ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Едно от онези понятия, на които можем да се натъкнем, когато става дума за отношенията на Христос към човешката душа е, без съмнение, понятието за дълг и грях. Ние знаем добре, какво решаващо значение имат понятията дълг и грях например в християнството на апостол Павел. Без съмнение, трябва да кажем, че нашата съвременна епоха е малко склонна да има едно действително дълбоко вътрешно разбиране за по-нататъшната взаимна връзка, която срещаме при апостол Павел между понятията „дълг" и „грях", и „смърт" и „безсмъртие". Но това се дължи на материализма на нашето време. Нужно ни е само да си спомним думите, които аз казах в първата изнесена тук лекция, аз казах, че едно безсмъртие на човешката душа без запазване и продължаване на съзнанието в състоянието след смъртта, не би означавало никакво истинско безсмъртие; едно прекратяване на съзнанието със смъртта би било равнозначно на факта, който човек тогава трябва да приеме, а именно, че всъщност човекът не е безсмъртен. Защото едно несъзнателно съществуване на човешкото същество след смъртта би означавало, че най-важното, това, което прави от човека един истински човек, не би съществувало след смъртта. А една несъзнателна човешка душа, която би надживяла смъртта, не би означавала, така да се каже, нещо повече от един сбор от атоми, които също и материализмът приема, че трябва да останат, след като човешкото тяло е разрушено.

За апостол Павел беше още непоклатимо като скала схващането, че за безсмъртието може да се говори само при запазване на индивидуалното съзнание. И тъй като трябваше да определи индивидуалното съзна ние като нещо зависимо от дълга и греха, той можеше естествено да каже: когато след смъртта човешкото съзнание е замъглено от дълга и греха или от последствията на дълга и греха, когато следователно след смъртта съзнанието е нарушено от дълга и греха, това означава, че грехът и дългът действително умъртвяват човека, умъртвяват човека душа и като дух. Естествено твърде далеч е от това материалистичното съзнание на нашето време, също и съзнанието на много философски изследователи на настоящето, които са доволни да говорят или да могат да говорят за едно продължаване на живота на човешката душа след смъртта, докато човешкото безсмъртие би могло да бъде идентифицирано само с едно съзнателно съществуване на човешката душа след смъртта.

Сега възниква без съмнение една трудност особено за антропософския светоглед. И за да разберем тази трудност, е достатъчно само да обърнем внимание на взаимосвързаните отношения между понятията „дълг", „грях" и „Карма". Някои антропософи слагат край на съмненията, като просто казват:"Ние вярваме в Кармата, а това означава: едно прегрешение, което един човек извършва в някое прераждане, се носи от същия човек с неговата Карма и се пренася в по-късни времена; но също в течение на преражданията настъпва едно изравняване". И сега започва трудността. Антропософите тогава лесно казват:"Как може това да се свърже с приетото като християнско понятие например за прощаването на греховете чрез Христос?". И все пак понятието за прощаването на греховете е напълно свързано с истинското християнство. Достатъчно е само да си припомним следното: Христос е разпнат на кръста между двамата разбойници. Разбойникът от лявата страна се подиграва с Христос: "Ако ти искаш да бъдеш Бог, помогни на себе си и на нас!" Разбойникът от дясната страна казва след това, че другият отляво не трябва да говори така, защото и двамата са заслужили съдбата да бъдат разпънати на кръст заради делата им, но този, които е разпънат между тях е невинен, а трябва да изпита същата съдба. И разбойникът отдясно прибавя: "Когато бъдеш в Твоето Царство, спомни си за мене" А Христос му отговаря: „Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мен в Рая". Без съмнение тези думи не могат просто да бъдат отхвърлени от Евангелията, също така да се спори за тях, защото те са едни важни и пълни със значение думи. Сега антропософът се намира пред трудността, която възниква от въпроса: Щом като разбойникът от дясно на Христос трябва да измие това, което е направил със своята Карма, какво трябва да означава тогава, че Христос му казва, като същевременно го извинява и му прощава: "Още днес ти ще бъдеш с Мен в Рая". Антропософът може да каже: "Този разбойник от дясната страна на Христос трябва да измие своето провинение със своята Карма така, както това трябва да направи разбойникът от лявата страна на Христос. Защо се прави тук чрез Христос една разлика между десния и левия разбойник?". Няма никакво съмнение, че тук изниква една трудност за антропософското схващане на Кармата. Тази трудност също не може лесно да се разреши; тя обаче се разрешава, когато човек се задълбочи навътре дълбоко в християнството именно с духовно-научното изследване, когато се опитаме да отидем надълбоко в християнството. И сега искам да засегна въпроса от една съвършено друга страна, от една страна, чиято същност ви е наистина вече позната, която обаче все пак може да донесе близо до нас особените отношения, които са налице там.

Спомнете си само, скъпи мои приятели, колко често говорим за Луцифер и Ариман, и при това спомнете си, как са представени Луцифер и Ариман в моите мистерийни драми. Бих могъл да кажа, че в момента, когато започваме да разглеждаме нещата човешки-антропоморфично и правим от Луцифер просто един вид вътрешен престъпник и от Ариман един вид външен престъпник, в този момент ние трудно ще се оправим; защото нека само да не забравяме, че наред с това, че Луцифер е носител на злото и т.н. в света, на вътрешното зло, което възниква от страстите на хората, той е същевременно и носител на свободата, и че Луцифер играе една важна роля във всемирното цяло. Също така трябва да се каже и за Ариман, че той играе една важна роля във всемирното цяло. Когато започнахме за първи път да говорим повече за Луцифер и Ариман, ние преживяхме това, че някои антропософи в известен смисъл станаха неспокойни. Те имаха от една страна, бих могъл да кажа, чувството за това, което винаги е било правено от Луцифер, едно такова чувство, че всъщност Луцифер е един страшен престъпник в света, от които човек трябва само да се пази. Естествено антропософът не може да се съгласи с това чувство по отношение на Луцифер, защото той трябва да отреди на Луцифер една важна роля в мировото цяло и въпреки това човек отново трябва да си представя Луцифер като един противник на напредналите Богове, също така като едно същество, което по определен начин осуетява плана на сътворението, като един враг на онези Богове, пред които всъщност ние трябва да се прекланяме. Когато говорим за Луцифер по този начин, ние принципно му приписваме една важна роля във всемирното цяло като един враг на Боговете. И по същия начин трябва да правим това и с Ариман. Разбираемо е от една страна, че сега идва човешката душа и казва: “Да, какво всъщност трябва да правя аз с тези Луцифер и Ариман; трябва ли сега да ги мразя или да ги обичам? Аз съвсем не знам, какво да правя с тях!", Откъде идва всичко това? Скъпи мои приятели, когато се говори за Луцифер и Ариман, тогава от начина, по който се говори, трябва да става ясно, че се говори за тях като за Същества, които всъщност с цялата си характеристика не принадлежат на физическото поле, които, така да се каже, имат своята мисия и задача в света, намиращ се извън физическото поле,те имат своята мисия и задача в духовните светове. Аз подчертах особено последния път при лекциите, изнесени в Мюнхен, лятото на 1913 година, че същността на този въпрос се състои в това, че Луцифер и Ариман имат определена роля в духовните светове, която им е поставена от напредналите Богове, и че се явява едно разногласие, една дисхармония само тогава, когато те пренесат своята роля на физическото поле и си присвоят права, които всъщност не им са разрешени. Но ние трябва да се съгласим с нещо, скъпи мои приятели, с което човешката душа не се съгласява така на драго сърце трябва да се съгласим именно с това, че нашата преценка, нашето човешко съждение, така както ние го формулираме, важи всъщност действително само за физическото поле и че това съждение, така както то е правилно за физическото поле, не може просто да бъде пренесено в духовните светове. Ето защо ние трябва бавно и постепенно да се доверим до Антропософията, за да разширим нашето съждение и да разширим целия наш понятиен и идеен свят. Ето защо материалистично мислещите хора на съвремието така трудно разбират Антропософията, въпреки че всичко в нея може да бъде разбрано, те я разбират трудно, защото не искат да разширят своето съждение, а искат да останат при съждението, което важи за физическото поле.

Когато ние кажем: „Една сила застава враждебно срещу една друга сила", тогава, ако човек иска да остане само на физическото поле, е съвсем правилно да каже: „Враждебността е нещо непристойно, тя е нещо, което не трябва да е тук!". Обаче същото не важи за духовните светове. Там съждението трябва да се разшири. За да може светът да бъде възможен в неговата цялост, е необходимо да има също и духовен антагонизъм, така както например е необходимо в областта на електричеството да има положителни и отрицателни заряди; необходимо е Духовете да се противопоставят едни на други. Тук се потвърждават думите на Хераклит, че не само Любовта стои в основата на света, но също и борбата.

Само когато Луцифер действува върху човешката душа и чрез човешката душа пренася борбата във физическия свят, само тогава тази борба е нещо нередно. Обаче същото не важи за духовните светове; там антагонизмът на Духовете е нещо, което също принадлежи на цялостното устройство, на цялата еволюция на света; това означава, че веднага щом се издигнем в духовния свят, ние трябва да поставим други мащаби, трябва да усвоим други оцветки на съждението. Ето защо е така шокиращо, когато често трябва да се говори за Луцифер и Ариман, като от една страна се представят като противници на Боговете, а от друга страна се представят като необходими сили за целия ход на световния ред.

Следователно трябва да се има предвид това, че човек навлиза в едно стълкновение със световния ред, когато прави съждението, валидно за физическия план, да е валидно и за духовните светове.

Сега, скъпи мои приятели, ето основната черта, която винаги е била подчертавана: че Христос като Христос не принадлежи към другите същества на физическото поле, че от момента на Йоановото кръщение в реката Йордан едно Същество, което преди това не е било на Земята, едно Същество,което не принадлежи към земните същества, навлезе в тялото на Исус от Назарет. Следователно, в Христос ние имаме работа с едно Същество, което с право можеше да каже на учениците: „Аз съм от Небесното царство, вие сте от Земното царство". А сега да продължим нататък. Това, което следва, е едно земно съждение, което е напълно оправдано като едно земно съждение и което всеки на Земята може да изкаже като съждение, доколкото той е земно същество, трябва ли то да бъде същото и при онова космическо Същество, което влезе като Христос в тялото на Исус? Онова Същество, което влезе в тялото на Исус при Кръщението в реката Йордан, няма земно съждение, а има небесно съждение и то трябва да преценява по различен начин, отколкото това правят земните човеци.

А сега да поемем цялата тежест на думите, които са произнесени на Голгота. Разбойникът от лявата страна на Христос не вярва в това, че с Христос там е налице не само едно земно Същество, а едно Същество от особено Царство, което не е земното царство. Обаче в намиращия се отдясно на Христос разбойник, непосредствено преди смъртта се събужда съзнанието: „Твоето Царство, о Христе, е едно друго царство, спомни си за мене, когато бъдещ в твоето царство". В този момент разбойникът от дясната страна на Христос показва, че има едно предчувствие за това, че Христос принадлежи на едно друго Царство, къде то царува съвършено друга разсъдъчна способност в сравнение с тази на Земята. Тогава от съзнанието, че се намира в своето царство, Христос може да отговори: „Истина ти казвам, чрез това, че ти предчувствуваш нещо за моето Царство, ще бъдеш днес (именно с умирането) заедно с мен в моето Царство". Тук ние имаме едно указание за свръхземната сила на Христос, която привлича човешката индивидуалност в едно духовно Царство. Земното съждение, човешкото съждение трябва самопонятно да каже: „По отношение на Кармата, както левият така и десният разбойник трябва да изплатят своя грях"; обаче за небесното съждение важи нещо друго. Но това е едва началото на въпроса, защото сега вие самопонятно можете да кажете: Да, тогава небесното съждение стои просто в противоречие със земното съждение. Как може Христос да прости там, където земното съждение изисква една кармическа справедливост?"

Да, скъпи мои приятели, това е един труден въпрос, но ние все пак искаме да се приближим до него в разсъжденията си тази вечер. Аз обаче изрично обръщам внимание върху това, че тук ние засягаме един от най-трудните въпроси на окултната наука. Ние трябва именно да направим една разлика, която човешката душа не ще направи драговолно, защото тя не отива драговолно до крайните заключения на едно разсъждение и защото изхожда от основанието, че съществуват някои трудности, когато се отива до неговите крайни изводи. Аз също ви обръщам внимание върху това, че ние ще имаме едно трудно разглеждане и може би ще е необходимо често пъти да преобръщате в душата това, което ще бъде казано, за да стигнете всъщност до разбиране на нещата.

Ние трябва преди всичко да направим една разлика. Ние трябва да разгледаме това, което става една обективна справедливост в Кармата. Тук трябва да ни бъде напълно ясно, че човек, без съмнение, е подчинен на неговата Карма и че това, което той е извършил като неправда, той трябва да го изправи кармически. И при едно по-дълбоко размишление, човек всъщност не ще иска нещо друго, освен това да бъде така. Защо то предположете, че някои е извършил някаква неправда: в момента, когато е можел да извърши тази неправда, той е бил по-несъвършен, отколкото ако не би извършил тази неправда и той може да постигне отново степента на съвършенството, което е имал преди това, когато изправи тази неправда. Той трябва също да желае да изправи неправдата, защото само когато е изправил неправдата, само когато човек е изработил с труд изправянето, той си създава степента на съвършенството, която е имал преди това, преди да извърши престъпното деяние. Следователно, заради нашето собствено усъвършенствуване ние не можем да желаем нищо друго, освен Кармата да съществува като обективна справедливост. Всъщност при схващането, при понятието за човешка свобода, не може да възникне желанието, че трябва да ни бъдат простени някои грехове, в смисъл, че днес например ние изваждаме на един човек очите и след това този грях да ни бъде простен, след това ние да нямаме нужда да носим този грях в нашата Карма. Един човек, който изважда очите на друг човек, е по-несъвършен отколкото един човек, който не е извършил такова деяние, и в по-нататъшната Карма трябва да настъпи това, че той трябва да извърши едно съответно добро деяние; тогава тепърва той отново е човекът, какъвто е бил преди това, преди да извърши престъпното деяние. Всъщност, говорейки принципно, съвсем не може да възникне мисълта, когато действително се размислим върху същността на човека, че ако един човек извади очите на друг човек, то това ще му бъде простено и тогава Кармата би била изправена. Така Кармата има изцяло своята достоверност, че на нас, така да се каже, няма да ни бъде простен нито един кодрант, нито една стотинка и че ние трябва да платим всичко.

Но сега съществува също още нещо по отношение на греха. Грехът, който поемаме върху нас, е не само наша работа, и в това отношение трябва да правим разлика сега, грехът е един обективен факт в света, той представлява нещо в света. Онова, което сме направили като прегрешение, ние го изправяме в нашата Карма, обаче това, че сме извадили на един човек очите и това е станало, това действително е било извършено, и когато ние, например да кажем, в сегашното въплъщение сме извадили на един човек очите и след това в следващото въплъщение направим нещо, което да изправя това престъпно деяние, все пак това престъпно деяние остава да съществува за обективния ход на света, остава да съществува това, че ние преди толкова и толкова столетия сме извадили очите на един човек. Това е един обективен факт в света, взет като цяло. Що се касае за нас, ние го изправяме по-късно, това наше престъпление. Петното, което ние сами сме си сложили, го заличаваме, ние го изравняваме в Кармата, но обективният световен факт продължава да съществува и ние не можем да го заличим чрез това, че сме снели несъвършенството от нас самите.

Ние трябва да правим разликата: последствията от един грях за самите нас и последствията от един грях за обективния ход на света.

Това е извънредно важно, ние да правим тази разлика. А сега аз бих вмъкнал може би едно окултно съображение, което ще направи нещата още по-разбираеми.

Когато обгърне с поглед времето на човешкото развитие от Мистерията на Голгота насам до наши дни и пристъпи към Акашовата летопис*/* Акашовата летопис представлява невидимото за физическия поглед небесно табло, където са записани всички дела и помисли на човеците и за които трябва да настъпи кармическо изправяне. Бележка на преводача/, без да е проникнат от Христовото Същество, човек много лесно може да сгреши; много лесно човек ще сгреши, защото в тази Акашова летопис се показват записани неща, които много често не отговарят на това, което човек намира в кармическата еволюция на отделните хора. Имам предвид следното: да предположим, че в 733 година ако искате е живял един човек, който е поел върху себе си по онова време, един тежък грях. И сега изследваме Акашовата Летопис, първо без да имаме някаква връзка с Христос. И там ето виждаме, че не можем да намерим в Акашовата Летопис съответния грях. Ако обаче сега отидем към човека, който е живял по-нататък и изследваме неговата Карма, тогава ще намерим: Да, в Кармата на този човек има още нещо, което той трябва да носи още; това би трябвало да стори вътре в Акашовата Летопис на определен момент но то не се намира в нея.

Когато изследваме Кармата ние виждаме: „Да, той трябва да носи своя кармически грях, ние трябва да намерим в онова въплъщение греха в Акашовата Летопис, но този грях не се намира в нея. Какво противоречие!". Един напълно обективен факт, който може да се получи при многобройни случаи. Днес аз мога да срещна един човек, ако ми е дадено по благодат да зная нещо за неговата Карма, по този начин аз може би мога да намеря някакво нещастие или удар на съдбата, който го сполетява и който стои в неговата Карма; това нещастие или удар на съдбата е изравняването на един по-ранен грях. Ако проследя нещата в минали въплъщения и проверя, какво е извършил той някога, така аз не виждам този факт отбелязан в Акашовата Летопис.

Всичко идва оттам, че Христос фактически е поел върху себе си обективния дълг, обективния грях. В момента, когато проникна себе си с Христос и когато изследвам Акашовата Летопис с Христос, тогава аз намирам факта записан в Акашовата Летопис. Христос го е взел в своето Царство и го носи по-нататък, така че, когато се абстрахираме от Христос, аз не мога да намеря факта в Акашовата Летопис. Човек трябва да отбелязва тази разлика.

Кармическата справедливост остава да съществува, но по отношение на действието на един грях в духовния свят се явява Христос, които взема този грях в своето Царство и го носи по-нататък.

Христос е онзи, който е в състояние да изкупи нашите дългове и нашите грехове и да ги вземе върху себе си, защото принадлежи на едно друго Царство.

Следователно, как се обръща тогава всъщност Христос от Кръста на Голгота към левия разбойник? Той не го изказва с думи, но макар и да не го изказва, то стои там. Той казва на разбойника от лявата му страна: „Това, което ти си извършил, ще продължи да действува също и в духовния свят, а не само във физическия свят", обаче на разбойника от дясната му страна Той казва: „Още днес ти ще бъдеш с Мен в Рая". Това означава: "Аз съм при твоето деяние; ти наистина по-късно ще трябва да направиш чрез твоята Карма за самия себе си това, което извършеното деяние означава за теб. Но това, което деянието означава за света (ако мога да се изразя тривиално), това е моя работа", казва Христос. Това е наистина една много важна разлика, която правим тук, и въпросът има значение не само за времето след Мистерията на Голгота, но и за времето преди Мистерията на Голгота. Някои наши антропософски приятели ще си спомнят, че в мои минали лекции аз обърнах внимание върху това, че това не е просто една легенда и че Христос в действителност и наистина слезе при мъртвите след смъртта. С това обаче Той направи нещо и за душите, които в миналите времена се бяха обременили с грехове и дългове. Грешката се явява също сега, когато се посветим на Акашовата Летопис и изследваме времето на Земното развитие преди Мистерията на Голгота, без да бъдем проникнати от Христос. Тогава ние ще се сблъскваме с грешки навсякъде в Акашовата Летопис. Ето защо никак не ме учуди, че например Ледбитер, които в действителност не знае нищо за Христос, стигна до най-безсмислените твърдения за развитието на Земята в своята книга „Човекът откъде и накъде". Защото само проникването с Христовия импулс прави душата способна да вижда действително нещата такива, каквито са, и които са се подредили в Земното развитие също и преди Мистерията на Голгота, но оставайки във връзка с Мистерията на Голгота.

Кармата е една работа на редуващи се едно след друго въплъщения на човека. Това, което кармическата справедливост означава, трябва да бъде гледано с преценката, която е наша земна преценка. Това, което Христос прави за човечеството, трябва да бъде мерено с една разсъдъчна преценка, която не принадлежи на земния свят, а на едни други светове. Да, скъпи мои приятели, но ако това не би било така? Ако това не би било така?

Да помислим за края на Земното развитие, нека да помислим за времето. когато хората ще са завършили техните земни въплъщения. Без съмнение ще настъпи това, че всичко ще бъде изплатено до последната стотинка. Човешките души ще трябва да са изплатили по един определен начин тяхната Карма. Но нека да си представим, че всички дългове и грехове биха останали в Земята, че всички грехове биха действува ли в Земята. Тогава, в края на Земното развитие хората биха дошли с тяхната изправена Карма, но Земята не би била готова да се развие и да премине по-нататък в бъдещия Юпитер, тогава цялото земно човечество би останало без обиталище без възможността да се развие до Юпитер*/* Според антропософската Духовна Наука нашата планета Земя има седем еволюционни планетарни цикъла. Те са Старият Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, сегашното въплъщение на Земята, след което ще следват три бъдещи въплъщения това на Юпитер, Венера и Вулкан. Бележка на преводача./. Това, че цялата Земя се развива заедно с човеците, е последствие от делата на Христос. Всичко онова, което би се натрупало за Земята като грехове на човеците, би тласнало Земята в тъмнината и ние не бихме имали никаква планета за по-нататъшно развитие. Ние можем да се грижим за самите себе си в Кармата, но не и за цялото човечество, не и за онова, което в Земното развитие е свързано с цялото развитие на човечеството.

По този начин ние трябва да бъдем наясно, че Кармата не се снема от нас и това е наистина така, но нашите дългове и грехове се изкупват за Земното развитие. Чрез онова, което настъпи в Земното развитие с Мистерията на Голгота. Естествено, трябва да ни бъде ясно, че всичко това не може да се даде на човека без неговото съдействие, то не може да му се даде без неговото участие. И това също ни е ясно показано в разговора на Кръста на Голгота между Христос и двамата разбойници, който аз приведох. На нас ясно е показано, как разбойникът от дясната страна на Христос пробужда в своята душа предчувствие за едно свръхземно царство, където нещата стават различно отколкото в чисто земното царство. Човекът трябва да се изпълни в своята душа със субстанциалното съдържание на Христовото Същество; той трябва да приеме в своята душа нещо от Христос, така че Христос да действува в него и да го отнесе нагоре в едно царство, в което наистина човекът няма да има силата да заличи отрицателните знаци в своята Карма, но в което чрез Христос става това, че нашите дългове и грехове се изкупват за нашия външен свят. Това е било всъщност чудесно изобразено в живописта. На кого не би направило огромно впечатление „Христос като съдия на последния съд" например върху една такава картина, каквато е тази на Микеланджело в Сикстинската Капела? Какво стои в основата на това?

Сега нека не вземаме дълбокия езотеричен факт, а картинно-образното, което застава пред нашата душа. Там виждаме праведните хора и грешните хора. Би съществувала възможността тази картина да бъде изобразена по един друг начин, по един начин различен от този, по който го прави Микеланджело като християнин, а именно възможността да бъде нарисувано, как в края на Земното развитие или след края на Земното развитие хората биха гледали тяхната Карма и биха си казвали: „Да, аз наистина съм изправил моята Карма, но тук навсякъде в духовното стоят записани на бронзови плочи моите дългове и грехове, и моите дългове и грехове означават една тежест за Земята, те трябва да унищожат Земята. За мен самия аз съм изправил моята Карма, но моите дългове и грехове стоят навсякъде в духовния свят". Това обаче не би било никаква истина; то би могло да стои така, обаче не би било никаква истина. Защото чрез това, че Христос понесе кръстната смърт на Голгота, човекът не ще вижда плочата със своите дългове и грехове, а ще вижда Този, който е поел върху себе си дълговете и греховете; човекът ще вижда съединено в Съществото на Христос всичко онова, което иначе би било разпростряно в Акашовата Летопис. Вместо Акашовата Летопис пред него стои Христос, Той е поел всичко това върху Себе си.

Ние поглеждаме навътре в дълбоката тайна на Земното битие. Но какво е необходимо, скъпи мои приятели? Какво е необходимо, за да съзерцаваме вярното, фактическо състояние на нещата в тази област? Необходимо е хората да имат възможността, независимо от това дали са праведни или грешници, да съзерцават Христос, необходимо е те да не виждат празно място там, където трябва да стои Христос. Необходима е връзката с Христос. И самият разбойник от дясната страна на Христос, на Кръста ни засвидетелствува със своите думи връзката си с Христос. И когато Христос даде на онези, които действуват в Неговия Дух, поръчението да прощават грехове, с това никога не се е разбирало да се спъне действието на Кармата; с това се разбира наистина, че земното царство ще бъде спасено за онзи, които стои във връзка с Христос, земното царство ще бъде спасено от последствията на дълговете и греховете, които са духовни последствия и са обективни факти, макар и те да бъдат изправени в по-късната Карма. Какво означава за човешката душа, когато по поръчение на Христос говори този, който би казал: „Твоите грехове са ти простени"? Това означава, че съответният човек, който опрощава, потвърждава думите: „Ти наистина трябва да очакваш Кармическо изправяне на твоите дългове и грехове, но твоите дългове и грехове са преобразени от Христос по такъв начин, че ти няма да изпитваш огромното страдание, когато гледаш назад към дълговете и греховете си по такъв начин, като че ли си унищожил една част от Земното битие". Христос заличава дълговете и греховете. Затова е необходимо определено съзнание, което може да се изисква от този, който прощава греховете: това е едно съзнание за дълговете и греховете и едно съзнание също, че Христос може да поеме върху себе си дълговете и греховете. Това означава, че думите „Твоите грехове са ти простени" са един космически факт, а не са един кармически факт.

Христос показва на едно място така чудесно, какво отношение има Той към този въпрос, че това се врязва дълбоко, дълбоко в нашите сърца. Христос застава с две неща срещу тези, които идват пред него, проклинайки прелюбодействувалата жена нека да нарисуваме в нашата душа сцената, когато пред Него донасят прелюбодействувалата жена: едното нещо е, че Той записва вътре в Земята нещо, а второто нещо е, че Той прощава, че Той въобще не осъжда и не проклина. Защо пише Той навътре в Земята? Защото Кармата действува, защото Кармата е обективната справедливост. Деянието на прелюбодействувалата жена не може да бъде заличено и Христос го записва навътре в Земята. По друг начин стоят нещата обаче с духовното последствие, а не със земното последствие; духовното последствие Христос го поема върху себе си. „Той прощава", това не означава, че Той заличава греха в абсолютен смисъл, а че Той поема върху себе си последствията от онова, което е извършено обективно.

А сега да помислим, какво означава за човешката душа, когато тя може да си каже: "Да, аз съм извършила това или онова деяние в света. То не спъва моето развитие напред, защото аз не съм станал по-несъвършен отколкото съм бил, когато съм извършил деянието; аз бих могъл отново да извоювам моето съвършенство в по-нататъшното протичане на моята Карма, като изправя моето лошо деяние. Това мое деяние обаче аз не мога да го направя недействително за Земното развитие". Човек трябва да изпитва неизразимо страдание, ако със Земята не се беше съединило едно Същество, което да прави недействително за Земята онова, което не може повече да бъде променено от нас. Това Същество е Христос. Не субективната Карма ,а духовните, обективните въздействия на дълговете и на греховете, на нашите лоши деяния, това е, което Той отнема от нас. Това е, което, както казахме, ние трябва да преследваме в нашата душа по-нататък. Тогава ние ще разберем, че всъщност Христос е онова Същество, което стои във връзка с цялото човечество, с цялото земно човечество: защото Земята съществува по волята на човечеството, също и Христос стои във връзка с цялата Земя. И тази е слабостта на човека, която е настъпила вследствие на изкушението на Луцифер: това, че човек наистина е в състояние да се спаси субективно в Кармата, но че той не е в състояние да спаси и Земята заедно със себе си. Това се извършва от космическото Същество, което е Христос.

И сега ние разбираме, защо някои теософи съвсем не разбират, че християнството стои в пълно съзвучие с идеята за Кармата. Това са теософите, които внасят в Теософията най-пълния егоизъм, един по-висш егоизъм; те наистина не го изговарят, но всъщност го мислят и чувствуват; „Когато аз спасявам самия себе си в моята Карма, какво ме интересува тогава целият свят; нека той прави каквото си иска!". И тези теософи са доволни, когато могат да говорят само за кармическото изправяне. Но с това нищо не е направено. Човекът би бил едно чисто луциферическо същество, ако би мислил само за себе си. Човекът е член на целия свят и той трябва да мисли всеотдайно по отношение на целия свят. Така той трябва да мисли върху това, че може сам за себе си егоистично да се спаси чрез Кармата, но не би могъл да спаси заедно със себе си и цялото Земно битие. Тогава встъпва Христос. И в момента, когато сме решили да не мислим само за нашия Аз, ние трябва да мислим и за още нещо друго освен за нашия Аз. Но за какво трябва да мислим? Трябва да мислим за „Христос в мен", както казва апостол Павел. Тогава именно сме свързани с Него и с цялото Земно развитие, тогава ние не мислим за нашето себеспасение, а казваме: „Не аз и моето собствено спасение не аз, а Христос в мен и спасението на Земята".

Скъпи мои приятели! Човек трябва наистина да има малко християнско чувство, когато тълкува християнството така, както правят това мнозина, които вярват, че биха могли да се наричат истински християни, а да обявяват другите, например антропософските християни за еретици. Такъв човек трябва да има малко християнско чувство. Може би, би бил позволен въпросът: действително ли е християнски да се мисли, че аз бих могъл да си позволя да правя всичко и че Христос е дошъл в света всъщност само за да снеме всичко от мен и да ми прости греховете, така че аз да нямам вече никаква работа с моята Карма, с моите грехове? Скъпи мои приятели, аз вярвам, че за такъв начин на мислене е приложима една друга дума, а не думата „християнски"; може би думата „удобно" би била по-добра отколкото думата „християнски". Удобно би било във всеки случай, ако човек само се разкае и с това да се заличи от цялата негова бъдеща Карма това, което този човек е престъпил в света. Не, то не се заличава от Кармата, обаче може да бъде заличено от това, до което ние не можем да проникнем, поради човешката слабост, настъпила чрез изкушението на Луцифер: това може да бъде заличено от Земното развитие. И това именно прави Христос. Това страдание ще бъде снето от нас с прощаването на греховете, страданието, че сме внесли за вечни времена един обективен грях за цялото Земно развитие. За това естествено ние трябва да имаме само интерес. Кога то обаче схващаме нещата така, тогава наистина ще бъде свързана с много други неща и една по-силна сериозност, с едно вярно и истинно схващане за Христос. Една по-дълбока сериозност ще се свърже с това схващане и от някои схващания за Христос ще отпаднат някои неща, които за този, който приема с цялата сериозност схващането за Христос в своята душа, биха могли да изглеждат направо като своенравни, като цинични. Защото всичко, всичко, което се каза днес и което точка по точка може да бъде доказа но с най-важни места от Новия Завет, всичко ни говори така: всичко това, което е Христос за нас, е поради причината, че Той не е едно Същество като другите човеци, а е едно Същество, което отгоре, то ва значи „от Космоса" се вля в човешкото Земно развитие при Йоановото кръщение в реката Йордан. Всичко говори за космическата природа на Христос. И този, който схваща в дълбок смисъл как Христос поставя Себе си спрямо дълговете и греховете, би могъл да каже: „Именно защото в течение на Земното битие човекът не можеше да заличи своите грехове спрямо цялата Земя, трябваше да слезе едно космическо Същество, за да стане възможно да бъдат заличени греховете от Земята".

Истинското християнство не може другояче, особен да счита Христос за едно космическо Същество. Тогава обаче ние ще бъдем дълбоко, дълбоко проникнати в нашата душа от това, което всъщност означават думите: „Не аз, а Христос в мен". Защото тогава, от това познание, нашата душа ще бъде озарена от нещо, което не бих могъл да назова по друг начин, особен с думите: „Когато си позволявам да кажа „Не аз, а Христос в мен", в този момент аз признавам, че съм издигнат над Земната сфера, че в мен живее нещо, което има значение за Космоса и че аз съм удостоен като човек да нося в душата си нещо, което е извън земно, както нося в моята заложба от Сатурн, Слънце и Луна едно извънземно същество.

И в съзнанието на човека „проникнат от Христос" ще се влее нещо с извънредно огромно значение. И с думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен" той ще свърже също и чувството, че трябва да стои с дълбока, дълбока сериозност към своята вътрешна отговорност спрямо Христос. Това обаче ще внесе Антропософията в съзнанието за Христос: това, че ще се появи чувството за отговорност и то няма да ни позволява при всяка възможност да казваме: „Да, това аз наистина го вярвах и защото аз го вярвах, можах също и да го кажа". Нашата материалистическа епоха отива все повече нататък с това "Аз бях убеден и затова си позволих да го кажа". Но скъпи мои приятели, не е ли това едно оскверняване на Христос вътре в нас, когато сме така краткотрайно чувствуващи, че веднага когато в даден момент вярваме в нещо, ние го изкрещяваме в света или го записваме в света, без да сме го проучили?

Когато човечеството сериозно приеме Христос, в него ще възникне чувството, че Христос, които живее в нас, трябва да се окаже достоен чрез това, че хората все по-добросъвестно и по-добросъвестно ще приемат този Христос, все по-добросъвестно ще приемат този космически принцип в нас.

Да, хората могат да вярват на драго сърце, че тези, които не искат да приемат Христос като космически принцип, при всяка възможност се разкайват за това, което става; първо хубаво да излъжат своите братя човеци и после да искат да заличат тези лъжи. Този, която ще се окаже достоен за Христос в своята душа, първо ще се изпита, дали би могъл да каже едно нещо, в което той е моментално убеден. Много неща ще се променят, когато в света дойде истинското схващане за Христос. Всички тези безброй много хора, кои то днес пишат или изпълват хартия с мръсно печатарско мастило, при което бързо питат неща, които не знаят, всичките ще бъдат наясно върху това, че с тези работи те оскверняват Христос в човешката душа. И ще престане извинението: „Да, аз така го вярвах, аз съм го казал с добра вяра". Христос иска не само „добрата вяра", Христос иска да води хората в истината. Самият Той е казал: „Истината ще ви направи свободни!". Къде обаче Христос е казал, че е възможно някой човек в своето разбиране да мисли това или онова, без нещо да знае и да го крещи в света или да го записва в света?

Много неща ще се променят! Сигурно е, че голяма част от днешните писания няма да съществува по-нататък, когато хората ще се ръководят от принципа да се оказват достойни за думите „Не аз, а Христос в мен". Обаче раковата вреда на нашата упадаща култура ще бъде заличена, когато ще престанат да говорят гласовете, които леко, без действително убеждение изкрещяват всичко в света и пълнят бялата хартия с черно печатарско мастило, при което те пишат нещо, за което не са убедени, че отговаря на истината.

Онова, което в определен смисъл човек може да нарече „християнска съвест", ще проникне в човешките души, също както и Христос все повече и повече ще проникне в тях, когато душите ще осъзнаят в себе си присъствието на Христос и когато апостол Павловите думи ще станат една истина: „Не аз, а Христос в мен".

В душите на хората все повече и повече ще прониква съзнанието, че човек не трябва да казва само това, което „вярва", а че човек трябва да докаже при обективните факти това, което той казва.

Христос ще бъде за душата един учител за истината, един учител на висшата отговорност. С това Той ще проникне душите, когато те все повече и повече ще долавят тежестта на думите „Не аз, а Христос в мен".