Дванадесета лекция

Христовият Импулс като победител над материята

За да привършим нашата задача така, както тя беше замислена, нека сега в същия смисъл да проучим и характера на нашето време, както вече проучихме характера на изтеклите четири следатлантски култури до възникването на християнството. Ние видяхме как след Атлантската катастрофа последователно възникнаха Древноиндийската, Древно-персийската и Египетско-халдейската културни епохи. А характеризирайки Четвъртата следатлантска епоха, Гръцко-латинската, ние видяхме, че тогава в известен смисъл човекът беше ангажиран главно с физическия план и че заниманията му с физическия свят бяха стигнали до една много дълбока точка. Причината, за да определяме като изключително важна тази епоха, която от една страна бележи най-долната точка в общочовешкото развитие, а от друга страна е толкова примамлива и симпатична за днешния наблюдател, е тази, че тя стана изходна точка за ред многозначителни събития, засягащи днешната културна епоха. Ние видяхме как през тази Гръцко-латинска епоха се стигна до едно бракосъчетание между Духа и материята, което пролича най-вече в гръцкото изкуство. Видяхме как гръцкият храм се превърна в едно архитектурно творение, където можеха да живеят самите Богове, и човекът можеше да каже: Да, аз доведох материята дотам, че сега за мен материята е израз на Духа, и във всяка нейна частица аз мога да доловя нещо от този универсален Дух. И това беше в сила за всички произведения на гръцкото изкуство. Така е с всичко, което знаем за живота на древните гърци. И този художествен свят, в който те вложиха Духа, направи материята толкова неустоимо привлекателна, че дори и при нас, в Средна Европа, великият Волфганг Гьоте се опита да се отъждестви с тази културна епоха в своя „Фауст” и в своята трагедия „Елена”.

Но какво би последвало, ако културите биха вървели в същата тази посока? Ние можем отговорим на този въпрос приблизително по следния начин. През Гръцко-латинската културна епоха човекът беше слязъл до най-долната точка, обаче така, че в нито една частица на материята той не изгубваше връзката с Духа. Духът беше въплътен в материята и това беше в сила за всички художествени произведения на тази епоха. Ако обгърнем с поглед изображението на един от гръцките Богове, ние навсякъде ще видим как гръцкият творчески гений влагаше Духа във външната материя. Наистина гърците завладяха материята, обаче в същото време те не изгубваха връзките с Духа. И в следващите времена естественият напредък на културите би бил такъв, че хората биха слезли много под това равнище, биха се потопили под материята, тъй че Духът би станал роб на материята.

Достатъчно е само да отправим безпристрастен поглед към нашето обкръжение, за да се убедим, че това отчасти вече е станало. Материализмът е видимият израз на това низходящо движение. Вярно е, че в нито една друга епоха човекът не е постигал такава власт над материята както днес, обаче това е единствено заради задоволяване на телесните нужди. Нека да си припомним с какви примитивни средства са били построени гигантските пирамиди и да сравним това с размаха на египетския Дух, който можа да навлезе в тайните на мировото Битие. Достатъчно е да се замислим до каква голяма степен изображенията на Боговете бяха за египтяните отражение на всичко онова, което в миналото беше станало в Космоса и на Земята. Онзи, който в древен Египет можеше да вижда в духовния свят, продължаваше да живее в това, което беше станало невидимо през Атлантската епоха, но което на свой ред се беше превърнало в определен факт от Земното развитие през Лемурийската епоха. И онзи, който не беше посветен, който принадлежеше на народа, с дълбокия си усет и с цялата си душа, той можеше да навлиза навътре в тези духовни светове. Но колко примитивни бяха средствата, с които хората трябваше да работят в материалния свят! Нека да сравним тогавашните условия с днешните условия. Достатъчно е само да прочетем множеството днешни хвалебствия от нашите вестници, които славят големия напредък на нашето време. Естествено, от страна на Духовната наука не бива да се възразява срещу всичко това. Подчинявайки елементите, човекът постига все повече и повече. Обаче нека да разгледаме нещата и от друга гледна точка.

Да погледнем към отдавна отминалите времена, когато хората смилаха житните зърна с прости мелнични камъни и в същото време отправяха поглед към необятните висини на духовния живот. Днес по-голямата част от човечеството няма почти никакво предчувствие за тези висини. То няма никакво предчувствие за това, което изживяваше халдейският посветен, когато той по свой начин разглеждаше звездите, животните, растенията, минералите и тяхната връзка с човека, когато той практикуваше своето лечебно изкуство. Днешните хора не могат да се докоснат до тези духовни висини. Само Духовната наука ще бъде в състояние за изгради една точна представа за онова, което древните халдейско-египетски посветени виждаха. Например онова, което днес ни се предлага като тълкувание на надписите, свързани с древните Мистерии, е само една карикатура на тяхното истинско значение. Така в древността ние намираме твърде несъвършени средства за справяне с физическия свят, обаче в същото време могъщи сили за общуване с духовния свят.

Но човекът навлиза все по-дълбоко в материята, той все повече използва духовните сили не за друго, а за задоволяване на физическия свят. Нима не бихме могли да кажем: Да, човешкият Дух стана един роб на физическия свят! И по този начин той потъва още по-дълбоко в материята. След като днешният човек е изразходвал толкова колосални духовни сили за създаването на парахода, железницата и телефона, за какво всъщност му служат те? Каква огромна духовна енергия е отклонена от духовните светове! Обаче последователят на Духовната наука е напълно съгласен с всичко това, той не иска да бъде критик на нашето съвремие, защото знае, че физическият свят трябваше да бъде проучен и завладян, обаче в същото време е вярно и друго: Духът също навлезе във физическия свят. Нима за Духа е нещо забележително, ако вместо сами да смелим житото с мелничните камъни, днес ние телефонираме в Хамбург, за да поръчаме това, от което се нуждаем и то да ни бъде доставено с парахода от Америка? Каква колосална духовна сила е била изразходвана, за да съществува днес корабната връзка с Америка и с другите далечни страни! И ние се питаме: След като в резултат на неимоверни духовни усилия сме установили една такава връзка между всичките части на Земното кълбо, не се ли използва тя единствено за задоволяване на материалния живот, на нашите телесни потребности? И понеже всичко в света се разпределя по един или друг начин, на човека не му е останал някакъв излишък от духовна сила - освен тази, която той прилага в материалния свят - за да се издига в духовния свят. Духът стана роб на материята. Ако в своите художествени произведения древните гърци виждаха въплътения в материята Дух, днес Духът е слязъл още по-надолу, и свидетелство за това ние имаме в многобройните технически отрасли на нашата индустрия, които са предназначени единствено за материални нужди. И сега ние с право се питаме, дали човекът не навлезе прекалено навътре в материята?

Да, това би се случило, и то би дошло по такъв начин, че занапред човекът би постигал възможно най-голям напредък във физическия свят, ако не би настъпило онова събитие, за което говорихме в предишната лекция. В най-долната точка от еволюцията на човечеството чрез Христовия Импулс в него беше вложено нещо, което го тласна към един нов подем. Занапред навлизането на Христовия Импулс в еволюцията на човечеството ще съставлява другата страна на културата. Този Импулс посочи пътя за преодоляването на материята. Той донесе силата, чрез която смъртта може да бъде победена. Така той предостави на човечеството възможността то отново да се издигне над равнището на физическия план. Този могъщ импулс трябваше да бъде даден на човечеството, един толкова действен Импулс, който направи възможно преодоляването на материята, както това е представено в Евангелието на Йоан и в Мистерията на Голгота.

Христос Исус, който беше предсказан от пророците, даде най-могъщия Импулс в цялата общочовешка еволюция. Човекът трябваше първо да се отдели от духовните светове, за да се свърже отново с тях чрез Христовото Същество. Обаче ние все пак не можем да разберем това, ако не вникнем още по-дълбоко в тайните на цялата общочовешка еволюция. Ние вече посочихме: това, което наричаме явяването на Христос тук на Земята, е едно събитие, което можа да настъпи само в най-долната точка от потъването на човека в материята.

Гръцко-латинската епоха се намира в средата на седемте следатлантски епохи. Нито един друг момент не би бил по-подходящ. Когато човекът стана личност, точно тогава заради спасението му и самият Бог трябваше да стане личност, предоставяща му възможност за издигане в духовните светове. Ние видяхме, че римлянинът осъзна своята личност най-напред в римското право, в римското гражданство. Преди това човекът все още живееше във висините на духовния свят; сега той напълно се приземи в условията на физическия свят. И сега чрез самия Бог той отново трябваше да поеме нагоре.

Ние трябва да вникнем още по-дълбоко в същността на Третата, Петата и Средната културни епохи. Ние не бива да вникваме в египетската митология така, както се прави в днешните училища, а да посочваме онези характерни точки, които ни доближават до чувствения живот на древните египтяни, след което да се запитаме, как той отново просветва в нашето време.

Ние видяхме, че всички величествени изображения на Сфинкса, на Изис и на Озирис в египетските митове и Мистерии бяха един вид спомени за древните състояния на човечеството. Всичко това беше едно отражение в душите, едно отражение на древните Земни процеси. Човекът се вглеждаше надолу в своето пра-древно минало, вглеждаше се в своя произход. Така посветеният можеше отново да изживее духовното съществувание на своите предшественици. Ние споменахме как първоначално човекът започна развитието си от една групова душевност. Можахме да посочим как тези групови души останаха запазени в четирите животински образи, описани в Апокалисиса на Йоан. Човекът също се разви от една такава групова душевност, обаче по такъв начин, че той постепенно пречисти своето тяло, за да стигне накрая до зараждането на индивидуалността. Ние можем да проследим този процес дори и исторически. Нека да вземем произведението „Германия” на Тацит. Времената, описани в тази книга, съвпадат с първото столетие след Христос и дават представа за положението в германските области. В тези описания ние откриваме как съзнанието на отделния човек се поражда най-напред в общото съзнание, как все още властва Духът на племето, как например херуските все още се усещаха не като личности, а като частици, свързани със своето племе. И това съзнание беше толкова силно, че отделният човек автоматически отмъщаваше за всеки друг представител на същата група. Оттук идва и обичаят за кръвното отмъщение. Следователно, елементи от груповата душевност все още бяха запазени в тези области. Далечни отзвуци от тази групова душевност продължиха да живеят и в по-късните следатлантски времена. Но като цяло, груповото съзнание изчезна в края на Атлантида. Тук ние посочихме отделни негови следи. Всъщност по-късното човечество нямаше никаква представа за груповите души, обаче през атлантските времена човекът знаеше за тях. Тогава той все още не можеше да се обърне към себе си с думата „Аз”. И това усещане за групова душевност отчасти се пренесе и върху следващите поколения.

Колкото и странно да изглежда това, през древните времена паметта имаше съвършено друго значение и друга сила. Какво наричаме днес „памет”? Замислете се например какво точно си спомняте от Вашето ранно детство? Сигурно това ще са единични и малко на брой подробности. А зад детството няма нищо. Вие няма да си спомните нищо от това, което е ставало преди Вашето раждане. Обаче в атлантските времена не беше така. Дори и в началото на атлантския период човекът можеше да си спомня това, което са изживявали неговия баща, дядо и прадядо. И просто нямаше никакъв смисъл да се говори за това, че между раждането и смъртта съществува някакъв Аз. Спомените обхващаха миналите столетия. Докъдето кръвта течеше, от прадедите към потомците, дотам се простираше и Азът. Не бива да си представяме тогавашния групов Аз като пространствено разпрострян над съвременниците, а като израстващ нагоре в редицата на поколенията. Ето защо днешният човек никога няма да разбере това, което откриваме като далечен отзвук в разказите на древните патриарси: че Ной, Адам и т.н. са стигнали до такава напреднала възраст. Тогавашният човек причисляваше към своя Аз също и поколенията преди него. Днешният човек не е в състояние да си изгради понятие за това. През онези времена не би имало никакъв смисъл да се назовава с определено име един отделен човек, намиращ се между раждането и смъртта. Паметта се простираше през вековете и обхващаше много поколения. Докъдето даден човек си спомняше през вековете, дотам му се даваше и неговото име. Адам беше, тъй да се каже, Азът, който течеше с кръвта през поколенията. Едва когато познаваме тези реални факти, ние знаем как стои работата с тези неща. Човекът се чувствуваше подслонен в тази редица от поколения. Ето какво има предвид Библията, когато казва: „Аз и Отец Авраам сме едно”. Само когато изповядващият Стария Завет произнасяше тези думи, само тогава той наистина се чувствуваше сигурен в себе си. Този вид съзнание беше налице и при първите следатлантски хора, дори и при египтяните. Хората живо усещаха спояващата сила на кръвта. И това имаше твърде особени последици за духовния живот.

Когато днес човекът умира, той започва своя живот в Камалока, към който се присъединява и един относително дълъг живот в Девакана. Обаче това е вече една последица от Христовия Импулс. Но в предхристиянските времена то не съществуваше: тогавашният човек се чувствуваше свързан със своите най-далечни предшественици. Днес, попадайки в Камалока, човекът трябва да отвикне от желанията, които е имал във физическия свят: точно от това зависи продължителността на въпросното състояние. Намирайки се между раждането и смъртта, човекът е силно привързан към своето съществувание; в древните времена той беше привързан към много други неща. Тогава той беше свързан с физическия свят така, че се чувствуваше като едно звено от цялата физическа верига на поколенията. И през Камалока той трябваше пренесе не само индивидуалната си привързаност към физическото съществувание, през Камалока той действително трябваше да пренесе всичко онова, което беше свързано с поколенията, включително до праотеца. Тези неща бяха изживявани в обратна последователност. И последицата от това откриваме в дълбоката истина на думите: „Да усещаш себе си в лоното на Авраам”. Тогавашният човек чувствуваше: След смъртта той ще се издигне нагоре през цялата верига на своите предшественици. И пътят, през който той трябваше да премине, беше наречен „пътя на отците”. Едва след изминаването на този път той можеше да се издигне в духовните светове, едва тогава той можеше да тръгне по пътя на Боговете. Душата поемаше по пътя на отците и по пътя на Боговете.

Впрочем културите не изчезваха изведнъж. Характерните черти на индийската култура се запазиха, но се промениха. Ние ги откриваме в следващите култури. Нещо подобно възникна и в египетското продължение на индийската култура. Днес хората лесно смесват това, което е съществувало по-рано, с онова, което е съществувало по-късно. Ето защо често се изтъква, че аз правя само тълкувания, черпейки от древните предания. Между другото, индийците също бяха възприели възгледа за „пътят на отците” и „пътят на Боговете”.

Колкото повече напредваше в своето посвещение, толкова повече човекът се освобождаваше от привързаността си към своята родина, към своите прародители, толкова по-безотечествен ставаше той, толкова по-дълъг ставаше „пътят на Боговете”, а по-кратък „пътят на отците”. Онзи, който оставаше свързан с отците, поемаше по един дълъг „път на отците” и неговият „път на Боговете” се оказваше кратък. Според терминологията на Изтока пътят на отците се наричаше „Питриана”, а пътят на Боговете - „Девайана”. И когато днес употребяваме израза „Девакан”, ние трябва да сме наясно откъде идва той. Думата „Девакан” е осакатена; тя произхожда от „Девайана”, „пътят на Боговете”. Древният последовател на Веданта просто би се присмял на нашите описания, отнасящи се за Девакана. Никак не е лесно да се ориентираме в мисленето на източните народи. Понякога ние трябва да защитим източните истини от тези, които претендират, че ги познават добре. Мнозина от хората, които днес са привлечени от тези истини, представяни като така нареченото „индийско учение”, просто нямат никаква представа, че им се предлага едно много объркано учение. Днешната Духовна наука изобщо не смята, че е разновидност на някакво източно-индийско учение. В определени кръгове хората наистина са привлечени от това, което идва отдалеч, например от Америка. Обаче истината навсякъде е у дома си. Антикварното изследване е работа на учените, докато Духовната наука е неделима от живота. Духовно-научната истина може да бъде изследвана и проверена всеки момент и навсякъде. Ето какво не бива да забравяме.

Но това, което току-що казахме, при древните египтяни беше не само теория, но и практика. Практически приложимо беше също и онова, което Мистериите даваха на хората. Но тук нещата са твърде странни и при едно по-внимателно проучване ние ще се опитаме да ги разберем. Мистериите на древните египтяни се стремяха към нещо твърде особено. Днешните хора са готови да се усмихнат, когато чуват че в определени времена фараонът е бил един вид посветен, когато чуват какво е било отношението на египтянина към неговия фараон, отношението на египтянина към държавническите дела на фараона. За европейските учени е твърде смешно, когато фараонът си приписва името „син на Хорус” или направо „Хорус”. Днес ни се вижда твърде странно, нали така, как един човек може да бъде почитан като Бог; за повечето хора това е напълно лишено от здрав смисъл. Обаче днешният човек не познава фараона и неговата мисия. Всъщност той няма никаква представа за посвещението на фараона. Днес под „народ” се подразбира само определен брой хора, които населяват дадена територия. За днешния човек „народът” е нещо абстрактно; за реалност той счита единствено определения брой хора, населяващи дадена област.

Обаче не това е „народът” за онзи, който следва окултизма. Както пръстът като отделна част принадлежи на цялото тяло, така и отделните хора от един народ принадлежат към „Душата на народа”. Те са, тъй да се каже, вложени в нея, само че Душата на народа не е нещо физическо, а съществува само като етерна форма. Тя е една абстрактна реалност и посветеният може да разговаря с тази Душа. За него тя е дори по-реална, отколкото отделните индивидуалности, образуващи този или онзи народ. За окултистите важат също и духовните опитности; за тях Душата на народа е нещо напълно действително. Нека съвсем схематично да разгледаме тази връзка между Душата на народа и отделните индивиди.

Ако си представим отделните индивиди като малки кръгове, отделните Азове, те представляват отделни същества само според външната физическа преценка на нещата. Който ги разглежда духовно, той вижда как всички тези индивидуалности са „вложени” в един етерен „облак” и това е въплъщението на Душата на народа. Отделният човек мисли, чувствува и върши определени неща. Той излъчва своите мисли и чувства навътре в общата Душа на народа. Така тя се оцветява от тези излъчвания. По този начин Душата на народа е пронизана от мислите и чувствата на отделните хора. И ако се абстрахираме от физическия човек и разглеждаме само неговото етерно и астрално тяло, после и астралното тяло на един цял народ, тогава ние установяваме, че астралното тяло на целия народ е съставено от цветните нюанси на отделните негови представители.

Ето какво знаеше древният египетски посветен, но той знаеше и нещо повече. Когато разглеждаше тази народностна субстанция, древният египтянин се питаше: „какво всъщност живее в Душата на народа?” Какво виждаше той в нея? В своята Душа на народа той виждаше превъплъщението на Изис. Той виждаше как някога тя е живеела всред самите хора. Изис действуваше в Душата на народа. А онова, което египтянинът виждаше като Озирис, то действуваше в индивидуалните, духовните лъчи: в тяхно лице той различаваше действието на Озирис. Докато в Душата на народа той виждаше именно Изис.

Следователно, на физическо равнище Озирис беше невидим. За физическия план на живота Озирис беше мъртъв. Само когато човек умираше, Озирис отново заставаше пред неговия поглед. Ето защо от египетската Книга на мъртвите ние научаваме какво усещаше египтянинът и как след смъртта той се съединява с Озирис, как самият става Озирис. Озирис и Изис заедно упражняваха своите действия както в държавата, така и в отделните хора.

Нека отново да се обърнем към фараона и да се замислим, че всичко това за него представляваше една реалност. Преди посвещението всеки фараон минаваше през едно обучение, за да разбере това не само с разума си, а за да го изживее като непосредствена действителност. Той трябваше да бъде доведен дотам, че да си каже: „Ако искам да управлявам народа, аз трябва да пожертвувам една част от моята духовност, да залича една част от моето астрално тяло, една част от моето етерно тяло.

В мен трябва да действува принципът на Озирис и принципът на Изис. Аз не трябва да искам нещо, изхождайки лично от себе си; когато аз говоря, трябва да говори Озирис; когато аз върша нещо, трябва да го върши Озирис; когато аз движа ръцете си, с тях трябва да работят Изис и Озирис. Аз трябва да представлявам сина на Изис и на Озирис: Хорус”.

Посвещението няма нищо общо с натрупването на знание. Обаче да може някой да се пожертвува както фараонът, това е свързано с посвещението. Защото това, което той жертвуваше от себе си, то можеше да бъде запълнено с части от Душата на народа. Тъкмо тази част, от която фараонът се лишаваше, която той жертвуваше, тъкмо тя му даваше сила и власт. Защото оправданата сила, оправданата власт възниква не поради това, че някой издига своята собствена личност като такава, оправданата власт възниква поради това, че човекът приема в себе си нещо, което надхвърля границите на личността: една по-висша духовна сила! Фараонът приемаше в себе си една такава сила и пред външния свят тя се олицетворяваше в змията Уреус.

Така ние се изправяме пред една Мистерия. И тя е нещо много по-висше, отколкото всичките днешни тълкувания, отнасящи се за фараоните.

Но щом египтянинът изпитваше такива чувства, на какво той трябваше да държи най-много? Той трябваше да държи особено много на това, Душата на народа да бъде възможно най-силна, за да разполага с възможно най-добрите сили и тези сили никога да не бъдат застрашавани. На това, което хората притежаваха чрез кръвното родство, египетските посветени не можеха да разчитат. Обаче онова, което предците бяха натрупали като духовни благи, то трябваше да стане благо и за отделната душа. В Книгата за мъртвите четем, как човекът е изправен пред 42 съдии на мъртвите. Сега ще бъдат претеглени делата на всеки отделен човек. Кои са тези 42 съдии? Това са предците. Египтяните вярваха, че животът на човека е вплетен в живота на 42-та предци. В горния свят той трябваше да отговаря пред тях дали действително е приел в себе си това, което в духовен смисъл е наследил от тях. Египетските мистерийни учения съдържаха нещо, което имаше чисто практическо значение за живота, но което трябваше да се оползотвори също и след смъртта, да послужи на живота между смъртта и новото раждане. През Египетската епоха човекът вече беше вплетен в материята. Обаче в същото време той трябваше да отправя поглед към своите предци в другия свят, за да култивира наследеното от тях тук, във физическия свят. Чрез този свой интерес той беше прикован към физическия свят и трябваше да участвува по-нататък в това, което неговите предци бяха предприели тук, на Земята.

Сега нека отново да припомним, че днешните души са прераждания на древните египетски души. Но какво означава това, което е ставало тогава, за днешните души, след като те са го изживявали в своите египетски инкарнации? Всичко, което тогава душата е изживявала между смъртта и новото раждане, сега отново се вплита в нея, то отново оживява в нашата Пета следатлантска епоха, която е един вид повторение на Третата следатлантска епоха. Днес отново излизат наяве онези идеи, чиито зародиши откриваме в древните египетски души. Ето защо лесно е да се разбере, че онова, което хората постигат за себе си в условията на физическия свят, не е нищо повече, освен едно грубо усилване на интересите към физическия свят, които изпитваха душите още в древен Египет; само че днес хората потънаха още по-дълбоко в материята. Дори в мумифицирането на мъртвите ние можем да видим една от причините за това, което днес гос-подствува като материалистичен възглед за света.

Нека да си представим една душа, живееща тогава като ученик на един древен посветен. Духовният поглед на един такъв ученик му даваше възможност за действително навлизане в Космоса. Това, как от Луната Озирис и Изис упражняваха своите действия, насочени към Земята, беше една непосредствена духовна опитност за египетския окултен ученик. Всичко беше протъкано от духовно-божествени сили и Същества. И всичко това той приемаше в душата си. После той отново се преражда в Четвъртата и Петата епоха. През Петата епоха той отново изживява нещата, свързани с неговата египетска инкаранация. Те се връщат като един вид спомен. И какво става сега? Ученикът отправяше поглед нагоре към всичко онова, което живееше в звездния свят. И сега този поглед отново оживява във всяка една душа, родена през Петата следатлантска епоха. Човекът си припомня онова, което е виждал и чувал в Египетската епоха. Обаче той не може да го осмисли напълно, понеже междувременно то е придобило силна материална оцветка. Духовното съдържание вече не е тук; обаче възникват материално-механични отношения и човекът започва да изгражда мисли под формата на материалистични спомени. Там, където по-рано виждаше божествени Същества, Изис и Озирис, сега там той вижда само някакви абстрактни сили, лишени от каквото и да е духовно съдържание. Това духовно съдържание, тези духовни отношения застават пред него под формата на мисли. Всичко възниква отново, обаче в материална форма.

Нека да отнесем всичко това към една точно определена душа, която през Египетската епоха успя да надникне в големите космически закономерности; нека да си представим, че сега пред нея отново възниква онова, което беше духовно виждано в Египет. Днес, в Петата следатлантска епоха, то отново възниква в тази душа, и тази душа е Коперник.

Коперниковата система на света се роди именно по този начин: като един вид нагледен спомен за духовните изживявания в древен Египет. Така стоят нещата с Кеплеровата система на света. И двамата успяха да извлекат великите космически закони от своите спомени за изживяното от тях през Египетската епоха. Нека нагледно да си представим как в душата оживява един далечен спомен, нека нагледно да си представим как мисловните разсъждения на един такъв дух всъщност идват от неговите духовни изживявания в древен Египет. И какво може да сподели с нас един такъв дух? Това, като че ли е погледнал в миналото към древната си египетска родина. И какво ни казва той? Ето какво: „Сега обаче, след като от няколко години първата утринна зора, от няколко месеца пълният ден, и накрая от няколко дни чистото Слънце изгря за прекрасните съзерцания, вече нищо не може да ме спре; аз искам да се обгърна със свещения огън; аз искам да се присмея на чедата човешки с простата изповед, че отвличам златните съдове на египтяните, за да съградя от тях една шатра на моя Бог, далеч от границите на Египет”. Нима това не е един действителен спомен, отговарящ на истината? Тези думи принадлежат на самия Кеплер. Той казва и друго: „Старите спомени напират в моето сърце!” Колко чудно са преплетени нещата в хода на общочовешката еволюция. Каква светлина грейва от такива загадъчни, но и преизпълнени със смисъл думи, когато долавяме духовните връзки в тях. Едва тогава животът се възправя велик и мощен пред нас, едва тогава хората се свързват в едно велико цяло, когато те разберат, че отделният човек е само едно индивидуално проявление на Духа в рамките на видимия физически свят.

Аз обаче обърнах внимание върху факта, че това, което възникна в наши дни като дарвинизъм, е едно материалистическо изкривяване на всичко онова, което египтяните представяха в животинска форма като Богове. Аз можах също и да посоча, че - когато правилно разбираме Парацелз - лесно бихме могли да установим как в неговото лечебно изкуство повторно оживява онова, което хората научаваха в храмовете на древен Египет. Нека да разгледаме един такъв дух, какъвто беше Парацелз. При него ние откриваме едно забележително изказване. Който се задълбочи в Парацелз, знае какъв висш дух живееше в него. И така, той веднъж направи следното забележително изказване: Навсякъде той е научавал много неща, а най-малко е научил в университета. Най-много е научил, пътувайки през различните страни, от народа и от старите предания.

Сега ние нямаме възможност дори само с примери да посочим до каква дълбока степен големите истини все още не са забравени от нашия народ, макар и той да не ги разбира напълно; обаче Парацелз успя да си послужи с тях. Той често пъти казваше, че е открил една книга с дълбоки медицински истини. И коя книга посочваше той? - Библията! - И той имаше предвид не само Стария Завет, а главно Новия Завет. Ако правилно четем Библията, ние ще открием в нея това, което откри и Парацелз. И какво остана от медицината на Парацелз? Фактически тя е един древен спомен от египетските лечебни методи. Обаче поради това, че Парацелз прие тайните на християнството, т.е. импулса от висшите светове, неговите произведения бяха проникнати от спиритуална мъдрост, или с други думи бяха християнизирани. Този е пътят към бъдещето. Ето какво би трябвало да сторят всички, които в наши дни искат да се измъкнат от пропадането в материята. При това съществува и възможност да не бъдат подценявани големите материални постижения от нашето време. Обаче има и тази възможност: в тях да се влеят духовните истини.

Който днес изучава това, което материалната наука предлага, който навлиза и се задълбочава в материалната наука, без да се поддава на леност и удобство, той - като последовател на Духовната наука - постъпва много добре. От материалистично настроените изследователи може да се научи много. Ние можем да изпълним онова, което намираме там, с чистия Дух, който извличаме от Духовната наука. И когато протъчем с духовните истини всичко около себе си, тогава ние стигаме до правилно разбраното християнство. Когато хората определят Духовната наука като някакъв фантастичен светоглед, това не е нещо друго, освен едно оклеветяване. Тя може да стои здраво и сигурно в условията на реалния свят. И ако хората биха поискали да се задълбочат в едно схематично представяне на висшите светове, това би означавало само една първа стъпка по пътя на Духовната наука. Не е толкова важно последователят на Духовната наука да познава фактите и да помни наизуст духовно-научните понятия. Това не е толкова важно. Важното е друго: Ученията и възгледите за висшите светове да станат плодотворни в човека и истинската Духовната наука да навлезе навсякъде в ежедневието.

Не е толкова важно да се проповядва „всеобщата братска любов”. Най-добре е за нея да се говори възможно най-малко. Да си служим с тази фраза е същото, ако се обърнем към една печка с думите: „Мила печко, твоята задача е да стоплиш стаята. Изпълни твоята задача!” Така изглеждат нещата с всички онези учения, които си служат с подобни фрази. Решаващи са средствата. Печката си остава студена, ако аз само й нареждам, че трябва да стопли стаята. Тя започва да излъчва топлина, само ако я напълня с гориво и го запаля. Човекът също остава студен, ако само бива увещаван. И кое е горивото за съвременния човек? Горивото за съвременния човек, това са отделните факти на духовните учения. Не бива да свикваме с удобството на фрази като „всеобщо братство”. На хората трябва да се даде „гориво” за техния вътрешен живот. Тогава братството идва от само себе си. Както растенията обръщат своите цветове към Слънцето, така и всички ние трябва да обърнем поглед към Слънцето на духовния живот.

Важно е да приемете тези неща, в които сме вникнали, не само като теоретични учения, а по такъв начин, че те да станат сила в нашите души. За всеки от нас те могат да се превърнат в импулси за действие във всяка една практическа област на живота. Хората, които днес гледат на Духовната наука с известна насмешка, се чувствуват високо издигнати над нейните „фантастични твърдения”. В нея те намират само „недоказуеми твърдения” и настояват, че трябва да се придържаме единствено към фактите. Ако чрез заниманията си с тази наука последователят на Духовната наука не е станал достатъчно силен, лесно би се получило така, че той да се разколебае в своята енергия и в своята сигурност, когато вижда как именно онези, които следва да разбират Духовната наука, изобщо не са в състояние да проумеят нейните основни истини.

Колко лекомислено се отнася нашето време към всичко онова, което египтяните наричаха свои „Богове”. „Безсмислени абстракции!” - заявяват днешните хора. Обаче съвременният човек е много по-суеверен. Той е зависим от съвсем други Богове, които счита за авторитети. И тъкмо защото не коленичи пред тях, той не забелязва своето суеверие.

Скъпи мои приятели, след като отново сме се събрали тук, нека да припомня: Когато скоро ще се разделим, ние трябва да отнесем със себе си не само определен сбор от истини; ние трябва да отнесем със себе си едно общо впечатление, едно общо усещане, което най-точно изразява формата, под която последователят на Духовната наука ще разпознае своя основен волев импулс - а именно, че той трябва да внесе Духовната наука в живота и че не бива да бъде отклоняван от нищо в това свое намерение.

Нека да си представим следната ситуация. Днес често чуваме: „Ах, тези търсители на Духа! Те се събират в своите ложи и там си говорят за всевъзможни фантазии. Но човек, намиращ се на висотата на днешното време, не може да се занимава с такива неща”. Днес последователите на Духовната наука често пъти изглеждат като една презирана класа от необразовани хора. Трябва ли това да ни прави малодушни? Не!

Ние искаме да поставим един образ пред душата си и да пробудим чувствата, свързани с него. Нека да си припомним нещо подобно от миналите времена; нека да си припомним как в древния Рим се случи нещо напълно подобно. Ние виждаме как в древния Рим първоначалното християнство се разпространи всред една презирана класа от хора. Днес ние с разбираемо вълнение отправяме поглед към Колизеума, издигнат от имперският Рим. Обаче ние можем да отправим поглед също и към хората, които тогава си въобразяваха, че стоят на висотата на епохата, като в същото време те заемаха своите места в цирковете, наблюдавайки как християните бяха изгаряни на арената, а после запаленият тамян пречеше на миризмата на изгорените трупове да се носи из въздуха.

И нека сега още веднъж да погледнем към редицата на презрените. Те живееха в катакомбите, в подземните галерии. Там трябваше да се промъква и току-що роденото християнство. Там долу първите християни издигаха олтари върху гробовете на техните мъртви. Там долу те имаха техните чудни символи, техните светилища. Какво необикновено вълнение ни обхваща, когато днес минаваме през катакомбите, през подземията на презирания Рим. Християните добре знаеха какво им предстои. Колко презирани бяха първите зародиши на Христовия Импулс, покълващи долу в подземните катакомби! И какво остана от имперския Рим? Той изчезна от лицето на Земята! Обаче това, което беше скрито в катакомбите, превзе целия свят.

Нека днес тези, които искат да превърнат себе си в носители на един духовен мироглед, да постигнат сигурността на първите християни. Последователите на Духовната наука могат да бъдат и презирани от днешните учени, обаче нека те знаят, че работят именно за това, което ще разцъфти и преуспее в бъдещето. Нека те да се научат и да понасят всички зложелателства от страна на съвременния свят. Ние работим за бъдещето. Нека в скромност и вътрешна сигурност, без възгордяване, да пробудим в себе си необходимата сила срещу неразбирането на нашето време.

Ето с такива чувства нека да съхраним в себе си това, което премина през нашите души и да го отнесем навън като сила, и братски да продължим нашата обща работа в света.