ВТОРА КАРТИНА

Открита местност, скали, извори. Цялото обкръжение представлява картина в душата на Йохан Томасий. Всичко, което следва, е съдържание на неговата медитация. По-късно Мария.

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

ЙОХАН

Години вече чувам тези думи,

изпълнени с най-важен смисъл.

Към мен звучат от въздух и вода,

ехтят от земните недра.

И както тайнствено във малък жълъд

структурата на мощен дъб напира,

тъй силата на тези думи

съдържа всичко,

обхващано от мисълта ми

за същината на стихии,

за духове и за души,

за време и за вечност.

Светът и същността ми

живеят в тези думи:

„Човече, себе си познай!“

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

Ала сега...

ме завладява страх.

Край мен се спуска мрак,

в мен зее тъмнина;

звучи от мировия мрак,

ехти от тъмнината на душата:

„Човече, себе си познай!“

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

От мен самия ме отнема.

Променям се със всеки дневен час

и се превръщам в нощ.

Земята следвам в хода ѝ световен.

Във гръмотевица гърмя,

в светкавица проблясвам.

Аз съм... О, вече аз се чувствам

от същността си отделен.

Обвивката телесна виждам,

тя чуждо същество е вън от мен.

Съвсем се тя отдалечава.

Насам се носи друго същество.

С устата му аз трябва да изкажа:

„Горчива мъка ми донесе той,

напълно му се доверих.

Остави ме в страдание сама,

отне ми жизнената топлина

и тласна ме в студената Земя.“

Нещастната, която изоставих,

самата тя аз бях сега.

Аз трябва болката ѝ да изстрадам.

Познанието сила ми дари

да се пренасям в другия човек.

О, страшни думи!

Чрез силата ви светлината ви угасва.

„Човече, себе си познай!“

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

Обратно връщате ме вие

към собственото същество.

Но как да се позная аз отново?

Човешката ми форма се изгуби.

И ето ме като ужасен дракон,

роден от алчност и наслада.

Усещам ясно

как облак на заблуда

е скривал досега

противния ми облик.

Да ме погълне трябва зверското от същността ми.

Като прояждащ огън чувствам

през вените ми да протичат думи,

разкрили ми могъщо

и слънчеви, и земни същества.

Живеят в пулса,

в сърцето бият те,

а в мисълта си чувствам чужди светове

да ме изгарят като диви страсти –

това е плод на тези думи:

„Човече, себе си познай!“

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

От тази черна бездна

кое ли същество ми се присмива?

Усещам аз окови –

към теб ме приковават здраво те.

И Прометей не бе тъй здраво прикован

към канарите на Кавказ,

тъй както аз към теб.

Кое си ти, зловещо същество?

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

О, аз те разпознавам.

Това съм аз самият.

Познанието приковава

към тебе, гибелно чудовище,

(Влиза Мария, която известно време остава незабелязана от Йохан.)

самия мене, гибелно чудовище.

От тебе исках да избягам.

И заслепен бях аз от световете,

в които глупостта ми ме отведе,

за да успея

от себе си да се освободя.

Отново заслепен съм в сляпата душа:

„Човече, себе си познай!“

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

(Йохан сякаш идва на себе си и забелязва Мария. Медитацията преминава във вътрешна действителност.)

Приятелко, нима си тук!

МАРИЯ

Приятелю, потърсих те, макар да знам

как скъпа ти е самотата,

след като мнения на много хора

заляха ти душата.

И зная също, че в момента

присъствието ми не ти помага.

Ала неясен подтик ме доведе,

понеже думите на Бенедикт

пробудиха от дълбините на духа ти

ужасна мъка вместо светлина.

ЙОХАН

Как скъпа ми е самотата!

Как често аз я търсех,

за да открия себе си във нея,

когато в лабиринтите на мисълта

ме тласкаха човешкото страдание и радост.

Приятелко, туй всичко свърши.

Каквото думите на Бенедикт

извадиха от моята душа,

каквото трябваше да преживея

чрез думите на много хора,

сега без стойност е за мене,

сравня ли го със бурята, която

донесе самотата

във мрачните ми мисли.

Ах, тази самота!

Тя ме пренесе в мирови простори.

От мен самия ме откъсна.

Възкръснах като друг човек

във съществото, на което

донесох тежка мъка.

Изпитах болката, която

самият аз му причиних.

Ужасна, тъмна самота,

тя върна ме на мен самия.

Но само за да ме смрази във ужас

чрез бездната на същността ми. – – – –

Последното убежище загубих,

загубих мойта самота.

МАРИЯ

Отново трябва да ти кажа:

Да ти помогне може само Бенедикт.

Опорите, които са ни нужни,

от него можем да получим.

Защото повече и аз не мога

загадките в живота си да нося,

ако от него не получа знак,

показващ разрешение за мен.

Аз често в себе си изтъквах

възвишената мъдрост, че измама

над всичко във живота се простира,

когато своята повърхностност

прозира мисълта ни.

И винаги я чувах да ми казва:

„Ти трябва да познаеш:

заблуда те обгръща,

макар и често истина да ти се струва.

И могат лоши плодове да се родят,

ако поискаш да пробудиш в други

живеещата в тебе светлина.“

В най-светлата страна

на моята душа дълбоко осъзнавам,

че чувството на угнетеност в теб,

донесено ти от живота,

е също част от трудния неравен път,

извеждащ те към истинската светлина.

Да преживееш трябва всички ужаси,

които от заблудата изхождат,

преди на истината същността

пред теб да се разкрие.

Звездата ти говори тъй,

а също казва: по духовните пътеки

ще трябва заедно да бродим.

Ала потърся ли ги, черна нощ

пред погледа ми се простира.

И все по-черна тя ще става

от туй, що трябва още аз да изживея

като реален плод на същността ми.

Ще трябва яснота

да търсим двамата във светлината,

която може да изчезне за очите,

но никога не може да угасне.

ЙОХАН

Съзнаваш ли, Мария, до какво

достигнах във душевната борба?

Приятелко, нелек товар

и върху тебе също падна.

Ала далеч от теб е силата,

сразила ме напълно.

Ти можеш да се извисиш

до най-сияни висини

на истината, поглед да насочиш

и към човешката неразбория,

но в светлина и мрак

ще можеш себе си да съхраниш.

А мене може всеки миг

да ме лиши от мен самия.

Аз трябваше да се потапям в хората,

разкрили се чрез думи.

Един от тях последвах

в самотността на манастира,

на друг в душата чувах

историите на Фелиция.

Бях всеки друг,

единствено за себе си умрях.

Би трябвало да мога да повярвам:

от нищото възникнали са съществата,

ако да се надявам можех,

че в мен от нищото могъл би

да се роди човекът.

От страх ме тласкат в мрак

и в страх през мрак ме гонят

изпълнените с мъдрост думи:

„Човече, себе си познай!“

(От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай!“)

(Завесата пада.)