СКАЗКА СЕДМА

От това, което бе казано тук в последните две сказки, можете да разберете, че в развитието на човечеството съществуват определени факти на които едва ли се обръща внимание във външния живот, но поради тяхно то пренебрегване много от това, което става в духовните основи на това развитие, остава криво разбрано. От заключението на вчерашната сказка можете да видите, че това, което може да се нарече мистично изживяване на Христа, изживяването, което човек може да има когато чрез потопяване, чрез вглъбяване в своята вътрешност прониква своите душевни изживявания с това, което нарекохме Христова субстанция, че това не е съществувало винаги, но че то се е развило в течение на времето. Може да се види, че историческото събитие на слизането на Христа беше необходимо като една предпоставка за присъствието на мистичния Христос в душата, така щото не може да се каже, че мистичното изживяване на Христа е било винаги възможно за човешката душа и във Времената преди идването на Христа. Един Майстер Екхарт и други подобни личности с техните мистични изживявания са възможни само в християнското летоброене, но не и преди това. Това никак не ще разбере предварително едно абстрактно мислене, а ще го разбере само едно конкретно, духовно-реалистично мислене, което изследва фактите. Също и това, което бе казано върху названията луциферически същества и Христовото Същество е разбираемо само, когато се подложи, че в течение на хилядолетия преди Христа и на столетията след Христа е станала една коренна промяна на целия човешки организъм, промяна наистина недоловима за външните сетива и за външния ум, но за това пък не по-малко действителна. От атлантската катастрофа насам хората съществено са се изменили. И ако в съвременни я цикъл на човечеството за външната опитност в живота всичко се отнася до това, когато влиза в едно въплъщение човекът да възприема света чрез инструментите, които стоят на негово разположение в трите обвивки, във физическото, етерното и астралното тяло, то от промените, през които минава организмът на тези обвивки, ще зависи, как той ще възприема света в последователните епохи. Не съществува един абсолютен верен възглед за всички времена. Хората могат да виждат света само така, както отговаря на техния организъм.

А сега нека си представим най-коренната промяна в човешката природа, която е станала от атлантската катастрофа насам, през първата велика култура на човечеството в следатлантската епоха, в древна Индия и древна Персия, през Египто-халдейската и Гръко-латинската културни епохи до нашето време. Вие знаете, че преди атлантската катастрофа съчетанието на отделните членове на човешката природа е било различно от това в следващите времена. Съвместното действие на етерното тяло и на физическото тяло не е било преди великата атлантска катастрофа такова, каквото е било по-късно Етерното тяло на главата например, е било много по-силно развито в сравнение на физическата глава и е било по-слабо свързано с нея. Развитието напред се изразява именно в това, че връзката между етерното тяло и физическото тяло става все по-здрава и двете тела стават все по-подобни едно на друго. Но всички сили за организирането на физическо то тяло, за сглобяването и хармонизирането на частите на физическото тяло се намират в етерното тяло. Следователно можем да кажем: в атлантското човечество положението беше такова, че чрез етерното тяло, което в областта на главата значително се е простирало навън от физическата глава, действуваха като отвън силите, които изграждаха физическото тяло. След това тези сили се прибираха в пространството на физическото тяло и днес те действуват оживява що и възбуждащо повече отвътре. Но това трябваше тепърва да се образува. Стана едно бавно вмъкване на етерното тяло във физическото. И когато искаме да разберем древната Индийска култура, трябва да ни бъде ясно, че тогава устройството на човешкото същество е било различно от това през Египто-халдейската епоха. Обаче в хората на Гръцко-латинската епоха беше постигнато едно пълно проникване на етерно то тяло и физическото тяло, така щото за ясновиждащото съзнание на никое място на човешкия организъм етерното тяло не се простираше извън физическото. У древните индийци не е било още така. Там ясновиждащото съзнание навсякъде би видяло, как в областта на физическата глава етерното тяло още се е простирало извън тази глава. Това е било причина, щото принадлежащия на древния индийски народ да вижда света различно от този на египетския народ. Човекът от Гръцко-латинската епоха, човекът принадлежащ на гръцко-латинските народи е виждал вече по същество така, както ние днес виждаме, той е виждал света разпрострян като килим от цветове, тонове и форми и т.н. Но целият този свят за индийския дух от най-древната епоха е бил пропит от това, което бихме могли да наречем мъгливи облаци на етерната при рода, които са издигали от всички неща, като че нещата са горели и от всяка форма се е развивал като един финен мъглив дим. Хората са виждали един етерен елемент, който се простирал над всички неща като финна роса или скреж. Този особен род виждане е бил нещо естествено за онези времена. Днес човешката душа може да го добие само чрез упражненията дадени от Духовната наука. Този е смисълът на развитието на човечеството през различните културни епохи, че етерното тяло слиза все по-дълбоко и по-дълбоко във физическото тяло. С това виждането на човека се изменя, тъй като това виждане зависи от начина, по който е организирано етерното тяло. А организацията на етерното тяло е свързана с това, че луциферическите Същества, притежаващи такава природа, която се изявява вътре в Земята и вътре в душата, се издигат към космическите степени на съществуване и че Христовото Същество което по-рано беше едно космическо Същество, слезе и се въплъти в едно човешко тяло и благодарение на това стана едно такова Същество което се изявява вътре в Земята и вътре в душата. Това проникване на аполонския с дионисийския принцип, това преминаване така да се каже едно над друго на луциферическото и на Христовото Същество стана възможно само благодарение на това, че организацията на човешкото същество се изменя по посочения начин. Но то се изменя не само за оценяване на миналото, но и за подготовката на бъдещето. Действително ние живеем днес в една епоха, когато най-тясното проникване между етерното тяло и физическото тяло е вече минало; днес ние вече отново живеем в обратната посока на развитието. Ние живеем в една епоха, когато етерното тяло бавно излиза от физическото тяло. Нормалното развитие на човечеството ще бъде това, че етерното тяло постепенно ще излезе от физическото тяло; и ще дойдат времена, когато човешкият организъм отново ще изглежда така, както е изглеждал в прадревни времена. Така щото ние отново ще чувствуваме, как етерното тяло се простира извън физическото тяло. Ние се намираме вътре в този процес на развитие; и някои от най-тънките болестни явления на съвремието биха били по-добре разбрани, ако хората знаеха това. Но всичко това отговаря на великите космически закони. Човекът не би могъл да достигне целта на своето развитие, ако не би минал по този начин през един вид кръстосване на членовете на неговия организъм. Но всичко, което е вътре в нас, е проникнато от цялата заобикаляща ни среда; то е проникнато от божествено-духовните същества, които се намират в духовния свят и които изпращат своите течения в нас, както физическите елементи на земята изпращат своите течения в нашия физически организъм. В миналото, когато етерното тяло се простираше вън от физическото тяло, в това етерно тяло постоянно се вливаха теченията, които човекът чувствуваше съзнателно и които изживяваше като космически откровения. Човекът чувствуваше това като нещо, което се разкриваше на неговата вътрешност. Това, което се вливаше като течения от духовния свят в неговото етерно тяло, то същото работеше за изграждането на физическото тяло.

Ако охарактеризирахме сега от външната страна това, което бе казано тук през после дните дни, можем да кажем: това, което се беше вливало в етерното тяло на човека и което човекът беше изживял като най-вътрешен елемент, това бяха влиянията на луциферическия свят. От древните времена на предиатлантското развитие човекът беше донесъл със себе си едно наследство; луциферическите влияния, които се вливаха в неговото етерно тяло. Че тези луциферически влияния се затъмниха, че по времето, когато се яви Христос, човекът не долавяше вече нищо от тях, ако не беше посветен до висока степен, това се обяснява с обстоятелството, че етерното тяло се бе прибрало все повече и повече във физическото тяло, беше станало едно с него и все повече се научи да си служи с физическите органи. Ето защо божественото Същество, което трябваше да се яви на Земята, беше необходимо да се яви в една физическа възприемаема форма, да се въплъти физически, както други физически същества на Земята. Тогавашното човечество можеше да има разбиране само за един бог явяващ се в тяло, защото беше свикнало да нарича истина онова, което можеше да се вижда с помощта на физическите сетивни органи. Това трябваше да бъде така в човечеството, за да могат онези, които бяха около Христа, да говорят за потвърждаването на това, което беше станало: "ние сложихме ръцете си в неговите рани и нашите пръсти в неговите белези, оставени от гвоздеите". Тази сетивна сигурност трябваше да живее в хората като едно чувство, като едно чувство, което, когато то е налице, допринасяше за доказване на истината. Един човек от древната индийска епоха не би отдал никакво значение на това, той би казал: "духовното, възприето по сетивен път, не ми казва много нещо; ако искаш да възприемеш духовното, ти трябва да се издигнеш до определена степен на посвещението". Следователно разбирането за Христа трябваше да се развие, както всичко в света.

Но това, което човекът имаше в своето етерно тяло като действие на Луцифер, което той донеса със себе си от прадревни времена, когато неговото етерно тяло не живееше още напълно във физическото тяло, когато това етерно тяло се простираше още навън и с външните си части приемаше влиянията на Луцифер, то изчезна, постепенно бе изразходвано. Поради това, че етерното тяло се прибра във физическото тяло, то изгуби способността да възприема висшите светове със своите етерни органи. Така, поглеждайки в определена епоха в миналото, ние можем да кажем за прадедите на човека: тези прадеди са виждали още във висшите светове; това, което са виждали, е било запазено в писмените документи. По този начин можем да говорим за една прадревна мъдрост. Обаче по-късно тази мъдрост не можеше вече да бъде възприемана направо, защото колкото повече етерното тяло се прибираше във физическото тяло, толкова повече човекът имаше възможност да си служи само с физическите органи, със своите физически сетива и със своя физически ум, а ясновиждащата сила бе парализирана. Тогава възможността за виждане в духовния свят съществуваше само у посветения, който се издигаше до свръхсетивните светове чрез системно обучение.

Но аз Ви казах: сега се извършва обратния процес. Човечеството навлиза в един стадий, когато в известно отношение етерното тяло отново излиза от физическото тяло; но не трябва да мислите, че то от само себе си ще получи всичко, което беше получило в миналото като наследство. Ако не би станало нищо друго, освен етерното тяло да излезе вън от физическото тяло, то би излязло. Но то не би съдържало нищо от силите, които в миналото е имало в себе си. В бъдещето един вид ще се роди от физическото тяло на човека. Но ако физическото тяло не му даде нищо при неговото излизане, то ще бъде тогава празно и пусто. Бъдещето на развитието на човечеството ще бъде това, че хората ще освободят, така да се каже, етерното тяло от физическото тяло и евентуално ще го изпратят навън празно. Какво би означавало това? Етерното тяло е носител на силите, възбудител на всичко, което става във физическото тяло. То трябва да снабдява физическото тяло със сили не само тогава, когато се намира вътре в това физическо тяло, но през всяко време; то ще трябва да го снабдява и тогава, когато частично ще бъде извън физическото тяло. Ако го оставите празно, ако не му дадете нищо при неговото излизане, то не ще може да въздействува върху физическото тяло; защото тогава то не ще има силата, необходима за такова въздействие от вън. След като е минало през физическото тяло, етерното тяло трябва да добие своите сили вътре в това физическо тяло. От там трябва да му бъдат дадени тези сили, за да може, когато се намира вън, да действува върху физическото тяло. Задачата на съвременното човечество е да приеме в себе си това, което може да бъде прието само при дейността вътре във физическото тяло. Това, което се изработва вътре във физическото тяло, то съпътствува развитието и когато в бъдещите въплъщения човекът ще живее в такива организми, в които етерното тяло ще бъде до известна степен освободено от физическото тяло, той ще живее в съзнанието един вид като спомен чрез частично освободено тяло.

Но сега може да се зададе въпросът: кое е това, което прави способно физическото тяло да даде на етерното тяло при неговото излизане нещо като наследство? Кое прави човека способен да изпраща сили в своето етерно тяло, така щото някога той ще бъде способен да носи едно такова етерно тяло, което може да изпраща отвън сили във физическото тяло? Ако човекът би живял така, да речем, от годината 3000 преди Христа до неговото време и още 3000 години след Христа, без нищо да настъпи за него, ако за него не би дошло христовото събитие, тогава той не би изживял в своето физическо тяло нищо, което да може да даде като сила на етерното тяло, когато това етерно тяло ще се освободи от физическото. Това, което човек може да даде на своето етерно тяло, това е, което той може да добие чрез изживяването на Христа сред физическия свят. Всяка връзка с христовия принцип, с изживяванията, които човек може да има във връзка с явяването на Христа, се влива така в душата чрез нейните изживявания сред физическия свят, че тази душа, а заедно с нея и телата се подготвят за това, че в етерното тяло да могат да се влеят силите, от които то ще се нуждае в бъдеще. Така трябваше да дойде изживяването на Христа, това изживяване на Христа трябваше да проникне човешката душа, за да могат хората да разберат своето развитие за бъдещето. Това, което се намира днес във физическото тяло, да изпраща навън силите в етерното тяло; и когато се храни с това, което физическото тяло изживява при явлението на Христа, етерното тяло ще получи силите, за да може отново да лъчезари и да има сила на живот, с която да подържа физическото тяло в бъдеще. Това, което хората изживяха при Христа чрез онова обръщане на принципите, има своя добър смисъл за бъдещето на развитието на човечеството.

Но само това събитие не би било достатъчно. Защото помислете, че благодарение на това, че изпитвате в собствената си душа изживяването на Христа, чрез това, че все повече познавате Христа, че Той все повече се сраства със собствените изживявания на душата, Вие ще повлияете несъмнено на етерното тяло, че ще влеете силови течения в Вашето етерно тяло. Но когато това етерно тяло излезе навън и попадне там в един лъжлив елемент, когато не намери навън силите, които също могат да действуват подържащо и оживително в него, тогава етерното тяло, когато ще бъде частично освободено, то наистина ще съдържа Христовата Сила, но ще проникне в един елемент, в който не ще може да живее. То ще бъде разрушено от външните сили. Понеже е проникнато от Христа, то ще навлезе в един неподходящ за него елемент и ще бъде подложено на разрушение. Така то ще действува разрушително и върху физическото тяло. Кое е второто нещо, което е необходимо? То е това, че етерното тяло отново трябва да стане способно да приема светлината от царството на Луцифер. Така, докато по-рано човекът виждаше Луцифер да изпъква през булото на душевния живот като едно вътрешно изживяване, сега той трябва да се подготви, за да може да изживее Луцифера като космическо Същество в окръжаващия го свят. От едно подземно Същество Луцифер се превръща в едно космическо Същество; и човекът трябва да се подготви, за да снабди своето етерно тяло с такива сили, че Луцифер да може да бъде за него един оплодяващ, един благоприятно действуващ елемент, а не един разрушителен елемент. Човекът трябва да мине през изживяването на Христа, но така, че да стане възприемчив в този свят да виж да духовните основи, основите на духовните събития, от които е произлязъл светът следователно човекът минава през изживяването на Христа, но цялото естество на развитието изисква, щото духовното обучение да подготви човека отново да разбира светлината от царството на Луцифер, защото само благодарение на това човешкото етерно тяло ще получи необходимите му жизнени сили.

Човекът е бил повлиян вече от Христа, още преди Христос да се яви на Земята. Още когато Заратустра сочеше към Слънцето и показваше там Аура-Маздао, Силата Христова лъчезареше надолу към Земята. А от другата страна лъчезареше вътре в душата силата на Луцифер. Сега нещата се обърнаха В бъдеще отвън ще лъчезари силата на Луцифер, а във вътрешността ще живее Христос Човешкият организъм ще трябва отново да бъде подложен на влия ние от две страни. Древния индиец чувствуваше от едната страна "Това си Ти", а от друга страна "Аз съм Цялото"; той чувствуваше, че това, което вижда във външния свят, а същият свят, както този, който виждаше вътре в себе си. В древна Индия това се чувствуваше като една отвлечена истина; но човек ще има на земята това като едно конкретно изживяване в душата, когато времената ще се изпълнят за това, когато чрез съответните подготовления ще се яви отново в нова форма това, което се беше проявило в древна индия, като един вид предвестник, то ще оживее отново. Такъв е ходът на развитието на човечеството в следатлантската епоха.

От това виждаме, че развитието на човечеството никак не е праволинейно, че то протича подобно на всичко друго в природата. Аз Ви дадох примера с растението, което израства, но не би могло да даде плод, ако развитието не би получило еди нов тласък. Тук Вие имате един образ, който Ви показах, че от страни трябва да дойдат други влияния. Не съществува едно праволинейно развитие. Така трябваше да преминат един над друг луциферическият и Христовият Принцип, който търси само развитието в права линия, той никога не ще може да разбере действителното развитие на света. Само който обгръща отделните течения и след това вижда, как теченията се оплодяват взаимно, само той може да разбере действително развитието. През епохата, когато при древната индийска култура хората бяха в известно отношение различно устроени в сравнени е с по-късно, това човешко виждане беше различно. Какво е било човешкото виждане в далечното минало, за това днес може да има известна опитност онзи, който добива тази опитност чрез методите на духовно-научното изследване, което отговаря на днешното време. Днес това може да се добие само изкуствено, а някога то е било естествена способност. Даже за един добре подготвен познавателна Духовната наука е трудно разбираемо, как душевните изживявания през древната индийска епоха са били различни в сравнение с по-късно и можем само да се опитаме да изразим приблизително с думи, как тези изживявания са били различни.

Когато днес човекът поглежда навън в света, той възприема света със своите различни сетива. Днес не можем да разгледаме подробно всичко, което може да се каже върху сетивните възприятия и смисъла на модерната наука. Но не е нужно да се интересуваме днес от това; можем да останем при обикновените представи, според които човекът възприема външния свят чрез своите различни сетива, и обгръща, схваща различните впечатления с онази духовна способност, която е свързана с физическия мозък. Ако размислите върху това, ще Ви стане ясно, че що се отнася до цялостната същност на сетивните възприятия съществува все пак една огромна разлика. Сравнете, например, слуха, усещането на слуха със сетивното възприятие на зрението. Що се отнася за слуха, когато потърсим във външния свят съответните факти, за нас е достатъчно ясно, че за това, което чуваме, съществува едно движение на материята, равномерно движещият се въздух. Това намираме ние вън; когато държим органа на нашия слух срещу този равномерно движещ се въздух, ние изживяваме това, което наричаме усещане на слуха. Но вътрешното изживяване на слуха и движещият се вън въздух са две съвършено различни неща. Когато вземете сетивото на зрението можете да видите, че нещата не стоят така просто, както при слуха. Модерната физика е опростила за себе си нещата. Тя разсъждава по аналогичен начин: "трябва да приемем, че съществува една тънка материя, която се движи по същия начин, както въздухът". За реалистичния мислител голямата разлика е тази, че много лесно можем да се убедим за това, което трепти във външния свят по отношение на ухото. Лесно можем да разберем, че навън действително се движи нещо когато се касае за процеса на слуха когато върху една струна поставим книжни чаталчета и теглим с лък по струната. Но това, което трепти в етера, за неговото съществуване никой човек не може да се убеди; това е хипотеза, то съществува само за физическата теория. За реалистичното мислене то не съществува. Сетивното възприятие на зрението е нещо съвършено различно от това на слуха. Когато говорим за усещането на светлината, за нас това, което въз приемаме, стои някакси много по-обективно отколкото това, което възприемаме чрез сетивото на слуха. Ние възприемаме светлината като цвят, възприемаме я разпростряна в пространството, но не можем по същия начин да отидем във външния свят и да търсим там обективни процеси , както при звука. Такива различия съществуват, които съвременният човек лесно пренебрегва.

Благодарение на своето по-тънко съзнание древният индиец не можеше да не долови нещо подобно в целия външен свят. Той имаше съзнание за всички тези тънки външни различия. Исках само да обърна вниманието Ви върху това, че според тяхната същност между отделните области на сетивата съществуват характерни различия. Ако наблюдавате немския език, може да Ви направи впечатление, че със същата дума се назовава едно вътрешно изживяване, а също и едно впечатление, което в известно отношение идва от вън разбира се аз допускам, че това става само при едно неточно говорене. Това е думата чувство. Вие знаете, че когато се говори за петте сетива, изброяват се сетиво на зрението, на слуха, на обонянието, на вкуса и на "чувството" /осезанието /; в тривиалния смисъл сетиво на чувството с това се разбира сетивото на осезанието, но се говори за чувство и се причислява това, което се изпитва с това сетиво, към външните сетивни изживявания нарича се чувство. Но изхождайки от духа на говора, хората наричат чувство също така и едно вътрешно изживяване и те вършат по един много, много по-одухотворен начин, отколкото обикновено се мисли. Когато изпитвате радост, страдание, Вие наричате това чувство. Това чувство, за което става дума сега, е едно интимно душевно изживяване; при другото, което се получава посредством сетивото на осезанието, винаги съществува един външен предмет, който го предизвиква. Другото чувство е свързано може би с външния предмет, но от самия този факт можете да разберете, че този предмет не е единственият причинител, защото у един човек то се явява по един начин, у друг по друг начин. Духът, геният на езика действуват тук действително гениално. Ние имаме две изживявания; едното като нещо, което е свързано с външното сетиво, и другото, което е свързано с вътрешния живот. За днешния човек тези две изживявания стоят привидно далече едно от друго. Но не е било винаги така. И тук ние идваме до един външен възглед за това, което по-рано охарактеризирахме отвън. Ние описахме прибирането на етерното тяло вътре във физическото и неговото излизане. Това е свързано с обстоятелството, че и вътре в човека става нещо. Днес тези две изживявания, чувственото изживяване във вътрешността и чувственото изживяване, което назоваваме също с думата чувство и което е причинено чрез един външен предмет посредством сетивото на осезанието, са две неща, които са отдалече ни едно от друго. Колкото по-далече отиваме назад в развитието на човечеството, т.е. колкото повече етерното тяло е излъчен вън от физическото тяло, толкова повече тези две изживявания се приближават едно към друго. Само днес те са така отдалече ни едно от друго за човека. През древната индийска епоха тази разлика не съществуваше такава, каквато тя е днес. Тогава вътрешното чувствено изживяване и външното бяха много по-близо едно от друго. Но как беше това?

Когато днес заставате пред един човек, който храни, да речем, една лоша мисъл към вас, когато сте му антипатичен и той проявява съобразно с това своите усещания, ако сте въоръжени само с външни сетива и с физически мозък, Вие не ще забележите нещо особено в неговите чувства, симпатии и антипатии. Но когато той Ви удари, тогава ще го забележите, тогава Вашето сетиво на чувството /осезанието/ ще го забележи.

Не е било обаче така в древната индийска епоха. Тогава човекът е бил още така организиран, че той е чувствувал не само това, което действува за днешното грубо сетиво но осезанието, но и това, което днес се е оттеглило вече във вътрешността. Той можел да чувствува това, което другият е хранел вътре в себе си като мисли и чувства спрямо него. В душата му се явявало също така едно изживяване, каквото днес Вие имате чрез сетивото на осезанието, предизвикано от симпатията или антипатията, която живеела в другия. Той чувствувал това, което ставало физически-душевно. В замяна на това, обаче, това, което днес наричаме наш вътрешен живот на чувствата, не е било развито по един такъв вътрешен начин; то е било още повече свързано с външния свят. Човекът не се беше още оттеглил така в своята вътрешност, не се беше прибрал в своята вътрешност както днес. Той имаше страдания и радости, които отговаряха в много отношения повече на събитията на външния свят отколкото нашите днешни страдания и радости; той съвсем не можеше да се оттегли така в своята вътрешност, както ние днес. Днес вътрешното душевно изживяване е много по-откъснато от целия окръжаващ свят отколкото в миналото. Днес даже може да се стигне до там, че човек да бъде заобиколен от обстоятелствата, които не биха могли да бъдат по-добри отколкото са; но понеже неговият вътрешен душевен живот е откъснат от окръжаващия свят, чрез начина, по който се поставя към света, той ще изпитва може би вътрешно страдание, без да има оправдана причина за това. Това би било невъзможно през времето на древната индийска епоха. Тогава това, което ставаше във вътрешността, беше така, че то беше един много по-верен огледален образ на това, което ставаше в окръжаващата среда. Човекът живееше със своето чувство повече в окръжаващата го среда. Чрез какво се е получило това? Чрез това, че в онези древни времена човекът е стоял със своя организъм в съвършено други отношения към светлината, например. Светлината, която ни облива, има не само своята външна физическа страна, но всичко, което е физическо, съдържа в себе си и нещо душевно и духовно. Но човешкото развитие протече така, че душевното и духовното от външния свят се оттегли все повече от тези изживявания на човека, все повече стана възприемаемо само физическото. Човекът възприемаше сега светлината в нейното действие върху окото. В прадревни времена той я възприемаше така, като че тя се вливаше в неговия организъм от всички страни като един флуид и в проникващата го със своите струи светлина той чувствуваше нейната душа. Днес душата на светлината спира пред човешката кожа. Организмът на древния индиец беше още облят, проникнат със струите на това, което живее като душа в светлината. И човекът имаше възприятие за това, което изпълва със своите струи светлината като душа на светлината. То беше носител на това, което можеше да бъде възприемано като симпатия и антипатия в други същества, които днес заедно с душата на светлината са се оттеглили от човека. Днес Вие вдишвате и издишвате вашето дихание. Вие познавате вашето дишане най-много по неговите механически въздействия. Когато действува така, че се охлажда, Вие виждате вашето дихание по неговото оводняване. Това е един механически начин на виждане диханието. Колкото и невероятно да звучи това за един съвременен човек, все пак истина е, че с помощта на духовно-научното изследване днес можем да констатираме следното: у по-голяма част от хората в древна Индия възприемането на диханието е било съвършено различно от днешното. От това, което ставаше около тогавашните хора, душата на светлината не се беше оттеглила; поради това те виждаха вдишвания и издишвания въздух в различни светли и тъмни цветни отсенки. Те виждаха как въздухът се вливаше и отново излизаше от тях като в огнени лъчи. Следователно можете да кажете: чрез това, което е претърпяло промени във всички неща за човешкото виждане и самият въздух е станал нещо съвършено друго. Днес въздухът е нещо, което човекът възприема в основни линии само механично чрез съпротивлението, което той представя, защото душата на светлината, която прониква въздуха, не може да бъде възприемана от него направо. Човекът е излязъл и от този последен остатък на инстинктивното ясновиждане. Ето защо древният индиец не би нарекъл в същност просто въздух това, кое то се вдишва и издишва, а би го нарекъл огнен въздух, защото го възприемаше в различни степени на огнено лъчезарене. Но с това Ви е дадена и възможността да разберете, че за древния индиец цялата окръжаваща го среда на атмосферата е била нещо различно от това, което тя е за съвременния човек. Днешният човек вижда въздуха прозрачен, той не вижда окръжаващата съдържателност на въздуха. Когато едно въздушно течение минава през пространството, той го възприема само благодарение на съпротивлението, което то му предлага. Съзнанието на древните индийци виждаше да минават през въздуха огнени маси. Тук отново имаме един пример, как и в самите външни изживявания се показва трансформирането на човешкия организъм в течение на развитието. Това са интимните процеси на развитието на човечеството. И ние никога не можем да разберем това, което е написано във Ведите, ако не знаем, как са употребявани там думите. Когато четем във Ведите думите и не знаем, че тези думи са означавали това, което е било тогава виждано, те изгубват тогава всякакъв смисъл и ние тълкуваме напълно погрешно. Винаги, когато пристъпваме към старите документи, трябва да вземаме предвид самите действителности.

В течения на времената това, което живее в човешката душа, се изменя. И сега ще разберете един факт, който не ще можете да разберете, ако нямате тези предпоставки, които са напълно независими от доводите установяеми от физическото изследване, който не ще можете да разберете, ако се основавате на тези доводи. Обърнете внимание, как се изброяват елементите в източните писания. Те се изброяват така: земя, вода, огън, въздух, етер. Едва от гръцката епоха насам ние намираме другото изброяване, което днес за нас е самопонятно и което трябва да поставим на основата на всяко разбиране, а именно: земя, вода, въздух, огън и другите видове етери. Защо това е така? Древният индиец е виждал също така както днешният човек външните неща, които се проявя ват чрез твърдото състояние, което се нарича Земя, виждал е течното състояние, което духовно изразено се нарича Вода. Но това, което днес наричаме въздух, за него то е било вече огън, защото във въздуха той е виждал огъня и е назовавал това, което е виждал, огън. Ние не виждаме вече този огън, ние го чувствуваме като топлина. И едва когато се издигаха по-нагоре в поредицата на елементите, индийците навлизаха в един елемент, където, понеже от четвъртата епоха на след атлантското време всичко за човечеството се е изменило, се установяваше това, което днес наричаме проникнати я от светлина, но не показващ светлината въздух. Целият възглед на хората се е преобръщал в огън и въздух. Това, което казахме за Христа и за Луцифер, че те са преминали един над друг, че от едно космическо Същество Христос е станал едно такова живеещо вътре в човека, че от едно живеещо вътре в човека Същество, Луцифер е станал едно космическо Същество, това е станало за всички области на живота; така щото това, което още през първата следатлантска епоха беше нещо, което ние наричаме огън днес ние го възприемаме като въздух, а това, което ние днес възприемаме като огън, тогава е било възприемано като въздух. Това, което стои на основата на развитието на човечество то, се изразява не само в големите неща, но и в малките. Тези неща не трябва да се приписва на случайности. Вие виждате, колко дълбоко можем да проникнем с погледа в това, което става в течение на развитието на човечеството, когато разглеждаме нещата единствено от действителната гледна точка, от гледната точка на Духовната наука. Такова съзнание, каквото е имал древният индиец, е следователно едно съзнание, което е чувствувало като едно единство това, което се намира вътре в душата, и това, което се намира вън от душата. Ето защо индиецът живееше повече в цялата окръжаваща го среда. Последните остатъци от това, от съществуващото още тогава някакси инстинктивно ясновиждащо съзнание виждаме в рудиментарното днешно "ясновидство" на онези хора, които притежават това, което наричаме именно второ виждане. Когато вървите някъде по улицата и във Вас изниква мисълта за един човек, който в този момент не можете да виждате физически, и вървите по-нататък и след известно време срещате този човек; защо във вашето съзнание се е появила мисълта за този човек, преди да сте го видели? Защото въз действието идващо от него е проникнало във Вашето подсъзнание и след това се е появило като завършена мисъл във вашето съзнание. Днес хората притежават само една рудиментарна част от това, което в далечното минало е било съществено. По-рано е съществувала една по-интимна връзка между вътрешното чувство. Това са само подробности от нещата, които често съм излагал пред Вас, като съм казвал: човечество то се е развило от старото, смътно ясновиждане до днешното сетивно съзнание и ще се врасне в едно пълносъзнателно ясновидско състояние. Това състояние ще бъде постигнато така, че човекът ще го изживява съзнателно, като знае, че неговото етерно тяло излиза навън и той може да си служи с органите на етерното тяло, както си служи с тези на физическото тяло.

Но в древните, по-духовни времена, когато хората са били по-мъдри, отколкото днешната абстрактна материалистична наука, те винаги са имали едно съзнание за това, че някога е съществувало едно древно ясно виждане, едно прозрение на света, че хората са излезли от това ясновиждане и са навлезли в днешните състояния. По-рано хората не са изразявали това в отвлечени формули и теории, не са изразявали така това, което са знаели, а в мощни, в изобилно-цветисти образи; а митовете не са измислени неща, не са фантастични образи, както си представят това фантастичните учени от зелената маса, но са изрази на по-дълбока, по-първична, добита чрез духовното виждане мъдрост. В древни времена е съществувало съзнанието, че някога хората са чувствували света по-обхватно, и това съзна ние се е изразило в митове. Ясночувствуването на древните индийци е било един последен остатък от едно първично, сумрачно ясновиждане. Това са знаели хората в миналото; но те са знаели също, че това ясновиждане нека го наречем съкратено се е оттеглило все повече и повече и е отстъпило все повече и повече място на външния живот, който е ограничен в света на сетивата. Именно това са изразявали хората в меродавните митове. Например знаело се е следното: има центрове на мистериите вчера ние говорихме за това в които пътят води до подземните богове; а има също мистерии, в които пътят води нагоре до космическите богове. Всичко това се е различавало строго едно от друго. Но онзи, който не беше посветен, не знаеше нищо за това, както и днес непосветеният не знае, че има една мъдрост на мистериите, ако не потърси правилния път за целта. Но повече или по-малко във външния свят бяха проникнали сведения за тези неща. И за самите мистерии можем да кажем, че техният блясък е бил толкова по-голям и пълен със значение, колкото повече отиваме назад в миналото. Гръцките мистерии не са вече най-блестящите. Мистериите също бяха подложени на упадък. Въпреки това хората знаеха, че това, което идва от изток, където още работи ясновиждащото съзнание, е свързано с духовната субстанция, която прониква със своите течения и със своя живот света; и те знаеха, че там, където царува ясновиждащо съзнание, все още може да се узнае нещо върху мировите отношения, за които иначе човек не може да знае нищо. И даже през периода на упадък оракулните центрове бяха такива места, в които се култивираше ясновидското съзнание и на хората се съобщаваше това, което не може да се узнае с обикновеното възприятие на сетивата и с ума, свързан с такова възприятие. Но там се знаеше също, че човекът се развива, че това, което е могло да бъде постигнато чрез старото ясновиждане, е било годно и приложимо само за древните времена, но не и за новите. Така гърците са имали едно дълбоко съзнание за това, че всичко, което идва от оракулите, възбужда наистина любопитството на хората, че хората на драго сърце биха искали да знаят нещо за пълните с тайнственост отношения на света, но че вече е изгубено правилното обхождане с подобни резултати на ясновиждането; че сега човечеството стои по друг начин в света и не може да извърши нещо правилно, когато се придържа към резултатите на старото ясновиждане. За хората от древността то е било подходящо, но не е подходящо за новите хора. Това са искали те да кажат и са го казвали по един величествен начин. Например, един образ за това схващане на нещата имаме в легендата за Оедип. Чрез един оракул, т.е. от един център, където са откривали чрез ясновидство тайнствени отношения, недостъпни за човешкия обикновен поглед, е било казано на бащата, че когато добие син, този син ще донесе нещастие, че той ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Той наистина добива син и се старае сега да направи онова, което да попречи на осъществяването на предсказанието от оракула. Синът бива отнесен и захвърлен в една друга област. Синът узнава оракула, т.е. в неговата душа прониква нещо, което може да се узнае само чрез ясновиждане. Гръцкото съзнание искало да каже: наистина нещо подобно прониква до нас от древни времена, но човешкият организъм е отишъл толкова напред в своето развитие, че той не подхожда вече на този род ясновиждане, че това ясновиждане не го ползва вече нищо. Поради промененото вече съзнание Оедип изтълкувал ора кула така, че вместо да избегне нещастието, със своите действия той допринася именно за неговото изпълнение. Т.е. човекът не може да си служи вече правилно с това, което е ясновиждащо съзнание; духовният свят се е оттеглил от него; старото ясновидство не му служи вече за нищо. Но имало е също съзнание и за това, че тези неща отново ще се обърнат, че това, което идва от такива светове, ще стане нещо за човечеството, че върху това, което идва от такива светове, само за известно време ще се разпростре едно було върху изживяването. И за това хората са имали съзнание, и това е било изразено от създаващите митове сили на развитието на човечеството. Христовото събитие беше в развитието на човечеството миродавно за това, че двете сили, принципът на Луцифер и Христовият Принцип ще преминат един над друг. Там беше следователно решаващата повратна точка, където от едно друго място, от Космоса, това, което идва от духовните извори, трябваше да се влее като един фермент в развитието на човечеството. Това, което беше станало вредно за човечеството, което се беше превърнало в зло за него, трябва да бъде влято и превърнато във фермент на доброто. Злото трябваше да се влее в плодоносната духовна сила на развитието на човечеството и да съдействува за доброто. Това също е било изразено в митологията. Съществува една друга легенда, която гласи приблизително както следва: на една родителска двойка било предсказано от един оракул, че ще добие един син, че синът ще донесе голямо нещастие върху целия свой народ. Той ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Майката роди този син. За да се избегне изпълнението на предсказанието, синът бил изоставен на остров Кариот; намерила го Царицата на Кариот. И понеже царската двойка нямали син, тя го взела като свой. Но по-късно им се родил син. Намереният започнал да мисли, че не се отнасят добре с него, че го пренебрегват и затова убил истинския син. Тогава той трябвало да избяга от острова Кариот. Скитайки, стигнал до двореца на Пилат в Палестина, където получил служба като надзирател в дома на Пилата. Един ден се скарали със своя съсед, за който не знаел нищо друго, освен, че е негов съсед. При скарването той го убил и по-късно се оженил за неговата жена. Едва после узнал, че се оженил за своята собствена майка. Легендата ни разказва, че този, когото бяха връхлетели тези нещастия, не постъпил както Оедип, но че се разкаял и отишъл при Христа, който го приел при себе си; защото той беше Юда от Кариот /Юда Искариот/. И това, което живееше тук в Юда, злото, то се въплъти като един фермент в цялото развитие на човечеството. Защото делото от Палестина има връзка с предателството на Юда. Юда принадлежи към цялото, той е един от дванадесетте, които не можем да си представим без него. Тук се показва, че оракулът наистина се изпълнил и че неговото съдържание се въплъти в развитието на човечеството като зло, което се превръща в добро и живее по-нататък като добро. Легендата показва по един пълен със значение начин, че съществува едно такова преобразувание в човешката природа в течение на времето, че даже и върху едно и също нещо през различните времена трябва да мислим по най-различни начини. С това тя показва, че е наистина по-мъдра от външната наука. Как се изпълнява едно такова предсказание на един оракул, това не трябва да се разказва по същия начин, когато се говори за времето на Оедип и за времето на Христа. Един и същ факт става един път легендата за Оедип, другият път по времето на Христа, той става легенда за Юда. Едва когато познаваме духовните факти, които стоят на основата на развитието на света и на човечеството, ние разбираме това, което се показва на външния поглед, на външния исторически поглед като последствие от тези факти. Това, което съществува в сетивния свят, външни сетивни впечатления или произведения на човешката душа, всичко това ние разбираме, когато разберем духовните основи които стоят зад него. Това, което изследователят на духовните светове намира, той драговолно го дава като подбуда на онези, които го приемат от него и които търсят външните доказателни факти. /Аз често съм обръщал вниманието на тази връзка на духовното и материалното изследване/. Когато това, което е намерено в духовния свят, е истинно, тогава то се потвърждава и във физическия свят. Но това ще ви каже всеки истински изследовател на духовния живот: той предава това, което знае от висшия свят, и след това изисква да бъдат проверени всички външни факти на ръка с изследването в духовния свят. Опитайте се, на пример, да сравните това, което бе казано от мене върху прераждането на Заратустра, с външната история. Ще видите, че казаното относно тези факти издържа всяко изпитание, стига да се търси достатъчно точно в историята на външните събития. Външното става разбираемо само благодарение на това, че познаваме вътрешното, духовното.