ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 25 Януари 1916

Нека отново да си спомним за онези, които се намират по бойните полета на Европа, където в момента се решават изключително важни събития от нашата епоха:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Heкa Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на нашите души

До поверените на Вашата закрила хора на Земята,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, кoитo с толкова любов тя търси.

А за онези, кoитo вече са минали през Портата на смъртта в резултат на тези събития, нека кажем:

Духове на Вашите души, Вие, бдящи стражи!

Heкa Вашият трепет да издигне

Молитвената любов на нашите души

До поверените на Вашата закрила, хора на Сферите,

И слята с Вашата мощ,

Молитвата ни пълна с помощ да озари

Душите, които с толкова любов тя търси.

Скъпи мои приятели! В тези дни, когато отново можем да сме заедно, задачата ми ще е състои в това, да говоря върху изключително важни, но доста трудни въпроси, засягащи човешкия живот, които естествено не биха могли да бъдат изчерпани с няколко лекции; напротив, лекциите ще са само едно въведе ние, защото вcички ще се убедим колко важни, колко безкрайно важни са тези въпроси, особено с оглед на едно истинско душевно присъствие и съучастие в днешните толкова решителни събития*1, засягащи цялото човечество. Ако в самото начало би трябвало да резюмирам с няколко абстрактни думи съдържанието на следващите лекции, аз бих могъл да се изразя по следния начин, а именно, че през следващите дни ще говоря върху необходимостта на това, което става в света и с човека, както и върху човешката свобода.

Общо взето, едва ли има човек, който да не се занимава малко или много с тези въпроси, а в условията на физическия план едва ли има други въпроси, които да вълнуват европейското човечество с такава сила. Когато разглеждаме световните събития и нашата лична активност, нашите чувства, мисли и воля като елементи от световните събития и преди всичко като свързани с божественото, преизпълнено с мъдрост ръководство на света, ние си казваме: Да, това преизпълнено с мъдрост ръководство на света властва навсякъде и във всичко. И когато отправяме поглед към нещо, което се е случило и в което може би сме поставени самите ние, тогава у нас възниква въпросът: Нима това, което се случи и в което бяхме поставени самите ние, действително е в съгласие с мъдрото ръководство на света, така че да сме сигурни: Да, то беше наистина необходимо и не можеше да протече по някакъв друг начин, нито пък ние можехме да участвуваме в това събитие по някакъв друг начин? Или бихме могли насочвайки поглед към бъдещето да заявим: Рано или късно неизбежно ще се случи това или онова събитие, за което вярваме, че бихме могли да се превърнем в негови основни действуващи лица! Не трябва ли относно посоченото мъдро ръководство на света да приемем, че онова, което ще се случи в бъдеще, е също необходимо, или казано по друг начин вече предвидено? Но при това положение къде остава нашата свобода? Да предположим ли, че сме в състояние да се намесим по някакъв начин в това, което става примерно с нашите идеи, с нашето поведение така че да променим oбликa на въпросното събитие, и то да не изглежда така, както би изглеждало, ако не бихме се намесили?

Когато чoвeк отправя поглед назад към миналото, бих казал, че той лесно стига до идеята: Да, всичко е било необходимо и то не би могло да стане по друг начин. Когато отправя поглед по-скоро към бъдещето, чoвeк стига до идеята: Все пак, би трябвало да е възможно това, той самият, човекът, да може да се намеси със своята воля поне там, където обстоятелствата позволяват!

Накратко: човекът винаги ще изпада в един вид раздвоение между приемането на една безусловна необходимост, която пронизва всички неща, докато, от друга страна, винаги ще напомня за себе си необходимата предпоставка на свободата, без която той всъщност не би устоял в нито един светоглед, понеже в противен случаи би трябвало да се съгласи, че е включен като някакво малко колело в огромния механизъм на съществуването, съставен по такъв начин, че му се позволява една и съща неизменна функция.

Вие добре знаете, скъпи мои приятели, че въпросното раздвоение преминава, така да се кaжe, през цялата духовна история на човечеството, че винаги са съществували философи наричайте ги детерминисти, които приемат, че вcичкo, което става и в което сме включени чрез нашите действия, в което сме впрегнати чрез нашата воля, е строго предопределено; докато другите философи, недетерминистите, приемат противоположното: чрез своята воля, чрез своите идеи човекът може да се намеси в хода на развитието. Знае те също, че най-голямата крайност на детерминизма е фетишизмът, който толкова строго се придържа към вездесъщата духовна необходимост, според която нищо, абсолютно нищо не би могло да стане в света, освен така, както е било предопределено, а човекът се включва само пасивно в общата съдба, на която е подчинен целият свят. 

Вероятно, скъпи мои приятели, някои от Вас знаят, че навремето Кант състави една таблица на антиномиите, в която на едната страна винаги поставяше едно твърдение, а на другата страна неговата противоположност, например на едната страна твърдението „По отношение на пространството светът е безкраен“, а на другата страна твърдението „По отношение на пространството света е краен“, за да покаже после, че с наличните понятия може да бъде доказано еднакво добре както едното, така и другото. Да, с еднаква си ла могат да бъдат доказани и двете твърдения: „По отношение на времето светът е безкраен“ или „По отношение на времето светът е краен, като ограден с дъски, а изобщо по отношение на времето светът има своето начало“.

Към тези въпроси, които Кант отбеляза в таблицата на антиномиите, принадлежи също и този, които току-що засегнахме. Следователно той знаеше и обърна внимание на хората върху това, че може да се докаже също така строго, правилно, както строго може да се докаже логически, че всичко, кoeтo става в света, включително и събития, свързани с хората, са белязани от една твърда необходимост; както също може да се докаже точно и строго, че човекът е едно свободно същество и че може да променя по някакъв начин нещата, като се намесва в тях със своята воля. Кант считаше тези въпроси като неразрешими за човeшкaтa познавателна способност, считаше ги като въпроси, надхвърлящи границите на човешката познавателна способност, защото логически може да се докаже с еднаква убедителност както положителното, така и отрицателното.

А сега, виждате ли, благодарение на обясненията, които съм излагал пред Вас години наред, Вие вече имате готовност да надникнете зад тази странна загадка, която стои пред Вас. Защото ние действително бих ме могли да кажем: Загадъчен е дори самият въпрос, дали човекът е впрегнат в една необходимост, или пък освободен. Загадъчен е самият този въпрос, но несъмнено още по-загадъчно е това, че и двете тези могат да бъдат логически доказани. Вие въобще не можете да намерите опора вън от това, което наричаме Духовна наука. Само благодарение на Духовната наука човекът може да узнае нещо за тази тайна, за тази загадка, която лежи в основата на споменатите въпроси.

 Този път ние ще напредваме съвсем бавно в нашите разсъждения. Как изобщо е възможно да съществува такава ситуация, че човекът да доказва нещо, а в същото време да доказва и неговата пълна противоположност? Все пак, когато сме доведени до подобен факт, ние установяваме известна ограниченост в обикновената човешка разсъдъчна способност, в човешка логика. Но нашето внимание се натъква на тази ограниченост в човешката логика също и при някои други обстоятелства. Тази ограниченост възниква навсякъде, където човек иска да пристъпи към света на безкрайното с оглед на своите понятия.

Мога да си послужа с един много прост пример. Ако човек иска да пристъпи към безкрайността с оглед на своите понятия, явява се нещо, което можем да наречем: едно пълно объркване в понятията. Искам да Ви разясня това с един прост пример. Трябва само да ме следвате в един може би малко странен за Вас ход на мислите. Представете си, че написвам на дъската едно след друго числата:

1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и т.н.

Да, аз бих могъл да продължавам до безкрайност: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и т.н., а после бих могъл да прибавя и една втора редица от числа, като срещу всяко от написаните числа отбелязвам неговата двойна стойност:

1   2

2   4

3   6

4   8

5   10

6   12

Така бих могъл да продължа до безкрайност. Но Вие ще се съгласите с мен: Всяко число, кoeтo се намира в дясната редица, съществува също и в лявата редица. В нея мога да подчертая числата 2, 4, 6, 8. Погледне те още веднъж лявата редица: възможни са безкрайно много числа. Но в тази безкрайна редица се намират и числата, които стоят в дясната редица: 2, 4, 6 и т.н. Aкo вземете подчертаните числа в лявата редица, тези подчертани числа са винаги половината от всички написани числа: всяко второ число е подчертано. Обаче когато ги подреждам сега в дясната редица, аз мога да продължавам с 2, 4, 6, 8 и т.н. до безкрайност. По този начин отляво имам една безкрайност, а отдясно друга безкрайност. Няма никакво съмнение, че отдясно имам толкова числа, колкото имам и отляво. И въпреки това: понеже всичко числа отляво могат да възникнат чрез подчертаване, дясната безкрайност е само половината от лявата. Сега е съвсем ясно: Отдясно аз имам точно толкова числа, а именно безкрайно много, както и отляво, защото на всяко число отляво съответствува едно число отдясно и въпреки това броят на числата отдясно може да бъде само половина та на числата отляво.

Няма никакво съмнение, че щом навлезем в безкрайното, ние се объркваме в мисленето: въпросът, който възниква тук, не може да бъде решен сега. Защото, както е вярно това, че вдясно имаме наполовина толкова числа, колкото вляво, така е вярно, че вдясно имаме също толкова числа, колкото вляво.

Ето какво имате тук, и то дадено в най-проста форма. Taкa човекът стига дотам, че да си каже следното за своите понятия: Следователно аз не мога да прилагам тези понятия по отношение на безкрайното, по отношение на онова, кoeтo съществува вън от света на сетивата безкрайното надвишава света на сетивата и се простира далеч извън неговите граници.

Не си мислете, че не можете да използувате тези понятия само за неограничената безкрайност, понеже Вие не сте в състояние да ги използувате също и за ограничената безкрайност, тъй кaтo в ограничената безкрайност също се получава едно объркване.

Представете си, че сме нарисували един триъгълник, четириъгълник, петоъгълник, шестоъгълник и т.н. Когато сме стигнали до стоъгълника тогава фактически ние сме много близко до кръга. Сега вече ние не различаваме добре малките отсечки една от друга. Ето защо Вие сте в правото си да кажете: Кръгът е един многоъгълник с безкрайно много страни. Когато имате един малък кръг, в него съществуват безкрайно много страни; ако имате един двойно по-голям кръг, в него също съществуват безкрайно много страни и въпреки това те са двойно повече! Следователно няма нужда да отивате до неограничената безкрайност. Ще получите същото, ако вземете един малък кръг, който има безкрайно много страни, и един двойно по-голям кръг, който също има безкрайно много страни. И още при обозримата безкрайност ще се натъкне те на нещо, което напълно обърква вашите понятия.

Но това, което току-що казах, е извънредно важно, скъпи мои приятели. Защото хората изобщо не държат сметка, че за своите понятия те разполагат само с определено поле, полето на физическия свят, където могат да ги приложат.

Виждате ли, на определени места хората се настройват много враждебно против нас наскоро един пастор изнесе лекция против нашата Духовна наука, която понеже вярваше, че това ще подействува особено силно върху слушателите той завърши с едно изказване на Матиас Клаузиус. Това изказване на Maтиac Клаузуиус*2 гласи, че всъщност хората са само бедни грешници и съвсем не могат да знаят много неща и поради тaзи пpичинa следва да се задоволят най-скромно с това, което вече знаят, без да търсят това, което не знаят. Въпросният пастор избра този куплет от едно стихотворение на Матиас Клаузиус, защото помисли, че може да го насочи срещу нас, понеже искаме да се издигнем над сетивния свят, докато Матиас Клаузиус ясно казва: Човекът е един беден грешник, който не може да се издигне над сетивния свят.

Но „случайно“, както обикновено се казва, един наш приятел прегледал това стихотворение на Матиас Клаузиус, като прочел също и предния куплет. И в предния куплет било написано, че човек може да излезе на полето и въпреки че Луната представлява един пълен диск когато още не е пълнолуние, той виж да само една част от Луната, въпреки че и другата част също е там; и така, в света съществуват много не ща, за които човек би могъл да знае, че съществуват, стига той да насочи поглед към тях в подходящия момент. И тъй като Матиас Клаузиус искал да посочи, че не бива да се ограничаваме само в онова, което сети вата непосредствено ни показват: жалък гpeшник е този, който се оставя да бъде измамен от това, което сетивата непосредствено му показват. Ето как онова, което добрият човек цитира от Матиас Клаузиус, се оказа тъкмо против него.

Сетивният свят стига да не приличаме на въпросния пастор често ни подсказва, че накъдето да обърнем нашия поглед, веднага след това ние трябва да го обърнем и към другата страна, така че да коригираме едната страна чрез другата. По отношение на онова, което се намира извън сетивния свят, не съществува обаче никаква непосредствена корекция чрез сетивния свят: там съвсем не можем веднага да покажем другия куплет.И поради тази причина тогава се получава следното: човекът философствува съвсем свободно върху нещо и го смята за вярно, понеже то може да бъде доказано строго логически. Но противоположното също може да бъде доказано строго логически. Следователно днес можем да поставим пред нас въпроса и всички следващи размишления следва да отговорят тъкмо на този въпрос: Как се получава така, че когато излезем извън сетивния свят, нашето мислене се обърква напълно? На какво се дължи въобще това, че можем да докажем дадено нещо, а също и неговата противоположност? Ние ще открием как това е свързано с факта, че човешкият живот е поставен в средата, в един вид равновесие между две противоположни сили, между ариманическите и луциферическите сили*3.

Несъмнено, човекът може да размишлява върху свободата и необходимостта и да вярва, че убедително до казана може да бъде само необходимостта. Обаче убедителното доказателство е причинено от самия Ариман. От една страна, когато се доказва едното, Ариман е винаги този, който подвежда и съблазнява човека. А когато се доказва другото, винаги Луцифер е този, който подвежда и съблазнява. Човекът винаги е изложен именно на тези две сили и ако не обърне внимание, че е поставен между тези две сили, той никога няма да разбере откъде се получава подобно раздвоение в човешката природа, каквото е това, което разглеждаме.

Но дори чувството за това, че в цялата еволюция на света наред с положението на равновесие съществува също отклонението на махалото надясно и наляво, на ариманическото и луциферическото отклонение, до ри и това чувство е изгубено през 19 век; това чувство е умряло напълно. Днес, общо взето, всеки бива считан за душевно не напълно здрав човек, ако той говори за Ариман и Луцифер, нали? До това лошо положение се стигна всъщност едва в средата на 19 век. Защото един твърде духовит философ, Трандорф*4, написа още в средата на 19 век едно много хубаво съчинение тук, в Берлин, с което се опита да опровергае един духовник. Този духовник разпространил да, надявам се, че може вече да кажем това в нашите кръгове, че не съществува никакъв дявол и че всъщност да се говори за дявола, това е ужасно суеверие. Ние говорим за Ариман. Тогава философът Трандорф написа против духовника една книжка, която е много интересна: „Дяволът, това съвсем не е някаква измислица“. Още през 50-те години на 19 век той се опита да докаже строго философски съществуването на Ариман.

Надявам се, че в хода на публичните лекции, които ще държа тук в близко време, ще мога да говоря върху този отзвук в духовния живот, който сега заглъхна напълно върху теософското течение, което изчезна напълно в 19 век. За тези неща се е говорило до средата на 19 век, макар и под други имена. Самото чувство за това е изчезнало: но всъщност то е съществувало по един неуловим начин до 14-15 век, като трябваше да отстъпи за определено време на заден план по един естествен начин. Ние знаем, че Духовната наука съвсем не отрича както често съм подчертавал голямата стойност и голямото значение на развитие то на естествените науки. Обаче, за да се стигне до развитието на естествените науки, това беше обусловено от факта, че усещането, чувството за тази противоположност между Ариман и Луцифер, която може да бъде намерена само в духовната област, беше изгубено. Сега това чувство трябва отново да изплува над прага на човешкото съзнание. Обаче до 19 век финото усещане за тази противоположност беше нещо съвсем естествено.

Бих искал да Ви покажа с един пример как се оформиха нещата по отношение на Ариман и Луцифер, когато у хората все още съществуваше едно предчувствие за реалността на тези две Същества.

В Прага, върху общинската сграда на стария град, има един твърде забележителен часовник, изработен през 15 век. Този часовник действително е едно чудо. Първо, външно погледнато, той изглежда като слънчев часовник, но е построен толкова сложно, че на него е показано по един двоен начин по стар чешки начин, както и по новото изчисление на времето редуването на часовете. Редуването на часовете по старата чешка система започва от 1, съответно от 0 до 24, а това на по-късното време само до 12. Винаги при залеза на Слънцето сянковидният показател часовникът показвал часовете чрез образуваната сянка върху циферблата е стоял на 1. Следователно въпреки различното време, при което Слънцето залязвало, часовникът винаги показвал 1 часа.

Обаче освен това часовникът винаги показвал кога настъпва Слънчево и Лунно затъмнение; той показвал също движението на планетите през небесните съзвездия; той бил толкова добре замислен, че показвал дори подвижните празници, т.е. кога в дадената година се пада примерно Великденът. Часовникът бил същевременно и календар. Върху него се отбелязвали датите и празниците от Януари до Декември: тук бил включен, както вече стана дума, и подвижният празник Великден. Чрез един вид стрелба се виждало кога се пада Великденът, а също така и кога се пада Петдесятницата.

Следователно за условията на 15 век часовникът бил едно истинско произведение на изкуството. Известни лица проучили как се било стигнало до неговото построяване. Обаче наред с тази, така да се каже, проверена история, която съществува под формата на документ и може да бъде прочетена от всеки, има много други описания, произтичащи от една легенда, която се опитва да обясни забележителния случай с този часовник; как часовникът наистина е едно чудно изобретение, а, от друга страна, легендата се стреми да обясни как този часовник, построен от един несъмнено гениален майстор, винаги бил навиван и сверяван от самия него, докато той бил все още жив. Обаче след неговата смърт никой вече не бил в състояние да сверява часовника и напразно били търсени други майстори, които да го поддържат. Легендата разказва, че никога не се стигало до трайни резултати, докато накрая часовникът се оказал напълно повреден. Периодически се намирал един или друг майстор, който заявявал, че може да поправи часовника. Той наистина постигал това, обаче за съвсем кратко време, след което часовникът отново се повреждал.

Да, тези факти са отразени в една легенда и сега според тази народна легенда нещата стоят така: Един неук и прост човек стигнал чрез един особен небесен дар до способността да замисли и да построи този часовник. Единствено той знаел как може да бъде нагласяван часовникът. Легендата придава голямо значение на това, че майсторът бил напълно обикновен човек, който получил една дарба от небето, или, с други думи, проявил един вид гениалност, която получил направо от духовния свят. Но после станало така, че владетелят поискал този часовник да бъде уникален и да бъде притежание на неговата столица, Прага, като в същото време се постарал никой друг град да не разполага с такъв часовник. Ето защо той заповядал да ослепят гениалния майстор, който го построил, заповядал да му извадят очите. Тогава часовникарят се оттеглил някъде навътре из страната. Преди смъртта си той помолил отново да постави часовника в ред. И легендата разказва, че той се възползувал от този момент и чрез едно бързо, сръчно движение го привел в такова състояние, че вече никой не можел да го поправи.

На пръв поглед тази легенда изглежда съвсем непретенциозна. Обаче така, както е замислена, скъпи мои приятели, в нея живее един добър усет за съществуването на Ариман и на Луцифер и за равновесието между тях двамата. Помислете само с какъв тънък усет е замислена тази легенда. И ние можем да открием същия тънък усет в безброй много такива народни легенди. Да, в тази легенда ние виждаме един изключи телен усет за съществуването на Луцифер и Ариман. Най-напред, нали така, имаме един вид равновесие: съответният човек получава като дар от духовния свят способността да построи нещо изключително. Тук имаме една проява на благодат. Човекът действително построява часовника не от някакъв егоизъм. Тук не съществува никакво умуване, никакво мъдруване, понеже изрично е казано, че той бил един прост, неук човек. С това описание, като се обръща следователно вниманието, че става дума за един акт на благодат следователно нито следа от егоизъм, и че „това бил един прост, неук човек“ следователно никакво умува не, легендата иска да покаже, че в съответния човек не живее нищо от Ариман и Луцифер и че той се намира под влиянието на добрите, напредващи божествени Същества.

Обаче в душата на тогавашния владетел живее не друг, а именно Луцифер. Обхванат от егоизъм, той настоява въпросният часовник да е забележителност само в неговия град и поради тази причина заповядва да ослепят часовникаря. От една страна, тук имаме присъствието на Луцифер. Обаче поради това, че тук е самият Луцифер, става така, че той се свързва със своя брат Ариман. И чрез това, че часовникарят е ослепен, другият получава възможността с едно бързо и сръчно движение да нанесе една непоправима повреда. Това е дело на Ариман.

Следователно тук добрата сила, доброто същество е поставено между Луцифер и Ариман. Тази конструкция, изградена с толкова фин усет, ще намерите в много народни легенди, в най-простите народни легенди. Обаче чувството за това, че в целия многолик живот се намесват Ариман и Луцифер, беше напълно изгубено тъкмо в нашата епоха, когато непрекъснато трябваше да нараства убеждението, че например положителното и отрицателното електричество, положителният и отрицателният магнетизъм и т.н. са основните движещи сили в материалния свят. Постиженията на естествените науки се превърна в нещо забележително само защото усетът за духовния свят постепенно беше напълно изгубен.

След малко ние ще видим как Ариман и Луцифер се намесват в това, което човекът нарича познание, кое то човекът по принцип нарича свое отношение към света, така че се поражда именно объркването, за което стана дума. И особено във въпроса, който засегнахме, това объркване проличава съвсем ясно.

Нека да си послужим, скъпи мои приятели, с един хипотетичен прост пример. Този пример бих могъл да взема както от великите световни събития, така и от ежедневните случки. Ще си послужа с един извънредно прост пример. Да предположим, че двама-трима души се приготвят за излет. Те възнамеряват да предприемат едно пътуване, да речем, през един планински проход. Когато се пътува през един такъв проход, случва се примерно някъде горе да има надвиснала скала. И така, сега хората се приготвят за пътуването и искат да тръгнат в определеното време. Обаче кочияшът си поръчва още една халба бира, която му донасят със закъснение. Той закъснява да тръгне с пет минути. После сяда в колата и компанията тръгва. Всички се отправят нагоре към планинския проход. И тъкмо когато стигат там, където се намира надвисналата скала, тази скала се откъсва, пада върху колата и премазва цялата компания. Хората загиват, а кочияшът остава незасегнат.

Да, виждате ли, тук сме изправени пред един точно такъв случай. Сега Вие ще попитате: Има ли кочияшът някаква вина за трагедията, или тук е в сила една абсолютна необходимост? Беше ли абсолютно необходимо тези хора да бъдат сполетени от нещастието? И дали мудността на кочияша беше само донякъде вплетена в тази необходимост? Или бихме могли да мислим, че ако кочияшът би бил точен, пътниците нямаше да бъдат засегнати от падналата скала, понеже в този случай те щяха да изпреварят момента на срутването, макар и с няколко секунди?

Ето как в областта на всекидневния живот рано или късно възниква големият въпрос за свободата и необходимостта, който е вътрешно свързан с това, което наричаме „виновност“ или „невинност“. Естествено, ако всичко подлежи на някаква абсолютна необходимост, тогава не бихме могли да говорим за вина на кочияша, а бихме могли само да кажем: Необходимо е било именно тези хора да понесат смъртта.

На този въпрос ние се натъкваме на всяка крачка в живота. Той принадлежи към най-трудните въпроси. Към въпросите, в които, ако искаме да ги разрешим, веднага следва да се намесят Ариман и Луцифер. Когато се опитаме да разрешим този въпрос, първоначално се намесва Ариман и това ще се разбере в хода на следващите лекции.

Но, скъпи мои приятели, сега ние трябва да поемем по един път, напълно различен от този, по който обикновено се тръгва. Когато хората започват да търсят разрешението на този въпрос. Виждате ли, Когато човек се заема с разрешаването на такъв въпрос, той най-напред си казва: Ето сега аз ще проследя цялата верига от събития кочияшът закъснява... Колата тръгва... скалата пада и т.н. Когато човек проследява подобна верига от събития, той си задава въпроса: Има ли тук, в самата основа на случката, някаква необходимост, или пък всичко би могло да стане и по друг начин? Тогава той насочва своя поглед единствено върху външните събития. Той вижда събитията в тяхната последователност и в условията, при които те се разиграват на физическия свят. Но човекът е склонен към подобни размишления само тогава, когато е настроен материалистично и взема в съображение само физическото тяло на човека. Той казва: онова, което виждаме и узнаваме за човека, то наистина съществува. Подобен тълкувател не пристъпва от физическото тяло към така нареченото етерно тяло*5 и ако е истински, твърдоглав материалист, той се присмива и се подиграва, ако някой започне да твърди, че в основата на физическото тяло стои едно по-фино етерно тяло. Тук аз няма да се спирам на излишни подробности. В хода на годините ние се убедихме, че не бива да говорим единствено за човешкото физическо тяло, без да сме изяснили за себе си как стои въпросът с човешкото етерно тяло.

Може би, скъпи мои приятели, мнозина от Вас не са си задавали въпроса: Но как стоят нейната с другия свят, който се намира вън от човека, със света, в който стават обичайните световни събития и процеси? На истина, ние говорихме също и за други неща в този свят: че когато човек използува само физическите си сетива, той изобщо не стига до предчувствието, че физическият свят също е изпълнен с онези свръхсетивни Същества, които срещаме и при човека. При това имаме етерното тяло по-рано го наричахме с името елементарно тяло навън в природата, и изобщо във външните физически процеси имаме едно редуване между самите тях и процесите, които стават в елементарния, или етерен свят. Тези две неща вървят напълно успоредно. Навсякъде и по всяко време във физическите процеси се намесват онези процеси, които се разиграват в етерния свят. И така, ние можем да предположим: Както е вярно, че когато по отношение на човека казваме „той има физическо тяло“, това е до голяма степен едностранчиво и следва да добавим, че той има и своето етерно тяло, така също можем да предположим, че същото се отнася и за външните процеси. Това, което възприемаме първоначално с нашите физически сетива и с нашия физически ум, е само едното. Обаче в неговата основа стои нещо, което е аналогично на човешкото етерно тяло. В основата на всеки външен физически процес действително стои един по-фин, по-висш процес. Виждате ли, има много хора, които имат определен усет за тези неща. Може да срещнете този усет по два начина. Вероятно сте изпитвали от личен опит или други хора са споделяли с Вас следното: един човек е минал през някакво изпитание, прекарал е някакъв труден период от своя живот. Но после той идва при Вас... или това може да сте Вие самите, и тогава си казвате: Да, но аз имах чувството, че през тези дни, когато се случи това с мен, с мен се случи и нещо съвсем друго. Аз съм убеден в това, как по-дълбоките натури могат да имат едно такова чувство, че събития, които съвсем не се разиграват на физическото поле, все пак могат да са изключително важни За по-нататъшния им живот. Че нещо е станало с тях, това е само едното. Други хора стигат още по-далеч: те се убеждават в тези неща благодарение на едни или други сънища. Някой сънува при мерно, че е притиснат от една скала.После той се пробужда и си казва: това е само някакъв символ; вероятно с моята душа е станало нещо важно. Много често човек се убеждава, че нещо е станало с душата му, не толкова от това, което наблюдава във физическия свят, колкото от това, което му загатват неговите сънища. В тези случаи човекът се издига с една степен по-високо, било то в познанието, в закаляването на волевата природа или пък в облагородяването на чувствата. В лекциите, които неотдавна държах тук, аз посочих, че с това което човекът знае чрез своя Аз, той докосва само една част от това, което става с него, и че вътре в него неговото астрално тяло знае много повече. Вие си спомняте, че аз обърнах вниманието Ви върху този факт. Несъмнено, астралното тяло знае За много неща, които стават с нас в свръхсетивната област и които остават невидими в сетивния.Сега ние стигаме до онзи момент, когато трябва да признаем, че в свръхсетивната област с нас постоянно става нещо. Когато движа ръката си, физическото движение е само една част от целия видим процес, а под този физически процес е налице един етерен процес, един процес на моето етерно тяло; по същия начин и всеки външен физически процес е протакан от един по-фин, елементарен процес, от нещо, което върви успоредно с външния процес и което протича в свръхсетивния свят. Не само Съществата са протакани от нещо свръхсетивно; цялото Битие е проникнато и протъкано от невидими свръхсетивни сили.

Сега си припомнете нещо друго, което аз многократно съм подчертавал пред Вас, макар и то отчасти да изглежда твърде парадоксално. Аз многократно съм посочвал как в духовната област често пъти съществува противоположното на това, което съществува тук, във физическата област не винаги, обаче твърде често, така че когато тук нещо е правилно за физическия свят, за духовния свят истината може да изглежда напълно различна. Отново подчертавам: не винаги е така, обаче твърде често. В хода на годините аз съм споменавал много случаи, за които е трябвало да признаем: Да, в духовния свят става именно противоположното на това, което бихме предположили, че става, изхождайки от условията на физическия свят, в които се намираме.

А сега нека да се върнем на моя пример: когато виждаме една компания, тръгнала на екскурзия с колата си, да минава под една скала, която се срутва и премазва всички това е едно физическо събитие. Обаче успоредно с това физическо събитие, един вид вътре в него както и нашето етерно тяло е вътре в нас, възниква едно свръхсетивно събитие. И сега идва ред да се убедим в следното: Свръхсетивното събитие може да бъде пълната противоположност на това, което става тук, във физическия свят. Ако човек не внимава достатъчно, тук се поражда един източник на много заблуждения. Защото, представете си, че може да се случи например следното: Когато някой е стигнал до атавистичното ясновидство“ и има един вид второ виждане, с него може да се случи следното: да предположим, че една компания тръгва на екскурзия, обаче в последния момент един от участниците се отказва. И това е именно една личност, която притежава „второто“ виждане. Тази личност не тръгва с другите. След известно време тя получава една визия. В тази визия на въпросната личност може да се открие някакво събитие. Естествено, тази визия може да открие как другите лица от компанията са подмазани от скалата, но визията или видението би могло да бъде от съвсем друго естество, в смисъл, че този ясновидец, може да види (всичко зависи от неговата предразположба) например, че с тези хора се случва нещо, при което те изпитват някакво особено голямо щастие. Да, би могла да се получи визията за едно изключително щастливо събитие. И чак после съответната личност би могла да научи, че компанията е загинала по един толкова трагичен начин. Всичко това би могло да се случи тогава. Когато атавистичният ясновидец, би съзрял не това. Което става на физическото поле нещо. Което също би могло да се случи, а когато той би съзрял онова. Което се разиграва като успоредно протичащо събитие в астралното поле, и че може би в момента, когато въпросните вица напускат вече физическия свят, те са призовани за някаква особена мисия в духовния свят и сега тя ги изпълва с качествено нови сили за един нов живот в духовния свят. Накратко казано, съответната личност би могла да възприеме събитието в свръхсетивните светове, протичащо точно в противоположната посока. Да, точно тази противоположност често се оказва един неоспорим факт. Действително, случаят може да бъде такъв, че тук, на физическото поле, да се случи някакво нещастие, докато в свръхсетивния свят това нещастие да отговаря на едно изключително голямо щастие за съответните души.

А сега някой, който счита себе си за по-умен от мъдрото ръководство на света и такива хора има, би могъл да каже: Ако аз управлявах света, никога не бих тласнал душите към някакво щастие в духовния свят, наказвайки ги в същото време с едно нещастие тук, във физическия свят! Аз бих постъпил много по-добре!

Естествено, на такива хора винаги може да се отговори: Да, лесно е за разбиране, че на физическото поле човек винаги може да бъде заблуден от Ариман. Но все пак мировата мъдрост знае повече за нещата. Онова, което ни предстои тук може да бъде от такова естество, че с оглед на задачата, която израства сега за душите в духовния свят, е необходимо тъкмо това изживяване тук на физическото поле, за да насочат те, така да се каже, своя поглед към въпросното физическо събитие и да извлекат от него нужните сили. Или с други думи, тези две събития, физическото събитие и духовното събитие, са по необходимост взаимно свързани за онези души, които са въвлечени в дадената ситуация.

И така, ние можем да приведем хипотетични примери от всякакъв вид за това, как тук, на физическото поле, се разиграва някакво събитие, но и че съществува едно етерно тяло на същото това събитие, с други суми, едно елементарно, едно свръхсетивно събитие, което е свързано с физическото. Накратко: ние не бива да се придържаме само към общото твърдение на пантеистите, като казваме, че в основата на физическия свят стои един духовен свят, а трябва да разглеждаме нещата конкретно при всяко отделно физическо събитие трябва да бъдем наясно върху следното: в неговата основа стои едно духовно събитие, едно истинско духовно събитие и само взаимното допълване между физическото и духовното събитие дава едно цяло.

Но сега, виждате ли, когато проследяваме събитията на физическото поле, ние стигаме дотам, че обгръщаме тези събития в едни или други мисли. И когато проследяваме събитията на физическото поле, ние действително стигаме дотам, че за всяко събитие търсим определена причина, съобразявайки се с причинно-следствените закони. И това не може да става по друг начин. Навсякъде за едно следствие ние търсим съответната причина. Когато нещо е станало, ние винаги търсим причината.Но това означава: ние търсим необходимостта. Нали така, при простия пример, които избрах ако постъпите с нужната педантичност. Вие бихте могли да си кажете: Ето, тези хора бяха заедно. Те взеха решение да тръгнат в точно определено време. Но когато се опитам да проследя защо кочияшът се забави, аз ще тръгна да търся причината по различни пътища. Първо, нали така, ще се спра на кочияша и защо той е бил възпитан така, че е станал един бавен и муден човек. После ще разгледам различните обстоятелства, поради които неговата халба бира е закъсняла. Тук навсякъде ще срещна цяла верига от причини. Аз вече посочих как едно обстоятелство се намесва в другото, така че нещата не биха могли да се разбият по някакъв друг начин. И постепенно аз ще стигна дотам, че напълно да изключа свободната воля на кочияша, защото, когато за всяко следствие имаме съответната причина, в това се включва също и всичко онова, което човекът върши. Нали така, кочияшът си поръчва още една халба бира може би защото на младини е бил твърде малко наказан и бит. Ако беше бит повече, нещата едва ли биха протекли така. Следователно ние навсякъде опираме до връзката между причина и следствие.

Този факт обаче е свързан на свой ред с обстоятелството, че нашите понятия са валидни само в условията на физическия свят. Защото, помислете само, че когато искате да разберете нещо, тогава една мисъл задължително трябва да произтича от друга, т.е. Вие сте заставени да разбиете едното звено на веригата от другото. Присъщо за природата на понятията е, че едното трябва да произтича от другото. Друг начин няма. Обаче всичко онова, което на физическото поле е нагледно и съобразено с понятията то веднага се променя, щом се издигнем в най-близкия свръхсетивен свят. Там вече нямаме работа с причини и следствия, а със Същества. Там се намесват именно Съществата. Във всеки момент се намесва някакво друго духов но Същество, което или помага, или пречи. Там съвсем нямаме работа с това, което можем да проследим чрез нашите понятия. Ако бихте искали да проследите с понятия именно това, което става в духовния свят, би могло да се получи следното. Вие бихте могли да размишлявате така: Ето, сега аз стоя тук. Несъмнено, аз съм стигнал дотам, че виждам някои от събитията в духовния свят. След малко се появява някакво Същество от така наречените Гноми*7, после идва друго от категорията на Силфите, после идва трето Същество... Сега тук имам целия сбор от тези Същества. Сега се стремя, нали така, отново да проуча и да разбера действията, които следват. Несъмнено, на физическото поле това става понякога твърде лесно: Когато някой удари една билярдна топка по определен начин, той знае накъде ще се отправи другата, която понася удара: посоката лесно може да се предвиди. Обаче в духовния свят някому може да се случи следното: Там, когато сте видели въпросните Същества и знаете да, това е един Гном, той се подготвя така, като че ще постъпи по един начин, но после предприема нещо съвсем друго... Вие сте проучили тази визия основно и да приемем, че сте я разбрали. В следващия момент идва друго Същество и променя цялата работа; или пък едно Същество, което сте включили във Вашата сметка, отлита, изчезва, не взема повече никакво участие в работата... В духовния свят всичко зависи от Съществата. Там съвсем не може да обясните всичко с Вашите понятия, както правите това на физическото поле. Това е изключено. Там не съществува каквото и да е обяснение, опиращо се на понятията. Задружните действия протичат по съвършено друг начин там, в духовния свят, там сме свидетели на една непрекъсната смяна на духовните събития, които протичат успоредно с физическите събития.

И сега ние трябва да разберем следното: в основата на нашия свят стои един друг свят, за който не бива само да предполагаме по отношение на нашия свят, че той е просто духовен свят, а за него трябва да пред положим, че там съществува един съвършено друг род връзки между събитията; и че с начина, по който използуваме нашите понятия, за да обясняваме или да доказваме това или онова, там, в конкретните ситуации на духовния свят, ние не можем да сторим нищо.      

Така ние виждаме как двата свята се проникват взаимно: единият свят, който може да бъде вплетен в понятия и другият свят, който не може да бъде вплетен в понятия, а може да бъде само съзерцаван. Това, което посочвам тук, отива още по-далеч, скъпи мои приятели. Обаче хората не обръщат внимание на тези неща. Представете си само как някой вярва, че може да докаже всичко и че е валидно само доказаното твърдение този човек може да изпадне в следното положение. Той може да си каже: Ето, всичко трябва да бъде доказано, а това, което не е доказано, то няма никаква валидност. Следователно в хода на историята всичко трябва да бъде доказвано. Или, с други думи, аз трябва само да напрегна моите мисли и тогава ще мога да докажа например дали някога е съществувала, или не Мистерията на Голгота. И много близко до ума на днешните хора е да заявят: Щом не може да се докаже, че е съществувала Мистерията на Голгота, тогава тази Мистерия на Голгота е направо една безсмислица, тя въобще не е съществувала!

Но какво мислят поначало хората за доказателствата? Те предполагат, че се тръгва от определено понятие, преминава се през следващите понятия и въпросът е доказан. Обаче на такъв вид доказателства се подчинява само физическият свят. Другите светове въобще не се подчиняват на такива доказателства. Защото, ако бихме могли да докажем, и то от гледна точка на необходимостта, че Мистерията на Голгота е трябвало да се случи на всяка цена, тогава от нашите понятия би трябвало да следва: тя няма нищо общо с едно свободно действие! В този случай Христос би трябвало да слезе от Космоса на Земята защото човешките понятия изискват това от него и в известен смисъл го принуждават. Обаче Мистерията на Голгота е едно свободно действие, което не може да бъде логически доказано. Все някога трябва да се замислим върху този важен факт.

Същото се получава, когато хората искат да докажат, че „Бог е сътворил света“. Така размишляват те и по-нататък в своите понятия. Обаче, за да „бъде сътворен светът“, това би могло да стане само под формата на едно свободно дело от страна на Божественото Същество! Оттук следва, че човекът не може да докаже това свободно дело чрез онази необходимост, която е присъща на човешките понятия, а той трябва чисто и просто да го види, ако иска да стигне до него.

Следователно тук се докосваме до нещо много важно, скъпи мои приятели: че дори съседния свят, който пронизва нашия като един свръхсетивен свят, съвсем не цари онзи порядък, който можем да обхванем с понятията и с тяхната доказателствена сила;там е валидна една визия, едно виждане, в което цари съвсем друг порядък на събитията.

Точно дотук исках да доведа нещата в тази лекция, а в другиден следващия четвъртък в 8 часа, ще продължим по-нататък. Днес бих искал да завърша със следните думи:

По време на Коледните лекции, скъпи мои приятели, аз обърнах вниманието Ви върху това, как именно днес възникват такива противоположни неща, при които човешкото мислене се обърква напълно. Помислете само, че наскоро излезе една Книга от големия природоизследовател Ернст Хекел: „Мисли за вечността“. Аз вече посочих редица важни особености, до които днес достигат и много други хора, водени от една дълбока загриженост за днешните трагични събития. Помислете само, че днес има хора върху този факт ще говорим по-нататък във връзка с разглежданата тема, като днес казвам тези думи само като един увод, които, изхождайки именно от трагичните събития, които се отразяват по един толкова ужасен начин върху човешката душа, отново стигат до едно истинско задълбочаване на тяхното религиозно свето усещане. Те си казват: Ако в основата на нашия физически свят не би стоял един свръхсетивен порядък, как би могло да се обясни всичко онова, което става днес. Да, изключително много хора отново стигат до едно религиозно задълбочаване. Не е нужно да Ви излагам хода на техните мисли, то е толкова близо до ума, че може да бъде забелязано от всеки. Хекел обаче стига до един друг ход на мислите и изразява това в своята книга „Мисли за вечността“, която току-що излезе. Той казва следното: Хората заявяват, че вярват в безсмъртието на душата. Съвременните събития обаче ясно доказват, че такава вяра в безсмъртието на душата е нещо невъзможно, че всеки ден загиват хиляди хора по силата на една чиста случайност. Как може тогава един разумен човек да вярва, че по отношение на такива събития може да става дума за безсмъртие на душата? Как може да цари тук някакъв по-висш ред?

Следователно онова, което става сега по един толкова потресаващ начин, за Хекел е доказателство в под крепа на неговата теза, че не може да се говори за безсмъртие на душата.

Всички тези неща са свързани с това, скъпи мои приятели, че днес хората не могат да стигнат до никаква яснота относно дълбоката връзка между света, които стои пред техните сетива и пред техните физически разум, и свръхсетивния свят и щом стигнат до тези неща, те изпадат в едно пълно мисловно объркване. Обаче въпреки всичко онова, което нашето време поражда като беди и разочарования, то ще доведе все пак и до едно задълбочаване на душата, до едно отвръщане от материализма. И с цената на известни душевни усилия ние отново трябва да стигнем до едно безпристрастно изследване на света, до едно ново познание, което допълва сетивните събития, така че да има поне малка група хора, която може да предположи: всички страдания, всички болки, през които хората минават днес на физическото поле, в целия напредък на човечеството те са само едната страна на една друга, на една свръхсетивна страна на нещата.

Ние вече описахме доста подробности от тази свръхсетивна страна. През следващите дни ще добавим и други гледни точки. Обаче пред нас постоянно застава това, че когато върху напоените с кръв бойни полета на Европа се възцари мирът, трябва да съществува и една малка група от хора, която да чува, духовно да чува, да предчувствува духовно онези послания, които тогава ще се изливат от духовните светове към умиротвореното човечество. Защото ще се окаже вярно, дълбоко вярно, и ще се утвърди като непоклатима истина това, което сега непрекъснато повтаряме в душите си:

„От смелостта на войните,

От кръвта на битките,

От мъката на изоставените,

От жертвите на народа

Ще израсне духовен плод

Щом душите съзнателно насочат

Своята сила в царството на Духовете.“