СЕДМА КОНФЕРЕНЦИЯ

Дорнах, 9 август 1922 г.

Писателят, за когото говорих тук последният път, трябваше, всъщност, да даде извънредно много на мисълта на тези, които се считат членове на Антропософското Движение. Защото ние виждаме в Освалд Шпенглер една личност, която овладява една изключително голяма част от научната област, която може днес да се овладее. Можем да стигнем до там да кажем, че Шпенглер овладява съвсем различни мисли, станали, по време на последните векове благото, собствено на цивилизованото човечество. Той може наистина да бъде считан като човек, асимилирал много науки или най-малко мисли, извлечени от науките.

Комбинациите от мисли, които, той прави са често смайващи. Той е в най-висока степен това, което в Централна Европа се нарича духовен човек не във Франция а, в Централна Европа. За западния възглед, френския, за това, което е един духовен човек, мислите на Освалд Шпенглер са наистина, твърде тежки и твърде компактни. Но, както вече казах, той може да мине в смисъла на Централна Европа, съвсем за духовен човек. Не би могло да се каже да него по никакъв начин, че е един елегантен мислител, в най-добрия смисъл на думата, защото облеклото на неговите мисли има, въпреки духовния му характер, нещо ужасно педантично. На много места, може да се види филистерско око да поглежда нахално през дупките на мрежата на изтъканите от този духовен човек изрази. Но във всички случаи, в самите мисли има нещо грубо.

Накратко, по-скоро там са, би могло да се каже, естетическите обсъждания на тези мисли. Но важното е, че пред нас се намира една личност, която има, в действителност мисли и даже твърде съответни на днешното време мисли, но който всъщност не постига никога цялостност на мисълта. Защото Освалд Шпенглер обсъжда като определящо от случващото се действително в света не това, което идва от мисълта, а счита за определящи най-инстинктивните импулси на живота. Така че, при него мисълта се носи, всъщност, винаги над живота, като един лукс, би могло да се каже, така че, при него мислителите са вид хора, които разсъждават върху живота; но нищо от това, което е включено в техните разсъждения, не може да се разпространи в живота. Животът е всъщност вече там, когато мислителите идват, за да се сдобият със своите мисли за живота.

И това е точно така, че трябва да се каже: във времето от световната история в което един мислител овладява своеобразната форма на мислите на актуалното време, с определена универсалност, в това същото време този мислител изпитва, всъщност, мислите като стерилни, като безплодни. Той се обръща към нещо различно от тези безплодни мисли; той се обръща към това, което кипи в инстинктивния живот и вижда настоящата цивилизация от гледна точка, която се открива за него от този начин.

Неговият начин на виждане го кара да каже, че това, което тази настояща цивилизация е произвела е навсякъде на пътя на залеза. Според него, човек може само да се надява, че един ден ще изскочи, този път, от това, което Шпенглер нарича "кръвта", нещо инстинктивно, което не участва в нищо, което е настояща цивилизация и слага на мястото една обширна власт,извлечена от самия инстинкт.

Освалд Шпенглер вижда, че хората на модерната цивилизация са станали прогресивно роби на живота на машината. Но той не вижда, че в недрата на този живот на машината, на техниката най-общо, тъй като той е празен, в основата си, по отношение на духовното, именно, чрез реакция може да дойде опитността на човешката свобода. Но той няма за това ни най-малка идея. И защо той няма ни най-малка идея за това?

Е, добре, виждате ли, посочих последния път, наистина, по малко шеговит начин, че Шпенглер казва, как то се знае, че държавният човек, практичният човек, търговецът и т.н., всички те действат, изхождайки от импулси, различни от тези, които могат да бъдат постигнати в мисълта. Аз казах, шеговито: Освалд Шпенглер изглежда никога не е наблюдавал, че съществуват също изповедници и други връзки от този вид. Освалд Шпенглер не е наблюдавал, също, сериозно друго още нещо, при което връзката, която човек има с един изповедник представлява в световната история само едни допълнителен процес на упадък.

Когато се изкачваме в историята на човечеството, навсякъде намираме, че така наречените действени хора, хората които имат да вършат нещо външно в света, се обръщат или, в по-късните времена, към оракули, или, в по-предишни епохи, към това, което може да се познае в Мистериите, като препоръчителни указания на Боговете. Достатъчно е да се разгледа цивилизацията на древния Египет: там, тези, които изуча ват в Мистериите препоръчителните указания на духовния свят, предаваха това, което намираха относно един духовен свят на тези които имаха желанието и задачата да станат действащи хора. Така че, когато човек изкачва хода на еволюцията на човечеството, открива че импулсите, които се изливат върху земните действия, бяха черпени от духовния свят и не идваха от кръвта защото цялата тази теория за кръвта е, всъщност, както мистична, така и мрачна колкото е възможно не идваха значи, от един тънък долен слой, какъвто беше кръвта.

В определен смисъл, така наречените действащи хора, бяха тогава именно инструментите, които реализираха великите духовни творения, чиято ориентация беше позната в недрата на духовните търсения на Мистериите. И, наистина, виждаме Мистериите да дават отзвук дълго време навсякъде в гръцката история, в римската история; но ги виждаме също да играят напълно роля по време на първите времена на Средновековието.

Привлякох вниманието ви върху факта, че се разбира, например, легендата за Лоенгрин, наистина, само ако човек може да изкачи от външния физически свят до замъка на Граала от първите времена, или, по-скоро, времената от средата на Средновековието.

Значи, да вярваш, като Освалд Шпенглер, че събитията от световната история са по някакъв начин произлезли от кръвта, и че това, което влиза в човека чрез мисълта не играе никаква роля в хода на тези събития, това означава, че се заблуждаваш тотално.

Когато се изкачваме в древните времена, намираме, наистина, че хората са в широк смисъл зависими от изследването на духовния свят, когато искат да направят нещо. Тогава трябва да се изучат намеренията на Боговете, ако е позволено едно такова изразяване. И това отношение на зависимост от Боговете, което установяваме, предизвикваше едно такова състояние на хората в древните времена, че те не бяха свободни. Мислите на хората имаха изцяло една такава ориентация, че те бяха, така да се каже, третирани като приемници, в които Боговете изливаха своите субстанции, духовните субстанции, под влиянието на които хората действаха.

За да могат хората да станат свободни, трябваше това изливане на субстанции в мислите на хората от страна на Боговете да се прекъсне. От този факт, човешките мисли станаха малко по малко образи. Древните мисли на човечеството бяха много, много повече реалности. И това, което Освалд Шпенглер придава на кръвта, са именно реалностите, които се намираха в мислите на някогашното човечество, тези субстанции, които действаха още по време на цялото Средновековие, минавайки през хората.

После дойде модерната епоха. Мислите на хората изгубиха своето божествено съдържание, субстанционално. Мислите на хората станаха чисто абстрактни образи, образи на мисълта. Но самите те не са настоятел ни и принудителни. Само живеейки в такива образи на мисълта, човекът може да стане свободен.

Обаче, по време на последните векове и чак до ХХ век, човекът не намери изобщо, в самия себе си, друго нещо, освен органичната основа, способна да формира образите на мисълта от този вид. Такова беше възпитанието на човечеството в свобода. Човекът нямаше атавистични имагинации или инспирации, както беше в древните времена. Той имаше само образи на мисълта. В тези образи на мисълта, той можеше да стане все повече и повече свободен, защото образите не могат да бъдат принудителни. Когато някой има морални импулси под формата на образи, тези морални импулси не са вече принудителни, каквито бяха, когато бяха в древната субстанция на мисълта. Всъщност, те действаха тогава върху човека като естествени сили. Модерните образи на мисълта не действат вече като естествени сили. За да имат съдържание трябваше да се изпълнят, от една страна, от това, което естествената наука знае чрез простото наблюдение на сетивното. Ето защо, имахме една наука на сетивното наблюдение, която изпълваше мислите отвън; но те приемаха малко по малко да се оставят да бъдат изпълнени отвътре. Така че, когато хората искаха още просто мисли, изпълнени от нещо, те трябваше да прибягват до древните традиции, какъвто беше случаят, или в религиозните изповядвания, станали традиционни, или в тайните общества от различно естество, и станали традиционни, като имаше разцъфтяващи от тях по цялата Земя. Голямата маса от хора се събра в най-различните религиозни изповядвания, където се излагаше на тези хора нещо, чието съдържание беше извлечено от най-древните епохи, където беше дадено още, именно едно съдържание на мислите. Или тогава се разгръщаше под форма на култ или друга някаква в тайни общества това, което произлизаше именно от древни времена чрез традицията. Мислите изпълваха отвън от едно сетивно съдържание на наблюдението. Отвътре, те бяха изпълнени от импулси от миналото, станали догматични и традиционни.

Всъщност, беше абсолютно необходимо да протичат така нещата от ХVІ век чак до последната трета на ХІХ век, защото в работните отношения между хората ръководен беше тогава още в целия цивилизован свят този духовен принцип, който може да бъде наречен принципът на Архангел Габриел, ако искаме да употребим едно древно име; значи на това същество /това е само една терминология, аз искам да насоча това към една духовна сила/, което управляваше своето действие върху човешките души, без модерната цивилизация да е съзнателна за това. Самите хора вътрешно нямаха съдържание. Те се задоволяваха да усвоят едно традиционно съдържание за живота на своята душа и своя дух. Но ефектът от това беше, че хората не можеха да усетят присъствието в това духовно съдържание.

Първият, който усети това не-присъствие в духовното съдържание, но не можа да постигне опитност с една нова духовност, беше, в действителност, Фридрих Ницше. Ето защо той беше основно, лишен и от най-малкия импулс, отнасящ се до съдържанието на душата и на духа. И тогава той се залови да преследва възможно най-неясни импулси, импулси на сила и други подобни неща.

Хората имат нужда, всъщност, не само от духовно съдържание, което да изразят после в абстрактни мисли; те имаха нужда от вътрешно затопляне, което може да придружава това духовно съдържание. Това вътрешно затопляне е нещо изключително важно.

Това вътрешно затопляне беше получено най-вече за голямата маса, чрез различните култови дела или подобни неща, изпълнени в недрата на религиозните изповедания. Тази топлина се изливаше също в душите в  общностите на Франк-Масоните или в други тайни общества на модерните времена.

В тази епоха на Габриел, това беше възможно, на основанието, че, в действителност, навсякъде по Земята присъствуваха елементарни същества, които бяха там още от Средновековието. Обаче, с напредването на ХІV век и толкова повече, през ХХ век, стана все по-малко и по-малко възможно тези елементарни същества, присъстващи във всички природни явления, да бъдат, така да се каже, паразити в целия социален човешки живот. Имаше много неща, действащи в несъзнателното, противоположни на техните импулси, най-вече в най-модерната епоха.

Виждате, когато в тайните общества от този род се честваха култове според древната традиция трудно може да се повярва до каква степен всички тези култове на тайните общества са смятани за "древни" и "осветени" -, или когато се преподаваше, когато се изпълняваше това, което беше предадено така като спомен който вече не се разбираше Мистерии, това подхождаше съвсем на определени елементарни духове. Защото, докато хората извършваха всички видове неща, например, когато присъстваха на меса, която се честваше и от което те нищо не разбираха, тези хора имаха действително пред себе си една реалност на твърде висока мъдрост: те бяха там, не разбираха, разбира се, нищо от това, но тяхното разбиране беше възможно. Тогава идваха тези елементарни същества и когато хората не мислеха за месата, елементарните същества мислеха тогава с човешки усет, който хората не използваха. Хората все повече и повече упражняваха своя свободен усет, но не се ползваха от него. Те предпочитаха да седнат и попадаха в грубата грешка на традицията. Тези хора,те не мислеха. Днес продължава да е така, макар че обстоятелствата днес са се променили много, че хората от сегашното време биха могли безкрайно много да мислят, ако искаха да си служат със своя усет. Но те нямат особено желание, те не го правят, те се отвращават от една остра мисъл. Те казват доброволно: а! не! Трябва да се напрягаме, трябват усилия, това е абстрактно, това е нещо, което изисква вътрешна работа.

Ако хората обичаха да мислят, нямаше да отиват с такова удоволствие, както днес се прави, на всички възможни кино-сеанси и други неща от този род, защото там, не може да се мисли и няма нужда да се мисли, всичко си протича съвсем само. И най-малкото, за което би се смятало още, че човек мисли, е написано на големи пана, където може да се прочете. Така бавно и прогресивно се формира по време на модерната епоха тази не-симпатия по отношение на вътрешно, активната мисъл. Хората почти изцяло са отвикнали да мислят. Когато някъде се състои конференция без прожекция и където, би се смятало, че хората мислят малко, те предпочитат въпреки всичко, малко или много, да поспят. Те самите отиват, може би на конференция, но спят, защото активната мисъл не е това, което се радва днес на една изключителна популярност.

И тази воля да се мисли, установена над векове, се адаптираха най-вече многобройни практики, които съществуваха в такива или такива тайни общества. И елементарни същества от този вид, които бяха още там, които имаха отношение с човешкото същество по време на първата половина на Средновековието, когато даже се осъществиха лабораторни опити, алхимични опити, където хората мислеха съвсем съзнателно да изключват действието на духовните същества, тези духовни същества бяха останали там, те бяха на всякъде.

И защо те не се възползваха от тази добра придобивка! Хората получиха малко по малко в най-модерната цивилизация един мозък, който можеше добре да мисли, но не искаше да мисли. Така тези елементарни същества се приближаваха и си казваха: ако хората не използват самите те, своя мозък, то ние можем да го използваме. И в тайните общества, които не обичаха нищо друго, освен традиционното, като издигаха към повърхността само стари неща едно след друго, се откриваше, че тези елементарни същества се приближаваха и си служеха за да мислят, с човешките мозъци. Така, прекомерно много мозъчна субстанция беше използвана от елементарните същества от ХVІ век нататък.

Много елементи бяха всъщност, въведени в човешката еволюция без намесата на хората, даже добри идеи, които се отнасяха до общия живот на хората.

Ако видите хора, които са искали да бъдат в тази епоха, поне малко наясно с цивилизацията, ще откриете, че това ставаше голям въпрос за тези хора: всъщност, какво е това, което действа от човек към човек? Хората смятаха, че мислят, това го знаем, но те не мислеха. Кое е това, което действаше от човек към човек?

Това беше, например, един голям въпрос за Гьоте. И именно на това разположение на духа, той написа своя Wilhelm Meister Вилхем Майстер. В този труд, вие сте постоянно въвеждани във всички видове мрачен социален контекст, за които хората нямат ясно съзнание, но които упражняват своето действие, които са уловени и поддържани от един или друг в полу-съзнание. Всички видове нишки са изтъкани там. Гьоте се опита да намери тези нишки. Този род нишки търсеше той. И в кръга, в който можа да ги намери, той поиска да ги изложи в невероятна композиция на своя Вилхем.

Но това беше нещо, което изигра роля в Централна Европа през целия ХІХ век. Ако хората имаха днес още по един или друг начин склонността да стоят над една книга за по-дълго, от времето между две ядения казвам образно това, защото по-голямата част от тях заспиват, между две ядения, когато са прочели една третина; после четат следващата третина между две следващи яденета и още по-следващата третина, между двете по-следващи яденета и от този факт, нали, нещата малко се разпръскват, но това, все пак, е нещо добро за онези хора, ако даже романите и новелите, които могат да се четат между две яденета или между две железопътни гари, ги пробуждаха да мислят. Вярно е, че това не може да се наложи в сегашна та епоха, но ако видите как, например, Гучков* изследва внимателно този вид връзки в своята книга "Римският магьосник" и в книгата си "Рицарите на духа", ако вземете необикновените социални обвързаности, които изследва Жорж Санд в своите романи, ще можете да констатирате, навсякъде, че са в действие през ХІХ век течения от нишки, които имат за произход неопределени сили и действат върху несъзнателното; че авторите следват тези нишки, и че в тома те са, като Жорж Санд, например, абсолютно в добра посока, всеки по свой начин. /* Карл Гучков /1811-1878/, един момент близък на Хейн, е драматург и многословен повествовател. Неговият свободолюбив, антибуржоазен и противников на римската църква дух няма да го предпази от една почти пълна забрава./

Но по време на последната третина на ХІХ век, нещата станаха малко по малко такива, че, най-напред, тези елементарни същества, които мислеха с човешкия мозък и които после тъчаха, всъщност тези нишки, присвоявайки си човешки умове и създавайки социалните контексти на ХІХ век, накрая, това им беше достатъчно. Те изпълнеха своята задача в световната история или, по-добре би било да се каже, че те задоволиха своята нужда на световния исторически план. И, отделно от това, се намеси нещо, което им попречи да продължават своята активност на паразити. Тя се разви извънредно добре до към края на ХVІІІ век; после крайно добре  през ХІХ век; но тези елементарни същества, постигнаха тогава, малко по малко получаването на това, което им харесваше. И това стана на основанието, че все повече и повече души слизаха от духовния свят на физически план с големи очаквания за това, което се отнася до земния живот.

Нали, когато хората, след като са били малки деца, плачещи и ритащи с крака, които са отгледани криво-ляво в модерната епоха нямат, наистина съзнанието, че са били снабдени с извънредно големи очаквания, преди да слязат на земята. Но това продължи да живее в емоциите, в цялата конфигурация на душата и продължава да живее там и днес. В действителност, човешките души слизат във физическия свят с извън редно големи очаквания. И от там идват също разочарованията, които се изпитват несъзнателно, от отдавна вече в детските души, защото тези очаквания, все пак, не са задоволени.

Елитни духове, които имаха изключително силни импулси и очаквания, преди да слязат на физически план, това, бяха, например, тези, които после наблюдаваха този физически план и видяха, че тези очаквания тук не са задоволени; тогава те написаха утопии, за да кажат как би трябвало да бъдат нещата, какво би могло да се направи.

И ще бъде извънредно интересно да се изучи как бяха устроени, от гледна точка на тяхното влизане във физическо съществувание чрез раждането, душите на големите и даже на малките утописти и мозъците, повече или по-малко изкривени, изобретили всички видове неща, които не могат да се нарекат дори утопия; техните изобретения предават едно изключително добро, достойно за похвала желание да построят за хората един рай на земята; ще бъде интересно да се види как бяха устроени, всъщност, тези души, от гледна точка на тяхното влизане на физически земен план.

Но това слизане, изпълнено от очакване, предизвикваше страдание у съществата, смятани, че използват мозъка на тези изпълнени от очакване хора. Те не успяваха тогава да използват мозъка на тези хора, когато те слизаха с такива очаквания. До ХVІІІ век, хората още слизаха с далеч по-малки очаквания. Тогава беше лесно за другите не човешки същества да използват мозъка. Но когато дойде последната третина на ХІХ век, най-точно, същностите смятани, че използват този човешки мозък, имаха най-лошите си трудности с хората, слезли с тези очаквания. Тези очаквания водеха към подсъзнателни емоции и тези духовни същества го усещаха тогава, когато искаха да използват човешките мозъци. И ето защо те вече не го правеха. И сега нещата стоят така, че се разпространява все повече и повече в голям размер, в цивилизованото модерно човечество определен манталитет, който иска хората да имат мисли, но те да съдържат тези мисли. Мозъкът беше малко по малко разрушен, особено във висшите слоеве на обществото от факта, че мислите бяха сдържани. Други същества, не-човешки същества, които си присвояваха тези мисли, вече не идват.

А сега, сега хората имат, разбира се, мисли, но не знаят какво да правят с тях. И най-важният представител на този вид хора, които не знаят какво да правят със своите мисли, е Освалд Шпенглер. Той се открива на другите с това, че другите ах, как да изразя това, така че да не се получи шокиране, ако тези неща се разкажат навън, както накрая винаги се получава, при все това може би, трябва да кажа: значи, другите те оставят напълно не обработени своите мозъци в първите години от живота, така че този мозък тогава е годен да накара мислите да изчезнат от самия него; Шпенглер се различава от другите, всъщност, в това, че той запази своя мозък във възможно най-добро състояние, така че той не беше изсушен, като другите, той не се потопяваше през цялото време само в самия него, той не се занимаваше през цялото време само със самия него.

Нали, една голяма част от човечеството днес има вместо мозък ако мога да си позволя да употребя тук един израз от Централна Европа /versulzt/, който, може би, много от вас не познават "кълцана глава". "Кълцана глава" е нещо, което когато се коли прасе, се прави от всички късове на прасето, които не могат да се използват за нищо друго и се смесват в желирани части, от тях не могат дори кренвирши да се направят, и се прави кълцана глава, нали. И бих казал, на драго сърце, че между различните, нарушаващи реда на възпитанието действия, съществува фактът, че мозъкът е трансформиран в "кълцана глава" при по-голямата част от хората. Те, хората, те не могат да направят нищо с него. Това абсолютно не го казвам, за да обвиня някого, който и да е, а даже, по-скоро, може би, за да извиня и в смисъла, в който може да се изпита много милост за тези мозъци, превърнати в "кълцани глави".

Значи, искам да кажа, че когато хората са такива, че имат само тази единствена мисъл: те не знаят какво да правят със самите себе си, те са, така да се каже, превърнати във варено, съсухрени и превърнати в "кълцани глави", нали; тогава тези мисли могат да проникнат и потънат така добре в тези долни скрити светове на мозъка и, от тези долни скрити светове на мозъка, в по-долните области на човешкия организъм и т.н.

Но за хора, като Освалд Шпенглер, нещата не стояха така. Те можеха да формират мислите. И от този факт, Шпенглер е един много духовен човек, той има мисли. Но мислите, които един човек може да има, се превръщат в нещо само когато получат една духовно съдържание. За това, човек има нужда от духовно съдържание. Съществува нужда от съдържанието, което Антропософията иска да даде, иначе, хората имат мисли, но те не знаят какво да правят с тях. Мислите на Шпенглер оказват наистина въздействие да, бих казал, това е, наистина, един почти невъзможен образ, който ви идва на ум на човек, който, по случай бъдещата си женитба с една дама, се закупува всички най-прекрасни дрехи, но не за себе си, а за дамата; и ето, че тя не е при него, преди сватбата, и сега, той има всички тези дрехи, но няма кой да ги носи!

И вие виждате всички тези прекрасни мисли, които са там, те са, разбира се, скроени всичките според най-модерната научна кройка, тези мисли на Шпенглер, но липсва дамата, която да носи тези дрехи. Старият Капела, той имаше поне още, както казах това преди няколко седмици, реториката, граматиката и диалектиката, малко пресушени. Нали, те не бяха тогава вече така цъфтящи, като музите на Омир или музите на Пиндар, но бяха, все пак, все още седемте свободни изкуства в своята цялостност които присъстваха през цялото Средновековие; още имаше някой, който можеше да облече тези дрехи.

И сега е дошло времето бих искал да нарека дошлото "шпенглеризъм", защото това е нещо важно времето в което, така да се каже, дрехите са ушити, но ето че сега липсват действително всички същества, за които са приготвени тези прекрасни дрехи и така, нали, дамата не е там! Музата не идва, дрехите са там! И така, обявява се, че не може да се направи нищо от целия този гардероб от модерни мисли. Мисълта абсолютно не е там, за да носи някакъв сблъсък в живота.

Това, което липсва, е именно субстанцията, това, което трябва да дойде от духовния свят. Ето какво липсва. И ето, какво се заявява: какво, всичко това е абсурдно, тези дрехи са там, всъщност, само за да бъдат гледани. Да ги закачим, значи, по-скоро на порт-манта и да очакваме, че от това мистично въздействие ще излезе една пищна селянка която, обратно на това, няма нужда от хубави дрехи, тя ще бъде съвсем естествено това, което може да се очаква от него.

Ето какво се случва със шпенглеризма: той очаква от неясното, от неопределеното, от безучастното импулси, които нямат нужда да се обличат с мисли и всичките дрехи на мисълта, той ги окача на порт-манта, за да бъдат най-много, гледани; защото, ако не бяха даже там, за да бъдат гледани, не би могло да се разбере защо Освалд Шпенглер написа вече две така големи книги, които са, честно казано, напълно ненужни. За щото, какво можем да направим от две дебели книги, щом се смята, че мисълта не съществува, нали? Шпенглер не проповядва сантименталност, иначе биха се намерили много комични неща. Цезар ни е нужен! Но един модерен Цезар, този, който направи много пари и е сам за себе си синтезът на всички възможни инженери, които, изхождайки от ума, станаха роби на техниката; този, който основава цезаризма върху парите носени чрез кръвта или върху кръвта, носена чрез парите. Мисълта тук няма абсолютно никакво значение, мисълта е седнала именно на заден план и се заема, с всички видове мисъл.

Но сега, нали, този добър човек написа две дебели книги, които съдържат, разбира се, твърде красиви мисли. Но те са, в действителност, напълно излишни. След това, което той казва в тях, не може, точно казано, от него нищо да се направи. Би било по-разумно, да използва всичката тази хартия, за да измисли, да речем, една рецепта, за реализирането на най-благоприятните кръвни смесици в света или други подобни неща, защото това, според неговото мнение, трябва да се прави.

Това, което би трябвало да се прави, абсолютно не е в съгласие с бранените неща в неговите книги. Когато някой чете неговите книги, те са такива, че този някой има чувството: бога ми, този човек има неща да каже, той познава упадъка на западния свят, защото той чисто и просто се е просмукал от цялата тази атмосфера на упадъка; самият той е изпълнен целият от нея. Ако искахме да ускорим упадъка на западния свят, не бихме могли да направим нищо по-добро, от това да направим Освалд Шпенглер командващ батальон и даже главнокомандващ на армията на този упадък. Защото той познава всичко това, самият той е вътрешно абсолютно от този калибър, от духовна гледна точка. И той е така особено представителен за своето време. Той намира, че цялата тази модерна цивилизация върви към разпадък. Аз определено смятам, че ако всички правят като него, тя ще тръгне към разпадане, без никакво съмнение. Значи, трябва това, което той пише да е вярно. Аз намирам най-вече, че там се таи една много голяма истина.

Ето къде са нещата. И този, който се намира на терена на Антропософията, би трябвало да отдаде внимание на един дух като Освалд Шпенглер. Защото това, което иска антропософията, е да приеме на сериозно духовното, да приеме на сериозно духовния живот.

В Антропософията важното не е наистина да се допущат такива и такива догми, а този духовен живот, този съдържателен духовен живот да бъде действително приет на сериозно, приет изцяло на сериозно и това да упражнява ефект на пробуждане върху човека.

Това е много интересно, виждате ли, Освалд Шпенглер каза така: в мисълта, човешкото същество е будно това той не може да го отрече -, но това, което е действително резултатно, идва от съня и това продължа ва в растенията и в растителното у човека. Това, което е там, в човека под растителна форма, той го произвежда, всъщност, по жив начин: сънят, това е живото. Будността произвежда мислите; но в състоянието на будност има само вътрешни напрежения.

Ето, в действителност се е стигнало до точката, в която един от най-духовните хора на сегашната епоха казва следното нещо: това, което върша, то трябва да бъде имплантирано в мен докато аз спя и всъщност, аз нямам нужда да се събуждам, е лукс, един истински лукс. В действителност, аз би трябвало да се задоволя с това, че се движа насам и натам и да изпълнявам също, спейки идеите, които ми идват, докато спя. Основно, аз би трябвало да вървя в един сън. Лукс е това, че докато аз снова насам и натам в един сън, е установена там горе една глава, която се отдава на лукса да разсъждава за всяко нещо. Защо се прави това? Защо се събуждам?

Но това е една душевна тоналност. И Шпенглер изразява основно по твърде ясен начин душевната тоналност, която представя това, че модерният човек не обича това състояние на будност! Наистина, всички видове образи от този род се представят там. Да кажем само това, че по време на конференции, преди години, в самото начало на Антропософското общество, винаги имаше на първите редици хора, които показваха даже външно, по малко показен начин, че спят, за да се забележи също истинското участие на аудиторията, че са забелязани слушатели, които бяха наистина целите в слух. Това означава, че сънят е нещо, което се радва на едно изключително благоразположение, нали? Разбира се, по-голяма част от хората се отдават на това занимание в мълчание; в случая, в който току-що посочих, хората бяха учтиви, в това отношение. Ако не се чуват да отекват характерните звуци на похъркването, тогава хората са учтиви, нали така или най-малко, спокойни. Но Шпенглер е един странен човек: той вдига врява там, където другите не шумят. Другите спят, но Шпенглер казва това: трябва да се спи, абсолютно нямаме правото да се събуждаме! И той използва цялото си знание, за да изнесе една съвсем адекватно реч в полза на съня. И така, стигнало се е до там, че един човек от сегашното време, един изключително духовен човек, изнася, в действителност, реч в полза на съня!

Но, това е нещо, с което трябва да се внимава. Няма нужда да се вдига врява, като Шпенглер, не трябва да бъде видяно и тогава ще се открие до каква степен е необходимо да се разбере какво е будността, тази будност, която трябва да става все по-голяма, и която трябва да бъде получена именно чрез нещо като духовните импулси на Антропософията.

Необходимо е трябва да се набляга на това непрекъснато човек да обикне малко по малко будността, истинската будност в недрата на душата. Всъщност, защо този Дорнах е намерен за така антипатичен? Защото иска да подбуди пробуждането, а не съня и тъй като той иска да приеме пробуждането съвсем на сериозно, да се разпространи действително будността във всички неща, будността в изкуството, будността в социалния живот, най-вече, будността в живота на познанието, будността в цялата  житейска практика, във всичко в целия човешки живот, най-общо.

И виждате ли, наистина е действително необходимо да привличаме от време на време вниманието върху тези неща. Защото, най-малко, в момента като този, в който сме отново събрани и ще прекъснем за известно време тези конференции до моето завръщане от конгреса в Оксфорд, при такива обстоятелства, трябва да привлечем вниманието, както често се случва, върху факта, че трябва да се разпространява, най-вече между нас, една определена склонност към будното състояние: това трябва да приемем в нас, в Антропософията, за да го ориентираме върху състоянието на будност на човека. Защото точно от това имаме нужда във всички области: едно състояние на истинска будност.

И това състояние на будност не може да се постигне, без да се търси с прилагане и постоянство. Ако не се разпространи този интерес към състоянието на будност, което всъщност, иска Антропософията, ще организираме, може би, още други конгреси и даже ние ще продължим да създаваме достатъчно добри сомнамбули, но няма да се пробудим наистина, напротив, ще продължим да спим заедно с другите спящи от днешната цивилизация. И няма да схванем истинската стойност на тези важни симптоми, които се изявяват, също като този човек, който вдига шум в полза на състоянието на сън в човешката еволюция, този Освалд Шпенглер, защото той е един човек, който вдига шум в полза на съня. Той е този, който, всъщност, продължава да отрича, че самият той е пробуден, но дъх не му остава да вдига шум в полза на съня. Той спи един възбуден сън. Той се обръща и преобръща така ужасно и вдига, в своя сън една такава врява. В своя сън той не спира да говори и даже много учтиво, но да говори на сън, все пак, не е това, което е нужно. Трябва човечеството да се пробуди.

И именно това би могло да се научи от Шпенглер: че човечеството трябва да се пробуди; иначе…иначе това ще продължава винаги, иначе ще има все повече и повече хора, които в действителност, говорят на сън и казват прекрасни неща в своя сън. Но от това не би се получило нищо, в смисъла на една еволюция на човечеството. Единственото, което може да излезе от всичко това е да продължим да развиваме нашата западна цивилизация с нейния американски израстък и да я водим в тези приюти, където хората не искат вече да се събудят, а искат да продължават да спят и където говорят на сън, произнасят прекрасни речи, които после са приветствани от другите; но това приветстване, това одобрение не е нищо друго, освен също един сън. Това, което одобрява, спи и това, което е одобрено, спи.

Следователно, абсолютно необходимо е да осъзнаем, в недрата на Антропософското Общество това да бъде истински възприето като един вид много интимна програма: ние искаме да се пробудим! Ще видим тогава хората, много хора, да се държат по друг начин, даже между антропософите, ако биха искали да бъдат съвсем, пробудени, пробудени и бдителни. Това може да стане, защото Антропософията може да ни направи бдителни, и че тя изобщо не е създадена, за да се обръщаме и преобръщаме в леглата си и да говорим на сън; напротив, когато Антропософията се схваща в нейната същност, тогава се придобива бдителност, бдителност във всички области, в областта на изкуството, в областта на науката, в цялостната област на практичния живот.

През времето, в което не сме заедно, опитайте да разсъждавате върху начина за подготвяне за едно разум но пробуждане, за една победа над шпенглеризма. Спойте заедно нещо по-добро от това, което този водопроводчик* е на път да спои и спойте нещо, което ще може да действа в бъдещето, докато със своята работа на водопроводчик, Шпенглер произвежда само упадък на западния свят. /* "Шпенглер" на немски език означава "водопроводчик"/.