ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 1 февруари 1916

Нека отново да пристъпим към нашата задача и да си спомним за онези, които се намират по бойните полета на Европа:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на нашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Земята,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, които с толкова любов тя търси.

А също и за онези, които следвайки хода на епохалните събития, вече са минали през Портата на смъртта:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на нашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Сферите,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, които с толкова любов тя търси.

Да не забравяме и Онзи, който мина през Мистерията на Голгота заради благото на Земята, заради свободата и напредъка на хората. Нека Той да бъде с Вас и Вашите тежки задължения.

Скъпи мои приятели, отдавна сме свикнали да обсъждаме такива трудни въпроси, каквито са въпросите за необходимостта и свободата с помощта на прости понятия, с възможно най-прости понятия, така че в продължение, бих казал, на един миг, да обгръщаме наведнъж много факти и подробности. Често пъти, когато сме изправени пред такива въпроси, ние не вземаме под внимание, че те налагат необходимостта да се съобразяваме с това, колко многообразни са причинните връзки в света и как онова, което става на определено място, трябва да бъде разглеждано в съвършено друга светлина ако искаме да го разберем в сравнение с нещо напълно подобно, което обаче става в друга точка от мировите процеси. Сега бих искал още веднъж да припомня нещо, което вече съм споменавал тук, макар и по друг повод.

Когато виждаме бурните процеси и важните събития, които се разиграват днес, ние сме доста склонни веднага да търсим техните причини в най-близо стоящите факти и да очакваме последиците им в най-скоро време. Но чрез едно такова разглеждане ние постъпваме неправилно по отношение на самите факти. Кога то преди време споменах това, аз обърнах внимание върху обстоятелството, че някога, още в началото на Средновековието, римската цивилизация се противопостави на тогавашната Средна Европа. Сега, бих казал, някой може, без много да мисли, да заяви: Добре, нека да се опитаме да разберем, че поради определени политически причини в дребния Рим тези римляни се усещаха принудени да започнат своите военни походи срещу Севера забележете, срещу техния Север, срещу всичко онова, което представлява днес Средна Европа. И чак после бихме могли да търсим последствията в лицето на онези събития, които възникнаха в резултат от военните походи.

Обаче, скъпи мои приятели, с подобно разглеждане не се постига нищо. Защото, представете си само как много от събитията, свързани с придвижването на народите от източните към западните пространства на Европа, биха протекли съвсем различно при този сблъсък между римляни и германи и тогава цялото по-късно развитие на Средна Европа би протекло по съвсем друг начин. Да, всички събития, които се разигра ха в хода на вековете до наши дни, биха протекли по съвсем друг начин, ако тогава онази народностна субстанция, която имаме в лицето на древните римляни и която не можа да се проникне напълно с истинските идеи на християнството именно поради своята, бих казал, световноисторическа особеност; ето защо римляните трябваше да се слеят с други, исторически млади народи, които можаха да приемат християнството с нови, могъщи и младенчески сили. И чрез начина, по който стана сблъсъкът между един бих казал духовно презрял народ, какъвто бяха тогава римляните, и един съвсем друг, исторически млад народ, какъвто бяха германите, се роди всичко онова, което впоследствие се извиси до Гьотевия „Фауст“, всичко онова, което донесе новата култура на 19 век. Биха ли протекли нещата по съшия начин, ако навремето не беше настъпил този сблъсък между двата народа?

Тук ние се докосваме до едно духовно течение, изпълнено с дълбоки вътрешни закономерности, изпълнено с една закономерна необходимост, която пулсира в мировите процеси и във всички области на живота. Как някой би поискал в този случай да насочи своите действия именно според събитията, станали от тогава насам в хода на вековете? Процесите, които се разиграват днес, са на свой ред изходна точка за други мирови събития, а те, естествено, са по необходимост свързани с това, което става днес, макар че доколкото става дума за събития на физическото поле те са твърде различни от всичко онова, което се разиграва под сбита форма в един кратък период от време.

Споменавам всичко това, скъпи мои приятели, само за да се убедите колко дълбоки са основанията, вложени в твърдението, на което често ще се спираме в тези лекции: Когато става дума за мировите процеси и за човешките действия, мъдруването и спекулирането не водят доникъде! Помислете само какао би се получило, ако в третия, четвъртия век сл. Христос някой римлянин или германец би искал да се заеме с едно мисловно спекулиране относно възможните последици от бойните? Докъе би стигнал той? Доникъде! Необходимо е да осъзнаем, че върху онова, което трябва да стане за да го познаем като нещо, което действително трябва да се случи, решаващо е не мъдруването върху възможните последствия, а нещо съвсем друго; и че в потока на събитията както той протича на физическото поле се влива именно онова, което ние усещаме, че идва от духовните светове: импулси, чиито въздействия, взети поотделно, са от такова естество, че ние изобщо не се нуждаем от мъдруване върху това, което трябва да стане на физическото поле.

Нека да сме вече наясно: погледът върху човешките събития, върху световноисторическите събития трябва по необходимост да бъде значително разширен и да обхване онова, което се намира над физическия свят. И след като, бих казал, обърнахме достатъчно внимание на тези необходимости, нека отново да вземем под внимание човека като такъв.

Последния път аз споменах пред Вас, че не е възможно да стигнем до едно правилно отношение към миналите човешки действия, ако се впуснем само в умуване, в мъдруване и мисловни спекулации върху тях. Напротив, трябва да разберем, че миналото също така и миналото битие на нашите действия вече принадлежи към сферата на необходимостта и ние следва да схванем основната идея: това, което е станало, е трябвало да се случи! Или с други думи: Ние изграждаме правилно отношение към нашите действия само тогава, когато постигаме обективност спрямо онова, което сме извършили в миналото, когато гледаме с еднаква обективност както към успешните, така и към злополучните ни действия.

Естествено, Вие бихте повдигнали сериозни възражения против онова, което аз току-що казах, понеже такива сериозни възражения действително съществуват. Помислете само върху последните ми думи: Когато сме извършили нещо, то вече принадлежи към миналото. Както казах, ние изграждаме правилно отношение към нашите действия само тогава, когато гледаме на тях с пълна обективност и вече не искаме те да са протекли по някакъв друг начин!

Сериозното възражение гласи: Добре, но къде остава тогава всичко онова, което играе толкова голяма роля в човешкия живот, а именно разкаянието за едно или друго наше действие, което вече сме извършили? И естествено, напълно прав е онзи, който казва: Разкаянието е необходимо, разкаянието трябва да съществува. И ако по някакъв начин бихме премахнали разкаянието от човешкия живот, от израстването на човешката душа, ние несъмнено бихме унищожили един морален импулс, който има огромна стойност.

Но не го ли унищожаваме, не го ли заличаваме, когато по отношение на извършеното от нас ние заставаме така, че го гледаме обективно, наистина обективно?

Но, скъпи мои приятели, тук отново възниква една трудност, една такава трудност, която може да се окаже източник на безкрайни недоразумения. Ние вече трябва, бих казал, да навлезем в центъра на проблема за свободата, ако наистина искаме да се справим с тази трудност. Виждате ли, Спиноза, великият Спиноза е казал: „Всъщност в света може да се говори само за необходимост. Свободата общо взето е една илюзия. Защото когато ударим една топка, тя по необходимост тръгва в определена посока. Ако би имала съзнание, тя щеше да вярва (така мисли Спиноза, както можете да си спомните от моята „Философия на свободата“), че се движи свободно и доброволно по своя път.“ Така мисли Спиноза. „И става така, че човекът е вплетен в необходимостта и понеже има съзнание за това, което става, той смята, че е свободен.“

Обаче Спиноза съвсем не е прав. Нещата стоят точно обратно. Ако човекът действително би „летял“ в една или друга посока, както топката, която следва необходимото направление в резултат от получения тласък, той би трябвало да изгуби каквото и да е съзнание относно всичко онова, което представлява негово то летене и при което той следва единствено необходимостта. Той би трябвало да се лиши от каквото и да е съзнание за това. Съзнанието би трябвало да бъде премахнато.

Представете си само с каква огромна скорост се движите Вие в мировото пространство според астрономическата наука! Вие правите това съвсем несъзнателно. Тук Вашето съзнание е премахнато, заличено. Вие изобщо не успявате да запазите Вашето съзнание, защото иначе не бихте могли да се движите по този на чин, прелитайки с бясна скорост през мировото пространство, както твърди астрономическата наука. Следователно по отношение на онова, което човек върши по необходимост, за него съзнанието трябва да бъде заличено дори относно толкова груби неща, каквото например е „летенето“ през мировото пространство. Вие скоро забелязвате, че относно всичко онова, което е подчинено на необходимостта, съзнанието бива заличено. Но нещата не винаги могат да бъдат осъзнати по толкова драстичен начин. В действителния живот те винаги граничат помежду си. И на граничната линия те съвсем не могат да бъдат разбрани и осъзнати така радикално, както в посочения от мен случай. Напротив, бихме могли да кажем: Относно всичко онова, за което действително имаме съзнание, за което имаме едно безусловно съзнание, ние можем да действуваме наистина свободно. Да допуснем, че тук пред мен стои една топка и аз я привеждам в движение: ако тя действително би имала съзнание, щеше да полети в определена посока само тогава, когато приеме в своето съзнание импулса, който самият аз и давам. Ако би искала да следва само импулса, тя би трябвало да заличи своето съзнание.

Размислите ли върху всичко това, Вие ще направите една голяма разлика що се отнася до човешките действия която за съжаление хората не правят. Защото фактът, че хората не правят тази разлика, има не само теоретическо, но и дълбоко практическо значение. В живота хората не правят съществена разлика между неща, които са неуспешни за някого, и неща, които са лоши, които са неморални. А тази разлика има огромно значение, тя е извънредно важна. Нека да си представим най-напред едно неуспешно действие след като то не е станало според предварителните намерения, за него безусловно важи, че ние стигаме до правилна преценка за съответното действие само тогава, когато можем да го разглеждаме напълно обективно, т.е. като нещо абсолютно необходимо. Защото след като вече е минало, то принадлежи към сферата на необходимостта. Когато не успяваме в нещо и после изпитаме неприятно чувство от факта, че съответното действие се е оказало неуспешно, тогава истината е тази, че неприятното чувство се корени в егоизма: Всъщност аз съм искал да бъда един по-добър човек, един човек, който би могъл да свърши нещата по-добре. Ето къде се крие егоизмът. И докато този егоизъм не бъде изтръгнат заедно с корените, дотогава изживяването, свързано с нашата по-нататъшна душевна еволюция, не може да има онова дълбоко значение, което то би трябвало да има.

Но, скъпи мои приятели, когато сме извършили едно действие, съвсем не е просто да го окачествим като „неуспешно“; то може да бъде в същото време и едно лошо действие, нещо, което наричаме „лошо“ в морален смисъл. Нека сега да насочим поглед Към морално лошите действия, да насочим поглед примерно върху следното действие, за да представим нещата нагледно. Да предположим, че някой няма какво да яде или поради някаква друга причина и открадна. Значи „кражба“, нали така едно лошо деяние. Обаче изключва ли онова, което току-що казахме, че някой, който е откраднал, може да се разкае за извършеното деяние? Съвсем не! Но защо е така, скъпи мои приятели! Поради простата причина, че казвам това на пълно сериозно онзи, който открадна, съвсем не е искал да краде, а само да притежава онова, което е от краднал. Той веднага би се отказал от кражбата, ако Вие бихте му подарили това, което той желае да има, или ако би могъл да го получи по някакъв друг начин, а не чрез кражбата.

Това е един очевиден факт. Обаче в известен смисъл същото важи и за всичко, което ние всъщност разглеждаме като „лошо“ деяние. Лошото деяние като такова, каквото е, всъщност никога не е искано от човека и езикът има един фин усет за това: когато лошото деяние е вече минало, „пробужда се съвестта“. Защо се пробужда съвестта? Защото едва сега лошото деяние стига до съзнанието, до познанието. То се издига на горе до познанието. Да, човекът извършва деянието тук, долу, но там, горе, в областта на познанието, на знанието, се намира нещо друго, заради което той извършва лошото деяние. Лошото деяние не се корени в самата воля; същото важи и за разкаянието: то има този смисъл, че съответният човек пробужда в своето съзнание един изгарящ въпрос: Как можах да допусна подобно помрачение на моето съзнание в момента, когато извърших лошото деяние. Ето какво се налага да разберем: Когато някой извършва едно лошо деяние, тогава същественото в този случай е, че човекът помрачава своето съзнание за въпросното действие, за въпросното лошо деяние, че неговото съзнание е било „понижено“ и че за него основното сега е да изгради ясно съзнание за подобни ситуации, в които съзнанието бива понижено. Всяко наказание има един-единствен смисъл да пробуди такива сили, че ясното съзнание да се разпростре срещу и върху онези случаи, които иначе пораждат един или друг вид помрачение на съзнанието. Между онези дисертации, защитавани в университетите от философи, които се занимават същевременно и с юридически проблеми, често срещаме размишления върху „правото да се наказва“. Относно причините защо трябва да се наказва са създадени изключително много теории. Единствено възможното основание за прилагане на наказанието ние намираме само тогава. Когато сме убедени, че с наказанието ще бъдат пробудени онези сили на душата, чрез които тя би могла да разшири съзнанието до сфери, върху които по-рано то не е достигало.

Ето до какво се свежда същността на разкаянието. Разкаянието се състои именно в това, човекът да погледне своето деяние така, че чрез силите на разкаянието то да бъде издигнато до сферата на човешкото съзнание, като по този начин човекът обгръща с поглед взаимните връзки между нещата така, че следващия път съзнанието да остане непомрачено. Вие виждате следователно за какво става дума. Става дума за следното: човекът действително трябва да се научи да прави разлика между едно деяние, което е извършено с ясно и пълно съзнание, и друго деяние, за което съзнанието е понижено, помрачено.

Когато сега, напротив, Вие имате едно деяние, по отношение на което съвсем не става дума дали то е лошо или добро, а е само едно неуспешно деяние при което ние просто не сме успели да реализираме нашите намерения, тук нещата опират до това, че сега можем да помрачим нашия поглед върху това деяние, ако съдим за него така, че намесваме в нашата оценка и следното чувство: Добре, а нещата нямаше ли да протекат по друг начин, ако и самите ние не бихме били по-други, по-добри?

Виждате ли, тук важното е, че ние не бива да забравяме следния важен факт: Когато окото възприема един предмет, то не трябва да вижда самото себе си; в този случай то не бива да поставя пред себе си някакво огледало. Защото в момента, в който окото постави пред себе си някакво огледало, за да вижда самото себе си, то вече не би могло да вижда самия предмет. От момента, в който човекът започне напразно да умува върху това, че би трябвало да стори по друг начин едно действие, което вече е извършил, това действие не може да рефлектира върху самия него с онази сила, която би го тласнала напред в неговото развитие. Защото в момента, в който между него и действието застава егоизмът, който се крие в това, че човекът би искал всъщност да избърши въпросното действие по друг начин, в този момент той прави същото, което прави някой, когато поставя пред очите си огледалото, така че очите не могат да виждат предмета.

Можем да си послужим и с друго сравнение. Вие знаете, че съществува заболяване на очите, наречено астигматизъм, при което дъгата на роговицата е неправилно огъната или в хоризонталната, или във вертикалната посока. Астигматичните очи не различават точно нещата. Човек с такива очи вижда един вид призрачни изображения на нещата, идващи само поради това, че роговицата е огъната по неправилен начин. Човекът вижда призраци. Но това се дължи на факта, че всъщност той възприема не външния свят, а своето собствено око. Когато човекът вижда своето собствено око, това означава, че окото не е успяло да заличи напълно себе си, поради което се намесва по един неправилен начин в акта на зрителното възприятие. Когато човекът изпълва душата си с мисълта „О, ако аз бях по-друг и бях извършил по различен начин това или онова, тогава бих имал пълен успех“, тогава положението е същото, като че ли той страда от астигматизъм: той съвсем не вижда действителните факти, а ги изопачава напълно. Но човекът трябва да вижда действителните факти, с които има работа, и тогава те също започват да действуват на свой ред върху него: както предметът, който се намира навън, действува върху здравото око, така също и те действуват върху една душа, която не е изпълнена с едно или друго усещане, породено от фактите, а оставя фактите да действуват върху него. В този случай фактите продължават да действуват и по-нататък в човешката душа.

Нека да продължим: Някой, който все още не е стигнал до обективност спрямо миналите факти и събития, той не може да ги вижда в тяхната обективност и поради тази причина не може да извлича от тях онова, от което душата му се нуждае. Това би било точно същото, ако нашите очи биха спрели да се развиват в шестия или седмия месец от ембрионалното си развитие и ние бихме се родили в деветия месец; естествено, в този случай не бихме притежавали нормално човешко зрение. Ако очите не биха се развивали и след шестия, седмия месец, а биха спрели да се развиват, те не биха могли да отстранят себе си в зрителния акт и ние бихме виждали нещата съвсем различно от това, което те представляват в действителност.

И така, онова, което вече сме извършили, изгрява за нас в своя истински смисъл само тогава, когато сме в състояние да го включим в потока на необходимостта, когато можем да гледаме на него като на нещо необходимо. Но както споменах, ние следва да сме наясно, че тъкмо тогава трябва да правим съществената разлика между това, което е успяло или не е успяло, и онова, което можем да наречем „добро“, или „лошо“ в морален смисъл.

Всъщност Вие ще намерите обясненията върху всички тези неща, макар и изложени по-скоро във философска форма, в моята „Философия на свободата“; защото в тази „Философия на свободата“ специално е подчертано, че човекът става свободен поради обстоятелството, че овладява онези сили, които му дават възможност да приема импулси от духовния свят. Дори на едно място там изрично е казано: „Свободните импулси идват от духовния свят.“

Обаче това съвсем не изключа, скъпи мои приятели, такива ситуации в живота, при които по отношение на определени събития човекът действува най-свободно именно тогава, когато той изцяло се съобразява с необходимостта. Защото ние трябва да правим разлика между чисто външната, физическа необходимост и духовната необходимост, въпреки че, общо взето, и двете представляват едно и също нещо. Но все пак те се различават, бих казал, по отношение на своята дислокация в мировите процеси.

Разгледайте още веднъж една толкова забележителна фигура като например Гьоте, който влезе в световната история и за когото бихме казали: Ето, ако проследим възпитанието на един такъв човек като Гьоте, ще установим как Гьоте се издигна до висините на своето творчество благодарение на импулсите, които го на сочиха да напише своя „Фауст“ и другите си съчинения, като всичко това, което Гьоте създаде, малко или много е резултат от неговото възпитание. А сега да насочим поглед именно върху Гьотевия гений. Разбира се, ние можем да си позволим това. Тук ние, така да се каже, оставаме заедно със самия Гьоте. Но, виждате ли, ние можем да сторим това и по друг начин: Можем да проследим например развитието, цялото духовно развитие на 18 век; вземете отделните подробности от това развитие, вземете например обстоятелството, че преди Гьоте да е мислил за някакъв „Фауст“, Лесинг вече е проектирал един Фауст, един Фауст вече е съществувал. Или с други думи: Мисълта за Фауст е възникнала от духовните проблеми, които са занимавали човечеството, идеята за Фауст е възникнала от самите духовни импулси. Нека добавим, че когато разглеждаме Лесинговия Фауст а има и много други поетични творби върху Фауст, когато разглеждаме всички тях, бихме могли да обобщим: Всички те ни отвеждат до Фауст. Сега ние бихме могли, така да се каже, да оставим Гьоте встрани и въпреки това пак ще стигнем до Фауст като до един вид необходимост. Фауст е възникнал от нещо, което е съществувало и преди него. Да, ние бихме могли да оставим Гьоте встрани. Следователно можем да проследим развитието на Гьоте и да стигнем до неговия Фауст. Можем да отхвърлим Гьоте, можем да го поставим пред погледа си по-скоро от еволюционна гледна точка; но можем и друго: Да го оставим напълно встрани, да проследим до най-големи подробности как на пример в Европа се появява едно такова съчинение като Нибелунгите, как после то се сгъстява до поетичната творба, описваща Парсифал, и как Парсифал застава пред нас като един търсещ човек и как още от определен момент на развитието възниква друга еволюционна степен, в рамките на която идеята за Парсифал ще бъде напълно забравена, като на нейно място ще възникне онази забележителна идея, която е представена в народната легенда за Фауст и която после, нали така, предизвика литературната поява на един Фауст, на един Парсифал, макар и в доста по-късна епоха. В този случай ние оставяме Гьоте напълно встрани... Естествено, когато говорим за една или друга епоха, ние не бива да бъдем педантични, понеже 50 години са един съвсем кратък период от време; изобщо времето е нещо еластично, то може да се разширява както в посока напред, така и в посока назад; следователно важното е друго; ако настояваме, че времето играе решителна роля, ние опираме до някои ариманически подробности, които съществуват в света; но това, което произлиза от добрите Богове, то наистина може да се разширява както напред, така и назад във времето. Нека да се изразя по друг начин: Дори ако франкфуртският съветник Каспар Гьоте и съпругата му не бяха родили сина си Волфганг или ако синът Волфганг би умрял веднага след раждането както знаете, той се е родил много трудно, напълно посинял и без малко щял да умре след раждането, все пак няма никакво съмнение, че поетична творба, подобна на „Фауст“, така или иначе щеше да възникне, макар и от друг автор. Или ако Гьоте би живял в 14 век, нали така, той положително не би написал никакъв „Фауст“. Всички тези предположения са нереални. Но все пак рано или късно човек трябва да се за мисли върху подобни въпроси, върху подобни предположения, за да види реалния образ на нещата.

Следователно сега вече бихме могли да поставим въпроса: Действително ли Гьоте създава „Фауст“ по своя собствена воля, т.е. в свобода, както впрочем и цялото си творчество, или пък в основата на всичко е налице една безусловна необходимост? Скъпи мои приятели, най-голямата свобода е налице тогава, когато човек върши това, което е световноисторически необходимо! Да, свободата е налице тогава, когато човек върши това, което е световноисторически необходимо. Защото онзи, който вярва, че свободата би могла да бъде застрашена някога от една или друга необходимост, той би трябвало да заяви също и следното: „Ето, аз искам да създам една поетична творба, но аз съм човек, който желае да действува абсолютно свободно! Следователно искам завинаги да се абстрахирам от всичко други поети, които са били несвободни, искам да създам една абсолютно свободна поетическа творба. Но аз не бих могъл да бъда свободен, ако ще използувам думи, които вече съществуват в говоримия език, понеже те са възникнали по силата на една прадревна необходимост. Обаче, съвсем естествено, това никога не може да стане! Аз искам да блесна като един абсолютен герой на свободата. Следователно аз ще изнамеря мои собствен език...“ И сега той започва да изнамира свой собствен език. Разбира се, дори да би постигнал това, неговата поезия щеше да прозвучи на един непознат език, на един несъществуващ, език и тя справедливо би била отхвърлена от целия свят. Със своята свобода този човек би предизвикал съпротивата на целия свят, съпротива, която на първо време би се изразила само в неразбирането на езика. И така, Вие виждате: съвсем не може да става дума за това, че свободата, която се намесва в потока на събитията, би могла да се почувствува по някакъв начин Застрашена от необходимостта, която цари в напредващия ход на световните събития.

Бихме могли да си представим още и един художник, който би искал да постигне пълна свобода и който би казал: „Да, аз искам да рисувам; но не искам да рисувам върху платно и изобщо не искам да рисувам върху някаква фиксирана повърхност; искам да рисувам напълно свободно. Трябва ли в този случай да си служа с една или друга основа, за да нанасям там боите? Аз искам да рисувам напълно свободно! Следователно аз няма да постъпя така, защото в този случай ще съм принуден непрекъснато да се съобразявам с фиксираната повърхност на платното.“ Обаче тази „фиксирана повърхност“, тази „материална основа“ е подчинена на определени закономерности, нали така? И човекът трябва да се съобразява с тях, което обаче съвсем не му пречи да прояви свобода в своите действия.

Но тъкмо при големите световноисторически събития, скъпи мои приятели, бихме могли да видим с очите си как онова, което наричаме „необходимост“, може да се прояви непосредствено и заедно със свободата само тогава, когато в действие е човешкото съзнание. Повтарям, когато в действие е човешкото съзнание. Виждате ли, аз вече казах: Гьоте не би могъл да създаде своя „Фауст“ през 14 век. Да се появи „Фауст“ през 14 век, това би било абсолютно невъзможно. Тогава Гьоте чисто и просто не би могъл да напише своя „Фауст“. А защо не? Защото съществува нещо, скъпи мои приятели, което трябва да обозначим като „празнота“ на световните събития относно определени еволюционни импулси. Както не можете да налее те вода в един съд, който е вече пълен догоре, или както можете да налеете само определено количество вода в един съд, който е отчасти пълен с вода, така също Вие не можете да влеете по свое желание един или друг импулс, едно или друго намерение, в едно „запълнено“ време. През 14 век не съществуваше празнота за нещо такова, каквото е съдържанието на „Фауст“, което би се вляло във физическия свят от духовния свят чрез един велик човек; този 14 век беше запълнен от нещо друго. Мировите процеси и събития протичат в определени цикли от време. И когато един цикъл от време е запълнен, настъпва празнота за онези нови импулси, които биха могли да заемат място в световноисторическите събития едва по-късно.

Един цикъл първо трябва да бъде запълнен по съдържание, за да настъпи отново един вид празнота: едва тогава в празнотата могат да се блеят едни или други нови импулси. По отношение на всичко онова, което се вля чрез Гьоте под формата на импулси от духовния свят, действително беше настъпила една празнота в културното развитие на Европа; да, Гьоте се появи тъкмо в този момент. А културното развитие действително протича на приливи и отливи: празнота запълване на празнотата отлив отново празнота. Едва тогава може да се появи нещо ново.

Ето според какво човекът намиращ се между смъртта и новото си раждане насочва сега своята инкарнация. Той насочва своята инкарнация така, че във физическия свят да намери онази степен на празнота или пълнота, която да съответствува на неговите импулси.

Някой, който от своите минали инкарнации донася със себе си импулси от най-висок ранг и които следователно трябва да попаднат в споменатия вакуум, в споменатата празнота, ще се роди на Земята в една епоха, която се отличава с един или друг вид празнота. Ако човек има такива импулси, които тепърва трябва да бъдат приети от човечеството, той ще насочи своята инкарнация към една такава епоха, чиято празнота той ще се стреми да изпълни докрай. Естествено, в различните области тези „приливи“ и „отливи“ се преплитат по изключително сложен начин.

Това е напълно естествено. С други думи, ние виждаме, че в известен смисъл ние сами избираме ако мога да употребя тази дума, ние сами избираме момента, в който слизаме на Земята, според нашите вътрешни заложби и качества. И според тях се формира онази вътрешна необходимост, която после ще проличи в нашите действия.

И ако сега обгърнете с поглед всичко това, тогава за Вас няма да съществуват вече никакви противоречия, когато наблюдавате отделните събития в хода на времето. Вие си казвате ето, Парсифал, Фауст... събитията напредват... после идва Гьоте и от неговата вътрешна същност бликва онова, което също може да бъде така добре разбрано в хода на времето. Вие няма да се измъчвате вече от никакви противоречия, защото виждате как Гьоте гледа от горе, и там, горе, той подготвя в своята вътрешна организация всичко онова, което по-късно ще намери външен израз в една или друга от неговите поетични творби. И сега, намирайки се на физическото поле, той освобождава същите онези душевни сили, които още преди раждането си е всмукал в себе си като квинтесенция на най-важните събития, разиграли се през миналите векове. Между тези две изречения, между тези две твърдения „Гьотевите творби трябваше да възникнат в строго определено време“ и „Гьоте ги създаде напълно свободно“ няма никакво противоречие, както и ако тук на масата бих имал една, две, три, четири, пет, шест топки, следователно една поредица от топки, а после идвам с една малка купа и казвам: първата топка слагам в купата, втората топка слагам в купата, третата топка слагам в купата и т.н... после отивам там и ги изсипвам. Но някой казва: Топките, които се намират сега тук, са същите, които бяха там. Не, възразява някой друг: това са топките, които току-що бяха изсипа ни от купата. И двете твърдения са напълно верни.

Онова, което е станало във времето, което накрая е довело до „Фауст“, то е същото, което покълва в душата на Гьоте, понеже се е натрупало там чрез „наблюдението“, насочено от духовния свят надолу към Земя та. Защото всички ние непрекъснато участвуваме в развитието на света.

Когато сега разглеждаме тези неща, ние вече разбираме: В момента, когато насочваме поглед към миналото, ние трябва да приемем миналото като нещо необходимо. И когато насочваме поглед върху самите нас и възпроизвеждаме миналото в настоящето ако го възпроизвеждаме съзнателно, тогава ние пренасяме напълно свободно! в настоящето всичко онова, което сме подготвили в миналото като необходимост. По този начин, скъпи мои приятели, най-свободен може да бъде онзи, който съумява да разбие ясното съзнание: с това, което върша, аз не бърша нищо друго освен онова, което е духовно необходимо. Нещата не се оставят да бъдат управлявани така да се каже от една педантична логика; те могат да бъдат разбрани само чрез едно живо проникване в техните действителни причини.

Ние можем да си помогнем, скъпи мои приятели, и по още един начин, за да разберем за какво точно става дума. Нека да насочим например своя поглед към животните. Те имат една по-ниска степен на съзнание, те имат едно понижено съзнание. Аз често съм обяснявал защо това е така. Когато разглеждаме човека, виждаме, че той има една степен на съзнание, която позволява изявата на свобода. Но как стои сега работата със съзнанието на Ангелите, т.е. на онези Същества, които стоят непосредствено над човека? Как стои работата със съзнанието на Ангелите?

Много трудно е, скъпи мои приятели, да вникнем веднага в съзнанието на Ангелои, на Ангелите. Виждате ли, когато като човешки същества искаме да направим нещо, тогава ние си предоставяме как трябва да изглежда това, което искаме да направим. Пълен неуспех за човека е, ако на физическото поле не се получи това, което той си е представял предварително. Нали така, ако някой, да речем, зашива две парчета плат и после те се отделят едно от друго, неговата работа е претърпяла неуспех. Това лесно може да се случи, когато си служим с шевната машина. Тогава работата не е успяла. Следователно когато предварителните представи не се сбъднат на физическото поле, ние казваме: замисълът не успя. Това означава, че със своята воля човек се насочва към нещо, което той си изгражда като образ, възможен единствено в условията на физическия свят. Ето какво се получава с човешката воля.

При Ангелите обаче съвсем не е така. При Ангелите всичко се свежда до намерението. И намерението на един Ангел може да бъде изпълнено по най-различни начини и въпреки това ефектът да е същият. Вижда те ли, това е напълно вярно, но естествено, то е нещо, бих казал, при което разбирането не съвпада с логиката, Само в изкуството, стига да го разглеждаме в неговите човешки измерения ние усещаме, че сме близко до съзнанието на Ангелите. Вие лесно ще се убедите: ако художникът разглежда нещата в техните човешки измерения не винаги е нужно той да гледа на своето изкуство от човешка гледна точка, но ако все пак разглежда нещата в техните човешки измерения, тогава при определени обстоятелства онова, което е претърпяло неуспех, той може да го приеме като нещо с много по-голяма стойност от онова, което би постигнал според предварителния си замисъл. Тук ние се приближаваме до нещо, което е доста трудно за разбиране: а именно, когато казваме, че при съзнанието на Ангелите, при волята на Ангелите главното са намеренията и че тези намерения могат да бъдат изпълнени по най-различни начини, дори могат да бъдат осъществени по начин, противоположен на закономерностите, валидни за физическия свят. А това означава: когато един Ангел си поставя някаква цел, тя е напълно конкретна, обаче не и по такъв начин, че той да си каже: на физическото поле нещата трябва да изглеждат по този или онзи начин. Това съвсем не се съдържа в неговото намерение; той ще го узнае едва тогава. Когато то е вече налице. Ние виждаме и аз че сто обръщах вниманието Ви върху следното: дори при Елохимите случаят е точно такъв. Елохимите първо създадоха светлината и едва после видяха, че светлината е нещо добро. Или с други думи: онова, което при човека е първото, а именно представата за нещо, което трябва да бъде създадено на физическото поле в съзнанието на духовните Същества, които стоят над човека, то съвсем не е първо по ред; там първо по ред е намерението, а как ще бъде изпълнено то, е вече съвсем друг въпрос. В това отношение човекът е едно същество, намиращо се по средата между животното и Ангела. Ето защо, от една страна, той клони малко или много надолу към безсъзнателната степен на животното. Навсякъде, където възниква нещо престъпно, там най-вече животинското е това, което го поражда в човека. Обаче, от друга страна, човекът е устремен също и нагоре, бих казал, към съзнанието на Ангелите. И така, човекът носи в себе си възможността да разбие над обикновеното съзнание едно по-висше съзнание, където намеренията застават пред неговия поглед по начин, различен от този, който иначе е в сила при обикновеното съзнание.

А сега аз бих добавил и нещо друго. Да предположим, че като човешки същества ние се впускаме в разглеждането на важни житейски проблеми. Нека да си представим, че като възпитатели се сблъскаме с едно дете, което трябва да възпитаваме в истинския смисъл на думата. Но, нали така, обикновеният човек си има своите принципи на възпитание, своите педагогически принципи. Той знае кога трябва да наказва и кога не трябва, може би допуска, че никога не трябва да наказва децата и т.н. С една дума, той се придържа към своята педагогическа „система“. Обаче онзи, който разглежда нещата от по-висша гледна точка, от гледна точка на едно по-висше съзнание, той не винаги разсъждава по този начин; този човек ще предостави всичко на самия живот. Той спокойно ще изчака резултата от своите наблюдения. Той ще се съобразява само с една важна предпоставка, а именно: намерението да постигне онова, което му се струва, че дреме като скрити заложби у детето. Но това, което съществува като заложба, може да бъде разгърнато по всевъзможни начини. Ето за какво става дума.

И така, ако съпоставим всички тези неща, сега ние ще се убедим, скъпи мои приятели, че за да разберем целия човек по отношение на необходимостта и свободата, трябва да вземем под внимание външнофизическия облик на човека, а след това и вътрешната му природа, следователно нека да си припомним най-напред неговата етерна организация. Когато насочваме поглед само върху етерното тяло на човека... аз вече обърнах вниманието Ви върху това, как човешкото етерно тяло върви по съвършено различни пътища от тези на физическото тяло... Вие сигурно си спомняте моите думи: първоначално физическото тяло на човека е съвсем младо; постепенно то се развива, става все по-възрастно и накрая остарява. Етерното тяло прави точно противоположното. Когато по отношение на физическото тяло казваме „Ние остаряваме“, всъщност по отношение на етерното тяло трябва да кажем „Ние се подмладяваме“. Защото ако се спрем на думите „стар“ и „млад“ тогава в мига на раждане етерното тяло е един „старец“: в този миг то е напълно сбръчкано, съвсем незначително и е в съответствие само със самите нас. Когато стигаме до една нормална възраст и умираме, тогава вече етерното тяло е толкова подмладено, че можем да го отдадем на външния свят. Докато физическото тяло остарява, етерното тяло се подмладява. В хода на живота то става все по-младо и по-младо и когато умираме в една нормална възраст. Когато умираме млади... етерното тяло може да има огромни последици за света... каквито са впрочем онези, които аз многократно съм посочвал.

Обаче ние трябва да разглеждаме разликата между физическото и етерното тяло не само по отношение на остаряването например, а също и по отношение на необходимостта и свободата.

Виждате ли, когато човекът е максимално ограничен и впрегнат в необходимостта по отношение на това, което той върши със своето физическо тяло, или въобще на физическото поле, тогава неговото етерно тяло е най-свободно: тогава то е оставено напълно на самото себе си. А по отношение на всички онези процеси, при които етерното тяло попада в една абсолютна необходимост, там онова, което човекът предприе ма на физическото поле, е белязано от свободата. Следователно когато физическото тяло е подчинено на някаква необходимост, етерното тяло притежава същия размер на свобода, и когато етерното тяло е подчинено на някаква необходимост, онова, което се отнася за физическото тяло, има определен размер на свобода. Какво означава това?

Помислете само: Вие едва ли бихте настоявали, че сутрин ставате от леглото или че вечер лягате напълно свободно, т.е. когато си поискате. Обикновено човек става от леглото сутрин и ляга да спи вечер. Тук не може да става дума за никаква свобода. Нали така тези неща са свързани с „железните необходимости“ на живота. И дори когато променяте времето за лягане и ставане съвсем не може да става дума за свобода. Вие се храните например всеки ден. Тук също не може да става дума за някаква свобода. Вие не може те да премахнете тази необходимост и да потърсите Вашата свобода чрез това, че например се откажете от храната под предлог, че в яденето има нещо принудително. По отношение на всички тези неща човекът е подчинен на една твърда необходимост. Защо това е така?

Защото „придружителят“ както споменах последния път, който е вътре в него през време на живота, протичаш на физическото поле с всичко, което е свързано с физическото поле и което е впрегнато в една или друга необходимост, този придружител живее междувременно в свобода! Обаче когато навлизаме в необходимостта не външно, а с нашата вътрешна, душевна същност, с етерното тяло как всъщност става това?

Поради обстоятелството, че ние съзнателно се отдаваме на това, което сме приели като една необходимост! Тъкмо чрез това, че съзнателно се отдаваме на нещо, което сме приели за една необходимост, ние сме физически свободни. Да предположим, че си казваме следното: Сега е времето, когато онзи, който е узрял за това, който може да разбере това, би могъл да се приближи до Духовната наука. Естествено, външно никой не е принуден, т.е. по необходимост, да стори това. Но човек може да го приеме като една вътрешна необходимост, защото то е необходимо именно в настоящия цикъл от еволюцията на човечеството. По този начин човекът се подчинява на необходимостта, обаче прави това в свобода. На физическото поле нищо не го подтиква към тази крачка. Фактически той трябва да следва една принуда, така да се каже, насърчаван от своята свободна воля. Тук етерното тяло самичко си дава импулса, който го изпълва с необходимост; тук етерното тяло самичко си създава необходимостта и по този начин си осигурява възможност та да разбие в свобода онова, което става по отношение на физическия свят. Или, с други думи: човекът се научава да разпознава духовната необходимост и така прави себе си все повече и повече свободен за всичко онова, което представлява животът в условията на физическия свят.

Сега Вие бихте могли да възразите: Нима поради това, че някой се издига до една духовна необходимост, той би трябвало да стане по-свободен за живота на физическия свят? Това е действително така. Поради обстоятелството, че човекът се свързва с потока на духовните причини и ги оставя да „преминат“ през него, фактически той приема елементи, които го изтръгват от оковите на физическия свят. Естествено, човекът не може да се освободи от това, което му е отредено от неговата минала инкарнация, от неговата Карма. Обаче ако той не се освободи тъкмо чрез познанието за духовната необходимост от необходимостите на физическия свят, след своята смърт той остава свързан с тези необходимости, с тези необходими условия, отнасяйки се до физическия свят, и ги влече по-нататък със себе си. Ето до какво се стига: човекът влече със себе си необходимостите на физическия свят също и там, в живота между смъртта и новото раждане. Да, дори и там той не може да се освободи от тях. И той става все по-свободен и по-свободен от необходимостите на физическия свят в момента, в който се свързва чрез своето етерно тяло с необходимостите на духовния свят. В действителност е точно така: когато човекът може да следва по свободно взето решение един импулс, извлечен от духовния свят, той става все по-свободен и по-свободен за всичко онова, което иначе го обвързва с физическия живот, обвързва го с физическия живот дори и след като той е минал през Портата на смъртта. Напротив, за всичко онова, при което човекът е обвързан с физическия живот и което не може да се промени, за него етерното тяло, като такова, става все по-свободно и по-свободно.

И така, ние виждаме как на физическото поле свободата и необходимостта действуват съвместно, но като процеси те се отнасят също и за етерното тяло. Етерното тяло получава своята свобода чрез необходимостта, която е валидна за условията на физическия свят; а своята необходимост тя трябва да бъде разбрана от самото него. Физическото тяло получава свобода именно чрез това, че етерното тяло разбира своята необходимост, а неговата необходимост е дадена според начина, по който то кармически се включва в процесите на физическия свят.

Ето в какво органическо единство се намират свободно-необходимият човек и необходимо-свободният духовно-душевен човек. Обаче невъзможно е да бъдем подчинени на една чиста необходимост, ако се намираме в ясно и пълно съзнание. Само поради обстоятелството, че обгръщаме един или друг процес с наше то съзнание, възприемайки го следователно така, че да имаме ясно и пълно съзнание за него, само поради това обстоятелство в нашата душа изгрява свободата; по този начин ние душевно се издигаме над необходимостта и ставаме свободни спрямо онова, за което имаме съзнание. Ние разпознаваме духовната необходимост, когато примерно сме убедени: в настоящото време е необходимо да приемем истините на Духовната наука; когато следователно се включваме така да се каже свободно в една необходимост. Но дали по този начин се превръщаме в донякъде несъзнателни същества? В определен смисъл да! В определен смисъл ние ставаме несъзнателни, защото се решаваме да разгърнем нашето съзнание само до онази врата, от която се влива, от която просветва онова, което трябва да дойде от духовния свят. И все пак по този начин ние приемаме това, което трябва да дойде от духовния свят, устремяваме се към свръхсетивните Същества, които гледат надолу към нас от духовния свят. Ето защо ние твърдим, че напредваме в окултното обучение именно когато се издигаме, следвайки една духовна необходимост, до Съществата, които гледат надолу Към нас. Ето защо постоянно подчертаваме: Ние се издигаме с нашето съзнание нагоре към Съществата, които ни заливат с импулси от духовния свят и когато казваме: Ние се включваме по необходимост в импулсите, идващи от духовния свят... ние очакваме, че по този начин в нашите импулси ще се влеят същевременно и импулсите на висшите духовни Същества. Ето как настъпва онази относителна, онази дълбока несъзнателност, в която ние усещаме нечие духовно присъствие, което иначе долавяме в себе си като едно несъзнателно действие... при което обаче сме напълно сигурни: „Сега Духът е в нас!“ и ние сме длъжни да го следваме навсякъде. Да, ние ще го следваме навсякъде.

Сега отново ще се върнем към нашата изходна точка. Виждате ли, ако само бихме умували върху това какви ще са последиците от такива важни събития, каквито са настоящите аз по-рано ги сравних с римско-германските войни, когато умуваме с обикновеното съзнание, ние не стигаме доникъде. Обаче в момента, в който можем да си кажем: Искаме да стигнем до правилното разбиране не чрез умуване, а като се доберем на духовните импулси тогава изобщо не е нужно да умуваме. Тогава ние знаем: тези духовни импулси ще ни доведат до правилното разбиране, стига само да им се доверим, и те ще ни доведат до онези исторически течения, които се простират върху цели столетия, върху цели хилядолетия. Ето кое е важното. И тогава ние продължаваме: Не е нужно да мислим сега, че нещата трябва да протекат по този или онзи начин, за да стане това или онова; тогава си казваме: Днес ние живеем в онзи период на човечеството, живеем в онази епоха, в която по-нататъшното планетарно развитие на Земята ще може да напредва само чрез това, че занапред хората непосредствено ще извличат духовните импулси, идващи от духовния свят. Следователно тези импулси трябва да бъдат уловени. И всичко онова, което се разразява по чисто външен начин в условията на физическия свят, сега по необходимост трябва да се свърже с тези духовни импулси. Едва тогава ще стигнем до истинската същност на нещата. Едва тогава ще знаем и то без да умуваме, без да си блъскаме главите какво ще бъде утре и в другиден, едва тогава ще знаем с пълна сигурност, че души те, които днес минават през Портата на смъртта стига те да се свържат с мислите на онези, които след време ще населяват напоените с кръв земи на Европа, ще станат извънредно активни в своето етерно тяло и как от всичко това ще възникне нещо, чиито въздействия ще се окажат решаващи за бъдещите векове. Обаче ние трябва да имаме непосредственото съзнание за това, както и често сме го изразявали с думите:

От смелостта на бойните,

От кръвта на битките,

От мъката на изоставените,

От жертвите на народа

Ще израсне духовен плод,

Щом душите съзнателно насочат

Своята сила в царството на Духовете.

Ето кое следователно е важното: да разберем, че от определен момент нататък душите трябва да станат духовно осъзнати за епохата, в която живеят, да укрепят волята си, да отворят чувствата си за светлината на

Духа. Едва тогава от сегашните събития ще бликнат необходимите сили за изграждането на бъдещия свят.

Но за да изпълни себе си с тази мисъл, човекът се нуждае от онова истинско, безгранично доверие, какво то притежават Съществата от Йерархията на Ангелои. Защото действията на Ангелои се ръководят именно от такова доверие. Те добре знаят, че когато имат правилните намерения, тогава от тези правилни намерения възникват правилните действия. Обаче далеч не поради това, че Ангелои ясно си представят формата на бъдещите събития, а именно поради факта, че имат правилните намерения. Само че в тези правилни намерения можем да вникнем единствено по духовен път. А как да вникнем в тях по духовен път, може да ни помогне само едно мислене, изградено върху истините на антропософията.