СКАЗКА ЧЕТВЪРТА

Дорнах, 28 ноември 1919 г.

В допълнение на някои неща, които изнесох в сказките от миналата седмица, днес бих искал да кажа именно нещо подготвително, което след това утре и в други ден ще бъде изградено по-нататък. Що се касае за това, да извикам в паметта Ви по един друг начин отколкото е ставало до сега някои неща от това, което ще ни бъде необходимо, за да проследим по-нататък темата, която вече сме започнали.

Когато си изясним, как е протекло Земното развитие, ние ще можем да сторим най-добре това като разглеждаме, бих могъл да кажа, събитията в отношение с центъра на тежестта на Земното развитие. Защото подреждайки по този начин събитията се получава определена структура във всичко онова, в което човекът стои в неговото собствено развитие чрез развитието на човечеството. Този център на тежестта е, както знаете, Тайната на Голгота, чрез която едвам цялото останало Земно развитие е получило своя смисъл, своето истинско вътрешно съдържание.

Ако отидем назад в развитието на западното човечества, което е получило Импулса на Тайната на Голгота като един елемент дошъл от изтока, ние трябва да си кажем: приблизително в 5-то столетие преди настъпването на Тайната на Голгота започва, а именно изхождайки от гръцката култура, един вид подготовка за тази Тайна на Голгота. Можем да кажем, че съществува една единна черта в гръцкото мислене, чувствуване и воление в течение на около четири и половина столетия преди настъпването на Тайната на Голгота. И тази единна черта минава през фигурата на Сократа, продължава се в цялата гръцка култура, всъщност също в областта на изкуството може да се забележи същата черта, тя се продължава в мощната, силно изпъкваща личност на Платона и получава след това, бих могъл да кажа, един повече учено изглеждащ характер в Аристотел.

От различните описания, които съм дал, Вие знаете, че Средновековието, а именно времето след Августина, полагаше особени усилия да използува ръководството, което можеше да се получи от Аристотеловия начин на мислене, за да разбере всичко, което е свързано с Тайната на Голгота, нейната подготовка и нейния отзвук. Чрез това именно гръцкото мислене стана така важно, също за християнското развитие на запада до края на Средновековието, че всъщност гръцкото мислене бе използувано, за да проникнат хората в съдържанието на Тайната на Голгота. Ние постъпваме добре, когато си изясняваме, какво е станало в тези последни столетия в Гърция преди настъпването на Тайната на Голгота.

Това, което стана тогава в мисленето, чувствуването и волението на гръцкия човек, е всъщност последното отзвучение на една неоценена днес първична култура на човечеството. Ние не можем да видим тези неща в тяхната истинска светлина с помощта на нашите исторически разглеждания не отиват в миналото до онези времена, в които една простираща се тогава по цялата Земя култура на мистериите проникна до основи всяка човешка воля и всяко човешко чувство. Ние трябва да отидем в миналото вече до хилядолетията, в които историята не достига вече, да отидем в тези минали хилядолетия с методите, които намирате поне загатнати в моята книга "Тайната наука", за да видим, от какво естество е била тази първична култура.  Тя имаше своя източник в древните мистерии, в които ръководещите личности допуснаха онези хора, кои то намираха, че са обективно подходящи за не посредствено посвещение. Чрез такива посветени се разливаше от други хора онова, което посветените получаваха като познания в мистериите. И всъщност не можем да разберем цялата древна култура, ако не обгърнем с поглед почвата майка на мистерийната култура. При Есхил ние виждаме, ако само искаме, още съвсем ясно тази почва майка на мистериите. Можем да я доловим също във философията на Платон. Обаче онова, което всъщност човечеството е получило чрез мистериите като откровение върху божественото, то е получило чрез мистериите като откровения върху божественото, то е било исторически изгубено. То се съдържа още по най-първобитен начин в това, което е станало исторически доказуема култура. Но това, което всъщност е станало тогава, може да бъде оценено най-добре чрез това, че си изясним, какво всъщност е останало във времето на Сократа в Гърция от онова, което е било първична мистерийна култура, в която се корени също гръцката култура. Останал е определен вид на мисленето, определен вид на образуването на представите.

Вие знаете, в официалната история се разказва, как Сократ е основал диалектиката, как всъщност той е бил великият учител на мисленето, на онова мислене, което след това Аристотел е развил мислейки повече научно. Но това, което е било гръцки начин на мисленето, на образуването на представите, то е всъщност последното отзвучение на културата на мистериите, защото културата на мистериите беше пълна със съдържа ние. В цялостния възглед на човека бяха приети духовни факти, които са основоположни причини за на шия миров ред, тези факти бяха приети чрез познанието. Съдържанията, мощните, велики съдържания постепенно са угаснали. Обаче начинът на мислене, които развиха учениците на мистериите, начинът на образуване на представите, конфигурацията на мисленето, тя е останала, и тя е станала всъщност историческа, станала е историческа първо в гръцкото мислене, след това отново в средновековното мислене, в мисленето на християнските богослови, които бяха усвоили това гръцко мислене главно за богословието, за да разберат от школуването на мисленето с формите на мислите, с идеите и понятията, за да разберат това, какво се е вляло в човечеството чрез Тайната на Голгота. Това, което е изцяло едно сливане на духовните истини на Тайната на Голгота с гръцкото мислене. Изработването, мислителното преработване на Тайните на Голгота, е изцяло ако мога да си послужа с един тривиален израз извършено с инструмента на гръцкото мислене, на гръцката диалектика. До Тайната на Голгота изтекоха приблизително от изгубването на съдържанието на мистериите, от появата на чисто формалното естество, на чисто мислителното естество на мистериите четири и половина столетия. Можем да кажем приблизително: четири и половина столетия. Така щото трябва да си представим: в едно предисторическо време върху цивилизованата тогава Земя се разпространи културата на мистериите. Тя се разви по-нататък приблизително така, че остана само един дестилат, гръцката диалектика, гръцкото мислене. След това настъпи Тайната на Голгота. Тя бе разбрана първо на запад с помощта на гръцката диалектика. Който иска да се вживее в науката носеща още напълно в себе си богословие, да речем даже от 10-то, 11-то, 12-то, 13-то, 14-то столетия, той трябва да устрои своето мислене по друг начин, различен от този, по който днес човечеството е свикнало да мисли от мисленето царуващо в естествените науки. Онези хора, които днес разсъждават обикновено върху схоластиката, не могат да я разберат, защото всички те са основно школувани естествено-научно, а схоластиката предполага едно друго школуване на мисленето, различно от днешното естественонаучно школуване.

Ние живеем днес в един момент, в който отново са изтекли четири и половина столетия, откакто този друг начин на мислене, естественонаучния начин на мислене е обхванал човечеството. Този последният начин на мислене започва към половината на 14-то столетие. Тогава хората на запад започнаха да мислят така, как то намираме после това вече развито до определена степен при Галилей или при Джордано Бруно.  Той е донесен след това до нашите времена. Да, това е привидно същата логика както гръцката логика, и все пак една напълно, напълно друга логика.  Това е една логика, която постепенно е прочетена от природните процеси, също както гръцката логика е прочетена от това, което учениците на мистериите, мистите виждаха в мистериите.

А сега искаме да си изясним разликата, която съществува между четири и половина столетия преди настъпването на Тайната на Голгота в тогавашния почти единствен цивилизован свят, гръцкия, и нашите четири и половина столетия, в които човечеството бе възпитано чрез естественонаучното школуване. Представете си културата на мистериите като един вид химборасо на човешката духовна култура в много древни време на. Тази култура на мистериите се превръща след това в Гърция в логика искам да опиша нещата по нишката до настъпването на Тайната на Голгота. Това бива продължено след това в Средновековието чрез схоластиката Тук имаме последната издънка, това отзвучение на древната култура на мистериите в тече ние на четири и половина столетия. А сега от 15-то столетие започва един нов вид на мисленето, бихме могли да го наречем Галилеевият начин на мислене. Ние сме отдалечени приблизително толкова от изходната точка, колкото е продължило времето, което е било определено, което е било необходимо от явяването на този гръцки начин на мисленето до Тайната на Голгота. Но докато това е едно отзвучение, така да се каже една вечерна заря, ние имаме работа с едно предзвучене, с една прелюдия, с нещо, което трябва да се развие нагоре, което трябва да доведем до определена височина. Гръцката култура стоеше на един край. Ние стоим на едно начало.

Ние не можем да разберем напълно това съпоставяне на един край и на едно начало само тогава, когато разгледаме основно духовнонаучно развитието на човечеството от определена гледна точка.

Аз вече Ви изнесох веднъж и често пъти се връщах на това, че в настоящето време не напразно се търси онова себепознание на човечеството, което трябва да бъде доставено чрез антропософски ориентираната Духовна Наука. Защото една много голяма част от човечеството стои пред една пълна със значение възможност на бъдещето. Видите ли, тук е необходимо да се вземе сериозно фактът, че напредващото в своето развитие човечество, което историята познава е един развиващ се по-нататък организъм. Както при отделния организъм настъпва половата зрялост, а също в една по-късна епоха има преходи, така също в история та на човечеството съществуват епохални преходи. Днес все още хората изказват против учението за повтарящите се земни съществувания възражението: но, хората не си спомнят за това, хората не си спомнят техните минали земни съществувания.

Който схваща историята на развитието на човечеството като един организъм, как то аз именно посочих, той не трябва да се чуди, когато обхваща с поглед тази история на развитието действително обективно, че днес хората не си спомнят в обикновеното познание техните минали земни съществувания. Защото аз Ви питам: за какво всъщност си спомня човекът в обикновения живот? Той си спомня за онова, което е мислил. Това, което не е мислил, за него той не си спомня. Помислете само, колко много събитията в живота остават невзети под внимание от Ваша страна. Вие не си спомняте за тях, защото не сте ги мислили, въпреки че те са станали може би близко около Вас. Вие можете да си спомните само за това, което сте мислили.

Но развитието на човечеството в миналите столетия и хилядолетия не е било така, че хората да са си изяснили обективно, каква е действително същността на човека. Откакто хората започнаха да мислят логически през Гръцката епоха, съществува наистина като един копнеж, който е изразен в изречението "Познай себе си", обаче това "Познай себе си" може да бъде изпълнено едвам чрез действително духовно позна ние. Само тогава, когато хората  ще използуват техния живот за което съвременното човечество трябва да узрее да обхванат в мисли собственото Себе, само чрез това те ще се подготвят да си спомнят за своя минал земен живот. Защото човек трябва първо да е мислил върху това, за което трябва да си спомни. Само онези, които в миналите времена са могли да насочат чрез посвещението погледа си върху тяхното собствено Себе, те могат днес действително да виждат своите минали земни съществувания и не са така рядко хората, които могат да сторят това. Но въпросът стои все пак така, че хората минават през едно преобразува не също и по отношение на тяхното чисто телесно развитие. Тези неща не могат да бъдат наблюдавани външно физиологично, а духовнонаучно. Човечеството не е вече днес така устроено, както е било преди две хилядолетия по отношение на неговото телесно устройство, а след две хилядолетия то не ще бъде вече такава, каквото е днес. Върху този въпрос аз вече често пъти съм говорил.  Хората преминават със своя живот в едно бъдеще време, в което ако мога да се изразя банално мозъците ще бъдат вече различно устроени, а не както е устроен мозъкът при днешния човек. Мозъкът ще притежава възможността, способността да си спомня за минали земни съществувания. Обаче онези, които не са се погрижи ли още днес чрез размишление върху собственото Себе, ще чувствуват тази способност, която все пак ще бъде в тях механически,  само като една вътрешна нервност за да използувам днешния израз като един вътрешен недостатък. Те не ще от крият, какво им липсва, защото междувременно човечеството ще бъде узряло относно своето тяло да вижда своите минали земни животи. Но който не се е подготвил за това виждане в миналото, той не ще може действително да ги вижда. Тогава той ще чувствува тази способност като един недостатък. Ето защо в правилното познание на настоящите преобразователни сили на човечеството е заложено това, че чрез антропософски ориентираната Духовна Наука хората да бъдат доведени до едно истинско себепознание. А и днес още можем да обърнем вниманието върху това, какво ще бъде особеното изживяване, което хората ще могат да имат с виждането на миналите земни съществувания. днес ние живеем още в една епоха, когато онези нюанси на чувствуването са изразени при малко хора, но все пак те съществуват, а в бъдеще ще съществуват много повече. Днес хората не обръщат още внимание на тези нюанси на чувствуването. Аз искам да Ви ги опиша такива, какви то те ще се появят някога. Хората ще се родят в света и ще си кажат: да, като живея заедно с други хора, аз не съм възпитан нито съзнателно, нито несъзнателно за едно определено мислене. В мене се явяват мисли. Аз съм роден и възпитан да мисля по определен начин. Обаче същевременно се виждам във външния заобикалящ свят: моето мислене не съвпада с това, което съществува в заобикалящия външен свят. Този нюанс на чувствуването съществува вече днес при отделни хора. Те трябва да мислят в една посока, която им се явява така, като че външната природа изисква нещо съвършено друго от тях. Там където са се явили такива хора, които са почувствували това разногласие между това, което трябва да мислят, и това, което външната природа казва, те са били присмивани. Например Хегел представлява един класически случай за това. Той има някои мисли разбира не всички хегелови мисли са лишени от практически смисъл изразил е някои мисли върху природата, съставил ги е систематично. След това дойдоха еснафите и казаха: да, това са твоите идеи върху природата. Но я разгледай този или онзи процес в природата, те не отговарят на твоите мисли. Тогава Хегел казал: толкова по-зле за природата.

Естествено това изказване изглежда напълно парадоксално, и въпреки това в тези Хегелови чувства се съдържа нещо субективно напълно основателно. Напълно е възможно, някой да се отдаде напълно безпристрастно на своето вродено мислене и да си каже, че природата би трябвало да се образува по друг начин, ако тя би отговаряла на тези мисли. Обаче след известно време човек отново стига до там, да свикне с това, което самата природа говори. Тогава по-голяма част от хората не забелязват, че всъщност когато са узрели да наблюдават това, което природата говори, имат в себе си като един вид двойна душа, действително нещо като две истини. Онези, които вече забелязват добре това, могат да изпитат големи страдания, защото чрез това в тяхната душа се явява едно разногласие. Но това, което аз Ви описвам сега, което днес съществува при малко хора, и все пак съществува, въпреки че много често те не го забелязват, ще вземе все повече надмощие. Хората все повече и повече ще си казват: да, такъв, какъвто съм роден, моята глава, моят ум се принуждава всъщност да си съставя един образ за природата. Обаче този образ не съвпада с действителната природа. След това аз се вживявам в живота на природата и с течение на времето също усвоявам онова, което природата казва Тогава аз трябва да намеря един изход.

Тези раздвоени чувства ще имат особено нашите души, когато отново ще дойдат на Земята. Тогава именно явно ще се яви един извор на мисли и усещания, чувства, чрез които човек ще си каже: да, ти чувствуваш, какъв би трябвало всъщност да бъде светът, обаче светът не е такъв, а е различен. След това човек отново ще се вживее в този свят, ще се научи да познава един втори вид закономерност и ще трябва да търси едно примиряване. На какво ще почива това?

Представете си, че човек идва във физическия свят чрез раждането. Той донася със себе си онова, което в неговото мислене и чувствуване е резултат на неговия минал земен живот. Докато не е бил свързан с този земен живот, фактически външният земен живот се е променил по определен начин. Той чувствува едно разногласие между мисленето, действията на което той донася със себе си от миналия земен живот, което не съвпада вече с това, как нещата са се променили,  докато е отсъствувал от Земята. И сега той постепенно се вживява в своя нов живот и никак не приема в своето съзнание напълно онова, което му говори заобикалящият свят. Той го приема, бих могъл да кажа, като през едно було. Той го преработва едвам след смъртта и след това отново го донася със себе си в следващия земен живот. Човекът все повече ще се намира в това раздвоение на своя душевен живот. Той все повече ще забележи: ти донасяш със себе си нещо, което е ново по отношение на света, в който си се врастнал като физически човек чрез раждането. Но чрез твоя физически човек ти приемаш сега в този свят нещо, което ще има преработваш отново едвам след смъртта.

Съвременният човек би трябвало да се вживее много интензивно в този начин на чувствуване живота. Защото само благодарение на това, че се вживее в нещо подобно, той ще забележи силите, които пулсират всъщност през нашия живот, през нашето съществуване и които иначе напълно му избягват. И ние сме впрегнати в тези сили. Обаче ако не се постараем да ги проникнем с нашето съзнание, те остават в подсъзнание то и ни правят болни до известна степен. Човекът все повече ще възприема това разцепление: разцеплението на онова, което му остава от миналия земен живот, и онова, което в този живот се подготвя за следващия земен живот. И понеже човекът ще чувствува все повече тази раздвоеност, той ще се нуждае от едно вътрешно посредничество, от едно действително вътрешно посредничество. И все повече ще се разгорява големият въпрос: как може да стигне човек до това вътрешно посредничество? На този въпрос можем да намерим един отговор размислим върху следното.

Аз често пъти съм Ви изнасял: като хора в обикновения живот ние сме всъщност напълно будни между събуждането и заспиването само за нашия мисловен живот, за живота на нашите представи. Мисловния живот, това означава пълна будност. Ние не сме будни напълно, даже когато сме будни, по отношение на живота на нашите чувства. Даже когато сме напълно будни за нашите представи и мисли, нашите чувства нямат в нашето съзнание една друга степен на будност, освен тази, която имат нашите сънища. Който може да прави проучвания в тази област, знае от непосредствено виждане, че в нашето съзнание чувствата не са по-живи, а само представата, която си образуваме за чувството, прави това да не изглежда така. Но животът на чувствата като такъв изниква от дълбоките основи на съзнанието така, че това, което излиза по този начин на повърхността, е подобно на сънищата. А волята в нейния същински живот означава за нас нещо, което спи в нас, даже когато иначе сме будни. По отношение на волята ние спим. Така щото ние имаме тези три състояния на съзнанието също когато сме будни. През деня ние ходим будни в нашия мисловен живот, и се мамим, че сме будни също в нашата воля, защото имаме представи за това, което върши нашата воля. Обаче това, което волята изживява, не се издига в нашето съзнание, а в съзнанието се издига само образът на нашата представа. Обаче чрез имагинативното познание издигаме на повърхността онова, което иначе сънува в чувствата, когато го доведем до пълно ясно познание на света, тогава забелязваме: не само в нашите представи и мисли има мъдрост, ако мога да нарека сега това така, ние можем да го наречем технически така, макар и при много хора то да е липса на мъдрост мъдрост има в нашите мисли, мъдрост има обаче също в нашите чувства, и мъдрост има също в нашата воля. По отношение на днешното човешко съществуване ние можем да говорим всъщност ясно само върху това, което се намира в нашия мисловен живот, в живота на нашите представи. Това, което живее в живота на чувствата, върху него човечество то има днес общо взето едва други идеи, освен такива, които има върху живота на сънищата, и въпреки това там има мъдрост.

За този, който сериозно прилага върху собствената душа упражненията, които са описани в моята книга "Как се добиват познания за висшите светове" е възможно да се научи да познава определено вътрешно душевно вълнение, което протича така да се каже сънищно подобно, за повечето хора то протича само подобно на сънищата, няма по-голяма редовност от тази, която съществува при сънуването. Обаче в това вътрешно изживяване може да бъде внесен относително толкова много ред, щото човек скоро ще забележи: наистина в това вътрешно изживяване не царува същата логика понякога царува една много изопачена логика и различните откъслеци от мисли се подреждат заедно, разиграват се сънищно-подобно, в тях царува понякога една странна логика но все пак, че в тях става нещо, това може да познае като една първа вътрешна опитност, както казахме, онзи, който приложи само малко върху своята душа това, което е описано в моята книга "Как се добиват познания за висшите светове", опитност, която е още твърде примитивна. Тогава, когато човек се потопява в това вълнение на будни сънища, изниква фактически една нова действителност в сравнение с обикновената действителност на външния живот. Тогава човекът може относително да забележи, че там изниква една нова действителност. Той може също относително скоро да забележи, че в тази цялост има също мъдрост, обаче една мъдрост, която той не може да обхване, за която не се чувствува достатъчно узрял, за да я внесе напълно в съзнанието. Тя му се изплъзва постоянно отново и той не знае, какво означава това. И така човекът забелязва, може поне да забележи, че мъдрост протичане само в горния слой на неговото съзнание, което го прониква в обикновения дневен буден живот, но че там отдолу се намира един друг слой на неговото съзнание, който му се явява не логичен само затова, защото той сам го нарича така, защото не може още да обхване мъдростта на този слой на съзнанието. Можем да кажем: в момента, когато човек е добил напълно имагинативното познание, тогава тези будни сънища престават да бъдат така изопачени, каквито се явяват в обикновения живот, тогава те се проникват с една мъдрост, която насочва внимание само върху едно друго съдържание на действителността, върху един свят различен от сетивния свят, който ние обгръщаме с обикновената мъдрост.

В обикновения живот в нашето всекидневно съзнание се издига като вълна от този долен слой на съзнанието само животът на чувствата. И от един по-дълбок слой, който се намира още по-дълбоко, се издига като вълна животът на волята, който обаче също е проникнат от мъдрост, който е също напълно проникнат от мъдрост. Ние сме свързани също с тази мъдрост, само че не я получаваме в нашето горно съзнание. Така що то можем да кажем: всъщност като човеци в нас царуват три слоя на съзнанието. Първият е този на съзнанието на мисловния живот, в което живеем всеки ден. Вторият слой е този на имагинативното съзнание. И третият слой е този на инспиративното съзнание, което обаче остава много дълбоко долу, което наистина действува в нас, действително действува, особеността на което обаче ние не познаваме в обикновения живот. Ако съвременната философия би била само малко по-схватлива, вниманието на тази съвременна философия би било много силно привлечено аз не казвам, че това се отнася за онзи, който няма никаква работа с тази философия, обаче философите би трябвало да разберат нещо подобно вниманието на тази съвременна философия би било много силно привлечено от това, каква голяма разлика съществува между това, което хората забелязват като истини чисто на основата на външното наблюдение на природата, и онова, което се намира в науките, например в математиката и геометрията, с които хората се стремят да разберат външната природа.

Можем да кажем с определено право: за истините, които човек си усвоява чрез външното наблюдение това толкова често е било повтаряно в историята на философията, че за философите би трябвало да бъде всъщност излишно да бъдат обяснявани тези неща за това, което може да бъде наблюдавано външно, не можем всъщност никога да говорим за някаква сигурност. Кант или Юм са изнесли това особено ясно, като даже гротескно са твърдели; ние наблюдаваме наистина, че слънцето изгрява, обаче от наблюдението нямаме право да твърдим, че утре слънцето отново ще изгрее. Само от това, че досега Слънцето винаги е изгрявало, ние вадим заключението, че то ще изгрее също и утре. Така е с истините, които извличаме външно от наблюдението. Обаче не е така например с математическите истини. Щом веднъж сме ги разбрали, ние знаем тогава, че те важат също и за бъдещето. Който знае, който може да докаже от вътрешни основания, че квадратът на хипотенузата е равен на сбора от квадратите на двата катета, той знае, че никога някой не ще може да начертае един правоъгълен триъгълник, за който това да не важи.

С тези математически истини работата стои различно в сравнение с истините, които познаваме чрез външното наблюдение. Хората познават този факт, обаче не са в състояние да разберат причината със средствата на днешното изследване. Причината се крие в това, че математическата истина извира тук от долния слой на съзнанието, от третото съзнание, и без човекът да може да предчувствува нещо от това, математическата истина изниква в неговото горно съзнание, където тогава той я вижда вътрешно. Ние имаме математическите истини затова, защото сами ние се отнасяме математически в света. Ние вървим, стоим и т.н., описваме линии. Чрез това волево отношение към външния свят ние добиваме всъщност вътрешното виждане за математиката. Математиката се ражда там долу в третото съзнание /Виж схемата на следваща страница/ и изплува нагоре.

Следователно общо взето, макар и в този случай обикновеното съзнание да не вижда произхода, ние имаме поне за една част на това подслойно съзнание много ясни представи. Математическите, геометрическите представи ни изплуват нагоре от там. Сънищно-подобен, безпорядъчен е само средният слой, той има в себе си нещо от безпорядъка на сънищата. Там горе, в горната стаичка, където обикновеното будно дневно съзнание протича в живота на представите, ние се намираме отново в яснота. И тогава в нас е ясно това, което изплува горе от третия слой на съзнанието. Това, което се намира помежду, то стига до по-голяма част от хората само като едно безпорядъчно будно сънуване.

Много важно е, че ние се изясняваме тези факти. Защото с това съзнание бяха свързани особено гърците през време на споменатите четири и половина столетия. Това съзнание бяха приели те, онова, което им беше останало като един остатък от културата на мистериите. И това е един чиста луциферически елемент, един чисто луциферически елемент. Аз неотдавна Ви го описах. Това е интелектуалистичната култура. В нашата глава е много ясно. Тя е проникната от мъдрост, от една общовалидна мъдрост. Обаче това е един чисто луциферически елемент в нас. /Виж схемата/.

И отново, това, което се намира там долу, което днешните учени обичат много, което още Кант е обичал много, така че казал: по отношение на природата съществува само толкова много наука, колкото се намира математиката в нея това е чисто ариманически елемент, който възлиза през нашето човешко същество. Това е ариманически елемент.

Не е достатъчно, че знаем за нещо, че то е правилно. Ние знаем, че нещата, които разбираме интелектуално чрез нашата глава, са правилни, обаче това е един дар на луциферическия елемент. И ние знаем, че математиката е правилна, обаче тази мощна правилност ние дължим на Ариман, който седи в нас. И най-несигурният елемент се намира в средата. Това са привидно нелогично вълнуващи се сънища.

Искам да Ви приведа още един характерен признак, за да разберете пълното значение на този въпрос. Всъщност цялото математическо проникване на света, каквото то възниква чрез Галилей, Джордано Бруно, произхожда от този по-дълбок слой на съзнанието. Четири и половина столетия изтекоха, откакто ние усвояваме това, четири и половина столетия, откакто ние полагаме усилия да внесем този ариманически елемент в нашето човешко мислене и чувствуване. Докато в най-светлата яснота на съзнанието светеше последният отзвук от културата на мистериите в гръцкото мислене, в най-долния, в най-тъмния слой на нашето съзнание се намира първо изгревът на онова, което трябва да достигне своето химборасо /своята върхова точка/ едвам в бъдеще. Това трябва да излезе на повърхността.

Ние хората стоим с нашия душевен живот действително така, че този душевен живот е като една кобилица на везна, която трябва да търси първо равновесието между луциферическия елемент от една страна, и ариманическия елемент от друга страна. Само че луциферическият елемент се намира в нашата ясна глава, а ариманическият елемент се намира долу в мъдростта, която прониква нашата воля. Между тези два елемента ние трябва да търсим равновесието в нещо, което всъщност отначало ни се явява като непроникнато от нещо.

Как ще дойде мъдрост в тази средна част на човешкото същество? Така както стои първо човекът в света, той е държал по отношение на неговата глава от Луцифер, а по отношение на неговата мъдрост на обмяната на веществата, на мъдростта на крайниците той е държан от Ариман. Но по отношение на сърцето защото онова, което е описано като средна състояние на съзнанието, то е зависимо от организма на нашето сърце, свързано чрез организма на нашето сърце с човешкия ритъм също така, както нашата интелектуалност е свързана с главата /прочетете върху този въпрос написаното в моята книга "Загадки на душата/ в тази сфера на нашето съществуване трябва да дойде постепенно един също така голям ред, какъв то е дошъл в мъдростта на главата чрез логиката на главата, такъв идва във всичко онова, което знаем по ариманически начин, чрез математиката, геометрията, въобще чрез това вътрешно рационално наблюдение на природата. Чрез какво в тази средна част на човешкото същество ще дойде вътрешната логика, вътрешната мъдрост, способността за ориентиране? Чрез Христовия Импулс, чрез онова, което е преминало в земната култура чрез Тайната на Голгота.

Съществува една духовнонаучна анатомия, която ни показва, що е култура на главата, що е култура на обмяната на веществата, що е онази организационна сфера, която се намира между двете, и от какво се нуждае тя. На нашето човешко същество принадлежи проникването с Христовия Импулс, нашето човешко същество трябва да се проникне с Христовия Импулс.

Така щото можем да си кажем: да предположим един хипотичен момент, да предположим, че Тайната на Голгота не би настъпила в Земното развитие, тогава човекът също би имал мъдростта на главата. Той би имал също онова, което е възникнало от 15-то столетие насам. Обаче той би бил празен и пуст по отношение на своето централно същество. Той все повече и повече би чувствувал раздвоението между двете посочени вътрешни сфери. Той не би могъл да произведе равновесието. Ние можем да произведем това състояние на равновесие само благодарение на това, че се проникнем все повече и повече от Христовия Импулс, който предизвиква състоянието на равновесие между луциферическия и ариманическия елемент.

От това виждате, че можем да кажем: в тези предихристиянски четири и половина столетия човекът е бил надарен като с една подготовка за Тайната на Голгота, с последния отзвук на културата на мистериите, който се установи, прибави се като един опосредствуван от главата спомен за тази древна култура на мистериите. И в по-ново време, в течение на четири и половина столетия през човешкото същество мина подготовката за едни нов вид култура на мистериите. Но за да могат тези две форми на културата на мистериите да бъдат свързани също в историческото развитие на човечеството, за това в развитието на човечеството трябваше да бъде внесена обективно Тайната на Голгота. Разгледано отвън развитието на човечеството протича така, че Тайната на Голгота бе поставена в него като един обективен факт. Обаче вътрешно развитието на човечеството протича така, че междувременно хората израстват, докато в 15-то столетие насам получиха онзи нов елемент, който аз току що Ви охарактеризирах като един елемент на Ариман и чрез който тепърва те добре ще почувствуват, че имат нужда от възможността да пост роят един мост между единия и другия.

Така ние можем да разберем вътрешно тричленния човек. И ние ще го разберем още по-точно, когато свържем с това, което Ви казах, нещо, което вече многократно съм споменавал. На древния грък с неговите последни остатъци на древната култура на мистериите не би било никак възможно освен положението, че то се е появило у някои изродени хора, обаче не в степента както в нашето време на древния грък не би му било никак възможно да бъде атеист. Атеизма е всъщност една нова формация, поне в неговите коренни форми. Защото древният грък, на когото беше действително присъща диалектиката, чувствуваше още в мисленето, даже в лишеното от съдържание мислене царуването на Божественото.

Когато знаем това и след това насочим поглед върху възникването на атеизма, върху пълното отричане на Божественото, тогава откриваме, на какво всъщност почива атеизмът. Атеисти ние се нуждаем от методите на Духовната Наука, за да познаем това атеисти са онези хора, при които това може да бъде в много тънки структурни отношения, но така е при които нещо не е в ред органически. Атеизмът е в действителност една болест.

Това е онова, което трябва първо да запомним: атеизмът е една болест. Защото когато нашият организъм е напълно здрав, той не може да действува по друг начин в неговите отделни устройства, освен да чувствуваме нашия произход от Божественото Ex Deo nascimur.

Второто нещо е обаче нещо друго. Човекът може да чувствува Божественото, обаче може да няма никаква възможност да чувствува Христа. Днес хората не правят в това отношение много тънки различия. Днес те се задоволяват твърде много с думи, също и в други области. Ако изпитаме днес именно истинското духовно съдържание на много хора на запада и не се ръководим от думите те казват, че вярват в една свобода на волята и т.н. констатираме, как цялата конфигурация на мисленето противоречи на това, което те изразяват с тези думи. Те са свикнали само във връзка с културата да говорят за Христос, за свобода и т.н. В действителност голям брой от живеещите между нас хора не са нищо друго освен турци; защото съдържанието на тяхната вяра е също така фаталистично макар и този фатализъм да е описан често пъти като природна необходимост каквото е съдържанието на вярата на мохамеданците. Мохамеданизмът е много по-разпространен отколкото се мисли. Ако не се спираме на думите, а на духовното съдържание, тогава някои християни са всъщност турци. И така хората се наричат също християни, макар и да не могат да намерят прехода от Бога, когото чувствуват, до Христос.

Достатъчно е само да обърна вниманието Ви върху един класически пример на едни модерен богослов, Адолф Харнак, който написа книгата "Същност на християнството". Моля Ви, направете този опит, заличете навсякъде в книгата "Същност на християнството" името Христос и на негово място напишете просто името Бог, ще видите, че не се изменя нищо от съдържанието на тази книга. Не съществува ни каква необходимост, щото това, което този писател казва, да го казва за Христос. Нужно е само той да го каже за общия Бог, за стоящия на основата на света Бог. Ни как не е нужно, щото това, което казва, то да бъде отнесено към Христос. Там където той доказва нещо, то е повърхностно и вътрешно невярно, като заема от Евангелията отделните съобщения; обаче от начина, по който ги преработва, няма никакъв повод те да бъдат отнесени към Христос. Ние трябва да добием възможността да схващаме Христа не така, че да го отъждествяваме с Бога-Отца. Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за Бога и понятието за Христос. Да не намери човек Христа в живота е нещо различно от това да не намери Бога, Бога-Отца именно. Че тук не се касае за това, да се съмняваме в божествеността на Христос, Вие знаете това. Касае се само за това, че вътре в сферата на божественото да правим точна разлика между Бога-Отца и Бога-Христос. Но това се изразява също в душевния живот на човек. Да не намери човек Бога-Отца, това е една болест; да не намери човек Христа, това е истинско нещастие. Защото с Христос човекът е свързан така, че той се нуждае вътрешно от него. Обаче той е насочен към нещо, което е станало като историческо събитие. Той трябва да намери тази връзка, това е за него едно нещастие. Да бъде човек атеист, да не намери той Бог-Отца,  това е една болест. Нещастие е той да не намери Бог-Сина, Христа.

И що е това, човек да не намери Духа? Да не намери човек възможността да схване своята собствена духовност, за да намери чрез собствената духовност връзката с Духовността на света, това е слабодушие, идиотизъм; да не признае човек духа, това е слабодушие.

Моля Ви, спомнете си още веднъж тези три недостатъка на състоянието на човешката душа тогава ние не можем да продължим по един правилен начин това разглеждане. Спомнете си това, което днес Ви казах отново от една друга гледна точка върху трите съзнания, и спомнете си това: да бъде човек атеист, да не намери бога, от който сме родени, когото трябва да намерим при един напълно здрав организъм, е една болест; да не намери човек Христа, това е едно нещастие; да не намери духа, това е слабодушие.

По този начин се различават също пътищата на човека към светата Троица. За човечеството ще бъде все повече и повече необходимо да бъдат разгледани тези конкретни неща на душевния живот, а не да се задържаме само в общи, неясни, мъгливи неща. И днес хората имат една особена голяма склонност към тази мъгливост. Да бъде заменена тази склонност със склонността да се проникне в конкретността на душевния живот, това е една съществена задача на нашето време.