ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 30. Януари 1916

Нека отново да си спомним за онези, които се намират по бойните полета на Европа:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на Вашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Земята,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, Които с толкова любов тя търси.

А за онези, които вече са минали през Портата на смъртта, нека кажем:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Нека Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на Вашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Сферите,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, Които с толкова любов тя търси.

И нека Духът, който ние търсим с помощта на нашата Духовна наука, Духът, който мина през Мистерията на Голгота за благото на Земята, за напредъка и спасението на човечеството, нека той бъде с Вас и с Ваши те тежки задължения.

Скъпи мои приятели, онова, което ще споделя днес с Вас като продължение на темата ни от миналата седмица, отново бих искал да илюстрирам с помощта на един хипотетичен случай, защото някои неща, които са свързани с най-дълбоките загадки на човешкото съществувание, могат да бъдат освободени от абстрактния начин, по който обикновено ги разглеждаме, най-добре с помощта на примери. Естествено, онова, което ще приведа като пример, се отнася за всички възможни ситуации в живота. И така, нека да вземем следния пример. Да се пренесем в едно училище, което има три класа, в които преподават трима учители под ръководството на един директор. Директорът обсъжда със своите учители предстоящата учебна година. Да предположим, че тримата учители имат съвсем различни темпераменти и характери. Да се спрем на първия учител: След като директорът го запитва какво ще прави през следващата учебна година, този учител казва: През ваканцията аз грижливо си записах всичко онова, отбелязах си грижливо всичко онова, за което се убедих, че през изтеклата година не се отрази добре върху учениците, не беше възприето добре от тях, което следователно аз не бях предвидил. И за следващата учебна година аз съставих един план, който съдържа всичко онова, за което съм убеден, че беше прието добре от учениците и успя да влезе в техните глави, в техните мозъци. Аз обмислих всички подробности, които ще включа в учебната програма, така че моят план ще съдържа онова, което даде най-добри резултати през миналата година. И когато директорът задава следващите си въпроси, този учител веднага показва един план за разпределението на учебния материал. Той подробно посочва какви теми ще възложи в хода на учебната година, какви домашни задачи ще постави за всяка отделна седмица и всичко това е предварително и грижливо обмислено според неговия опит от изтеклата учебна година. И тогава директорът казва: Да, аз съм много доволен. Несъмнено Вие сте един добросъвестен учител и аз вярвам, че ще постигнете отлични успехи с Вашите ученици.

Вторият учител също казва: „Аз прегледах целия учебен материал, който преподавах миналата година на моите ученици и видях къде съм сгрешил, какво съм пропуснал. Сега подготвих съвсем нов учебен план, така че да избегна всички грешки, които съм допускал досега.“ И той също показва на директора един подробно разработен учебен план, включващ темите и домашните задачи, които ще бъдат възложени на учениците през новата учебна година въз основа както се изразява той на опита относно миналата година, на опита относно своите грешки. Директорът казва: „Учителят, с когото разговарях преди малко, се беше постарал да отбележи всички предимства на своята работа и с оглед на тях той подготви новия си учебен план. Вие сте се постарали да избегнете всички допуснати грешки. И двата начина могат да се окажат добри. Аз съм напълно спокоен и убеден, че Вие също ще постигнете отлични резултати с Вашите ученици.“ С истинско удоволствие, казва още директорът, аз виждам, че разполагам с учители, които внимателно обмислят своя минал опит и знаят как да се отнасят към своите задължения. Ето до какво боди мъдрото себе познание. Да се познават предимствата на миналия опит това е нещо, което следва да прави много добро впечатление на всеки директор.

Но сега идва редът на третия учител. Той заявява следното: „През ваканцията аз също обмислих много внимателно всичко онова, което се случи в моя клас през изтеклата година. Постарах се да проуча още по-добре характерите на моите ученици, направих един вид ретроспекция на онова, което се случи с всеки един от тях.“

„Сега заявява директорът аз разбирам, че Вие също сте си направили изводи за Вашите грешки, както и за Вашите сполуки, така че очаквам да сте изработили един вид учебна програма за следващата година, както и Вашите колеги.“ Тогава учителят казва: „Да, вероятно и аз съм допускал грешки. Но аз наблегнах на друго. Аз изучих още по-добре характерите на моите ученици, както и онова, което се случи с всеки един от тях. Аз не разсъждавах много дали съм допускал някакви грешки, не разсъждавах и върху предимствата на моята работа. Аз не се занимавах с тези неща. Аз просто си помислих: ето, точно така трябваше да протече работата през учебната година. И по този начин аз стигнах до нещо, което трябваше да се прояви под формата на необходимост. Моите ученици бяха възпитавани по определен начин, показаха качествата на своите характери. Какви бяха техните характери ето какво се постарах да проуча аз. Естествено, аз също проявих някои от моите характерови черти и чрез взаимодействието между моя характер и характерите на моите ученици се получи това, до което се стигна в крайна сметка. Да, повтаря третият учител, аз не мога да добавя нищо повече.

„Но как така възразява директорът, Вие се държите като един доста самодоволен човек; впрочем разработихте ли някаква програма, разработихте ли темите и задачите, които ще възлагате на Вашите ученици?“ „Не отвръща учителят, аз не съм сторил това.“ „Но как ще постъпите тогава с Вашия клас?“ Учи телят отговаря: „Най-напред аз ще видя как ще изглеждат моите ученици в началото на учебната година, какви промени са настъпили в техните характери. И мисля, че ще разбера това по-добре, отколкото през миналата година, понеже през цялата ваканция аз проучвах съдбите на моите ученици. Обаче какви ще бъдат характеровите им особености, аз не мога да зная: това тепърва ще разбера.“ „Но няма ли да разработите предварителните теми и задачи, свързани с учебната програма?“ „Да, но аз ще сторя това едва тогава, когато видя как са напреднали не само положителните качества, но и недостатъците на децата. Ето от какво ще се ръководя.“ „Добре възкликва директорът, само че в този случай ние непрекъснато ще се намираме като в мъгла; едва ли бихме могли да разчитаме на нещо добро.“

Така приключил разговорът и директорът временно трябвало да се примири. Така или иначе, новата учебна година започва. Директорът често инспектира училището. Той установява, че първите двама учители отлично водят своите учебни занятия. При третия учител той винаги констатира, че нещата не вървят както трябва: „Но така ние изобщо не знаем какво ще се случи през следващия месец, .“ И така минава цялата година. Накрая, естествено, идват годишните изпити. Директорът се надява, че изпитните резултати ще по твърдят мнението му за първите двама учители. Разбира се, при тях някои ученици също пропадат на изпитите, други минават в по-горен клас, но общо взето всичко върви както трябва. Годишните оценки в кла са на третия учител не се различават кой знае колко от тези на първите двама учители. Обаче в хода на учебната година се разпространява мнението, че той е доста снизходителен към учениците, докато други те двама са справедливи и строги, а той прекалено снизходителен и често гледа през пръсти на своята работа; така че директорът остава с убеждението: класът на третия учител не върви както трябва.

Идва следващата учебна година и първите двама учители отново представят своите програми, а третият учител постъпва точно както предишната година. Между тях отново се разиграва същата сцена. Училищният инспектор редовно посещава училището. Естествено, на него също му прави впечатление онова, за взето така да се каже директорът го е подготвил: и ето че първите двама учители получават награди, а директорът повишение. Но това не е толкова важно, нали така.

След няколко години се случва следното: Директорът напуска въпросното училище и на негово място в началото на новата учебна година идва друг директор. Той също разговаря с тримата учители: как ще се подготвят те за предстоящата година и ред други подробности. Нито един от тримата учители не променя своето становище. Тогава новият директор казва: „Да, тук несъмнено има определена разлика във вашия подход. Обаче все пак аз смятам, че първите двама учители трябва да се съобразят с третия.“ „Как възразяват първите двама учители. Предишният директор винаги казваше, че тъкмо той трябва да взема пример от нас!“ „Да отговаря новият директор, но аз считам, че това не е съвсем правилно и че сега първите двама учители трябва да се съобразят с третия.“

Но ето че първите двама учители не могат да сторят това, което новият директор иска от тях, защото не са в състояние да разберат: нима може да се предвиди по някакъв разумен начин какво ще стане през следва щата учебна година, ако се върви така слепешком, както постъпва третият учител. Те просто не могат да си представят това.

Междувременно предишният директор се издига до поста училищен инспектор заради заслугите си в образователното дело и остава много учуден от възгледите, които неговият приемник развива тъкмо в училището, което той така добре познава. „Как е възможно всичко това? Третият учител никога не е казвал друго освен „първо трябва да видя как изглеждат учениците след ваканцията и едва тогава ще съставя седмичната и месечната програма“. Той не може да предвиди абсолютно нищо! Така работата не може да върви.“ Тогава новият директор възразява: „Да, но все пак бихте какво се получи. Аз също попитах моите учители как подготвят предварителните си учебни програми. Първите двама ми отговориха: Аз зная съвсем точно: на 25 февруари следващата година ще дам тази и тази задача. На Великден ще проведа този или онзи урок. И аз предварително се досещам за резултатите, които ще получа. Другият учител ми каза: „Аз просто не зная какво ще правя на Великден; не зная също какви задачи ще дам през месец, февруари. Ще се ръководя само от характеровите особености на децата и от техните способности в момента.“ „Всъщност казва новият директор, аз съм напълно съгласен с него. Винаги може да се види обаче едва след известно време, че онова, което човек си поставя като намерение, е нещо напълно добро. От начина, по кой то учителят се отнася към изминалата учебна година, след като е изучил характеровите особености на учениците, той черпи още по-големи способности, за да проникне в характерите и съдбите на своите ученици. Аз съм убеден, че по този начин се постига много повече.“ „Да, но тогава не може да се предвиди абсолютно нищо! Тогава всичко остава в мъгла! Планирането на учебната програма е изключено!“ казва предишният директор. Така не може да се предвиди нищо. Обаче ако човек иска да постигне нещо разумно, той трябва да предвижда какво ще се случи.“ „Да възразява новият директор, лесно може да се предвиди, че работата ще върви добре само ако човек успее да се свърже, така да се каже, с Духа, който властвува в ученическия клас, и има доверие в Духа, който присъствува в този ученически клас. И когато човек се осланя на Духа, когато се обрича на Духа и се придържа към него той наистина не може да предвиди каква да бъде темата или задачата през месец февруари, но е вътрешно сигурен, че ще даде на децата правилната тема, правилната задача.“ „Добре, но в този случай не може да се предвиди нищо определено“ опасява се училищният инспектор.

Директорът отговаря: „Виждате ли, господин училищен инспектор, по-рано аз се занимавах с това, което хората наричат Духовна наука. И от нея аз узнах, че определени Същества, стоящи много по-високо от човека, е трябвало да постъпят по същия начин, и то при много по-важни обстоятелства: защото в началото на Библията например е казано: „И Бог създаде светлината“ и едва след като създава светлината, там пише: „И тогава Той видя, че светлината беше нещо добро.“ На този аргумент училищният инспектор не може да възрази нищо. И работата продължава да върви нататък по същия начин. Разбира се, такива директори едва ли съществуват, но както казах, примерът е хипотетичен. Така че нека да продължим този хипотетичен пример и да си представим как този училищен инспектор след време е съкратен и на негово място идва друг, който прилича на инспектора, и работата продължава още известно време, докато един ден се стига дотам, че третият учител без да искам да кажа, че той е прекалено небрежен бива изгонен с подигравки и позор от училището и вместо него е назначен друг, който е по мярката на първите двама. И цялата работа продължава по единствения възможен начин: след време във всички регистри, във всички списъци за успех и поведение бива записано какъв голям напредък е по стигнат от първите двама учители и че от класа на третия учител се дипломират зле подготвени ученици поради простата причина, че той е гледал на работата си през пръсти. От един такъв учител, какъвто бил третият, не можело да се очаква нещо друго.

Изминали много години. Станало така, че отстраненият директор се постарал да проучи нещата доста по-задълбочено: какво именно е станало с двамата учители, които винаги подготвяли добросъвестни и точни самонаблюдения в преподавателската работа, като набелязвали темите, с които постигали съмнителен успех, а после избирали такива теми, с които имали подчертан успех, какво от своя страна е постигнал третият учител и т.н. Проследил още какво са постигнали след време и техните ученици. Тогава той констатирал, че в горните класове учениците на третия учител напредвали много по-бавно, отколкото учениците на първите двама учители. Но бившият директор не се задоволил само с това. Той проследил нещата още по-нататък, проследил как възпитаниците на първите двама учители след време станали несъмнено почтени хора – естествено, с някои изключения, но без да са постигнали нещо особено в живота; чисто и просто те станали почтени граждани. Обаче много от възпитаниците на третия учител по-късно станали забележителни личности и имали постижения, с които далеч превъзхождали възпитаниците на първите двама учители.

Да, ето какво може да се получи в един конкретно взет случай. Но това не прави никакво впечатление на хората, защото те обикновено казват: Не винаги може да се проследи целият живот на онези, които излизат от училищата. Това е изключено. А и съвсем не е най-важното. Така обикновено мислят хората.

Защо Ви разказвам всичко това? Виждате ли, съществува една отчетлива разлика между първите двама учители и третия учител. Първите двама учители непрекъснато си блъскат главите през ваканциите с това как са работили през изтеклата учебна година. Третият учител не постъпва по този начин; той по-скоро има усещането, че нещата са станали така, както е трябвало да станат. И когато директорът първият директор винаги му напомня: „Да, обаче в този случай Вие изобщо няма да знаете как да избягвате грешките през следващата учебна година или, ако не проучите това, което е дало добри резултати, не бихте могли да го приложите през следващата година“ тогава третият учител не отговаря нищо, понеже няма никакво желание да влиза в спор с директора. Но после той се замисля: Добре, дори ако действително зная какви грешки възникваха в съвместната ми работа с моите ученици, през следващата година аз ще имам нови ученици и тогава от грешките, които съм допускал през миналата година, аз няма да мога да извлека нищо. Аз трябва да се съобразя с моите нови ученици.

Накратко казано, Вие виждате, скъпи мои приятели: първите двама учители са застинали в нещо мъртво; а третият учител се придържа към нещо живо. Или с други думи: първите двама учители винаги се съобразяват с миналото; третият учител винаги се съобразява с настоящето, с непосредственото настояще. И той не си блъска главата с подробности от миналото: те са станали по необходимост и с оглед на дадените условия.

Когато разглеждаме нещата само според външните обстоятелства, ние лесно можем да се объркаме по отношение на действителните мирови процеси. Ние се объркваме, защото разсъждаваме и постъпваме в смисъла на първите двама учители и съдим за настоящето според мъртвите останки на миналото, според онова, което трябва да остане минало в миналото. Последният учител, третият, извлича от миналото само това, което е живо, и го утвърждава, проучвайки характерите на своите ученици, като в хода на това проучване самият той претърпява известно развитие. Чисто и просто той третира миналото по друг начин. После той си казва: ако аз напредна в моето развитие, тогава онова, което ми предстои в бъдещето, аз ще го постигна с моите нарастващи способности, до които стигам в хода на времето. Първите двама учители, обременени с определено суеверие към миналото, казват: за в бъдеше ние трябва да избягваме грешките, които сме допускали в миналото. Обаче те правят това в един мъртъв смисъл. Правят го така, че искат не да подобрят своите лични качества, а да решават нещата единствено чрез едно външно регистриране на фактите. Те не искат да работят върху себе си по един непосредствен и жив начин, а си въобразяват, че биха могли да допринесат нещо за бъдещия свят единствено чрез регистрирането на фактите, единствено чрез данните, които получават от външното наблюдение на нещата.

От гледна точка на Духовната наука ние трябва да кажем: първият от учителите, който грижливо проучва своите предимства, проявени в миналото, и иска да ги пренесе в своята бъдеща работа, работи ариманически. Той постъпва ариманически. В този случай човек упорито се придържа към миналото и го разглежда съвсем изолирано, изхождайки от личния си егоизъм; разглежда с подчертано удоволствие всичко онова, което е направил изрядно, изпитва истинско удоволствие от успеха си и не иска нищо друго освен да го продължи напред във времето.

Другият, вторият учител, има такъв характер, който е по-скоро под властта на луциферическите сили. Той размишлява върху допуснатите грешки и си казва: занапред аз трябва да избягвам тези грешки на всяка цена! Той съвсем не си казва: това, което е станало, беше под властта на една или друга необходимост, а си казва: аз допуснах тези и тези грешки. Тук ние сме изправени пред една разновидност на егоизма: когато човек смята, че би искал да е по-добър, отколкото е в действителност; когато признава, че е допуснал грешки и че те би требвало да бъдат избегнати. Така той упорито се придържа към миналото, също както и Луцифер, който по духовен път пренася миналото в настоящето. Замисълът тук е чисто луциферически.

Третият учител бих могъл да кажа е въодушевен от силите на „природосъобразно напредващите“ божествени Същества, от техния божествен принцип, представен още в началото на Библията: Елохимите първо творят и чак после виждат, че сътвореното е нещо добро; те далеч не гледат на него по егоистичен начин и не гледат на себе си като на образцови Същества, които по такъв изключителен начин са осъществили своето намерение; не, те го приемат за добро, само за да творят и по-нататък ето какво включват те в своето развитие! Те живеят в живия свят и разгръщат силите си там, в живия свят!

Важното е сега да разберем как самите ние като живи същества сме поставени в живия свят. В противен случай ние се превръщаме в критици на Боговете, например на Елохимите, защото онзи, който поставя своята собствена мъдрост над мъдростта на Боговете, би могъл да заяви: Но защо, ако тези Богове искаха да бъдат Богове, не можеха ли да предвидят, че светлината ще бъде нещо добро? За мен тези Богове не са никакви пророци! Ако аз бих бил един Бог, тогава, естествено, бих създал

Вселената само ако предварително зная какво представлява светлината, а не едва в последствие да се уверя, че светлината е нещо прекрасно.

Обаче това е само една човешка мъдрост, изкуствено поставена над мъдростта на Боговете. В известен смисъл третият учител също предвижда нещата, които ще се случат, но той ги предвижда в един жив смисъл, като се осланя, бих казал, на Духа на развитието и си казва: „Когато се задълбочавах в характерите на моите ученици през изтеклата година и не си блъсках главата с грешките, които по необходимост допуснах поради моя собствен характер, когато не се затормозявах с никаква критика относно моето собствено минало, аз изострих моите способности и стигнах до един проницателен възглед за всичко онова, което представляват моите нови ученици.“ И той непрекъснато се убеждава: първите двама учители гледат на своите ученици само през очилата на онова, което са направили през изминалата година, и по този начин те всъщност никога не разсъждават правилно. Така той вече знае: „Да, несъмнено, аз вярвам, че в рамките на четири седмица ще предложа на учениците адекватната учебна програма и мога напълно да се доверя на моето предчувствие, че тази програма ще бъде действително адекватна.“ На пръв поглед другите двама учители изглеждат по-добри пророци. Те казват: „Аз ще предложа онази учебна програма, която предварително съм замислил; по този начин моят успех ще бъде съвсем сигурен.“ Обаче всичко това е само едно предвиждане на фактите, а не предвиждане в хода на живите сили и процеси.

Нека добре да запомним тази разлика, скъпи приятели. Пророчеството като такова не е нещо невъзможно. Обаче пророчеството, предсказването на едно отделно, конкретно събитие, което носи в себе си живите сили на еволюцията, такова предсказване е възможно само тогава, когато погледът е насочен към онези явления, които Луцифер и Ариман пренасят от настоящето в бъдещето.

Ние виждаме как постепенно стигаме до големия въпрос, който ни занимава именно в тези лекции, до въпроса за свободата и необходимостта. Но тъкмо при този въпрос, който е свързан толкова дълбоко с всичко, което засяга мировите процеси и човешките действия, ние трябва да сме наясно за всички трудности, свързани с него. Налага се например да бъдем наясно върху следното: когато обгръщаме с поглед всичко онова, което вече е станало и в което сме вплетени самите ние, трябва да го разглеждаме като форма на една или друга необходимост. Няма никакво съмнение ние обгръщаме с поглед нашето минало, откриваме там една или друга необходимост, но в същото време трябва да си зададем и въпроса: Можем ли така е редно да се попитаме, можем ли да намерим причините за едно събитие, което е настъпило сравнително по-късно в рамките на нашето минало? В известен смисъл естествената наука трябва да постъпва така, че причината за онова, което става в следващите периоди от време, да бъде търсена в предходните периоди от време. Естествено, когато замислям един експеримент, аз трябва да съм наясно, че причината за сегашните процеси винаги се крие в миналото. Но това съвсем не означава, че този подход е валиден за всичко, което става в света. Защото, ако поискаме да търсим тъкмо по този начин връзката между причина и следствие т.е. пренасяйки я върху нишките, свързващи „миналото“ и „бъдещето“, ние лесно бихме се заблудили.

Отново бих искал да си послужа с едно сравнение. Когато наблюдаваме външната действителност с нашите физически сетива, ние разсъждаваме приблизително по следния начин: Понеже този факт изглежда така, другият факт изглежда иначе. Обаче ако разширим този подход върху целия наблюдаван от нас процес, ние често стигаме до грешката, която бих искал да охарактеризирам с едно просто сравнение. Ние стигаме до следната грешка. Ние разсъждаваме така: Ето, аз виждам, че тук един човек кара своята каруца. Ние виждаме един кон, отзад каруцата, и на каруцата един човек, който аз често съм прибягвал до този пример просто седи там и се вози. Заставайки пред тази гледка, е напълно естествено да си кажем: Конят тегли, а човекът е теглен. Човекът е теглен натам, където го тегли конят. Това е напълно ясно. Следователно конят е причината човекът да бъде теглен в една или друга посока. Следователно причината се крие в конската сила, а фактът, че човекът е теглен в една или друга посока, е само следствие. Много добре, но Вие отлично знаете, че това не е така. Вие знаете, че тъкмо човекът, който седи на каруцата и държи юздите в ръцете си, управлява коня и го насочва там, където иска. И въпреки че конят го тегли напред, той го тегли там, където човекът иска.

По същия начин изглеждат нещата, когато съдим за тях само външно, т.е. само според външните събития на физическото поле. Да вземем още веднъж хипотетичния пример от предишната лекция: Една група хора тръгва на екскурзия, сяда в каляската, обаче кочияшът закъснява и поради тази причина всички тръгват няколко минути по-късно. Така те стигат до една надвиснала скала тъкмо тогава, когато тя се срутва и ги премазва. Сега, ако погледнем причината от гледна точка на физическите процеси, ние можем, естествено, да заявим: „Първо се случи това, после се случи онова и накрая се стигна до нещастието.“ Обаче в този случай лесно бихме могли да допуснем грешката, която човек прави, когато казва „конят тегли водача там, където иска“, докато всъщност именно човекът, който кара каруцата, насочва коня там, където той иска. Обаче ако вникнем в тайните закони, по които протича цялото събитие, тогава виждаме, че събитията постепенно се сгъстяват до онази точка, при която те стават вече свършен факт, и че закъснението на кочияша е свързано с целия комплекс от условия, които предхождат въпросното събитие. Вярно е, че всичко е необходимо: но то е необходимо далеч не в онзи смисъл, както хората вярват, проследявайки събитията само на физическото поле.

Ако някой вярва, че може да намери причината за дадено събитие в непосредствените условия, всред които то се разиграва, тогава може да се случи следното: Наблюдавайки отстрани, човек вижда например следното: Ето тук се срещат двама души. Сега той постъпва според изследователския подход на естествената наука. Двамата се срешат. После той проучва. Къде са били съответните двама души, преди да се срещнат, къде са били един час преди срещата, откъде са тръгнали, за да се срещнат. Така той може да проследи, поне за известно време, как „едното“ движи „другото“ и как накрая двамата се срешат. Но друг някой, който не се интересува от тези подробности, случайно научава, че двамата са уговорили своята среща още преди пет дни и накратко отсича: те се срещат, понеже са уговорили своята среща!

Виждате ли, тук Вие имате възможност сами да се уверите: Причината съвсем не трябва да се търси там, където се намира непосредствено предшествуващото събитие, и когато търсим причината само там, ние не стигаме доникъде, защото можем да проследим веригата от причини само до определен момент. Така стоят нещата и при наблюдението на природния свят, особено при събития, в които по един или друг на чин са включени и човешки същества. Обаче когато постъпваме така, че търсим предходните събития и само тях, вярвайки, че ще стигнем до съответните причини, ние изпадаме в грешка, поддаваме се на една голяма измама.

Да, скъпи мои приятели, сега Вие трябва да наситите тези неща с всичко онова, което сте извлекли от Духовната наука. Представете си ясно: Даден човек извършва някакво деяние в условията на физическия свят. Ние просто го виждаме как извършва своето деяние. Какво става по-нататък? Онзи, който иска да ограничи своите наблюдения само в рамките на физическия свят, ще проучи някои факти, свързани с близкото минало на въпросния човек. Ако се задълбочи още по-нататък, той ще проучи как е бил възпитан той или пък ще провери както е на мода да се казва сега неговата наследственост и така нататък. Но да предположим сега, че в деянието, извършено тук във физическия свят, се е вляло нещо, което може да бъде намерено единствено в живота, който съответният човек е имал между своята смърт и поредното си ново раждане. Тогава това ще означава, че в момента на раждането ние прекъсваме линията на причините и стигаме дотам, че пред нас застава нещо подобно на уговорката между двамата души: защото онова, което аз изследвам сега, може да е било предопределено още преди столетия тъкмо там в живота между по следната смърт и поредното ново раждане. И тъкмо онова, което е било преживяно там, се влива сега в моите намерения, в моите действия и т.н.

Сама по себе си необходимостта е от такова естество, че в известен смисъл т.е. без да сме проникнали в духовния свят ние изобщо не можем да стигнем до причините на човешките действия; да, ако ги търсим тук, на физическото поле, и според методите, с които изследваме външните природни събития, ние изобщо не стигаме до причините на човешките действия.

И въпреки това, скъпи мои приятели, ако насочим още по-добре погледа си върху начина, по който човешките действия са вплетени в мировите процеси, ние все пак ще стигнем до едно задоволително обяснение на това, което наричаме свобода, обаче с цената на една важна предпоставка: Да, но преди свободата трябваше да съществува именно тя – необходимостта!

И сега идва нещо друго, което също следва да вземем под внимание. Виждате ли, „свобода“ и „необходимост“ са две понятия, които хората много трудно свързват. И не току-така в по-голямата си част философските опити за обяснение на света претърпяват провал именно когато трябва да бъдат дефинирани свободата и необходимостта. И това се получава най-вече защото хората нямат представа за трудностите, които този сложен въпрос влече след себе си. Ето защо в тези лекции аз нарочно се постарах да изложа най-вече изключителните трудности, свързани с тази тема.

Ако отново насочим поглед към човешките събития, ние навсякъде ще открием нишките на необходимостта. Защото, ако бихме поискали да представим всяко едно човешко действие като плод на свободата, ние също ще изпаднем в един голям предразсъдък. Отново бих желал да се обоснова с един хипотетичен пример. Нека да предположим следното: Някой израства тук или там и според специфичните условия на своето раждане, детство, възпитание и т.н. след известно време става пощенски раздавач, един селски пощенски раздавач, който всяка сутрин пътува до съответното село, за да раздава писма. После отново се връща. На следващата сутрин пак заминава за селото. Вярвам, че всички ще се съгласите: във всички тези случаи ние се натъкваме на една строго определена необходимост. Защото, ако проучим специфични те условия, свързани с неговото раждане, детство и т.н., ако съпоставим всички по-важни събития, които са се случили в неговия живот, ще установим как всичките са групирани по такъв начин, че да направят от него един пощенски раздавач; и как например в съответното време се освобождава едно вакантно място, което той по необходимост трябва да заеме веднага. И тогава, тогава вече свободата престава да съществува. Защото, естествено, той не може да променя адресите на писмата, които разнася: тук напира една неумолима външна необходимост: на чия врата ще позвъни, на чия врата няма да позвъни и т.н. Да, тук ние виждаме колко много необходимост има в това, което този човек трябва да върши всеки ден.

Но сега нека да предположим още нещо: на един друг човек, може би по-млад от мен и тук Вие не би трябвало да отправяте някакви упреци към неговото хрумване... И така, на един друг по-млад човек, достатъчно млад, за да не може да бъде наречен ленивец, изведнъж му хрумва: Аз всяка сутрин ще тръгвам с пощенския раздавач и ще го придружавам по неговите маршрути. И ето че всяка сутрин той започва да става рано и да тръгва след селския пощенски раздавач, изпълнявайки всички отделни поръчки заедно с него, и после отново да се връща у дома си. Този ангажимент, този доброволен ангажимент продължава известно време. Да, скъпи мои приятели, няма никакво съмнение, че в този случай не можем да говорим за необходимост в онзи смисъл, в който говорихме, когато ставаше дума за първия пощенски раздавач. Защото всичко онова, което бърши първият пощенски раздавач, става по необходимост. Обаче във втория случай не е така: там нямаме никакви задължения, никакви необходимости. По-младият човек би могъл всеки ден да си остава у дома и да не придружава пощенския раздавач, като в крайна сметка това не би променило нищо в обективния ход на нещата. Тук съм съвсем ясен, нали? Или, казано с други думи: Първият човек върши всичко по необходимост, вторият върши всичко в свобода. Това твърдение може да бъде изказано съвсем категорично. И въпреки всичко в известен смисъл и двамата вършат едно и също. Дори бихме могли да си изградим следната представа: бихме могли да предположим, че за по-младия човек настъпва един ден, когато той отказва да стане от леглото. Сега той би могъл да преустанови своите визити с пощенския раздавач, но въпреки това става и тръгва, защото вече е свикнал. Всичко, което досега той вършеше в свобода, от сега нататък започва да го върши по необходимост. Ние нагледно виждаме как свободата се слива с необходимостта.

Да, скъпи мои приятели, ако проучим как точно живее в нас „вторият човек“, за когото стана дума в моята публична лекция, ще установим, че след като мине през Портата на смъртта, това всъщност не променя много нещата, така че бихме могли да сравним душевните сили, които живеят в нас с един вид „придружител“ на външния човек, който върви тук или там в условията на физическия свят.

Вярно е, че за един материалистичен човек подобно твърдение може да прозвучи ужасено. Но често става така, както добре знаем, че такива материалистични монисти често пъти заявяват: „Вие сте непоправими дуалисти, понеже вярвате, че водата се състои от водород и кислород. Нещата трябва да са единни и цялостни!“ Въпреки това явно безсмислие ние следва да запазим спокойствие и да отговорим: Елементът „вода“ се състои от водород и кислород. Ние не бива да бъдем заблуждавани от подобен монизъм. Ето за какво става дума: всичко онова, което представляваме в живота, се стича към центъра от две различни страни и то наистина може да бъде сравнено с начина, по който се свързват водородът и кислородът. Защото онова, което представлява нашата външна, физическа същност, продължава и по-нататък в линията на наследствеността, и то не само във физически смисъл, а също и според начина, по който ние сме социално поставени в наследствената линия. Ние разполагаме не само с определена форма на главата, цвят на косите и така нататък поради обстоятелството, че някой от нашите родители е имал подобни физически качества, а сме преопределени в един или друг смисъл също и чрез външното, социално положение на нашите родите ли и прародители. Следователно това, което принадлежи към физическия свят не само формата на тялото, силата на мускулите и т.н., а и всичко останало, за което стана дума, всичко то продължава и по-нататък в наследствената линия, продължава да тече от едно поколение в друго. Към него обаче сега се прибавя, от друга страна, онова, което идва от духовния свят като наша индивидуална същност и което първоначално няма нищо общо с всички онези сили, които пулсират в наследствената линия и в редуването на поколенията. То идва направо от духовния свят и съединява, духовно свързва и съединява такива причинни фактори, към които ние сме предразположени от преди много столетия, с другите причини, които се намират в наследствената линия. Фактически положението е такова, че да съдим правилно за нещата можем само тогава, когато възприемаме тази втора същност, която идва от духовния свят и се съединява с физическата същност, като един вид „придружител“ на първата, действително като един вид „придружител“. Ето защо аз избрах примера с онзи придружител, който взема участие във всичко, което пощенският раздавач върши. Да, положението е такова, че нашата душа е в непрекъснато сътрудничество с този „придружител“.

Вторият човек, който придружава селския пощенски раздавач, върши всичко това доброволно и свободно. Това не можем да отречем. Разбира се, биха могли да се търсят едни или други причини: обаче по отношение на необходимостта, в която е поставен редовният пощенски раздавач, тези причини се намират в областта на свободата. Вторият човек е напълно свободен в своите действия. Но, виждате ли, от тази свобода произлиза бих казал по необходимост още нещо, нещо напълно възможно. Вие не бихте отрекли, че ако вторият човек, който придружава първия, върши неговите служебни задължения в продължение на доста време, той също може да стане един добър пощенски раздавач. Той ще може да се справя с тези задължения, понеже години наред е придружавал истинския пощенски раздавач. И вероятно ще може да го върши дори по-добре, понеже ще избягва някои грешки. Но ако първият не би допускал тези грешки, нали така, вторият изобщо не би ги забелязал. Човек съвсем не може да си представи нещата така, сякаш за втория би било полезно, ако той размишлява върху грешките на първия. Когато човек мисли подвижно и живо, той стига до извода: ако вторият би размишлявал върху грешките на първия, това би било само едно на празно усилие на ума. Именно ако не размишлява върху грешките, а се потопи в активно и живо сътрудничество, следвайки всички действия на пощенския раздавач, той ще съумее както се казва, от само себе си да не допуска тези грешки.

Така стоят нещата с онова, което се намира вътре в нас и ни придружава навсякъде. Едва когато се издигнем до идеята, че онова, което сме извършили, е наистина необходимо и като негови „придружители“ сега пренасяме нашите душевни сили в бъдещето, едва тогава ние виждаме нещата правилно. Всичко това на истина може да бъде разбрано в хода на нашата инкарнация.

Нека сега да сравним други трима души. Първият човек, така да се каже, се хвърля направо в действието. В определен момент от своя живот той усеща неясния подтик да познае себе си. И сега той насочва поглед върху онова, което винаги е правил по добър начин. Той се наслаждава на всичко онова, което е постигал по добър и честен начин. И сега той се стреми да продължава в съшия дух. В известен смисъл той ще продължи да бърши добри дела, нали?

Вторият човек, ако е така да се каже предразположен към хипохондрия, насочва своя поглед предимно върху своите грешки. Ако след време той изобщо се освободи от своята хипохондрия, от своите грешки, ако може да се издигне над тях... той ще стигне дотам, да избягва тези грешки. Но едва ли ще постигне това, което би постигнал един трети човек, който си казва: Да, онова, което вече е станало, то е било необходимо; и в същото време то е една здрава основа, от която човек може да се учи. Да се учи не чрез някаква досадна критика, а с помощта на обективното наблюдение. В този случай въпросният човек ще продължи да върши не това, което вече е останало в миналото, няма да пренася механически миналото в бъдещето, а ще засили, ще укрепи това, което е „придружителят“, и ще го пренесе като една жива сила в бъдещето. Той няма да повтаря онова, което досега е вършил „добре“, няма да избягва това, което е вършил „лошо“, а чрез доброто и лошото, въплътявайки ги в себе си и оставяйки ги просто такива, каквито са, той ще засили и ще укрепи своите способности.

Да, ето как изглежда възможно най-доброто укрепване на душевните сили: Да оставим на спокойствие това, което вече е станало, и да го пренесем по един жив начин в бъдещето. В противен случай ние винаги ще се връщаме към миналото по един луциферическо-ариманически начин. Напредък в развитието е възможен само тогава. Когато човек правилно вниква в необходимостта. Защо? Нима това е възможно в сферата на необходимостта? Тъкмо по този повод бих желал да си послужа с едно сравнение, като моля да размислите върху него до следващия вторник. Тогава, с помощта на това сравнение, ние ще напреднем още по-нататък в нашата тема.

Представете си, че искате да видите с очите си един външен, материален предмет. Вие можете да видите този външен предмет, обаче ще Ви бъде невъзможно да го видите, ако, да речем, поставите между себе си и предмета едно огледало. Тогава Вие ще виждате Вашето собствено око. Ако искате да виждате предмета, Вие трябва да се откажете от това, да виждате Вашето око, и обратно ако искате да виждате Вашето око, Вие трябва да се откажете от желанието си да наблюдавате предмета.

Но поради едно забележително взаимодействие на най-различни Същества ние установяваме както по отношение на човешките действия, така и по отношение на човешкото познание следното: До обектите на нашето познание ние стигаме чрез един вид огледало. „Познанието“ винаги означава един вид отражение.

Когато искаме да обхванем нашите минали действия, които сме извършили, ние винаги ги наблюдаваме така, сякаш между тях и нас се намира някакво огледало. Но когато поискаме да упражним известно действие, когато се стремим към непосредствена активност в света на нашите действия, тогава това огледало не трябва да съществува; тогава ние трябва да се абстрахираме от всичко онова, което виждаме в огледалото.

Така стоят нещата и по отношение на нашите минали действия. Още в момента, в който насочваме поглед върху нашите минали действия, ние поставяме едно огледало между тях и себе си; и тогава, несъмнено, ще сме в състояние да вникнем само в част от тяхната природа. Но можем и нещо друго да оставим огледалото да стои там и да се опитаме да обхванем нашите минали действия с много по-голяма точност. В името на известна цел този подход е донякъде уместен. Обаче когато не сме в състояние периодически да премахваме огледалото, цялото това познание не ни помага вече с нищо. Защото в мига, когато премахваме огледалото, нещата, които виждаме, не са вече наши; това не сме вече самите ние; обаче едва сега тези неща могат да станат едно цяло със самите нас.

По същия начин следва да постъпваме и със себепознанието. Трябва да сме наясно: докато гледаме назад, ретроспективно, тази интроспекция може да бъде само повод за това, да приемем видяното по непосредствен и жив начин в себе си. Обаче за целта не бива да гледаме непрекъснато в огледалото: иначе огледалото непрекъснато ще стои пред нас. Положението с нашето себепознание има нещо много общо с едно огледално отражение. Ние напредваме в живота само тогава, когато съумеем да включим в нашата воля всичко онова, до което сме стигнали чрез себепознанието.

Моля Ви, скъпи мои приятели, да се замислите върху това сравнение, да се замислите върху следното: когато се отказваме да виждаме външния свят, ние виждаме само нашето око и обратно ако искаме да виждаме външния свят, ние трябва да се откажем от желанието да гледаме в нашето собствено око. Замислете се върху това сравнение, защото тъкмо от него ще продължим да говорим следващия вторник от 8 часа и по-точно ще обсъдим както правилното, така и неправилното себепознание, за да се приближим още повече до разрешението на загадката, с която сме се заловили. Обсъждайки този изключително труден въпрос, въпроса за необходимостта и свободата, въпроса за взаимната връзка между човешките действия и мировите процеси, налага се да посочим всички спънки, всички препятствия. И онзи, който вярва, че може да стигне до някакво решение на този въпрос, преди да е вникнал във всички възможни трудности, той се заблуждава твърде много. Да, скъпи мои приятели, следващият вторник ще продължим нататък.