига назад до планетите. - По-рано тези души не са били в едно земно въплъщение. При други души, които са се влели в християнството можем да отидем много далеч в миналото, намираме много въплъщения - предхристиянски и атлантски, и чак след тях тези души са се потопили в християнството.

Ако този въпрос бъде разглеждан само интелектуално, той е извънредно заблуждаващ, защото човек лесно може да повярва, че според днешната преценка на цивилизацията такива личности, които имат зад себе си много въплъщения, са личности с особено способен ум. Но не е необходимо да е така, защото е напълно възможно такива личности, които днес притежават много добри способности и ги реализират в живота си, да нямат зад себе си множество въплъщения.

При това, може би, трябва да припомня изнесеното от мен - поставяйки основите на антропософското течение, което сега имаме именно в антропософското движение - на Коледното събрание, където говорих за онези индивидуалности, с които по-късно е свързан епосът за Гилгамеш.[1] Тогава изнесох някои неща относно такива индивидуалности. При една от тях имаме точно работа с относително малък брой въплъщения в миналото, докато при другата индивидуалност имаме много въплъщения в миналото.

Съвсем независимо от това, дали има и междинни въплъщения, за човешките души, които днес влизат в антропософското движение, е важно онова въплъщение - което по правило се простира в едно продължително време от две или три столетия, - и се пада в 3-то, 4-то, 5-то следхристиянско столетие, а при някои в още по-късни времена. Преди всичко трябва да разгледаме изживяванията на душите през това време - при някои хора е възможно да се разглеждат изживяванията до 7-то, 8-то столетие, - после тези изживявания се затвърдяват чрез едно по-късно въплъщение. Но днес искам да свържа нещата, колкото е възможно по-прецизно с първото, така да се каже, християнско въплъщение.

При тези души е много важно, какво становище са заели по отношение на християнството според предпоставките на техните минали земни съществувания. Виждате ли, мои мили приятели, това е важен кармичен въпрос, - по-късно ще обсъдим също и второстепенни кармични въпроси, но този въпрос е един кардинален въпрос – защото като оставим настрана много други, странични и второстепенни неща, хората идват в Антропософското общество именно благодарение на техните най-дълбоки вътрешни изживявания от минали въплъщения, на онова, което техните души са изживели по отношение на светогледа, на религиозното си вероизповедание и т. н.. По-късно ще можем да разгледаме също и второстепенни кармични въпроси. Ето защо по отношение на кармата на Антропософското общество на преден план трябва да бъде поставено това, което душите са изживели по отношение на познанието, по отношение на светогледа и религиите.

В тези първи столетия на християнското развитие беше напълно възможно въз основа на традицията хората да се свържат с познания за същността на Христос, които познания съществуваха от основаването на християнството. Това бяха познания, според които този, който беше живял в личността на Исус като Христос, преди да пристъпи в земния живот, беше считан за обитател на Слънцето, за едно слънчево същество. Не трябва да се вярва, че по отношение на тези неща християнският свят винаги е бил така незнаещ както днес. В първите столетия на християнството хората са разбирали определени места от Евангелието, които много ясно говорят, че съществото, наречено Христос, е слязло в едно човешко тяло, идвайки от Слънцето. Как са си представяли това с подробности, не е така важно, но те са имали тази представа, която е отивала толкова далеч, подобно на начина, по който аз я охарактеризирах сега.

Наистина в епохата, за която говорих, все по-малко е било възможно да бъде разбран фактът, че едно същество, което произхожда от Слънцето, е слязло на Земята. И особено онези души, които бяха доста много и се бяха влели в християнството, като имаха зад себе си много земни въплъщения, простиращи се далеч в атлантската епоха, те не можеха вече да разберат, как Христос може да бъде наричан «слънчево същество». Точно тези души, които в своите древни вероизповедания се чувстваха свързани със слънчевия оракул и всъщност още през атлантските времена обожаваха Христос, но обожавайки Го, гледаха нагоре към Слънцето, тези души, които някога - даже според изказването на свети Августин[2] - са били слънчеви християни преди още християнството да бъде основано на Земята, те не можаха да намерят правилното разбиране за това, че Христос е слънчево същество, дори на основата на цялата тяхна духовност. Ето защо в следхристиянската епоха предпочетоха да се придържат към онова, което без това тълкуване и тази христологична космология, счита без съмнение Христос за един Бог, но Бог, непознат преди това, който се е съединил с тялото на Исус. И те приемаха само като предпоставки това, което се разказва в Евангелията. Не можеха вече да насочват своя поглед нагоре към космическите светове, за да разберат същността на Христос, защото преди това вече бяха познали Христос само в извънземните светове. Чрез земните мистерии и слънчевия оракул винаги им бяха говорили за Христос като за едно слънчево същество, но те не можеха да се ориентират във възгледа, че именно този Христос, този извънземен Христос беше станал едно действително земно същество.

И така, когато тези души минаха през вратата на смъртта, стигнаха до едно странно положение. Те стигнаха до положението, за което, ако трябва да го охарактеризирам малко тривиално, бих казал: - След смъртта тези души се намираха в положението, в което се намира човек, който добре познава името на друг човек, вероятно е чувал да се разказват много неща за него, но никога не го е познавал в неговата същност. Ако е липсвала опора, която да му служи, докато е познавал само името, когато насреща му се появи нещо, при което трябва да познае същността, неговият душевен живот отказва да се справи с това явление.

И така тези души, за които говорих сега и които в древни времена се чувстваха принадлежащи към слънчевите оракули, след като преминаха през вратата на смъртта стигнаха до въпроса: - Да, но къде е всъщност Христос? Сега ние се намираме при съществата на Слънцето, тук сме го намирали винаги; но сега го няма тук! –В своите мисли и чувства, които носеха след преминаването през вратата на смъртта, те не бяха възприели факта, че Той се намира на Земята. След смъртта те се чувстваха в голяма несигурност относно Христос, живееха в тази несигурност, останаха в тази несигурност и поради това – защото междувременно са имали и още едно въплъщение, - лесно бяха склонни да се присъединят към онези човешки групи, които в религиозната история на Европа са описани като различни еретически общества.

Независимо дали са преминали или не през още едно междинно въплъщение, те се озоваха в онова велико свръхземно събрание, което поставих в първата половина на 19-то столетие и което охарактеризирах през последната неделя[3]. Тогава в един свръхсетивен култ, който се състоеше от мощни имагинации, се намираха и тези души, пред чиито духовни погледи беше представена в тези мощни имагинации слънчевата тайна на Христос. Това имаше за задача, поне чрез образи да бъдат доведени при Христос тези души, които преди да слязат отново на Земята по определен начин бяха стигнали до задънена улица по отношение на тяхното християнство. Христос, когото те не бяха изгубили напълно, но все пак го бяха изгубили така, че в техните души Той беше потопен в съмнение и несигурност.

Тези души реагираха по един особен начин тогава. Те не станаха още по-несигурни, защото получиха възможността за една по-голяма сигурност - в живота между смъртта и едно ново раждане получиха нещо като удовлетворение и един вид освобождение от определени съмнения, - те също си спомниха за това, което бяха възприели за Христос, още непроникнато по правилния, по космическия начин от Мистерията на Голгота.

Така в най-дълбоката част на тяхното същество остана една извънредно голяма топлота и преданост към християнското чувство и едно подсъзнателно припомняне на онези мощни имагинации. Всичко това се сля сега в копнежа им да бъдат християни по един правилен начин. Когато отново слязоха на Земята и се родиха в края на 19-то столетие или около прехода от 19-то към 20-то столетие, те бяха онези, които не можеха да постъпят по друг начин, освен да се почувстват тласнати към Христос - понеже по време на тяхното въплъщение в първите столетия на християнството бяха приели Христос без космическото разбиране за неговата същност, а само по един чувствен начин. Но впечатленията, получени чрез мощните имагинации, в които бяха участвали в техния предземен живот, тези впечатления останаха в тях като неопределени копнежи. И така на тях им беше трудно да намерят мястото си в антропософския светоглед, доколкото този антропософски светоглед разглежда първо Космоса и оставя по-назад разглеждането на Христос. Защо им беше трудно? Беше им трудно поради простата причина, че имаха едно твърде особено отношение към въпроса: Що е антропософия?

Нека зададем въпроса: - Що е антропософията според нейната реалност? – Да, мои мили приятели, когато вникнете във всички чудесни, величествени имагинации, които са били създадени като един свръхсетивен култ в първата половина на 19-то столетие и преведете това в човешки понятия, тогава вие имате пред себе си антропософията. За непосредствено по-висшето равнище на изживяване, за най-близкия духовен свят, откъдето човекът слиза в земното съществуване, антропософията съществуваше в първата половина на 19-то столетие. Тя не беше още на Земята, но съществуваше. И когато днес погледнем антропософията, ние я виждаме още в първата половина на 19-то столетие; виждаме я по естествен начин там. Виждаме я даже още в края на 18-то столетие.

Някой може да има следното изживяване. Имаше една личност, която веднъж се намираше в твърде особено положение. Неин приятел повдигна великия въпрос за загадката на човешкото земно съществуване[4]. Но този приятел беше малко заплетен в Кантовото мислене и поради това въпросът бе изразен по един абстрактно-философски начин. Другият не можеше да се примири с «ръбестото» Кантово мислене /игра на думи, тъй като немската дума, която отговаря на българската «ръбест» е «kantig» и е в съзвучна със самото име Кант. /бел. на пр./, което раздвижи в душата му въпроса: - Как разумността и сетивността са свързани в човека? - Тогава в известна степен се отвориха, - не врати, а шлюзи, които за момент дадоха възможност в тази душа да просветнат областите на онзи свят, в който се разиграха онези мощни имагинации. И така към тази душа дойде това, което проникна не през врати, не през прозорци, а през шлюзи, преведено в миниатюрните образи на «Приказка за зелената змия и за прекрасната лилия». Защото личността, за която говоря, е Гьоте.

Това, което слезе с «Приказка за зелената змия и за прекрасната лилия», са миниатюрни образи, малки огледални образи и отражения, преведени даже по миловиден начин. Ето защо не трябва да изглежда чудно, че когато антропософските истини трябва да бъдат предадени в художествени образи, като също трябваше да се отиде в миналото до въпросните имагинации, моята драма «Вратата на посвещението»[5] - макар и да се различава напълно по съдържанието си, - в нейната структура стана подобна на «Приказка за зелената змия и за прекрасната лилия».

Виждате ли, нещата стоят именно така и чрез онова, което се е случило в близкото минало, може да се проследят взаимовръзките между нещата. Всеки, който до известна степен се е занимавал с окултни въпроси, знае добре, че онова, което става на Земята, всъщност е отражение на нещо, което дълго преди това е станало в духовния свят малко изменено, но така че в него да не са замесени определени духове на препятствията.

И онези души, които в края на 19-то и в началото на 20-то столетие или по-точно при прехода от 19-то към 20-то столетие, се готвеха да слязат в едно земно съществуване, носеха, без съмнение в тяхното подсъзнание, определен копнеж - да знаят нещо и от космологията и други подобни неща, да гледат света в смисъла на антропософията. Но преди всичко в душата им горяха силни чувства към Христос и поради това те щяха да изпитват угризения на съвестта, ако това, към което се чувстваха привлечени в предземното си съществуване като антропософски възглед, след това не бъде пропито от импулса на Христос. Това е едната група, естествено разгледана в нейната цялост.

Другата група живееше по друг начин. Когато навлезе в своето настоящо въплъщение, тази група не беше стигнала до онази умора от езичеството, до която бяха стигнали душите, които описах. В сравнение с другите, душите от тази група са били относително кратко време на Земята и бяха минали през малко въплъщения. В тези малко земни въплъщения те се бяха изпълнили с онези мощни импулси, които човек може да има точно тогава, когато в предишни земни съществувания е стоял в една много жива връзка с множество езически богове и когато тази връзка все още силно действа в по-късните въплъщения. Това също са такива души, които в първите християнски столетия не бяха още изморени от старото езичество; в които езическите импулси продължаваха да действат силно, въпреки че те клоняха повече или по-малко към християнството, което бавно се издигаше от средата на езичеството. Тези души тогава приеха християнството предимно с проникнат от чувствата интелект, но все пак с интелект и мислеха много върху християнството. При това не става въпрос за едно учено мислене. Това са могли да бъдат относително обикновени хора, живеещи в прости условия. От друга страна е безразлично, дали е последвало едно по-късно въплъщение преди настоящото, защото то наистина е изменило някои неща, но по-същественото е, че когато тези души минаха през вратата на смъртта, имаха ретроспективен поглед върху Земята и християнството им се яви като нещо, в което те тепърва трябваше да се враснат. Именно защото бяха по-малко уморени от старото езичество, защото още носеха в душите си мощни импулси от него, те чакаха най-после да станат истински християни.

Именно самите онези личности, за които говорих тук преди осем дни, че са водили борба против езичеството на страната на християнството, принадлежаха към такива души, които още носеха в себе си много езичество, много езически импулси и всъщност чакаха да станат истински християни. Когато тези души минаха през вратата на смъртта, стигнаха отвъд в духовния свят, преминаха през живота между смъртта и едно ново раждане и след това във времето, което аз посочих - първата половина на 19-то столетие или малко по-рано - застанаха пред онези мощни, величествени имагинации и там в тези имагинации видяха много импулси за пробуждане на тяхната работа, на тяхната дейност. Те приеха тези импулси предимно в тяхната воля. И бихме могли да кажем: - Когато насочим окултния поглед върху това, което такива души носеха именно в своята воля, точно в тяхната воля днес многократно се показва отпечатъкът на онези мощни имагинации.

Но такива души, които встъпват в земния живот с такава нагласа, изпитват най-напред нуждата тук на Земята отново да изживеят онова, каквото са изживели в предземното си съществуване като меродавно в работата на кармата; също и тук отново да го изживеят по начина, по който то може да бъде изживяно на Земята. И така за първия вид души, за първата група души духовният живот в първата половина на 19-то столетие протече по такъв начин, че те проявиха стремеж, който произлизаше от дълбокия им копнеж да станат съучастници в онзи свръхсетивен култ. Но при това те навлязоха, бих искал да кажа, в известно мъгливо настроение, така че при слизането им на Земята останаха само тъмни спомени, с които тогава можеше да се свърже несъмнено с пълно разбиране антропософията, превърната в едно земно учение. Напротив, при втората група беше като една повторна среща, запланувана с едно решение, взето именно от тези души, които още не бяха напълно уморени от езичеството, които обаче бяха в очакване да станат християни в едно целесъобразно обективно развитие. Беше така, сякаш те успяха да си спомнят за едно решение, което бяха взели в духовния свят в първата половина на 19-то столетие: Да пренесат долу на Земята всичко онова, което е стояло пред тях в духовния свят като мощни духовни образи, да го превърнат в земна форма. Именно когато насочим поглед върху някой антропософ, който в себе си преди всичко носеше импулса по един активен начин да сътрудничи с антропософията, именно между такива антропософи ние намираме души като тези, които охарактеризирахме. Двата типа трябва да се различават много ясно.

А сега, мои мили приятели, ще кажете: - Да, всичко това, което ни казваш, ни изяснява някои неща в кармата на Антропософското общество, но някой може да бъде обзет от страх пред това, което може да се случи, когато вижда, че се хвърля светлина върху някои неща, по отношение на които вероятно човек не би искал да го изтръгнат от определено незнание. Трябва ли сега да започнем да мислим дали принадлежим на единия или на другия тип?

На това трябва да бъде даден един напълно определен отговор. Отговорът, който трябва да бъде даден, е този: - Ако Антропософското общество е само нещо, което носи в себе си едно теоретично учение, или към него се присъединяват тези или онези идеи на космологията, христологията и т. н., ако по своята същност това учение би било подобно нещо, антропософията наистина не би била това, което трябва да бъде в смисъла на онези, които стоят в основата на нейния произход. Антропософията трябва да бъде нещо, което може да преобрази живота на истинските антропософи, което може да пренесе в духовното онова, което човек може да изживее днес само в неговите недуховни преживявания.

А сега аз ви питам: - Действа ли особено зле върху детето, когато му се обяснят някои неща в определена възраст? До определена възраст децата не знаят дали са французи, германци, норвежци, белгийци или италианци, поне становището дали те са това или онова, няма голямо значение за тях. Те не знаят, така да се каже, нищо за това. Навярно не сте познавали шовинистични бозайничета, не сте познали също шовинисти, които са на три годинки или нещо подобно. Човек осъзнава едва в определена възраст: - ти си германец, ти си французин, ти си англичанин, ти си холандец и т. н.. Не се ли вживява човек по един естествен начин в тях, като ги приема? Казва ли, че това е нещо, което той не може да понесе, а именно да научи в определена възраст, че той е поляк, французин, германец, руснак или холандец? Човек привиква на това, счита го като нещо разбиращо се от само себе си. Но това, мои мили приятели, става във външната, в сетивната област. Антропософията обаче трябва да издигне целия човешки живот на едно по-високо равнище. Човек трябва да се научи да понася нещо различно от това, което го шокира в сетивния свят, особено когато разбира неправилно. А между нещата, които трябва да се научи да познава и по един естествен начин да се врастне в себепознанието е, че принадлежи към единия или към другия тип.

По този начин за човек се създава основата, по един правилен начин да поставя в живота си другите проявления на кармата. И затова като първа насока трябваше да бъде показано, как човек застава спрямо антропософията, спрямо цялата христология според особения начин на неговото предопределение и дали той е повече активен или пасивен в антропософското движение.

Естествено между двата типа съществуват също и преходи. Обаче преходите идват оттам, че онова, което идва от предишното въплъщение и действа в настоящето, се просветлява от едно още по-предишно въплъщение. Такъв много често е случаят при втората група души. При тях просветват още много неща от техните истински езически въплъщения. Оттам те имат една напълно определена наклонност - да приемат веднага Христос като едно космическо същество. Това, което казвам тук, съвсем не е видно така ясно при едно идейно разглеждане, а много повече при едно практическо разглеждане на живота. Ние можем да познаем двата типа много по-добре по начина, по който те боравят с детайлите в живота, отколкото по техните мисли - абстрактните мисли нямат такова голямо значение за човека. И тогава ще открием например, че преходни типове се срещат повече между онези - естествено личното винаги се изключва, - които всъщност не могат да постъпят по друг начин, освен да внесат навиците от живота си извън антропософията в антропософското движение, които не са никак склонни да приемат особено сериозно антропософското движение, които се характеризират именно с това, че в антропософското движение много злословят по адрес на антропософите. Именно между тези, които злословят много по адрес на отношенията в самото антропософско движение, злословят именно по адрес на личности, злословят дребнаво, са и преходните типове, които се прехвърлят от едната в другата група. При тях двата импулса не са особено силно изразени.

При всички обстоятелства, дори ако понякога това представлява като изследване на съвестта и на характера, трябва да имаме възможност да задълбочим антропософското движение в живота ни в този смисъл, че когато пристъпваме към тези неща да си създадем представи според нашата свръхсетивна природа, по какъв начин ние принадлежим на това антропософско движение. Благодарение на това постепенно ще се роди едно все по-силно одухотворено схващане за антропософското движение. Онова, което защитаваме като теория и което не е особено задълбочено, когато го защитаваме само по този начин, ще го прилагаме тогава и в живота си. Така получаваме възможност за едно силно приложение в живота, когато ние самите застанем в него съобразно тези неща. Това, че някой много говори за кармата, че едно се възнаграждава, друго се наказва от един живот в друг - не трябва да предизвиква особена болка в някого. Но когато се врязва в собствената плът и става въпрос настоящото въплъщение в живота ни да бъде разглеждано заедно с едно напълно определено свръхсетивно качество, което стои в неговата основа, то вече по-отблизо засяга собственото ни същество. А това, което ние внасяме чрез антропософията в земния живот и в земната цивилизация, трябва да бъде именно задълбочаването на човешкото същество.

Мои мили приятели, това беше едно разглеждане-въведение, което ще продължим следващия петък.

[1] където говорих за ... индивидуалности, които споменава епоса Гилгамеш: Виж лекцията от 26. декември 1923 in «Die Weltgeschichte in anthroposophischer Beleuchtung und als Grundlage der Erkenntnis des MenschengeistesСветовната история в светлината на антропософията и като основа на познанието на човешкия дух», Събр. съч. 233.

[2] според казаното от свети Августин: Августин 354-430. В «Retractationes», L. 1, Cap. XIII, 3 се казва: «Каквото в настоящето се нарича християнска религия, имаше още в древността и не липсваше и в началото на човешкия род, а когато Христос се появи в плът, истинската религия, която и преди съществуваше получи името християнска. »

[3] през последната неделя: На 6. юли 1924, 3. лекция в този том.

[4] Чрез един приятел беше зададена голямата загадка..: Провокиран от книгата на Шилер «За естетическото възпитание на човека», която 1795 излиза в «Horen» Гьоте написва своята «Приказка за зелената змия и за красивата Лилия» като край на разказа «Разговори между немски емигранти», която през1795 също излиза в «Horen» Сравни изложение на Рудолф Щайнер в «Новата духовност и изживяването на Христос през двадесето столетие», Събр. съч. 200, 4. лекция.

[5] понеже моята драма «Портата на посвещението» стана подобна на «Приказката за ... »: Виж «Скици, фрагменти и паралипомена към четирите мистерийни драми», Събр. съч. 44.