ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 2 март 1924 година

Преминавайки по-нататък в нашето разглеждане на кармата, нужно е първо да хвърлим поглед върху начина, по който кармата се намесва в развитието на човека, върху начина, по който съдбата, която се преплита със свободните човешки дела, от духовния свят се оформя всъщност във физически отблясък.

Днес искам да ви кажа някои неща за онова, което е свързано с човека, доколкото той живее на Земята. Ние вече сме разгледали този земен човек в тези лекции по отношение на неговото устройство. Ние различихме у него физическото тяло, астралното тяло и азовата организация. Но когато насочваме поглед върху човека, просто както той стои пред нас във физическия свят, ние можем да разгледаме устройството му и по друг начин.

Независимо от това, което сме говорили вече, днес искам да пристъпим към едно разчленение на човека и след това да се опитаме да направим връзка между това, за което говорим днес и това, което вече познаваме.

Когато разглеждаме човека по неговата физическа форма, така както той стои пред нас на Земята, тази физическа форма има три ясно различаващи се една от друга съставни части. Обикновено ние не различаваме това разчленение на човека, защото всичко онова, което днес важи като наука, всъщност само повърхностно разглежда нещата и фактите; тя няма никакво разбиране за онова, което се разкрива, когато човек разглежда нещата и фактите с вътрешно ясен поглед.

Първо ние имаме у човека главата. Тази глава на човека, разглеждана даже външно, може да ни се покаже съвършено различна от останалата човешка форма. Достатъчно е само да насочим поглед върху раждането на човека от човешкия зародиш. Тогава ще видим, че първото нещо, което се образува в тялото на майката като човешки зародиш, е всъщност само организацията на главата.

Целият организъм на човека изхожда от главата, а всичко останало, което се влива по-късно във формата на човека, е само добавъчен орган към човешкия зародиш. Първо като физическа форма човекът всъщност е глава; останалото е добавъчен орган. Това, което по-късно в живота поемат тези добавъчни органи като хранене, дишане и др., в първия зародишен период на човека то съвсем не става от вътрешността на човешкия зародиш, а отвън от тялото на майката чрез органи, които по- късно отпадат, които по-късно съвсем не съществуват в човека.

Това, което е първо в човекът, то изцяло е глава. Останалото е добавъчен орган. Не ще преувеличим, ако изкажем изречението: - Отначало човекът е глава, останалото всъщност е добавъчен орган. И понеже онова, което отначало е добавъчен орган, израства, добива значение за човека, по-късно в живота ние не различаваме главата от останалия организъм.

Но с това е дадена само една повърхностна характеристика на човека. В действителност и като физическа форма човекът е едно тричленно същество. И всичко онова, което всъщност е неговата първоначална форма - главата, то остава през целия земен живот един повече или по-малко индивидуален член на човека. Хората не обръщат внимание на това, но то е така.

Ще кажете, че не би трябвало да делим човека така, че да го обезглавяваме, да му отрязваме главата. Обвинението, че това се прави в антропософията, беше само дело на онзи професор, който упреква антропософията, че тя дели човека на глава, гръдни органи и крайници. Но това не е вярно, съвсем не е така; а в това, което външно е формата на главата, ние имаме само главния израз на формата на главата. Човекът изцяло остава глава през целия си живот. Най-важните сетивните органи, - очи, уши, обонятелни органи, вкусови органи са в главата; но например сетивото за топлина, сетивото за натиск, осезателното сетиво, са разпрострени върху целия организъм. Това ни показва, че не трябва пространствено да различаваме един от друг трите члена, а само да разберем, че устройството на главата външно се явява главно във формата на главата, но то прониква всъщност целия човек. Така е също и при другите членове. През целия земен живот главата се намира също и в големия пръст на крака, доколкото големият пръст на крака има осезателно усещане или усещане на топлината.

Ето виждате ли, с това ние охарактеризирахме единия член на човешкото същество, на онова човешко същество, което като сетивна форма стои пред нас. За да го охарактеризирам вътрешно, в моите книги аз нарекох този организъм нервно-сетивна организация. Този е единият член на човешкото същество, нервно-сетивната организация.

Вторият член на човешкото същество е всичко онова, което се проявява в ритмичната дейност. За нервно-сетивната организация, вие не ще кажете че тя се проявява в ритмичната дейност, защото иначе би трябвало например във възприятието на очите в даден момент да възприемете едно, след това друго, после трето, после четвърто и след това отново да се върнете към първото и т.н.. Във вашето сетивно възприятие би трябвало да има един ритъм. Това не е така. Напротив, ако разгледате главното в организацията на гърдите, точно там ще откриете ритъма на дишането, ритъма на кръвообращението, ритъма на храносмилането и т. н.. Всичко това е ритъм.

А ритъмът с неговите ритмични органи е второто нещо, което се образува в човешкото същество и от своя страна също се разпростира в целия човек, но той има своя външен израз преди всичко в органите на гърдите. Целият човек е сърце, е бели дробове; обаче белите дробове и сърцето именно са локализирани в органите, които обикновено наричаме така. Целият човек също така диша. Вие дишате на всяко място от вашия организъм. Говори се за дишането на кожата. Само че дишането е концентрирано главно в дейността на белите дробове.

 И третото е това, което съставлява организма на крайниците на човека. Крайниците завършват в организма на гърдите. В ембрионалния стадий те се явяват като добавъчни органи. Те се развиват най-късно. Но те са онези органи, които са най-свързани с обмяната на веществата. Благодарение на това, че тези органи се поставят в движение, благодарение на това, че предимно тези органи извършват работата при човека, обмяната на веществата получава най-силния импулс. Ето така ние различаваме трите члена, охарактеризирахме трите члена, които се явяват в човешката форма.

Тези три члена обаче вътрешно са свързани с душевния живот на човека. Душевният живот на човека се дели на мислене, чувстване и искане. Мисленето намира своя физически организъм главно в организацията на главата. Но то се проявява във физическия организъм на целия човек, защото главата, както вече ви казах, е именно в целия човек.

Чувстването е свързано с ритмичната организация. Предразсъдък, даже суеверие на нашата днешна наука е да мисли, че нервната система пряко има нещо общо с чувстването. Нервната система директно няма нищо общо с чувстването. Чувстването има като свои органи ритъма на дишането и ритъма на кръвообращението, а нервите само посредничат да си представяме, да разбираме, че имаме чувства. Чувствата се опират на организацията на ритмичния организъм; но ние не бихме знаели нищо за нашите чувства, ако нервите не биха ни давали представа за тези наши чувства. И понеже нервите ни дават представа за нашите чувства, днешният интелектуализъм си изгражда суеверието, че нервите са също органи на чувствата. Това обаче съвсем не е така.

Но когато с нашето съзнание разглеждаме чувствата, така както те възникват и навлизат в него от нашата ритмична организация и ги сравним с нашите мисли, които са свързани с организма на нашата глава, с нашата нервно-сетивна организация, тогава между нашите мисли и нашите чувства напълно ще доловим същата разлика - само че ако въобще можем да наблюдаваме, - каквато има между нашите дневни мисли в будно състояние и сънищата. В съзнанието чувствата нямат по-голяма интензивност от сънищата. Те имат само една друга форма. Те се явяват само по друг начин. Когато сънувате в образи, вашето съзнание живее именно в образи. Обаче в тяхната образна форма тези образи напълно означават същото нещо, което означават чувствата, но в една друга форма. Така че можем да кажем: - В нашите представи, в нашите мисли ние имаме най-ясното съзнание, най-проясненото съзнание. По отношение на нашето чувстване ние имаме един вид съноподобно съзнание. Ние само вярваме, че имаме ясно съзнание за нашите чувства. Ние нямаме по-ясно съзнание за нашите чувства от това, което имаме относно нашите сънища. Когато събуждайки се, си спомняме нашите сънища, в будното състояние ние си образуваме, имаме за тях само представи, ние изобщо не сме уловили съня, съновидението. Съновидението е много по-богато от онова, което остава като представа за него в нашето будно съзнание. Също така светът на чувствата е много по-богат, безкрайно по-богат сам по себе си, отколкото онова, което ние имаме от този свят на чувствата като наши представи.*

И напълно потопено в съня е искането, волята. Това искане е свързано с организма на веществообмяна-крайници, с организма на движението. От това искане, от тази воля ние познаваме само мислите. Аз си образувам представата: «Аз ще взема този часовник.» Опитайте се поне веднъж честно да си признаете, че първо си образувате представата «аз ще взема този часовник», а след това го хващате. Това, което тук от вашата представа отива надолу към мускулите и накрая отново довежда да се появи една представа, - хващането на часовника, която продължава първата представа; онова, което лежи между представата на намерението и представата на осъществяването, което става във вашия организъм, то остава така несъзнателно, както е несъзнателен животът в най-дълбокия сън, в сън без сънуване.

За нашите чувства ние поне сънуваме. От нашите волеви импулси ние нямаме нищо друго, освен това, което имаме от нашия дълбок сън. Можете да кажете: - От съня аз нямам съвсем нищо. - Но сега аз не говоря от физическа гледна точка. От нея естествено предварително ще е безсмислие да се каже, че нямаме нищо от съня; но вие и душевно имате много от съня. Ако не бихте спали никога, вие никога не бихте стигнали до вашето азово съзнание.

Достатъчно е да си представите само следното: Когато си спомняте за изживяванията, които сте имали, тогава вие се връщате назад - от сегашния момент назад. Вие мислите, че непрекъснато вървите назад. Но не е така.

Вие отивате назад само до момента, когато сте се събудили последния път /рис.9/. След това сте спали - това, което се намира помежду, то се изключва - и тогава от последното заспиване до предпоследното събуждане действително отново се включва споменът. И така върви назад. Гледайки назад, вие всъщност винаги трябва да включвате безсъзнанието. Гледайки така назад в нашия живот, ние трябва да включим безсъзнанието, което трае една трета от нашия живот. Но на това ние не обръщаме внимание. Обаче това е точно така, както ако имате една бяла повърхнина и в средата една черна дупка. Вие виждате черната дупка, въпреки че там няма никакви сили. Така при спомнянето в миналото, въпреки че вътре няма нищо от възпоминания за живота, вие виждате черното, нощите, през които сте спали. Вашето съзнание постоянно се сблъсква с това. Това допринася вие да наричате себе си един Аз.

Ако споменът действително постоянно изчезваше и не се сблъскваше с нищо, вие не бихте стигнали до едно азово съзнание. Следователно можем наистина да кажем, че ние имаме нещо от съня. И също както в обикновения земен живот имаме нещо от съня, така ние имаме нещо и от онзи сън, който царува в нашето искане, в нашата воля.

Ние проспиваме това, което става в нас при волевия акт. Но именно там се намира нашият истински aз. Също както получаваме азовото съзнание чрез черното /виж рис.10/,  така и в това, което спи в нас през време на волевия акт, се намира азът, обаче азът който е преминал през миналите земни съществувания.

Да, вие виждате, че тук царува кармата. Във волята царува кармата. В искането, във волята царуват всички импулси от миналия земен живот. Само че при будния човек те са потопени в сън.

Следователно, когато си представим човека така, както той застава срещу нас в земния живот, тогава ние виждаме у него едно троично разчленение: главовата организация, ритмичната организация и организацията на движението. Това е схематично разделено; всеки член принадлежи на целия човек. С организацията на главата е свързано мисленето, с ритмичната организация е свързано чувстването, с организацията на движението е свързано искането, волята. Състоянието, в което се намират представите, е будността. Състоянието, в което се намират чувствата, е сънуването. Състоянието, в което се намира волята, волевите импулси, е сънят, един сън също и през време на будността.

Сега при главата, съответно при мисленето трябва да различим две неща. Ние трябва, бих искал да кажа, отново интимно да разчленим главата. Това по-интимно разчленение ни довежда дотам да направим разлика между това, което имаме като моментна представа при директната ни среща със света и това, което имаме като спомен.

Вие минавате през света. Вие постоянно си образувате представи според мерилото на впечатленията, които получавате от света. Но на вас ви остава възможността по-късно чрез спомена отново да извикате в съзнанието тези впечатления. Представите, които си образувате понастоящем в обхода със света, вътрешно не се различават от представите, които после се появяват, когато влиза в действие споменът. Единият път представите идват отвън, другият път идват отвътре. Съвсем наивна представа е тази, когато човек си мисли, че паметта действа по следния начин: - Сега аз заставам пред един предмет или пред едно събитие, образувам си една представа, тази представа потъва някак в мене, в някакво чекмедже, и когато си спомням, просто отново я изваждам от чекмеджето. Съществуват философии, които описват, как представите, които потъват под прага на съзнанието, след това отново се улавят при възникването на спомена. Това са наивни представи.

Естествено не съществува никакво такова чекмедже, в което се съхраняват представите, когато си спомняме. Не съществува също нищо в нас, където те отиват на разходка и отново да се връщат в главата, когато си спомняме. Всичко това не съществува. Всичко това няма никакво обяснение само по себе си. Напротив, състоянието на фактите е следното:

Помислете само, че когато искате да работите с вашите спомени, вие често пъти работите не само с мисленето, с представянето, а си помагате с нещо съвършено друго. Аз съм виждал как хора запаметяват. Те мислят колкото е възможно по-малко, но външно постоянно ръкомахат при говорене: «и всичко се вълнува, люлее се, развихря и шуми». Така запаметяват мнозина и при това те мислят колкото е възможно по-малко. А за да имат още една опора: «вълнува се, люлее се, развихря и шуми", те удрят с юмруци по челото си. Има и такова нещо. Работата стои абсолютно така: Представите, които си образуваме, когато се движим в света, отлетяват както сънищата. А това, което изплува нагоре от спомена, не са представите, които потъват надолу, а това е нещо друго. Ако бих искал да ви създам една представа за това, би трябвало да сторя това така /виж рис.11/. Естествено това е само един вид символична рисунка. Представете си човека като виждащо същество. Той вижда нещо. Сега аз не искам да описвам процеса по-точно и това би могло да стане, но засега не се нуждаем от него. Той вижда нещо. Това преминава през неговото око, през зрителния нерв в органите, в които се намира зрителният нерв.

Ние имаме две ясно различаващи се части в нашия мозък: външният мозък предимно сивото вещество, а под него повече бялото вещество. Бялото вещество преминава тогава в сетивните органи; сивото вещество се намира в мозъка, то е много по-малко развито от бялото вещество. Но цветовете са само приблизително сив и бял. Разгледано грубо анатомически, е така: Предметите ни правят впечатление, ние получаваме възприятия; те минава през окото и отиват по-нататък до процесите в бялото вещество на мозъка.

Нашите представи обаче имат своя орган в сивото вещество /виж рис.11/, което има съвършено друго образуване на клетките. Там вътре мъждукат представите, които изчезват както сънищата. Те мъждукат, блещукат, защото там долу е онова, което са впечатленията.

Ако би трябвало представите ви да потънат и след това да трябва да ги извличате нагоре в спомена, вие не бихте си спомняли тогава за абсолютно нищо, тогава въобще не бихте имали памет. Положението е следното: В този момент, да речем, аз виждам нещо. Впечатлението от това нещо преминава вътре в мен, опосредствано чрез бялото вещество на мозъка. Сивото вещество на мозъка действа, като от своя страна сънува за впечатленията, рисува картинни образи, на впечатленията. Тези образи преминават. Онова, което остава, ние съвсем не го мислим, не си го представяме в този момент, а то преминава надолу в нашия организъм. И когато си спомняме, ние гледаме там вътре: Там долу е останало впечатлението.

Когато сте видяли нещо синьо, от синьото преминава вътре във вас едно впечатление /виж в рис. 11 долу/; вие си образувате представата за синьото тук /горе/. Тази представа отмира. След три дни вие гледате във вашия мозък впечатлението, което е останало (като един печат). И сега, гледайки навътре, вие си изграждате представата за синьото. Първият път, когато виждате синьото отвън, вие сте подбудени отвън чрез предмета, който е син. Вторият път, когато си спомняте, вие сте подбудени отвътре, защото синевината се е отпечатала във вас. И в двата случая процесът е един и същ. И в двата случая имате едно възприятие, споменът също е едно възприятие. Така че всъщност нашето дневно съзнание седи в мисленето, в представянето; обаче зад представянето, там има определени процеси, които се издигат нагоре само чрез представянето, чрез възпоминателните представи. Под това представяне лежи долавянето, същинското възприемане и едва под него лежи чувстването. Така че ние много точно трябва да различаваме мисленето, т.е. представянето от възприемането при организма на главата, при организма на мисленето. Тогава ние имаме това, което сме възприели. За него можем да си спомняме. Но то остава всъщност съвсем несъзнателно. То само се появява нагоре в съзнанието в спомена. Това, което става тук в човека, него той всъщност не го изживява вече. Когато възприема, той изживява представата. Въздействието от възприятието преминава вътре в него. От това въздействие, той може да събуди спомена. Но там започва вече несъзнателното.

А сега, виждате ли: Където в будното дневно съзнание мислим, представяме си, само там ние самите всъщност сме човек, там се усещаме като човек. /Виж рис. 12/ Там, където не достигаме с нашето съзнание - където не достигаме дори до причините за нашите спомени, - там ние не се чувстваме като човек, там сме включени в света, там ние сме част от света. Също както е във физическия живот: Вие вдишвате въздуха, който след това имате в себе си. Малко преди това той се е намирал вън, бил е въздух на света; сега той е ваш въздух. След малко вие отново го предавате на света. Вие ставате едно със света. Въздухът е ту вън, ту вътре, ту вън, ту вътре. Вие не бихте били човек, ако не бихте били свързани със света така, че да имате не само това, което се намира вътре във вашата кожа, а и онова, чрез което сте свързани с цялата атмосфера. Също както сте свързани по отношение на физическото, така сте свързани и по отношение на вашето духовно естество - в момента, когато слизате в най-близката подсъзнателна област, в онази област, от която възниква споменът - там вие сте свързани с това, което се нарича трета ангелска йерархия: Ангели, Архангели, Архаи. Както чрез вашето дишане сте свързани с въздуха, така с организацията на главата, т. е. с долната част на организацията на главата, - само тя принадлежи на Земята, - която е покрита само с външните мозъчни слоеве, вие сте свързани с онова, което се намира зад нея, с третата йерархия, с Ангели, Архангели, Архаи.

Сега да слезем долу в областта, казано душевно, на чувстването, а казано телесно, на ритмичния организъм, от която възникват само сънищата на чувството. Там вече ние не сме човек. Там ние сме свързани с втората ангелска йерархия - духовните същества, които не се въплъщават в някакво земно тяло, а остават в духовния свят, които обаче непрестанно изпращат своите течения, своите импулси, онова, което излиза от тях като сили, в ритмичната организация на човека. Ексузиаи, Динамис, Кириотетес /Власти, Сили, Господства/, това са съществата, които ние носим в нашите гърди.

Също както носим нашия човешки аз всъщност само във външните пластове на нашия мозък, така в нашата организация на главата непосредствено под тях ние носим Ангели, Архангели и т. н.. Там е арената на тяхното действие на Земята. Там са опорните точки на тяхната дейност.

В нашите гърди ние носим втората йерархия, Ексузиаи, Динамис, Кириотетес. Там в нашите гърди са опорните точки на тяхната дейност. А когато отидем в нашата двигателна сфера, когато отидем в нашия двигателен организъм, там действат съществата на първата йерархия: Серафими, Херувими, Престоли.

В нашите крайници циркулират преобразените хранителни вещества, които ядем; минават там през един процес, който е един жив процес на горенето. Защото когато направим и една крачка, в нас се поражда едно живо горене. Онова, което е навън, също е и в нас. Ние се намираме във връзка с него. Като човек се намираме във връзка с най-нисшето чрез нашия организъм на крайниците и обмяната на веществата. Чрез нашия организъм на крайниците ние сме свързани с най-висшето. Чрез онова, което ни прониква духовно, ние сме свързани с първата йерархия, със Серафими, Херувими, Престоли.

Рис. 12

Сега възниква големият въпрос - този въпрос изглежда тривиално, когато го обличам в земни думи, но трябва да сторя това - въпросът: - Намирайки се между нас, с какво се занимават тези същества на трите редуващи се една след друга йерархии, с какво се занимават те? -

Третата йерархия, Ангели, Архангели и Архаи, се занимават с това, което има физическият организъм в главата, те се занимават с нашето мислене. Ако тази йерархия не би се занимавала с нашето мислене, с онова, което става с нашата глава, ние не бихме имали никакъв спомен в обикновения земен живот. Съществата на тази йерархия държат импулсите, които получаваме в нас с възприятията; те лежат в основата на дейността, която се изявява в нашето спомняне, в нашата памет. През земния живот те ни водят в първата област, която имаме като подсъзнателна, като несъзнателна област.

 Да преминем сега към съществата на втората йерархия, Ексузиаи, Динамис, Кириотетес. Ние срещаме тези същества в живота между смъртта и едно ново раждане, когато минем през вратата на смъртта. Там ние срещаме душите на умрелите хора, които са живели заедно с нас на Земята, но ние срещаме преди всичко съществата на тази втора йерархия; без съмнение също и съществата на третата йерархия, обаче по-важна е втората йерархия. Съвместно с тях през времето между смъртта и едно ново раждане ние работим над всичко онова, което сме чувствали в земния живот, което сме пренесли в нашия организъм. Заедно със съществата на тази втора йерархия ние разработваме следващия земен живот.

Когато стоим тук на Земята, ние имаме чувството, че духовните същества на божествения свят са над нас. Когато се намираме отвъд, в сферата между смъртта и едно ново раждане, ние имаме обратната представа. Ангелите, Архангелите и Архаите, които ни водят през земния живот по посочения начин, живеят след смъртта заедно с нас, така да се каже, на същото равнище; непосредствено под тях са съществата на втората йерархия. С тях ние работим върху формирането, върху образуването на нашата вътрешна карма. И това, което вчера ви казах относно кармата на здравето и болестта, ние изработваме заедно с тези същества на втората йерархия.

И когато погледнем още по-дълбоко във времето между смъртта и едно ново раждане, следователно когато погледнем, така да се каже, през съществата на втората йерархия, тогава откриваме долу съществата на първата йерархия, Серафими, Херувими, Престоли. Като земни човеци ние търсим най-висшите божества горе. Най-висшето божествено, което най-напред е достижимо за нас като човек между смъртта и едно ново раждане, ние го търсим най-дълбоко долу. И докато между смъртта и едно ново раждане със съществата на втората йерархия изработваме вътрешната карма, която след това се явява като отпечатък в здравето или в болестите на следващия земен живот, когато сме заети с тази работа, когато ние самите, заедно с другите човешки души работим над нашите тела, които след това ще се явят в следващия земен живот, долу съществата на първата йерархия развиват тяхната дейност по един особен начин. Ние виждаме, че по отношение на тяхната дейност, по отношение на една част, на една малка част от тяхната дейност те стоят вътре в една необходимост. Те трябва да изобразят - защото те са творците на земното, - онова, което човекът е формирал, което човек е развил в земния живот, но го изобразяват по един съвсем определен начин.

Представете си, как в земния живот човек извършва определени дела в своята воля, - а тя принадлежи на първата йерархия. Тези дела са добри или лоши, мъдри или глупави. Съществата от първата йерархия, Серафими, Херувими и Престоли, трябва да изработят насрещните образи в тяхната собствена сфера.

Виждате ли, мои мили приятели, ние живеем заедно едни с други. Дали това, което вършим помежду си, е добро или зло, за всяко добро, за всяко зло съществата на първата йерархия трябва да изработят насрещни образи. Всичко се преценява от първата йерархия, но също така се оформя и изгражда. И докато заедно с душите на умрелите и с втората йерархия ние работим върху вътрешната карма, между смъртта и едно ново раждане ние гледаме това, което Серафими, Херувими и Престоли са изживели при нашите земни дела.

Да, мои мили приятели, тук на Земята над нас като свод се издига синьото небе с неговите облачни образования, с блясъка на Слънцето и т. н., като свод се издига през нощта звездното небе. Между смъртта и едно ново раждане под нас се разпростира дейността на Серафими, Херувими и Престоли. И тези Серафими, Херувими и Престоли гледаме ние, както тук на Земята гледаме нагоре към облаците, към синьото небе, към осеяното със звезди небе. Ние виждаме под нас небето, образувано от дейността на Серафимите, Херувимите и Престолите. Но каква е тази дейност? Когато се намираме между смъртта и едно ново раждане, при Серафимите, Херувимите и Престолите ние наблюдаваме онази дейност, която като справедлива изравняща дейност се получава от нашите собствени земни дела, изживяни с други хора. Боговете трябва да упражняват изправящата, уравняващата дейност и ние гледаме тази дейност като наше небе, което сега е под нас. В делата на боговете ние гледаме последствията на нашите земни дела, гледаме дали нещо е добро или зло, мъдро или глупаво. Когато между смъртта и едно ново раждане гледаме надолу, ние се отнасяме към отраженията, към огледалните образи на нашите дела така, както тук на Земята се отнасяме към издигащото се над нас като свод небе. Ние носим нашата вътрешна карма в нашата вътрешна организация. Ние я донасяме на Земята като наши таланти, като наш гений, като наша глупост. Това, което боговете оформят там долу, което те трябва да изживеят вследствие на нашия земен живот, в следващия земен живот идвайки насреща, то ни пресреща като факти на нашата съдба. И ние можем да кажем: - Онова, което всъщност ние проспиваме, то ни довежда при нашия земен живот в нашата съдба. Но вътре в него живее онова, което съответните богове на първата йерархия трябваше да изживеят при себе си като последствие на нашите дела през времето, което прекарваме между смъртта и едно ново раждане.

Човек винаги чувства нужда да изрази такива неща в образи. Ние стоим някъде във физическия свят. Небето е покрито с облаци. Ние виждаме покритото небе. Скоро след това започва да вали дъжд. Това, което още се носеше над нас, скоро след това ние го виждаме в оросените полета, в оросените дървета. Когато с погледа на посветения от човешкия живот поглеждаме обратно във времето, което сме изминали, преди да слезем в земния живот, във времето, което сме прекарали между смъртта и последното раждане, там ние първо виждаме формирането на делата на боговете, последствията на нашите дела в последния ни земен живот; след това виждаме, как това духовно струи като дъжд и долу става наша съдба.

Дали срещам някой човек, който има значение за мен в земния ми живот, който определя съдбата ми, това, което става чрез срещата с този човек, боговете са го изживели като резултат на онова, което сме имали с този човек в един минал земен живот. Дали през време на моя земен живот съм бил поставен в една област която е важна за мен, дали съм бил поставен в една професия, която е важна за мен, всичко това, което ме сплотява като външна съдба, е изображение, копие на онова, което боговете на първата йерархия са изживели като следствие на моя минал земен живот през времето, когато аз самият съм се намирал между смъртта и едно ново раждане.

Ето виждате ли, когато мислим абстрактно, ние мислим: - Там са миналите земни съществувания, делата на миналите земни съществувания действат в настоящия живот; тогава те са били причината, сега са следствието. При това положение не можем много да си представим; ние нямаме нищо повече от думи, когато изказваме това. Обаче зад това, което описваме така като закон на кармата, стоят делата на боговете, изживяванията на боговете. И зад всичко това стои другото.

Когато ние хората пристъпваме към нашата съдба само според чувствата, ние гледаме в зависимост от нашето вероизповедание нагоре към боговете, или към някакво провидение и чувстваме, че протичането на нашия земен живот е зависимо от това. Обаче боговете, а именно онези, които ние признаваме като същества на първата йерархия, Серафими, Херувими и Престоли, те имат, така да се каже, едно обратно религиозно вероизповедание. Те чувстват тяхната необходимост при хората на Земята, чиито творци са те. Заблужденията и опасностите, в които хората изпадат, трябва да бъдат изправени от боговете. И това, което боговете отново приготвят за нас в по-късния живот като наша съдба, те предварително го изживяват.

Тези неща трябва отново да бъдат намерени чрез антропософията. Това е било открито за човечеството при едно не напълно развито съзнание на някогашното инстинктивно ясновидство. Древната мъдрост съдържаше такива неща в себе си. След това е останало само едно смътно чувство за тях. И в някои неща, които срещаме в духовния живот на човечеството, има още едно смътно чувство за това. Спомнете си само стиха на мистика Ангелиус Силезиус[1], който ще намерите цитиран също и в моите книги, и който изглежда като дързост за едно ограничено религиозно съзнание:

Аз знам, че без мен Бог не би могъл да живее нито миг,

Ако аз загина, той по неволя би трябвало да отдаде духа.

А Ангелус Силезиус е преминал към католицизма и като католик е изказвал такива сентенции. Той още е бил наясно, че боговете са зависими от света, както светът е зависим от боговете, че зависимостта е взаимна и че боговете трябва да насочват своя живот според живота на хората. Обаче божественият живот действа творчески, той се проявява в съдбата на хората. Чувствайки смътно, без да знае точното състояние на нещата, Ангелус Силезиус е казал:

Аз знам, че без мен Бог не би могъл да живее нито миг,

Ако аз загина, той по неволя би трябвало да отдаде духа.

Светът и божественото са зависими един от друг, те действат едно в друго.

Днес ние видяхме това действане едно в друго с примера на човешката съдба, на човешката карма. Аз трябваше да включа тези съзерцания в разглеждането на кармата.

* Когато известно време наблюдаваме даден предмет и след това затворим очи, пред вътрешния ни поглед се появява картина, свързана с понятието за наблюдавания предмет, което изплува от мисленето ни. Това е нашата представа в будното ни настоящо съзнание. Да се отличава възприятието от представата за него е много важно, защото смесването им е довело до много погрешни научни заключения, особено при Кант. Бел.кор..

[1] Ангелиус Силезиус (Йохан Шефлер), 1624-1677. Цитат от “Херувимски странник”, 1. книга, стих 8.