ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Съдбовни въпроси

Времето, което ми бе нужно за излагане на естественонаучните идеи на Гьоте за уводите към „Немска национална литература“ на Кюршнер, беше продължително. Започнах тази работа в началото на осемдесетте години и тя още не беше завършена, когато встъпих във втория период от живота си с преместването ми от Виена във Ваймар. Причината за това е в гореописаното затруднение, касаещо естественонаучния и мистическия начин на изразяване.

Докато работех над придаването на правилна форма на мислите, поясняващи Гьотевата гледна точка към естествознанието, трябваше да намеря също и форма на изразяване  за духовните преживявания, които се явяваха пред душата ми в собственото ми съзерцаване на мировите процеси. Така че непрекъснато чувствах подтик от Гьоте да преминавам към представяне на собствения си светоглед и после обратно към него, за да мога със собствените си мисли, до които бях достигнал, да изложа по-добре мислите на самия Гьоте. Като  съществено у него усещах преди всичко отказа му да се задоволи с някакви теоретически лесно обозрими мисловни построения за сметка на познанието на неизмеримото богатство на действителността. Гьоте става рационалистичен, когато желае да представи многообразните форми на растителните и животинските видове. Когато желае да разбере геоложкия строеж на земята или пък метеорологичните явления, той се стреми към идеите, действени в процеса на развитие на природата. Но идеите му не са абстрактни мисли. Те са образи, живеещи в душата по мисловен начин.

Когато разбирах какво е вложил в такива образи в естественонаучните си трудове, пред мен заставаше нещо, което ми носеше най-дълбоко душевно удовлетворение. Гледах едно идейно-образно съдържание, за което можех единствено да вярвам, че – ако бъде доразвито – представлява истинско отражение на ставащото в природата в човешкия дух. Стана ми ясно, че преобладаващият в момента естественонаучен начин на мислене трябва да се извиси до този на Гьоте.

Същевременно обаче в разбирането на Гьотевото познание за природата се заключаваше изискването да се даде представа за същността на това съдържание от идеи-образи по отношение на самата духовна действителност. Идеите-образи са оправдани единствено тогава, когато се отнасят до такава духовна действителност, която стои в основата на сетивното. Но в свещеното си благоговение пред необятното богатство на действителността Гьоте се въздържа да пристъпи към изобразяване на духовния свят, след като е довел сетивния до духовен образ-форма в душата си.

Сега трябваше да покажа, че дори Гьоте наистина да може да живее душевно, когато напредва с познанието си от сетивната към духовната природа, някой друг може да разбере напълно душевния живот на Гьоте само когато, излизайки отвъд него, сам отведе своето познание до възприемане на духовния свят в идеи.

Когато говори за природата, Гьоте пребивава в духа. Той се страхува да не стане абстрактен, ако след живото пребиваване в духа продължи към живот в мисли за това пребиваване. Той желае да се усеща вътре в духа, но не иска сам да мисли себе си в духа.

У мен често възникваше усещането, че няма да остана верен на Гьотевия начин на мислене, ако дам израз само на мисли, касаещи неговия светоглед. Така че за всяка подробност, свързана с тълкуването на Гьоте, трябваше отново и отново да овладявам метода да говоря за Гьоте по начина на Гьоте.

Моето изложение на Гьотевите идеи представлява една продължила с години борба да разбирам все по-добре Гьоте  с помощта на собствените си мисли. Поглеждайки назад към тази борба, трябва да призная, че на нея дължа много за развитието на духовните си познавателни преживявания. Това развитие протичаше много по-бавно, отколкото щеше да бъде в случая, ако задачата за Гьоте не бе поставена на пътя ми от съдбата. Тогава щях да последвам духовните си преживявания и да ги представя по начина, по който ми се явяваха. Щях по-бързо да си пробия път в духовния свят, но нямаше да имам повод да се потопя, полагайки усилия, в собственото си вътрешно същество.

Така благодарение на работата си върху Гьоте преживях разликата между едно състояние на душата, в което духовният свят се открива, така да се каже, като благодат, и състояние, в което, стъпка по стъпка, то постепенно все повече уподобява на духа собственото ми вътрешно същество, за да може след това, когато душата сама започне да се изживява като истински дух, да се окаже в самата духовна същност на света. Едва в това пребиваване човек започва да усеща колко тясно в човешката душа могат да се срастнат човешкият дух и мировата духовност.

По времето, когато работех върху моите интерпретации на Гьоте, в духа ми той винаги беше до мен, сякаш ми беше наставник, който непрекъснато ме назидаваше: „Който напредва твърде бързо по духовните пътища, може и да стигне до някакво тясно ограничено преживяване на духа, но ще встъпи в едно съдържание на действителността, лишено от богатството на живота.“

Във връзка с работата ми върху Гьоте имах възможност истински нагледно да наблюдавам „как действа кармата в човешкия живот“. Съдбата се състои от два комплекса фактори, които постепенно се обединяват в човешкия живот. Единият произлиза от порива на душата отвътре навън, а другият пристъпва към човека от външния свят. Собствените ми душевни стремежи бяха насочени към съзерцание на духовното, а външният духовен живот на света подготви за мен работата над Гьоте. В съзнанието си трябваше да приведа в хармония двете течения, които се срещаха в него. Последните години от първия период от живота ми се занимавах с това да доказвам своята правота ту пред себе си, ту пред Гьоте.

Задачата, която си поставих в докторската си дисертация: да постигна „съгласуване на човешкото съзнание със самото себе си“, беше вътрешно преживяна. Защото виждах, че човекът е в състояние да разбере каква е истинската действителност във външния свят едва когато я е прозрял в самия себе си.

Тази среща на истинската действителност на външния свят с истинската действителност във вътрешния живот на душата познаващото съзнание трябва да постигне в усърдна духовна вътрешна активност. За искащото и действащо съзнание тя е налице винаги когато човекът изживява своята свобода в действията си.

Това, че свободата живее в непосредственото съзнание като факт, но все пак се явява загадка за познанието, се дължи на причината, че човекът не притежава собственото си истинно битие, истинското си самосъзнание като нещо предварително дадено, а трябва да ги постигне чрез съгласуване на своето съзнание със самото себе си. Най-голямата ценност на човека – свободата – може да бъде постигната едва след съответната подготовка.

Моята „Философия на свободата“ се основава на преживяване, състоящо се от съгласуването на човешкото съзнание със самото себе си. Свободата се упражнява във волята, преживява се в чувствата и се познава в мислите. Само че за осъществяване на това животът не трябва да бъде изгубен в мислене.

Докато работех над „Философия на свободата“, ми беше постоянна грижа при изложението на мислите си да поддържам напълно будно вътрешното преживяване, обхващащо самите тези мисли. Това им придава мистичния характер на вътрешното съзерцаване, но също така прави последното подобно на външното сетивно съзерцание на света. Проникне ли човек в едно такова вътрешно преживяване, той повече не усеща противоречие между познаването на природата и познаването на духа. Става му ясно, че второто е само метаморфозирало продължение на първото.

Благодарение на разбирането на това по-късно сложих на заглавната страница на „Философия на свободата“ мотото:

„Резултати от наблюдения на душата по природонаучен метод“. Защото, когато се придържаме точно към естественонаучния метод в духовната област, той ни отвежда до познание и в тази област.

По това време за мен голямо значение имаше задълбоченото занимание с Гьотевата „Приказка за зелената змия и красивата лилия“, представляваща заключението на неговите „Разговори на немски изселници“. Тази „приказка-загадка“ има много тълкуватели. За мен не беше важно „тълкуването“ на нейното съдържание. Исках просто да го възприема в неговата поетично-художествена форма. Винаги съм изпитвал неприязън към това да съсипвам творческата фантазия с интелектуални обяснения.

Виждах, че това произведение на Гьоте е резултат от духовното му общуване с Шилер. Когато Шилер пише „Писма за естетическото възпитание на човека“, духът му преминава през философската фаза на неговото развитие. „Съгласуването на човешкото съзнание със самото себе си“ е една от найсилно занимаващите го душевни задачи. Той вижда човешката душа, от една страна, изцяло отдадена на разсъдливостта. Чувства, че душата, действаща в сферата на чистия разум, не е зависима от телесно-сетивното. Но подобен род свръхсетивна дейност все пак не го удовлетворява. Душата пребивава „в духа“, когато е отдадена на „логическата необходимост“ на разсъдъка. Но в това си отдаване тя нито е свободна, нито вътрешно духовно жива. Тя се отдава на абстрактната сянка на духа, но не се движи и не действа в живота и битието на духа. От друга страна, Шилер забелязва, че развивайки противоположна дейност, човешката душа е изцяло отдадена на телесното – на сетивните възприятия и първичните импулси. Тук в нея се изгубва въздействието на духовната сянка. Тя се отдава на природните закономерности, които не представляват нейната същност.

Шилер стига до виждането, че и в двата случая човекът не е „истински човек“. Но той може да породи у себе си това, което не му е дадено от природата или от рационалните сенки на духовното, проявяващи се без негово участие. Той може да внесе разум в сетивните дейности и може да издигне сетивното до по-висша сфера на съзнанието, така че то да действа като духовното. Така той постига една средна настройка между принудата на логиката и тази на природата. Шилер вижда, че човекът се намира в такава настройка, когато се занимава с изкуство. Естетическата концепция за света е обърната към сетивното, но по такъв начин, че открива духа в него. Тя живее в сянката на духа, но в процеса на творчество или в наслаждението придава на духа сетивна форма, така че той загубва сенчестото си битие.

Още преди години вниманието ми беше привлечено от тази борба на Шилер за извоюване на концепцията за „истинския човек“. Когато Гьотевата „приказка-загадка“ сама стана загадка за мен, стремежът на Шилер отново изникна пред мен. Виждах, че Гьоте е възприел Шилеровата представа за „истинския човек“. Не по-малко отколкото неговия приятел го вълнува въпросът: „Как сенчестото отражение на духовното да намери в душата сетивно-телесното и как природното във физическото тяло да се развие до духовното?“

Кореспонденцията между двамата приятели и останалото, което знаем за духовното им общуване, потвърждават, че за Гьоте решението на Шилер е твърде абстрактно, твърде едностранчиво философско. Той създава прекрасните образи на реката, разделяща два свята, блуждаещите светлини, търсещи пътя от единия свят към другия, змията, която трябва да се пожертва, за да образува мост между двата свята, „красивата лилия“, която може само да бъде предчувствана от живеещите „отсам“ като живееща в духа „отвъд“ реката, и още много други. На философското решение на Шилер той противопоставя едно приказно-поетично видение. Гьоте чувства, че ако човек се изправи срещу прозрените от Шилер загадки на душата с философски понятия, той обеднява, докато търси истинската си същност. Той желае да се приближи към тази загадка в цялото богатство на душевното преживяване.

Приказните образи на Гьоте ни връщат към имагинациите, явяващи се често на търсачи на духовното преживяване на душата още много преди Гьоте. Известно подобие на тримата царе от приказката може да се открие в „Химическата сватба“ на Кристиян Розенкройц. Други образи са повторение на образите от предишни времена на човека, поел по пътя на познанието. Само че при Гьоте те се появяват в по-красива, по-благородна, по-художествена форма на фантазията, докато преди все пак са носели по-малко художествен характер.

В тази приказка Гьоте довежда творческото въображение по-близо до границата, от която то преминава във вътрешен душевен процес, който представлява познавателно преживяване на истинските духовни светове. Струваше ми се, че ако се вглъби в тази творба, човек може да погледне най-дълбоко в неговата душа.

За мен бе важно не обяснението на приказката, а стимулите за душевно преживяване, идващи от работата ми с нея. След това тези импулси продължиха да действат в по-нататъшния ми душевен живот чак до формата на създадените по-късно мистерийни драми. Обаче за работата ми, свързана с Гьоте, не можах да почерпя много от тази приказка. Защото ми се струваше, че в написването на тази творба, воден от вътрешната сила на един полунесъзнателен душевен живот, Гьоте е надраснал самия себе си в своя светоглед той. Така че за мен възникна сериозно затруднение. Можех да продължа тълкуванията си на Гьоте за „Немска национална литература“ на Кюршнер единствено в стила, в който ги бях започнал, самите те обаче вече не ме удовлетворяваха. Защото си казвах, че докато е писал „приказката“, в нея Гьоте е прогледнал към духовния свят отвъд границата. А това, което е написал за процесите в природата, не взема под внимание този поглед. Затова и то не може да бъде интерпретирано въз основа на това прозрение в духовния свят.

Но макар и от вглъбяването ми в приказката първоначално да не спечелих нищо за работата си върху Гьоте, това вглъбяване извика у мен изобилие от душевни импулси. За мен това, което се вля в душата ми във връзка с тази приказка, стана важен материал за медитация. Отново и отново се връщах към нея. Тези занимания подготвяха у мен настройката, с която по-късно пристъпих към ваймарската си работа.