Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 5 юни 1912

GA_137 Човекът в светлината на окултизма
Алтернативен линк

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Кристияния, 5 юни 1912

Скъпи теософски приятели!

Вчера обърнах вниманието Ви върху това, че след като премине през необходимата подготовка, за която вече стана дума, окултният ученик се натъква на такива изживявания, които бихме могли да опишем единствено с несъвместими и противоречиви думи. Преди всичко ние назовахме три такива изживявания: 1. скритата, неизявена светлина, 2. скритото, неизговорено слово и 3. съзнанието без външен обект.

Необходимо е макар и с немалки усилия да свържем някои наши идеи и понятия с тези три изживявания. Начинът, по който човек мисли в обикновения живот и преди всичко в естествените науки, този на чин на мислене, е изцяло свързан с човешкото физическо тяло. Обаче в процеса на мисленето, това физическо тяло далеч не е единствения актьор, единственото действуващо лице, то е само инструментът, с който човек трябва да си послужи, за да почерпи знание от заобикалящия го свят. Всичко, което изобщо стига по този път до човешкото съзнание, е предмет на ежедневното познание, предмет на естествените науки. (По-късно ще имаме възможност да посочим, че някои науки като напр. етиката, социологията, юриспруденцията не отговарят на това, което твърдим днес; то важи по-скоро за основните клонове на естествознанието.) И това знание не може да се придобие по никакъв друг начин, освен чрез инструмента на тялото, а именно чрез инструмента на човешкия мозък.

Когато окултният кандидат мине през опитностите, за които вчера стана дума, той стига преди всичко до там, че може да мисли без да си служи със своя мозък. Естествено, за днешните материалисти това е една изцяло абсурдна постановка. Обаче нещата стоят точно така. Окултистът, който е минал през определени окултни и езотерични упражнения се убеждава в това от своите вътрешни опитности. Защото цялото знание, което ни дава външната наука, е призрачно и недействително, то е в известен смисъл безжизнено спрямо онези образи, които нашата душа може да изтъче, ако тя се освободи от физическия мозък.

И от теософска гледна точка, веднага би могло да се каже, че един такъв човек, който е освободен от инструмента на своето физическо тяло, продължава да работи в душата си, като си служи с инструментите, заложени в неговия астрален и в неговия Азов организъм.

Онези неща, които сега нахлуват в душата, притежават много по-голяма вътрешна сила, много по-голяма жизненост, отколкото рутинните мисли, извличани както до сега от външните предмети; освен това тези неща се отличават и с друго те ни позволяват сякаш да се обгърнем с една най-фина субстанция. И ние не можем да изразим всичко това, освен като си представим една струяща, преливаща светлина; не светлината, която човешкото око възприема, а тъкмо онази разливаща се най-фина субстанция, в която сме потопени като в едно разлюляно море. Да, тя се усеща вътрешно, и ако човек наистина я усеща, той навлиза сякаш в небитието.

Обаче, ако един човек наистина се усети потопен в този елемент, той далеч няма да твърди, че се намира в едно небитие, в едно нищо, защото спрямо цялото досегашно знание, този елемент има едно изненадващо въздействие. Това въздействие е подобно на нещо, което ни разкъсва и разлива из целия Космос, ние сме като разтворени в този странен елемент, като разпадащи се в нашето собствено устройство, изгубвайки почва под нозете си, изгубвайки всички опорни точки, които сме имали във външния материален свят. Да, точно това става. И докато е така разпръснат из целия Космос, човек усеща това, което може да се нарече: струяща, разливаща се, неуловима от сетивата духовна светлина. Това е вътрешното изживяване, до което достига всеки окултен кандидат.

Но ако окултният кандидат, който се сблъсква с това изживяване, е вътрешно слаб и не е научен да мисли правилно в живота, тогава той се изправя пред едно трудно препятствие. При това онази подготовка, за която вчера говорихме грижливото култивиране на висша разсъдъчна сила тази подготовка сега е налице. Обаче докато навлиза в този елемент, за окултния кандидат ще е от полза не това, което е усвоил чрез интелекта, чрез разсъдъчната си сила, а самата здрава и целомъдрена дисциплина, която ученикът е при добил, докато изостряше своя интелект. Защото в известен смисъл тогава действуват не мислите, а възпитателните сили на нашето собствено Себе, предоставени ни чрез мислите. Тези възпитателни сили продължават да действуват и тогава ние виждаме наоколо си не само една скрита, разливаща се светлина, но и възможност, в този променлив и странен елемент да възникват такива вътрешни образи, за които, много добре знаем, не разполагаме с никакви възприемателни сетива, и че те възникват тъкмо в този елемент, в който сме потопени самите ние.

И щом достигнем до едно такова състояние в живота, тогава ние не се изгубваме в тази преливаща светлина, а изживяваме в нея образи с такава живост, с такава виталност, каквато е недостижима за съновиденията и визионерството. Но в същото време докато изживяваме тези образи, ние откриваме, че им липсва всичко онова, което отличава външните възприятия. Тук ние не можем да открием нищо от онези качества,които възприемаме чрез сетивата; но пък можем да открием, и то в подчертана степен това, което изживяваме тогава, когато изграждаме нашите мисли. Само че тези мисли не са просто онези мисли, които ние получаваме от външния свят, а по-скоро образи, укрепващи и добиващи реалност в своите собствени форми.

И това е първото, което окултният кандидат изживява и което все по-силно изпъква в хода на окултния живот. В началото то е неуловимо и слабо, така че ние трябва да се задоволяваме с нещо много по-незначително. После обаче, чрез всичко това ни се дава нарастващото познание за един свят, разположен зад видимия сетивен свят. И по този начин ние узнаваме нещо твърде особено. Ние узнаваме, че всички онези сили, даващи ни възможност за подобни изживявания, изобщо не се намират в сферата на нашия земен живот, нито пък в земните закономерности. Ние забелязваме, и то съвсем точно, че всичко, което ни позволява да размишляваме като земни човеци върху проблемите на естествените науки, е вложено в нас като сили, принадлежащи на Земята.

Вие знаете особено като теософи, Вие знаете това че преди да приеме сегашния си земен облик, човекът е минал през многократни преобразявания. През Цялото това време Земните сили неотклонно са действували върху него. Неговият мозък и неговите сетивни органи са формирани чрез неотклонното действие на Земните сили. И ако ние искаме да си обясним окото, ухото или самия мозък, каквито са те днес, тогава трябва да кажем: В началото на Земното развитие, тези органи бяха нещо съвсем друго. В хода на Земното развитие върху тези органи действуваха Земните сили и те им придадоха тяхната сегашна форма. И когато размишляваме в ежедневния живот или пък върху проблемите на естествените науки, тогава ние вкарваме в употреба всичко онова, което тези органи и този наш мозък имат от Земните сили. И щом сме увлечени в някакво изследване или в някаква външна дейност, ние всъщност черпим от това, което сме получили от Земните сили. Независимо дали пред нас е един обикновен човек, който вижда, възприема и след това подрежда нещата от сетивния свят, или пък учен, наведен над своя микроскоп, или наблюдаващ звездите от своята обсерватория, и в двата случая човек си служи с тези качества на сетивата и мозъка, които произлизат от Земните сили. Обаче това, което имаме като формиране на нашия мозък, това, което ни позволява да подходим към мозъка така, че той да излъчи навън от себе си по-висшите членове на човешкото същество, и това, което току що описахме като напираща духовна светлина; всички тези неща не са възникнали от земни състояния и от земни причини, а са наследство от онези сили, които действуваха върху човека, преди още Земята да беше станала Земя.

Нека да припомним, че преди сегашното си планетарно въплъщение, Земята беше преминала през своето Лунно, Слънчево и Сатурново състояние. От това Сатурново, Слънчево и Лунно състояние далеч не възникваха такива сили, които можеха да направят човека годен да възприема чрез своите сетива, или пък да изпълва сетивните си възприятия с мисли. Обаче всичко, което ни освобождава от този сетивен и мисловен труд, от науката и т.н., всичко което ни прави годни да изнесем навън от себе си по-висшите членове на човешкото същество: етерното тяло, астралното тяло и Аза, и то така, че те да са достъпни за нас в напиращата духовна светлина; всичко това ние носим в себе си като наследствен дар от Сатурновата, Слънчевата и Лунната епохи. То идва от пред-Земните епохи и изобщо не може да бъде открито в следващите, по-късни периоди от Земното развитие.

Когато един ден науката ще напредне достатъчно, за да схване истинската природа на сетивата и мозъка (а тя ще го направи, макар и в едно продължително развитие), тогава тя ще бъде извънредно горда от свое то постижение. Обаче днес е обяснимо само онова мислене, което произхожда от земни отношения и е валидно само за земните отношения. Самият мозък, в своето цялостно устройство и функциите на сетивните органи, никога не могат да се обяснят със Земните сили. И за да обясним истинската активност на нашите сетива и на нашия мозък, както и това, което им дава тяхната днешна форма, ние неизбежно трябва да прибегнем до теософското познание за Сатурновото, Слънчевото и Лунното състояние.

Тези предишни състояния на Земната планета, т.е. съхранените техни сили, проявяват своята могъща активност само доколкото човекът не си служи със своя мозък и със своите сетива; тези сили, които ние сме наследили от Сатурн, Слънце и Луна, са значително отслабени и възпрепятствувани чрез това, което Земята със своите сили е успяла да направи от мозъка и сетивата. И когато се окажем всред напиращата духовна светлина, всичко, което можем да открием там вътре, ние ще го усещаме като нещо сходно с мислите. Обикновено това, за което мислим, поражда у нас чувството, че ние мислим за него сега, докато в нашия случай изживяването се явява по съвсем друг и различен начин.

Това е извънредно важно. Образите, за които сега аз говоря, се явяват на ясновидеца ако той е достатъчно напреднал преди всичко и именно като образи; само в определени случаи те наподобяват мисли, но не онези граматични мисли с начало и край, а мислите, които са приютени в нашите спомени, в нашата памет.

И сега Ви става ясно, защо ние трябва да игнорираме нашия интелект и защо сме принудени да пристъпим към постигането на яснота и изостреност на спомените.

Така е, защото ние трябва да се доближим до усещането, че това, което се носи из обширното море от духовна светлина, поражда образи и те могат да бъдат възприети само като образи, извлечени от спомените. Не се ли достигне до яснота и точност на паметовото богатство, на паметовите възможности, тези образи биха се изплъзвали на ясновидеца, и той би оставал съвсем сам всред подвижното вътрешно море от светлина.

Фактът, че променливите мисловни образи могат да се възприемат във вътрешното море от светлина, се дължи на това, че ние сме изострили нашите паметови възможности и то по такъв начин, че възприемаме явленията не с интелекта, а чрез силите на паметта.

Обаче с това далеч не е казано всичко. Тъкмо онази енергия, която възприемаме по този начин чрез паметта, тъкмо тя ни довежда до състоянието да се вглеждаме и съзерцаваме в отдавна преминатите степени от нашето развитие степените на Луна, Слънце и Сатурн. Но образите, които сега възприемаме като израстващи от спомените представи тези образи не са нито единствените, нито пък най-забележителните. Ние възприемаме и още нещо, което действува върху нас с могъща сила и ярост, нещо което макар и да зная, че е само едно променливо мисловно излъчване, ни причинява страдание и наслада; то започва да ни пробожда и гори, вкарва ни в мъчителни болки, но и в състояние на блаженство.

И сега възниква въпросът: какво забелязва окултистът, щом се изправи пред тези особени образи в разлюляното море от светлина? Сега той може да ги обхване с интелекта, сега той се нуждае вече от паметта си. И така, какво забелязва окултистът? Виждате ли, окултистът забелязва нещо, само ако преди това той е вникнал в мислите на различни философи.

И тогава пред духовния му поглед идва познанието, че истинските мисли на философите са само сянкови образи и отражения, само отблясъци на това, което сега той възприема тъй живо в напиращата духовна светлина.

Ето че дойде времето, когато Вие можете да разберете как стоят нещата с философията в нашия свят. Цялата философия в този наш свят е не друго, а един сбор от мисловни конструкции, от идеи, които са проникнали в нашия физически свят, макар и те да имат своя истински произход в надсетивния свят, от където ясновидецът може да ги наблюдава в първичния им вид. Философът обаче не може да възприеме това, което лежи зад неговите собствени идеи и образи, и което чрез тях той смъква в своето физическо съзнание. Той получава само идеите, само образите. Окултистът винаги може да посочи първоизточника на онези велики философски идеи, които някога са имали определена роля в развитието на света. Философът вижда само мисловните отблясъци и сенки, окултистът реалния и жив елемент на светлината, която гори зад тях. Но от къде идва тя?

Тя идва като един остатък от епохите на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие. Макар и човекът най-общо казано да отслаби силите, които се вливаха в неговия мозък от тези древни епохи, все пак у не го бе съхранен значителен остатък от пред-Земни сили, благодарение на които можеха да се доловят поне сенки и отблясъци от духовната светлина. Силите, които действуват в мозъка на философа, не са Земни сили. Те са един слаб и немощен отблясък на пред-Земните сили. Но философът не съзнава тази важна подробност, че в неговия мозък диша едно наследство от прадревните епохи на минали Земни въплъщения, и че това наследство доколкото то е живо си служи с неговия мозък като със свой инструмент.

Но ако по време на Земното развитие не бе станало нещо съвсем определено и конкретно, нещо за което днешните философи не искат и да знаят, то в този случай, наследството не би имало никаква стойност. Ако всичко би останало просто така, сякаш Земята е превъплъщение на това, което съществуваше в Стария Сатурн, в Старото Слънце и в Старата Луна; ако Земята не би могла да предложи на човека нищо друго освен силите, с които тя разполага, поради това, че в нея все още не са заглъхнали въздействията от Сатурн, Слънцето и Луната, тогава на Земята никога не биха възникнали съмнения и размисли, каквито намираме в техния най-висш смисъл именно при философията. И философията е нещо близко на всеки един човек, защото всеки човек може и трябва да философствува. Но това е така, понеже в хода на планетарните Земни превъплъщения се вмъкна една нередност: От съзидателните сили, които устроиха Земната планета, се обособи една основна сила и тя не действуваше вече като другите, а така, че бихме могли да кажем: в духовно отношение тази сила действува върху човека по същия начин, както във физическо отношение Лунната светлина действува върху Земята.

Замислете се за миг, как Лунната светлина физически погледнато отразява и препраща Слънчевата светлина към Земята. Това, което се излива върху нас като Лунна светлина, то е само отразената и препра тена светлина на Слънцето. И това, което сега дава възможност на човека да се извиси в своето ясновидство над спомените и представите, това което му позволява да развие една или друга философия в своето физическо съзнание, то произлиза от там, че вътре в човешкия мозък напира не хаотично, а формиращо една духовна сила, идентична с онази сила на Духа, известна ни от Петокнижието като Яхве или Йехова; тя също е една отразена духовна светлина, както във физическо отношение Лунната светлина е отразената светлина на Слънцето.

Така че що се отнася до мозъка човекът не може да бъде разбран само с наследството, което той е донесъл от предишните Земни състояния. Той и неговият мозък могат да бъдат разбрани едва след като знаем, че както Луната отразява Слънчевата светлина към Земята, така и към човека доколкото той осъзнава себе си в своя мозък постоянно се излива отразена духовна светлина, която идва вън от Земята.

Всяка инспирация, която се дава на човека не чрез неговите собствени сили, а отвън, го издига до определено философско познание за света. Характерно за него е, че то подтиква човека към търсене на първо причината за всички неща. Този е най-отличителният признак на философското мислене. Дали човек ще нарече тази първопричина "Бог" или "световен Дух" работата далеч не е в това. Обстоятелството, че иска да обхване и отнесе всичко към една първопричина, произтича от там, че в мига, когато като ясновидец човек се добере до етерното тяло, той прониква не само в нещо от предишните планетарни състояния на Земята, но и във въздействията от духовния свят, устремени към мозъка, въздействия, които могат да бъдат сравнени с тези на Лунната светлина.

Сега аз бих желал да насоча вниманието Ви към една друга забележителна подробност. Бидейки философ, човек не разполага с това, което ясновидецът възприема като способността Йога. Трябва да знаем, че в тази сила са примесени най-различни наследени сили от по-предишни състояния. Философът наистина има своите мисловни образи, но не знае, че зад тях стоят онези сили, които в пред-Земните епохи са били напълно будни и активни, и които сега можем да определим като сили на Яхве. Този философ изобщо не подозира какво стои зад неговия мисловен процес. Той вижда само отражения и сенки, които се пораждат в него поради това, че в своето етерно тяло той долавя и сгъстява онази струяща духовна светлина, за която вече споменахме. Именно тя поражда мислите-сенки, от които е съставена нашата философия. Но философът не знае това. Той знае само, че е поставен и че съществува всред тези мисли-сенки.

Но има и нещо друго, нещо своеобразно в тези мисловни знаци, което после ще се окаже полезно за Вас, а именно това своеобразие, че като философ, човекът е несъзнателно ясновиждащ, че той живее в смътните отражения на едно ясновиждащо състояние, и то без да знае нищо за каквото и да е ясновидство, така че накрая той успява да подреди и свърже всичките си философски понятия и идеи, извлечени от смътните образи-сенки, в нещо единно и цялостно, в една цялостна и завършена система. Това е същественото, това е своеобразното за философията.

Ние винаги се натъкваме на тази съществена особеност на философията. Ако обаче подхванем нещата по този начин, вътре в тези мисловни образи макар и честно и с най-голяма прилежност тогава за нас не съществува никаква възможност да открием дори и следи от Христовото Същество. Ние намираме основите на света, но не и Христос. И ако в една философия Вие намерите Христовата идея, можете да сте напълно сигурни, че тя е взета от някакви далечни източници, че тя е смъкната във философията по един неправилен и може би несъзнателен начин. Защото докато остава при своята философия, за мислителят е невъзможно да намери нещо друго, освен неутралния божествен ред. Христос той не може да намери. Няма такава философия, която да е наясно със себе си, и която в същото време да притежава Христовата идея. Това е изключено.

Но позволете да продължим нататък. Ако някой от Вас има доброто желание, нека да провери колко от истинските философи имат Христос в себе си. Вгледайте се в една такава обширна философска система както тази на Хегел и Вие веднага ще разберете, че изхождайки от своята система, Хегел не може да стигне до Христос. Неговата философия не му позволява да се приближи до никакъв Христос. Засега смятам, че това описание е достатъчно; то ни разкрива онова първо изживяване на окултния кандидат, което сравнихме със скритата, неизявена светлина.

А сега тихо и неусетно идва ред на второто изживяване. То идва така незабележимо, че много окултисти които отдавна са постигнали първата, току що описана опитност едва ли проумяват какво точно става сега. А става приблизително следното: Докато духовната светлина, която описах, обгръща човека така, сякаш той би могъл да се разлее в нея по всички посоки и да се разшири в необятното космическо пространство, то това, което в началото бихме определили като скрито, неизговорено слово, се насочва сега срещу нас от всички страни. Скритото, неизговорено слово е като нещо, което се приближава към нас от всички страни, и то в същата мярка, в която сме успели да се разширим навън в света. За онзи човек, който има такива опитности и все още не може да се ориентира добре, това разтваряне навън, това разливане навън е съпроводено с ужасен страх. Сякаш срещу нас се задават ужасяващите очертания на един цял свят и ние не можем да кажем нищо друго, освен че тези ужасяващи очертания идват към нас като един трудно разбираем език, чиито думи не се срещат никъде по Земята; език, чиито думи никога не са излизали от едно човешко гърло. И едва след като отнемем от тези думи всеки външен шум и звук, ние постепенно проумяваме, че от всякъде сме заобиколени с автентичните и пълни със смисъл звуци на света. В началото е трудно, и тези звуци са едва доловими, но в хода на окултното обучение, с постоянно упорство и самодисциплина, ученикът навлиза все по-пълно и уверено в измеренията на един непознат духовен свят.

И тогава ние получаваме забележителното усещане: Това, което се задава срещу нас, това, което отвсякъде напира към нас, е не просто външната обвивка на един свят, а е нещо от музикално естество, нещо като звуци, проникващи дълбоко в нас. В този момент ние получаваме и друго странно усещане, и за нас то е указание, че сме на прав път. Ние имаме усещането: "Да, всъщност сега ни пресреща нашата собствена същност; този, който ни пресреща, е истинският човек. Докато живеем във физическото тяло, ние само привидно сме вместени в човешката кожа. В действителност човекът се простира из целия свят, и този истински човек се изправя сега пред нас. Истинският човек е този, който сега се задава към нас." Това е сега нашето основно усещане духовният живот нараства, после отново се свива. Благодарение на това, което сега изживяваме благодарение на това връхлитащо ни отвсякъде духовно послание ние стигаме и до една определена идея, до идеята за "скритото, неизговорено слово".

Да, всичко това е така. Но забележете сега, че човекът притежава като наследство от пред-Земните епохи не само онези сили, които формират според описаният от нас начин неговия мозък, но и наследство от сили на миналото, които сега действуват не в неговия мозък, а в неговото сърце. Човешкото сърце е един твърде комплициран орган. Както в мозъка ние откриваме не само Земни сили, но и сили от миналите планетарни състояния на Земята макар и за външните цели да ползваме само това, което идва от Земята така стоят нещата и по отношение на сърцето. Човек осигурява своя живот чрез Земния въздух и Земните хранителни елементи, които той приема от силите на Земята. Но за да възприеме това, което определихме като "скрито, неизговорено слово", човек трябва да прибегне не до своя мозък, а до носителя на по-висшите му душевни заложби, до своето сърце.

Ако разчита на своя мозък, окултистът трудно може да улови духовната светлина. Но ако той здраво свърже по-висшите тела на своето същество със сърцето, тогава ще съзре напиращата, преливаща духовна светлина, ще я съзре с освободените си от мозъка душевни сили. И тогава той започва да разбира, че по-висшите свръхсетивни човешки сили бликат не от мозъка, а от сърцето. Това, което сърцето подготвя, е израстването на тези по-висши свръхсетивни сили, и то така, че човекът да разгърне не един душевен живот като инструмент на сърцето, а душевен живот, свързан с много по-висше сърдечно устройство. Това, което във физическият план имаме като обикновен душевен живот, е зависимо от анатомичния сърдечен орган. Но ако човек успее да освободи от сърцето по-висшите тела на своето същество, тогава той ще се научи да усеща един душевен живот, свързан не с физическия сърдечен мускул и с кръвта, а с едно по-висше сърдечно устройство, с един по-висш сърдечен организъм. И когато човек възпита душата си да изживява неговите сърдечни сили които са много по-висши от тези на физическото сърце тогава той на-истина се отваря за "скритото, неизговорено слово", което го заобикаля отвсякъде.

Всичко това зависи от еманципацията на нашите свръхсетивни съставни тела, която те постигат спрямо физическото сърце. Докато възприемането на свръхсетивната светлина зависи от еманципацията на висшия човек спрямо физическия мозък, то възприемането на "неизговореното слово" зависи от еманципацията на висшия човек спрямо физическото сърце.

И точно както съществуват хора, които, така да се каже, несъзнателно носят в себе си пред-Земните сили, взели участие във формирането на мозъка, така съществуват и хора, които имат в себе си нещо от миналите планетарни въплъщения на Земята и от техните сили, взели участие във формирането на сърцето, на сърдечното устройство. И тези хора са много повече, отколкото обикновено се предполага. Ако днес не би имало такива хора, които носят в себе си тези наследствени дарове, и да работят върху тях според при чини и основания, които тепърва ще изтъкнем тогава не биха съществували никакви теософи, тогава всички Вие не бихте стояли тук. Защото причината, поради която сме тук е не друга, а тази: В определен миг от живота с теософска книга в ръка, или пък по време на теософска лекция Вие изведнъж сте усетили нещо от това прадревно наследство, нещо от силите, които са действували във Вашето сърце, преди още Земята да е имала днешния си вид. В същото време, докато теософията влива нещо във Вас, Вие вече изживявате чувства, подобни на тези, които философите имат в техните мисли-сенки. В мисли-сенки и смътни отражения, те изживяват това, което Вие несъзнавано като ясновидци на сърцето долавяте в посланието на скритото слово. И тогава Вие сте доловили навярно нещо твърде особено, защото иначе не бихте станали теософи. С истински трепет Вие сте усетили, че това външно слово е само един отзвук от нещо, което идва от сферите на окултизма и което може да се изследва само с пред-Земните сили на сърце то. Във външното слово Вие разпознавате вътрешното слово. В изговореното слово Вие долавяте отзвуци от неизговореното слово; в човешкия език и в човешките думи Вие долавяте словото на божествените светове.

Но дори и хора, които днес са несъмнено честно привлечени към теософския импулс, дори и те не винаги знаят, че в тях несъзнавано вече действува известен елемент на ясновиждане; нещата при тях са сходни с тези при философите, които се добират до смътните мисловни образи чрез несъзнавано ясновиждащия си мозък, без при това да знаят същинските източници на своето мислене. Мозъкът е много по-достъпен за Земните сили и затова много по-лесно се превръща в един земен физически орган, отколкото сърцето, което е по-трудно достъпно за Земните сили. От тук идва и обстоятелството, че хората особено в нашата епоха изследват Земните закони предимно с външното си мозъчно знание и по този начин така усилват Земната част на мозъка, че напълно разрушават надземния, свръхсетивния мозък в себе си. Но в сравнение с мозъка, сърцето е много по-трудно и слабо достъпно за действието на Земните сили. Ето защо когато говорим за теософия, ние по-лесно намираме достъп до човешката душа, отколкото с помощта на философията. И ако хората не пренасят в областта на чисто материалните интереси онова, което може по този начин да се открие на сърцето им, те винаги ще са възприемчиви към теософските истини.

Тези теософски истини могат да бъдат разбрани от всеки, с изключение на хората, които под една или друга форма са прекалено ангажирани с външни, материални интереси независимо дали те са чисто теоретични или практични. Няма да ги разберат само хора, които имат усет единствено за външните, материални интереси. И за тези хора, това, което сърцето е длъжно да разгърне, за да стигне до теософията, всичко то остава скрито в непрогледен мрак.

Ето защо, за да разбира философията, човек трябва да притежава още нещо и да се справя със своеобразните отражения и сенки, за които вече говорихме; или с други думи, той трябва да "дресира" своя мозък и да го настрои към онези по-фини мисли, които са отражение на висшите, надпсихични сили. Но Вие много добре знаете, че само в изключителни случаи хората дресират своя мозък по този начин. Докато за да се вникне в теософията, не е необходима никаква подготовка. И за да разберат това, което окултното изследване им предлага след като окултният изследовател е еманципирал от мозъка и сърцето своите по-висши сили хората далеч не трябва да се отклоняват от досегашния си външен живот. Дори най-обикновеният и непретенциозен човек има сили, които са му достатъчни, за да вникне в теософията. Тук няма нужда от научна подготовка, от научно образование. Всеки може да разбере определени теософски истини, стига да не се изправя пред тях с предубеждение. Защото тези теософски истини съществуват и в най-обикновени изживявания, тъй както напр. "неизговореното слово" съществува в мислите-сенки; а не само когато човек постига независимост на своите душевни сили в свръхсетивния мозък или в свръхсетивното сърце.

В стремежа си да намерим правилни и логични изрази за някои понятия, е необходима известна запознатост с определени термини: Например, да изразим какво точно се постига в сферата на свръхсетивното сърце. Обаче в теософията не се влиза по този начин. Най-важните теософски истини практически могат да се облекат в елементарни и прости понятия и Вие добре знаете колко малко се изисква за едно задоволително вникване в основите на теософията. Разбира се това, което ние най-често изнасяме, далеч не е пред назначено за самодоволни, семпли и непретенциозни души, така, че то не може да породи веднага истинското вътрешно убеждение. Но до такова убеждение винаги може да се стигне. При една здрава душа, при една душа, която не боледува от материални грижи и интереси, това убеждение винаги ще се намери в нея.

В нашата културна епоха преди всичко е необходимо да предпазим теософията от неоправданото посегателство на официалната наука, която само привидно стои на здрави основи. Ние трябва да изнасяме пред света елементарните и прости теософски истини по такъв начин, че те да изглеждат достъпни за всяко ясно и правилно мислене. Впрочем, последното трябва постоянно да се изисква от хората. Едно ясно и правилно мислене винаги може да установи, че не съществува такава истина, която да е в противоречие с теософията. Но едно такова мислене съвсем не се шири всред хората, напротив, аз бих искал да кажа, че е извънредно трудно да се постигне. Днес са особено разпространени повърхностните научни предубеждения, и то не тези, които почиват на личното убеждение, а тези, които се основават на неоспоримия външен авторитет.

И ние виждаме колко често се срещат хора, които се чувствуват ориентирани в определена научна област и поради това вече се смятат за така напреднали в своето мислене, че могат да проникват дори и в отношенията на теософията спрямо науката. Но това все още не става, защото ясното и правилно мислене далеч не е толкова разпространено, както на нас може да ни се струва. Определени науки днес могат да се разви ват благодарение на едно явно неправилно мислене, на едно мислене, което е култивирано в тесните рамки на дадена научна дисциплина, вън от която то е безпомощно.

Да, днес един литератор, един пишещ човек, спокойно може да публикува това или онова, именно ако не е напреднал в своето мислене. Но дали зад съвременната псевдо-духовна продукция се крие едно ясно и правилно мислене до това човек обикновено не достига, тъй като, в известен смисъл, му липсват оценъчни възможности. Важното е не да боравим с първокласни оценъчни възможности; достатъчно е да притежаваме един вид инстинкт за това. И все пак дори едно нищожно усилие в окултното обучение, една запознатост с окултните сили, неимоверно усилва тази оценъчна възможност.

А сега, позволете ми да направя едно малко отклонение към току що казаното. Мисля, че то добре ще илюстрира и потвърди как човек може да се сблъска с твърде особени неща, ако притежава дори в нищожно количество нещо от тези оценъчни възможности. Това, което бих желал да разкажа, е едно съвсем незначително изживяване, и все пак в него има нещо особено.

Вчера преди обяд аз минавах по една улица. Неволно погледът ми попадна в един кът от витрината на голяма книжарница. И ето, че изведнъж нещо ме бодна като че ли ме ужили пчела. Всъщност аз тъкмо обмислях, духовно обмислях днешната лекция. И без да искам, проявих любопитство: Какво стана? Какво ме прободе така неочаквано? Преди всичко не бях наясно какво би могло да ми подействува по този начин от витрината, затова се вгледах по-внимателно в нея и по-точно в една брошура. На нейната заглавна страница стоеше мото, несъмнено за да защити замисъла на брошурата. Но защото ме прободе? Вие веднага ще разберете. Там буквално беше изписано следното:

"Един негодник, който спекулира,

е като звяр всред пустош дива

а наоколо поляни цветни

с радост сърцата ни заливат."

            Отдолу бе написано: Гьоте*, Фауст

Но чий са тези думи във "Фауст"? На Мефистотел! Не тази е сентенцията, на която можем да се позовем, ако поискаме да цитираме Гьоте. Това е сентенцията, вложена в устата на Мефистотел. И ако някой я употребява, за да се възползва от нея в добър, в истински смисъл, тогава той не мисли правилно. Той иска да се позове на Гьоте, обаче непреодолими вътрешни основания му налагат да се позове не на Гьоте, а на Мефистотел, на дявола. Всичко това ми показва, че тук с мисленето нещо не е в ред, нещо куца. Пробождането дойде тъкмо от едно зле подредено, от едно съвършено неправилно мислене.

----------------------------------------------

* Йохан Волфганг фон Гьоте (1749 1832)


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder