АНТРОПОСОФИЯТА И

 ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ

* * *

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Виена, 27.Септември 1923

Когато всред определени среди днес става дума за антропософия, покрай ред несполучливи определения, често се споменава и това, че антропософията е прекалено интелектуална, че тя прекалено много разчита на научното разбиране, и че твърде малко се съобразява с потребностите на човешката душа. Ето защо именно за този кратък лекционен цикъл, който за моя голяма радост ще изнеса пред Вас отново тук във Виена, аз избрах темата: “Антропософията и човешкото сърце”.

Наистина чрез интелектуалния подем на нашата цивилизация през последните три, четири столетия човешката душа беше донякъде изключена от общото познание. Днес хората не се уморяват все отново и отново да изтъкват, че човекът не би могъл да остане при трезвия, сух разум, но въпреки това, ако става дума за познанието, той трябва да разчита най-вече на този разум. От друга страна непрекъснато се изтъква, че най-после човешката душа трябва да влезе в своите права, само че тя никога не бива да бъде допускана до тези права. Хората непрекъснато ú оспорват правото да има каквото и да е отношение към мировите тайни; ограничават я само до това, което са личните мнения, до това, което зависи само от личните мнения на човека.

Днес ние искаме да поговорим – бих казал, под формата на един вид исторически спомен – за това, как в по-древните периоди от общочовешкото развитие тази човешка душа също имаше познавателни възможности, как в случаите, когато човекът искаше да се включи в самото мирово развитие, в Космоса, в хода на времето, пред човешката душа се разгръщаха могъщи, величествени образи, които му проясняваха смисъла на нещата. Общо взето, през епохите, когато човешката душа все още притежаваше познавателни  възможности, тези образи изграждаха най-съществената част от нейните светогледи. Те изобразяваха величествените, всеобхватни мирови закономерности и поставяха човека всред тези величествени, всеобхватни закономерности.

Днес аз бих искал – тъй като полагам основите за едно по-нататъшно разглеждане на човешката душа от антропософска гледна точка – да извикам пред Вашите души един от онези грандиозни, величествени образи,  които действуваха върху хората по начина, загатнат от мен току-що; един от онези образи, които преди всичко имат тази особеност, че дори и днес – по един нов начин, който ще обсъдим по-късно – те отново се приближават към хората. Днес аз бих искал да говоря пред Вас за образа, който всички Вие добре познавате, чието значение обаче от една страна постепенно избледня в човешкото съзнание, а от друга страна стана обект на различни недоразумения: образа на битката, на войната, която Михаил води с Дракона. Този образ все още вълнува много хора, но същинското, дълбокото му съдържание, както казах, или е избледняло, или е останало недоразбрано, във всеки случай то не оказва върху човешката душа онези въздействия, каквито имаше до 18. столетие. Днес ние просто не можем да си представим колко големи изменения са настъпили и каква голяма част от онова, което днешният така наречен “образован” човек смята за фантастични измислици, всъщност е изграждало самата основа на древните светогледи. Това важи с особена сила за образа, показващ битката на Михаил с Дракона. Когато днешният човек размишлява върху това, как се е развил на Земята, тогава той – следвайки своя материалистичен светоглед – стига до извода, че относително съвършените форми на човешкото тяло водят началото си от все по-далечни и подалечни физическо-животински предшественици. Фактически така стигаме до днешния човек, който е в състояние да изживява своята собствена същност по душевно-духовен начин, докато другите по-скоро материални създания, от които той произлиза, остават по-близо до чисто материалното съществуване. Изобщо хората приемат, че материята постепенно се развива до определено равнище, при което тя е в състояние да изживява по един или друг начин духовния свят. Но до сравнително неотдавна този възглед изобщо не съществуваше; нещата намираха своето обяснение по един напълно противоположен начин.

Когато през 18. столетие онези хора – а те не бяха малко – които все още не бяха заразени от материалистичното мислене, от материалистичния светоглед, отправяха душевния си поглед назад към далечното минало на човечеството, тогава те виждаха като свои предшественици не човешки същества, а като свои предшественици те виждаха такива Същества, които бяха по-духовни дори от самия човек. Техният поглед се спираше на такива Същества, чиято подчертана духовност все още не им позволяваше да притежават някакво физическо тяло, поне не и в онзи смисъл, който днешният човек влага в тази дума. Отправяйки поглед към далечното минало на човечеството, те съзираха такива Същества, чиито живот протичаше в една повисша, по-духовна степен, такива Същества, чието тяло, ако мога да се изразя така, беше изградено от много по-фина, от много по-духовна субстанция. В тази сфера, от която хората говореха, не се намираха същества от днешния човешки род; там пребиваваха по-висши Същества, чиито най-“груби” тела бяха етерните тела; те все още не разполагаха с физически тела и именно тези Същества представляваха, тъй да се каже, предшествениците на човека. Взирайки се назад, хората не откриваха също и така наречените по-висши животински видове, там те откриваха главно онези животни, чиито днешни наследници имаме в лицето на някои морски животни, чиито тела наподобяват желатин. Ето приблизително как изглеждаше в зората на Земното развитие животинското царство, стоящо под човека; а над него се намираше друго царство, чиито представители, както казах, имаха за своя най-“груба” съставна част именно етерното тяло. Всичко, което изброяваме в смисъла на моята “Тайна наука” като Същества на висшите Йерархии, и които в известен смисъл предхождат появата на човека, съществува и днес, но в по-различна форма.

В тогавашната си форма тези Същества – Ангелои, Архангелои, Архаи – не познаваха свободата в онзи смисъл на тази дума, какъвто влагаме в нея, когато говорим за свобода при човека. Волята на тези Същества не беше изживявана от тях, така сякаш те биха могли да имат онова своеобразно чувство, което ние изразяваме с думите: Ето, ние съзнателно се стремим към това или онова!

Тези Същества не се стремяха съзнателно към нещо, което те биха могли да поискат; те искаха това, което се изливаше в тях като божествена воля. Тези  Същества упражняваха своята воля изцяло в рамките на божествената воля. Божествените Същества, които стояха или стоят над тях и които чрез взаимните си отношения олицетворяваха божествения миров ред,  “упражняваха” волята си чрез по-низшите Духове на Архангелои и Ангелои, тъй че тези по-низши Духове направо “упражняваха” воля изцяло в онази посока, която се определяше именно от стоящата над тях божествено-духовна воля. Идейният свят на древното човечество беше такъв, че то си казваше: В старите времена изобщо не е настъпвал този момент, в който е можело да се развият такива Същества, в чието съзнание да живее усещането за свобода.

Според  замисъла  на  божествено-духовния миров план този момент беше отложен за една по-късна епоха. Едва тогава, бих казал, част от Духовете, заключени в божествената воля щяха да стигнат до проявление на собствената си, свободна воля. Тази част от Духовете щеше да стигне до своята собствена, свободна воля в подходящото време от мировото развитие.

Днес аз не искам да се впускам в такива описания каквито са оправдани от антропософска гледна точка – за тях ще говорим през следващите дни – но искам да опиша представите, всред които живееха най-просветените Духове до 18. столетие. Аз искам да ги опиша исторически, понеже само поради това, че те застават пред душите ни в своя исторически облик, ние можем да стигнем до един нов възглед за тях, доколкото тези представи могат да бъдат обновени и представени в друга форма.

И тогава – тъй си казваха въпросните хора – изпод тези Духове, чиято космическа съдба всъщност се свеждаше до това да бъдат заключени във волята на божествените Духове, се надигна определен брой от такива Същества, които, тъй да се каже, искаха да освободят своята воля от божествената воля, да еманципират своята воля от божествената воля. В своето свръхчовешко високомерие тези Същества се извисяваха нагоре към свободата на своята воля, още преди да е настъпила епохата, в която можеше да узрее свободата. И като най-забележително от тези Същества, като предводител на тези Същества беше смятано онова, което после беше облечено в образа на Дракона, с когото воюва Михаил, онзи Михаил, който остана горе в царството на онези Духове, които и занапред искаха да упражняват своята воля според божествено-духовната воля, стояща над тях.

Оставайки в божествено-духовната воля Михаил породи у себе си един импулс, според който той трябваше да предприема правилните действия заедно с онова Същество, което, ако може да се изразя така, преждевременно посегна към свободата. Защото Съществата от Йерархията на Архангелои, Ангелои, Архаи просто не съответствуваха на едно такова Същество, което би могло да разполага със свободна воля, независеща от Боговете. Ето защо едва по-късно в хода на мировото развитие трябваше да възникне една друга форма, именно човешката форма. Обаче всичко това трябваше да бъде осъществено в една епоха, чиито взаимодействия с Космоса все още не позволяваха появата на човешката форма; появата на висшите животински форми също не беше възможна; можеха да съществуват само онези низши животински форми, за които споменах преди малко. Ето как се стигна до възникването на една форма, изпълнена с космически противоречия, с космическа съпротива. В нея тъй да се каже, трябваше да се излее неподчиняващият се Дух. Тя не можеше да бъде някоя от онези животински форми, които възникнаха едва по-късно, не можеше да бъде също и някоя от обичайните за тогавашната епоха животински форми, съставени от по-мека материя. Тя можеше да бъде само една такава  животинска форма, която се отклонява от възможните животински форми, населяващи физическия свят, но въпреки това – като израз на едно космическо противоречие – тя трябваше да съдържа някакви животински черти. И формата, която можеше да бъде създадена единствено и само от тогавашните възможности, ние имаме именно в образа на Дракона. Естествено, когато по-късно тя беше художествено пресъздавана или възпроизвеждана, хората я виждаха по различен начин; тя беше изобразявана малко или много сполучливо, респективно несполучливо, според това, доколко онзи, който се заемаше с това имаше вътрешния, имагинативен поглед върху тогавашните възможности за едно Същество, което трябваше да развие своята собствена воля. Обаче във всеки случай всред формите, които можеха да населяват физическия свят, включващи всички животински видове и човека, такава форма липсва. Тя трябваше да остане горе в свръхсетивния свят. Обаче една такава свръхсетивна форма не можеше да принадлежи към царството, обитавано от Съществата на висшите Йерархии, Архангелои, Ангелои и т.н., тя трябваше, бих казал, да бъде смъкната под онези форми, които изобщо можеха да възникнат в хода на физическото развитие. Тъкмо в това се състои свалянето на Дракона от Небето върху Земята. То е дело на Михаил и то означава, че тъй да се каже, тази форма прие един облик, който е свръхживотински, свръхсетивен, като в същото време тя не можеше да остане в свръхсетивния свят, понеже въпреки че е свръхсетивна, тя влиза в противоречие със свръхсетивния свят, където се опита да внесе своето неподчинение. Ето защо тази форма беше отпратена към физическия свят, но по същество тя остана свръхфизическа, свръхсетивна. Оттогава тя продължи да живее в царството, в което се намират минералите, растенията, животните; тя продължи да живее във всичко онова, което възникна като планетарно тяло на Земята. Обаче тя не живееше по такъв начин, че да може да бъде виждана от човешките очи, тъй както те виждат обикновените животни. Но когато душевното око погледне нагоре в онези светове, които – тъй да се каже – бяха предвидени в по-висшия миров план, тогава в своите имагинации то различава Съществата на висшите Йерархии. Когато човешкото физическо око разглежда физическия свят, то вижда това, което е възникнало в различните природни царства, включително и нагоре до физическо-сетивната човешка форма. Но когато душевното око поглежда физическата природа, там то вижда онзи съпротивляващ се образ на големия противник, който е от животинско естество и все пак не е животински, който живее във видимия свят и все пак е невидим: то вижда образа на Дракона. В цялото възникване на Дракона древните хора виждаха не друго, а делото на Михаил; Драконът застина в онази форма, която имаше своите съответствия в духовния свят.

И ето че сега възникна Земята, а със Земята и човекът, и човекът трябваше да възникне по такъв начин, че да бъде едно двойнствено същество. С една част от своята същност, със своята душевнодуховна част той навлизаше в това, което наричаме небесен, свръхсетивен свят; с другата част на своята същност, с физическо-етерната част, той по необходимост принадлежеше на онази природа, която възникна като Земна природа, като едно ново небесно тяло, и по-точно онова небесно тяло, където беше изпратен  Духа-отцепник, големия противник на човека. Да, тъкмо там трябваше да възникне човекът. Той беше това същество, което според първоначалния замисъл, лежащ в основата на всичко, принадлежеше на този свят. Човекът принадлежеше на Земята. Драконът не принадлежеше на Земята, но беше изпратен на Земята.

И помислете сега: появявайки се на Земята в хода на еволюцията, какво завари човекът на тази Земя? Той завари външния природен свят, произлязал от предишните природни царства, които по-късно кулминираха в сегашното минерално царство, в нашето растително царство, в нашето животинско царство. Ето какво завари той. Или с други думи, той завари това, което ние сме свикнали да наричаме природен свят, намиращ се извън човека. И какво представляваше тази “извънчовешка природа”?

Тя представляваше продължението, а и днес още е продължението на онова, което най-висшите съзидателни сили имаха като дългосрочен план за развитието на света. Но когато изживява тази природа в душата си, когато се вглежда във външната природа, човекът може да съзерцава, примерно, минералите заедно с всичко онова, което е свързано с минералния свят, може да се взира в чудните кристални форми, в планините, в облаците и в другите форми, но взирайки се във външната природа, фактически той се взира в нейното умъртвено тяло, в нейната безжизненост. Той се взира в нея така като че ли някогашният божествен свят се е оттеглил извън себе си, също както човешкият труп – разбира се в по-друг смисъл – след смъртта се оттегля от живия човек. Ето защо в известен смисъл човекът може да разглежда природата като един труп на божествения свят, като труп на една по-висока степен, възникващ в условията на минералното царство, като нещо, в чиито очертания и форми се оглежда първоначалния жив, но безформен божествен свят. Също и в това, което по-късно прерасна в по-висшите природни царства хората виждат по-нататъшното отражение на онова, което първоначално съществуваше като един безформен духовен свят. Ето как човекът може да обхваща с поглед цялата природа и да усеща как тази извънчовешка природа е едно земно отражение на божествения свят.

И в последна сметка тъкмо това е, което природата дава на човека. Достатъчно наивен и освободен от спекулации, човекът трябва да поглежда към едно или друго природно царство по такъв начин, че да изпитва радост, симпатия, дори вътрешен ентусиазъм, вътрешно ликуване спрямо природни форми, спрямо покълващия и цъфтящ растителен свят. И по отношение на всичко това, което не може да си обясни напълно, по отношение на ентусиазма и ликуването, на заливащата го радост от природата, с която е толкова интимно свързан, човекът може да си каже, макар и думите да звучат едва доловимо в душата му: Боговете изтръгнаха от себе си целия този свят като свое отражение, същите Богове, от които идва моята собствена душа, същите Богове, от чиито обиталища съм излязъл и аз, за да поема по един друг път. – И всъщност цялото вътрешно ликуване пред света на природата, цялата радост от природата, цялото ощастливяващо усещане, което се надига у нас, когато живо и непосредствено изживяваме природната свежест, всичко това идва от дълбокото родство, което човешката душа изпитва към онова, което е разлято навън в природата като отражение на духовния свят.

Обаче човекът е така поставен в своето развитие, че той буквално приема природата в себе си, приема я с храната, приема я чрез дишането, приема я – макар и по един по-духовен начин – чрез своите сетивни възприятия. Да, човекът приема външната природа в себе си по три начина: като се храни, като диша въздуха, и чрез сетивните възприятия. Изобщо той е едно двойнствено същество. С духовно-душевната си същност той е сроден със Съществата на висшите Йерархии, но другата си същност той трябва да изгражда от това, което се съдържа във външната природа. Това съдържание той приема вътре в себе си. И приемайки го в себе си като хранителни средства, като въздух, като сетивни възприятия, то продължава в човека онези процеси, които се разиграват във външната природа. Те продължават да живеят в човека като инстинкти, като влечения, като животинска радост, като цялата онази анималистична природа, която се надига от дълбините на човешката природа.

Нека да разгледаме тези неща както трябва. Във външния свят ние виждаме чудно оформени кристали, минерални масиви и съставените от тях огромни планини, както и фино разтворените минерали във водата, там виждаме и по-сложно изградения свят на растенията, там виждаме различните животински видове, както и физическата форма на самия човек. Но всичко това, което живее там навън, е отражение на божествения свят и с наивната си и чудна невинност застава пред човешката душа, защото то не е нищо друго, освен едно чисто отражение на божествения свят. Само че отражението трябва да бъде правилно разбирано. Засега със своя интелект човекът не е в състояние да го разбере; той може да го разбере, както ще чуем в следващите лекции, именно със своята душа. И когато съумяваше правилно да го разбира със своята душа – а в предишните епохи, за които говоря, той можеше да го разбира със своята душа – тогава човекът се убеждаваше, че наистина е изправен пред отражението на божествения свят. Но сега той просто наблюдава какво живее навън в природата, в солите, в растенията, в животните, които после поглъща навътре в своето тяло, наблюдава невинно покълващата зеленина и невинните анималистични влечения в животинския свят.

Ето какво беше основното усещане, с което все още живееха много от хората на 18. столетие. Те все още ясно долавяха разликата между външната природа и онази природа, която беше погълната, вдишана и сетивно възприета от човека. Те ясно долавяха разликата между невинната, външна природа и надигащата се отвътре човешка сетивност. И тази разлика, която с чудната си и жива непосредственост заставаше пред много от хората на 18. столетие, която те описваха за себе си и на своите ученици, тази разлика между природата и човека, това взаимно проникване между природата и човека е представено в образа на битката между Михаил и Дракона.

Поглеждайки към тази противоположност между елементарната невинност на външната природа и обременената с вина човешка природа и към това как тази противоположност все още беше жива пред душевния поглед на човека от 18. столетие, сега ние трябва да си припомним и Дракона, който Михаил е свалил в този природен свят, понеже го намира за недостоен да остане в духовния свят. Никъде в света на минералите, в света на растенията, дори и в света на животните, никъде там Драконът, чиито образ противоречи на природата, не може да намери подходящата за него форма. И той приема онази форма, смятаната от нас за толкова фантастична “драконова” форма, която всъщност остава в свръхсетивния свят. Ние не можем да я намерим в един минерал, не можем да я намерим в едно растение, не можем да я намерим в едно животно, не можем също да я намерим в едно физическо човешко тяло. Обаче тази форма имаме в това, което днес идва от невинната външна природа и под формата на вина оживява в човешкото физическо тяло, разтърсвано от могъщите вълни на влеченията и нагоните. Ето защо до 18. столетие все още много хора си казваха: Да, старата Змия, Драконът е захвърлен от Небето към Земята.

Първоначално за него нямаше подходящо място. Но после той намери своето укрепление в самия човек; и така, сега той е окопан в човешката природа.

Ето как в онези времена величественият образ на Михаил и Дракона съдържаше в себе си и част от познанието за човека. И ако искаме да посочим нещо, което през 18. столетие би съответствувало на антропософията, ние би трябвало да говорим за това, как в човека – доколкото той приема в себе си външната природа чрез храната, дишането и сетивните възприятия – се подготвяха укрепленията на Дракона. Драконът живее не другаде, а в човешката природа. И аз бих добавил: Всичко това живееше толкова непосредствено в душите на хората от 18. столетие, че те съвсем лесно биха могли да си представят следното: Ако, примерно, тези хора от 18. столетие, притежаващи някаква ясновидска дарба, биха били изпратени на едно чуждо небесно тяло, за да опишат как изглежда Земята, погледната оттам, те щяха да потвърдят, че всичко онова, което живее в минералния, в растителния свят и в животинския свят, накратко, в извънчовешкия свят, е освободено от Дракона; напротив, нещата биха изглеждали така, сякаш Драконът е погълнат от анималистичната природа на човека, превръщайки се в едно Земно същество.

Но ситуацията за хората от 18. столетие се промени в сравнение със ситуацията от предисторическата епоха, когато човекът още не съществуваше. В предисторическата епоха битката на Михаил с Дракона трябваше, бих казал, да се разположи в обективния външен свят. Обаче сега Драконът не може да бъде намерен никъде във външния свят. И къде се намира сега Драконът, къде да го търсим? Навсякъде, където има хора на Земята! Там се намира Драконът. Следователно, ако Михаил искаше да продължи своята мисия, започната през предисторическата епоха именно там, в обективния природен свят, където той победи Дракона или мировия Звяр във външната природа, сега той трябваше да пренасочи своята битка в дълбините на самата човешка природа. Да, битката на Михаил беше изместена във вътрешния свят на човека и този процес беше започнал от дълбока древност, за да продължи до 18. столетие. И тези, които говореха така, добре знаеха, че във вътрешния свят на човека е изместено едно събитие, което по-рано се разиграваше в Космоса. И те казваха приблизително следното: Погледнете към древните времена и си представете, че тогава Михаил изгони Дракона от Небето и го свали на Земята, едно събитие, което се разигра в извънчовешките светове. А погледнете сега към новото време. Замислете се как човекът се появи на Земята и как започна да приема в себе си външната природа, да я преобразява, тъй че именно тя да може да приюти Дракона. По този начин битката на Михаил с Дракона беше изместена на Земята.

Този обрат в мисленето на хората не беше белязан с онази абстрактност, която е толкова присъща на нашите съвременници. Днес хората предпочитат да се изразяват с възможно най-простите и кратки изречения. Те казват: Да, по-рано хората са си представяли битката на Михаил и Дракона във външния свят. В хода на еволюцията човечеството се затваря в себе си и битието на Михаил се премества в човешката душа.

Едва ли са за завиждане тези хора, които продължават да живеят в подобни абстракции; очевидно тяхното мислене е останало незасегнато от хода на мировата еволюция. Излиза така, че външната космическа битка на Михаил с Дракона е изместена навътре в човешката природата, понеже само там Драконът можеше да намери своето място. Но всъщност основното в събитията, свързани с Михаил, е че те позволяват зараждането на човешката свобода, защото ако битката с Дракона беше продължавана по стария начин, човекът щеше да се превърне в един вид автомат. След като битката беше пренесена във вътрешния свят на човека, тя започна да бъде абстрактно третирана като една битка между висшата и низшата човешка природа.

Обаче за човешкото съзнание тя можеше да приеме само тази форма, която да поведе хората нагоре към образа на Михаил в свръхсетивните светове. И дори до 18. столетие съществуваха многобройни указания за онези, които искаха да се издигнат до сферата на Михаил, за да могат с Михаиловата сила да победят Дракона, скрит в тяхната собствена анималистична природа.

Един такъв човек, който би могъл да прониква навътре в духовния живот на 18. столетие, вероятно щеше да стигне до следното художествено изображение. Външно погледнато неговата рисунка би показала човешката фигура там в долната анималистична част на Дракона, като увита около себе си. Обаче зад човека – тъй като човекът вижда в духовния свят с тилната част на главата си – би се извисявал космическият образ на Михаил, сияен и могъщ, но сдържащ своето космическо величие, отразяващ своята космическа същност във вътрешния свят на по-висшата човешка природа, тъй че в своето собствено етерно тяло човекът би предлагал едно етерно отражение на космическия образ на Михаил. И тогава в тази човешка глава би била видима, отправяйки въздействията си надолу към сърцето, силата на Михаил, смазваща Дракона, тъй че сега неговата кръв се отправя от сърцето към крайниците на човека. Ето какъв беше образът, който все още много хора на 18. столетие носеха в себе си и който показваше вътрешната човешка битка на Михаил с Дракона. Да, за онази епоха този образ напомняше на хората как с помощта на горните сили могат да бъдат сразени долните сили, и как човекът се нуждае от Михаиловата сила за да поддържа своя собствен живот.

Човешкият разум разглежда Кант-Лапласовата теория, разглежда Кант-Лапласовата първична мъглявина, може би една спирална мъглявина, после допуска как от нея се обособяват отделните планети, а в средата се появява Слънцето; на една от планетите постепенно възникват природните царства, възниква също и човекът. И ако надникне в далечното бъдеще, разумът може да предположи как всичко това отново ще изчезне от голямото гробище на природата. Разумът не може да си представи нещата по друг начин. Ето защо, тъй като на разума все повече и повече се признаваше единствената водеща сила в човешкото познание, постепенно човечеството усвои онзи  мироглед, който днес преобладава всред по-голямата част от света. Обаче при всички онези хора, за които споменах току що, продължаваше да е в сила, бих казал, окото на душата. В своя разум човекът може да се изолира от света, понеже всеки си има своята собствена глава и вътре в нея – своите собствени мисли. Но в своята душа той не може да постъпи по този начин, тъй като душата е свързана не с главата, а с целия ритмичен организъм на човека. Въздухът, който сега е вътре в мен, до преди малко не се намираше в мен, а беше част от всеобщия въздух, и след като го издишам, той отново ще се присъедини към всеобщия въздух. Само главата изолира човека от света, само главата го прави отшелник на Земята. Спрямо това, човекът остава неизолиран единствено чрез своите органи; там той принадлежи на всеобщия Космос, там той е само част от Космоса. Обаче душата все повече и повече ставаше невиждаща, виждаща стана само главата. Но главата развива само интелектуалността и тъкмо тя изолира човека от света. Да, докато човекът все още виждаше с душата, там в Космоса той виждаше не абстрактни мисли, които тълкуваха и обясняваха космическите събития, но там той все още виждаше много на брой грандиозни образи като например образа, показващ битката на Михаил с Дракона. В своята собствена природа, в своето собствено същество човекът виждаше как живее нещо, което – тъй както го описах днес – сякаш е образувано от самия Космос. Той виждаше как в човека, в антропоса оживява вътрешната Михаилова битка, произлизаща от външната Михаилова битка в Космоса. Да, там той виждаше как антропософията възниква от космософията.

И така, навсякъде където се докосваме до по-древните мирогледи, ние се усещаме от една страна освободени от абстрактните мисли, които ни правят студени и трезви, които ни карат да зъзнем от тяхната интелектуалност, но от друга страна – приближени до един от онези грандиозни образи, какъвто е образа на Михаил в битката му с Дракона, онзи Михаил, който сваля Дракона на Земята, където после, бих казал, Драконът използва човека, за да изгради в него своята крепост. Едва тогава, както вече описах, Михаил побеждава Дракона там, в неговата човешка крепост. В този образ, който скицирах пред душите ви, Михаил космически е застанал зад човека. В човека живее едно етерно отражение на Михаил, и тъкмо то води същинската битка в човека, благодарение на която човекът постепенно може да се издигне до свободата, защото не Михаил води битката, а човешката преданост и възникващото чрез нея отражение на Михаил. В космическия Михаил все още живее онова Същество, към което човекът може да отправи своя взор и което навремето беше започнало първоначалната космическа битка на Михаил с Дракона.

И наистина, тези събития не се разиграват само на Земята. Събитията, които се разиграват на Земята – общо взето остават неразбираеми за човека, ако той не ги схваща като отражения на истинските събития, разиграващи се в свръхсетивния свят, ако той не вижда причините за тях именно в свръхсетивния свят. Малко преди нашата епоха, в свръхсетивното царство вече беше извършено едно Михаилово действие, онова Михаилово действие, което аз бих могъл да охарактеризирам приблизително по следния начин. При това ще се наложи да прибегна до един стил на изразяване, който днес бива осмиван като “антропософски”, но как бих могъл да опиша тези неща, след като трябва да си служа с човешки думи за да говоря за неща, които се разиграват в свръхсетивния свят.

Времената, когато Михаил свали Дракона долу на Земята, предшествуват появата на човека. Обаче после човекът стъпи на Земята и настъпи това, което аз вече описах: все повече и повече се засилваше вътрешната човешка битка на Михаил с Дракона. И тъкмо в края на 19. столетие Михаил можеше да каже: Ето, сега образът в човека се сгъстява до такава степен, че вътрешно – поне като чувство – човекът може да долови, как в душата си той се приближава до Победителя на Дракона.

Последната третина от 19. столетие наистина е изключително важна за еволюцията на човечеството. В предишните епохи човекът носеше в себе си един неясен образ на Михаил; сега този образ започна да приема все по-плътни очертания. Следователно, през последната третина на 19. столетие стана ясно: В предишните епохи силен беше невидимия, свръхсетивен Дракон, който действуваше в нагоните и в инстинктите, в желанията и в животинските наслади на човека; за обикновеното съзнание той остава неразпознат и продължава да работи в животинската природа на човека. Да, там живее той, там изживява себе си; там той пробожда човека, в стремежа си неусетно да го превърне в едно човешко, в едно подчовешко същество; там той живее във всичко онова, което иска да принизи човека. Тогава нещата стояха така, че Михаил винаги сам се намесваше в човешката природа, за да предотвратява нейното израждане. Обаче през последната третина на 19. столетие Михаиловия образ в човека стана толкова силен, тъй че – бих казал – само от добрата воля на човека зависеше дали той, отправяйки чувствата си нагоре, съзнателно може да се издигне до Михаиловия образ, като сега от една страна образът на Дракона му се представя като едно неясно чувствено изживяване, но от друга страна в духовния му взор, дори и в обикновеното съзнание, изтъканият от светлина образ на Михаил вече може да застане пред неговото душевно око. Сега в чувствата си човекът усеща: Тук в мен действува Драконовата сила, която иска да ме повлече надолу; аз не я виждам, но я чувствувам като нещо, което иска да ме смъкне под моето равнище. Обаче с духовния си взор аз виждам светещия Ангел, чиято космическа задача винаги се е състояла в това, да победи Дракона. Аз съсредоточавам душевните си сили върху този светлинен образ и оставям неговата светлина да прониква в душата ми. – И тогава преливащата от светлина и топлина човешка душа ще може да носи в себе си Михаиловата сила, и воден от свободното си решение, човекът ще бъде в състояние – чрез своята свързаност с Михаил – да срази Драконовата сила в своята подчовешка природа.

И ако достатъчно голям брой хора биха проявили добрата воля да превръщат една такава представа в религиозна сила и да я влагат в душите си, тогава ние нямаше да се сблъскваме с онези болни идеи, с които под формата на реформаторство нашето съвремие ни залива отвсякъде; тогава ние щяхме да разполагаме с една сила, с чиято помощ отново да разбираме целия човек, тъй като тази сила може да се породи в живата човешка душа, във всяка жива човешка душа, която в мига, когато тя действително оживява, веднага изгражда и една жива връзка с целия Космос. И тогава озаряващите мисли на Михаил биха се превърнали в първите предвестници на повторното завръщане на човека в свръхсетивния свят. Човешкото познание би се задълбочило в религиозен трепет. И по този начин човекът би се оказал подготвен за годишните празници, чието разбиране едва тлееше в него от древността, подготвен да посрещне с пълно съзнание също и онзи празник, който годишният календар е поставил в края на Септември, в началото на есента: Празникът на Михаил.

Ако ние съумеем да извикаме в душите си един такъв жив образ, този празник отново ще се изпълни с дълбок смисъл. И ако сме в състояние да го изживяваме непосредствено и живо, и като по инстинкт да го превръщаме в един от социалните импулси на нашето съвремие, този Михаилов празник – понеже тук импулсите идват непосредствено от духовния свят – бихме могли да разглеждаме като апотеоз, като същинския праизвор на онези импулси, от които се нуждаем, ако към празното говорене за идеали искаме да прибавим нещо, което идва не от човешките глави, а е произнесено направо от Космоса. И ако тогава листата на дърветата окапват, а плодовете узряват, ако външната природа ни изпраща първия студен полъх, подготвяйки се за зимния сън, тогава – също както свързваме Великденския празник с пищната пролет – ние бихме могли да почувствуваме не залеза, а изгрева на духовното начало, с което човекът трябва да се свърже. И тогава, като граждани на Космоса, ние бихме могли да внесем в живота такива импулси, които – понеже те няма да са някакви абстрактни мисли, оставащи бездейни, както бездейни са и всички абстрактни импулси – веднага ще покажат своята плодотворност. Животът отново ще получи душевен смисъл едва тогава, когато ние съумеем да внесем в душите си такива импулси, които идват направо от Космоса. Но върху това аз ще продължа да говоря в следващата лекция.