Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

Трите аспекта на личността

GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Алтернативен линк
Намерени са 19746 думи в 0 изречения за : '������������������������������������' в текста.

ТРИТЕ АСПЕКТА НА ЛИЧНОСТТА

Берлин, 12 юни 1907 г.

Мюнхенският конгрес118, четвъртият след Амстердам, Лондон и Париж, би следвало в известно отношение да бъде етап в развитието на нашето теософско движение. Той ще създаде един вид връзка между различните нации, също и по отношение на нашето дело в Европа. Днес не искам да давам описание на конгреса, а само няколко сведения за тези, които не могат да вземат участие в него.

Той би трябвало да покаже нещо, което постоянно се подчертава от мен по отношение на теософското дело, а именно че теософията не е само предмет на личното мътене и потъване в себе си. Теософското дело трябва да навлезе в практическия живот, да стане предмет на образованието, на вживяването във всички области на практическото съществуване.

Само който има дълбоко разбиране и понятие за същинските импулси на теософското дело, още днес знае какви възможности предлага в бъдеще теософията. Тя ще бъде връзката между това, което виждаме външно, и това, което изживяваме вътрешно. Този, който може да гледа надълбоко, съзира важна причина за разпокъсаността на днешните хора в дисхармонията между това, което съществува и което теософията иска. Не само теософите са чувствали това, но също и значими духове, както например Рихард Вагнер...

По-рано всяка дръжка на вратата, всяка къща и различни предмети са били израз на душата. Душевна субстанция се е вливала в тях. В предишните времена създаването на художествени произведения е било потребност на човешкото мислене и чувстване. Формите на готическите църкви са отговаряли на душевната нагласа на хората, посещаващи църквите. Те са притежавали тяхната собствена душевна нагласа. Посетителят на църквата е чувствал тогавашните форми като събиране на ръцете за молитва, както при влизането в гората древният германец е чувствал дърветата като жестове на ръцете.

Всичко в онези времена е било по-близко до човека. Това го виждате прекрасно изобразено чак до Микеланжело и Ленонардо да Винчи. Събирането на цялото село в църквата не е било нищо друго освен израз на общия душевен живот. Всичките етерни течения се събирали на площада, пред църквата. Материалистическото време разруши всичко това.

Тези, които не могат да прозират живота, не го знаят. Ясновидецът обаче знае, че когато днес вървим през някой град, няма вече нищо за гледане, освен неща, които засягат корема или чистенето. Който може да проследи тайнствените жизнени връзки, знае също какво е допринесла материалистическата култура за това разрушение. Оздравяване на външния свят може да се постигне, ако той стане израз на нашите вътрешни душевни настроения. Не можем веднага да стигнем до съвършенство, но пример за това беше даден в Мюнхен. Духовнонаучният мироглед се вижда в уредбата на помещенията. Цялата зала е червена. Често има заблуждения относно червения цвят, но червеното не бива да се подценява в дълбокото му значение. Развитието на човечеството е възкачване и слизане. Погледнете първоначалните народи. Зелено имаме в природата. А какво обичат те най-много? Червено! Окултистът знае, че червеното има особено въздействие върху здравата душа. То предизвиква появата на активните сили в здравата душа, силите, които подтикват към дела, силите, които карат душата да напусне удобството и да приеме неудобството на работата. Помещение, предназначено за празнично настроение, трябва да бъде тапицирано в червено. Който тапицира всекидневната в червено, показва, че вече не познава празничното настроение и профанира червения цвят. Гьоте е изрекъл най-хубавите думи, които може да се кажат относно такива неща119: «Въздействието на този цвят е толкова своеобразно, колкото и неговата природа. Той създава впечатление както за сериозност и достойнство, така и за преданост и чар. Някои от тези качества проявява в тъмните си, сгъстени нюанси, други – в светлите си, разредени състояния. И така, достолепността на старостта и достойната да се обича младост се обличат в един и същ цвят.»

Това е нагласа, която може да бъде предизвикана чрез червеното. Настроенията могат да се докажат по окултен път. Наблюдавате ли ландшафта през червено стъкло, си представяте, че така би трябвало да изглежда в деня на Великия съд. Червеното ви радва за това, което човекът е изпълнил в непрекъснатото си развитие. Червеното е враг на ретардиращите, греховните настроения.

Там са и седемте мотива на колоните за времето, в което ще могат да се строят сгради, импулсирани от теософията. Мотивите на колоните са извлечени от ученията на посветените от прадревни времена. Антропософията ще има възможността наистина да даде нови мотиви за колоните на архитектониката. Древните колони всъщност отдавна не казват нищо повече на човека. Новите имат отношение към Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, Марс, Меркурий, Венера. Закономерността се изразява в капителите. Между колоните поставихме седемте апокалиптични печати в розенкройцерски стил. Емблемата на Граала се появява за първи път публично.

Антропософията може също и да се строи. Може да се внесе в архитектониката, във възпитанието и в социалните проблеми. Принципът на розенкройцерството е да се внесе духът в света, да се дойде до плодоносна работа за душата. Ще се удаде също и изкуството да се издигне до мистерийно изкуство, за което така много копнееше Рихард Вагнер. Имаме такъв опит в мистерийните драми на Едуард Шуре120. Тук Шуре се опитва да възобнови мистерийните игри. Каквото е замислил, е намерението да внесе теософията в строежа на света. Програмата беше в празничния цвят червено и имаше черен кръст с рози, обгърнат със синьо поле. Розенкройцерството провежда даденото от християнството в бъдещето. Началните букви на програмата предават основните му мисли121.

Днес искам да говоря по някои въпроси, които могат да се поставят в тази връзка. Най-напред: Какво би станало, ако теософията премине в розенкройцерското течение и се изживява в тези представи?

За това нека да си създадем някои представи по отношение на теософската етика. Теософската етика или моралните норми не казват: Това или онова трябва да правиш или да не правиш. Антропософията няма нищо общо с изисквания и правила, а с факти и разкази. Нека вземем само един пример, един факт от астралния свят, от който се вижда, че не е необходимо да се проповяда морал. Всъщност това е и безполезно, понеже заплахи и заповеди не водят до истинска моралност, а това става чрез фактите на висшия живот. Когато чуете от окултистите, че лъжата е убийство и самоубийство, тогава това действа като импулс със собствена морална сила, който не може да се сравни с простата заповед – не бива да лъжете. Когато се знае какво е лъжата и какво истината, когато се знае, че всичко в духовността има своето отражение, налага своя печат, тогава нещата стават други. Отговарящият на истината разказ създава жизнени сили за напредващото развитие. Неправилното твърдение се сблъсква с истината и се връща обратно към самия човек. Всичко, което човекът излъже, трябва по-късно сам да го почувства. Лъжите са най-големите пречки в по-нататъшното развитие. Не напразно дяволът се нарича дух на лъжите и пречките. Експлозивната субстанция на лъжата обективно убива и се стоварва върху този, който я изпраща.

Познаваме три представи за личното: личното, безличното и свръхличното. Някога е съществувал човешки предшественик, който е бил по-висш от всяко животно, но по-нисш от човека. Той се е състоял от физическо, етерно и астрално тяло. По-късно се прибавя азът, който със своята дейност преобразува висшите същности на човека и води до седмочленната човешка натура.

Развитието на физическото, етерното и астралното тяло продължава през дълги периоди. Те узряват затова, защото поемат азовото съзнание в себе си. Днес ще разгледаме тенденцията, вида и начина на развитието на трите нисши същности. Човекът все повече се развива до самосъзнателно същество. Това е възможно само чрез силата на егоизма и самолюбието.

Тя може да бъде божествена или дяволска. Тези думи трябва да се преценят не само според чувството, а и според верния си смисъл. Самостоятелността предполага, че човекът е станал егоистично същество.

С развитието на егоизма е свързана формата на привидното изгубване на съзнанието, което познаваме като смърт в сегашния човешки живот. В същата степен, както се е развило самолюбието, се е развила също и смъртта. В началното време човекът не е умирал. Той е бил като член, който изсъхва и след това отново израства, както ноктите отпадат от пръстите и отново растат. Сегашното умиране и ново раждане е настъпило, за да можем да имаме днешното азово съзнание. Егоизмът и смъртта са двете страни на едно и също нещо. Висшето на човешката природа е призвано отново да преодолее егоизма, да се издигне до божественото и с това да надмогне смъртта. Колкото повече човекът развива по-висшата си същност, толкова повече развива съзнанието за своето безсмъртие. В момента, когато човекът е станал егоистичен, е станал и личност. Животното няма личност, понеже като аз има групова душа, която не слиза от астралния план. Личността е това, което от страна на аза пронизва трите тела – физическо, етерно и астрално. Това може да е неясно, сянкообразно – и ако случаят е такъв, съответният човек е слаба личност.

За ясновидеца това е напълно видимо. Той вижда как човекът е обграден с цветна аура, в която точно се отразяват настроенията, страстите, чувствата и усещанията в цветни потоци и цветни облаци. Нека се преместим във времето, в което трите човешки същности едва са били готови да приемат човешкия аз. Също и при съществото, което още не е напълно станало човек, ще видим аурата. Но вътре ще липсват жълтообагрените потоци, в които се отразява висшата природа на човека. Силни личности имат блестяща в ярко жълто аура. Човек може да бъде силна личност, но без активност, може силно да реагира вътрешно, без да е деен човек.

Тогава аурата също показва много жълто. Но ако е делови човек и действа като личност във външния свят, жълтото постепенно преминава в блестящо червено. Червено лъчащата аура е тази на деловия човек; но тя трябва да блести.

Има една спънка, когато личността е подтиквана да действа. Това е амбицията и суетността. Силните личности могат да изпаднат особено лесно под нейното влияние. Ясновидецът го вижда в аурата. Без суетната амбиция жълтото непосредствено преминава в червено. Ако човекът е амбициозен, в аурата му има много оранжево. Този праг трябва да се преодолее, за да се достигне до обективното дело.

Слаби личности са тези, които са насочени повече да получават, отколкото да дават и да правят нещо. Тогава се виждат предимно сини цветове и когато хората са особено лениви, се виждат виолетови цветове (индиго). Това се отнася повече за вътрешното удобство, отколкото за външното.

Виждате как в аурата на човека се отразява силната или слабата личност. Човекът следва все повече да преодолява личното и да оставя да се прояви висшето. Поради това слушате много да се приказва за преодоляване на личността и егоизма. Стигаме обаче до главното. Става въпрос дали преодоляваме личното чрез безличното или чрез свръхличното.

Какво означава да преодоляваме чрез безличното? Означава да отслабим мощната сила, да искаме да потиснем енергията на личността. Това ще е безлично. Свръхличното в известно отношение ще е противоположността на безличното. То ще означава увеличаване енергията на личността, изтъкване на мощните сили на личността

Азът го намираме в душата и в него, първо, смелостта, второ, силното желание, страстта в душата. Всичко в душевния живот се свежда в крайна сметка до тези две неща. Тук нещата се третират различно. И това различно третиране произлиза от следното: Човекът не прави достатъчно усилие да приеме висшето.

Той наистина се развива по-нататък, но развива нисшето, смелостта и страстта се развиват в груб стил. Ако би ги отслабил, това би било култура на безличното. Но човекът би загубил активността. Дейното, това, което прави човека човек, който върви между другите и прави това, за което е способен, в известно отношение довежда такъв човек винаги до стълкновение с другите. А той трябва да изпада в стълкновение, ако се чувства призван за нещо.

Но страстта му може да бъде умъртвена. Чрез това обаче личността става безлична. Може да се направи и нещо друго. Може да се облагороди. Не е необходимо да се умъртви в нейната сила. Може да се насочи към по-висши неща. Тогава не е нужно личността да изгуби силата си и въпреки това ще става по-благородна и по-божествена. Не е необходимо да се умъртвят страстите, а да се преобразят във фини и благородни желания, тогава могат да се изживяват със същата интензивност. Един пример. Представете си едно кръчмарско увеселение. Който не присъства на него, не означава, че е аскет. Той е преобразувал само нисшите си желания в по-висши, така че ще скучае на него.

В това отношение теософията е най-често неразбрана от теософите. Не става въпрос да се умъртви личното, а да му се даде импулс да се издигне нагоре до висшето. Затова е необходимо всичко това, което се дава чрез теософията. Става въпрос да се събудят преди всичко висшите интереси. Такива интереси вече обхващат човека. Не е нужно той да потисне чувствата си, а да ги насочи към по-висшето божествено съществуване, към великите мирови факти. Когато така насочваме чувствата си, изгубваме интерес за грубата страна на живота, но чувствата ни не се притъпяват, а стават богати и цялата природа на човека се възпламенява от това. Ако на човека много му се иска свинско печено, не става въпрос да се умъртви желанието му за свинското печено, а това чувство да се преобразува.

Трябва да се стремим към метаморфоза на това чувство. Същите чувства, които някой изпитва спрямо симфониите на яденето, друг ги насочва към истинските симфонии. Проповядвате ли преодоляване на страстта и активността, тогава проповядвате безличното. Покажете ли обаче пътя, който води дотам да се пренасочи страстта към духовното, тогава насочвате към свръхличното. А това надличностно трябва да бъде целта на теософското (антропософското) движение.

Духовната наука следва и иска да възпита не домоселци и особняци, а хора на делото, действащи хора, които излизат навън в света. Но как да стигнем до свръхличното? Не чрез това, че се затвърдяваме в личното, а че обхващаме истинското, великото и всеобхватното. Затова не е излишно, когато теософията поощрява заниманията с големите взаимовръзки на битието. Чрез това надрастваме дребното и се учим да приемаме нещата не безличностно, а надличностно.

В една област можем да направим един решаващ експеримент122, да разберем разликата между личното, безличното и свръхличното. За любовта лесно се вярва, че това, което човек чувства към другия, е нещо безличностно. Но не е необходимо това да бъде нещо, което да има общо със свръхличното. Човекът изпада тук в голяма илюзия. Той бърка самолюбието с любов към другия. Повечето хора вярват, че обичат някой друг, понеже обичат себе си в другия. Сливането с другия е само нещо, което задоволява собствения егоизъм. Въпросният човек не го знае, не е необходимо изобщо да знае, но то всъщност е заобиколен път за задоволяване на егоизма.

Човекът не е отделно същество. Той е член на една общност. Пръстът е свързан с ръката и организма. Ако не е така, той би умрял. Пръстът обича ръката и организма ми, понеже се нуждае от тях. Също така човекът не може да съществува без другите хора. Това предизвиква човекът да обича другите хора.

Любовта често произлиза само от душевна бедност, а душевната бедност винаги произлиза от засилен егоизъм. И ако някой твърди, че не може да живее без другия, неговата собствена личност е обедняла и той търси нещо, което да го изпълни. Той скрива това, като казва: Аз ставам безличностен, обичам другите.

Най-хубавата самоотвержена любов се изявява в това, че няма потребност от другия, че може да се лиши от него. Човекът тогава обича не заради самия себе си, а заради другия. Той не изгубва нищо, ако бъде напуснат от другия. За това естествено е необходимо да може да се прозре цената на даден човек и това се научава само когато човек се задълбочава в света. Колкото повече ставате теософи, толкова повече ще се научавате да цените вътрешната същност на другия. И тогава ще ставате все по-способни да чувствате цената му и да не го обичате от самолюбие. Вървите ли така през света, ще видите, че някои имат един, други друг вид егоизъм и всеки обича според степента на своя егоизъм.

Изисква се по-висшето развитие на личността. Неличностната любов, която се дължи на слабостта, винаги ще бъде свързана със страдание. Свръхличностната любов се поражда от силата и се изгражда върху познаването на другия. Тя може да бъде извор на радост и доволство. Люшкането между всевъзможни настроения в любовта винаги е знак, че тази любов е маскиран егоизъм и произлиза от обедняла личност. Така въз основа на любовта можем да си изясним разликата между безличното и свръхличното.

На когото науката за духа не дава знания за живота, той не я е разбрал, защото тя е извор на вътрешно жизнено доволство от бъдещето. Ако материализмът все повече се засилва и с това също и егоизмът, който принадлежи към първия, човечеството все повече ще изпада в песимизъм, който е шлаката на изгорелия дух. Приеме ли човечеството науката за духа, отново ще му бъде дадена истинската ведрина, която същевременно е изворът на здравето. Дисхармонията в крайна сметка е излив на егоизма, а ведрото, радостно настроение избликва от висшия човек. Колкото повече висшето, божественото навлиза в човека, толкова той ще става все по-блажен. Би трябвало повече да мислим как да помогнем на цялото човечество, отколкото как науката за духа може да помогне на нас. Когато се запознаваме с етиката на свръхличностното, все повече се приближаваме до опознаването на извора на вечната ведрина и радост, вечната младост.

Целта на теософията (антропософията) не лежи в отрицанието, а в одобрението. Свръхличностното означава отрицание, свръхличностното – одобрение, дори и когато се проявява слабо. Това, което произлизайки от същността на човечеството, същевременно ни показва задачата на науката за духа: «По плодовете ще я познаете», по това, че тя прави хората способни и подходящи за живота, с лица, които са израз на хармонична душа. Духът никога не се отразява в едно измъчено лице. Дори това, което човекът трябва да изживее като болка, се преобразява в лицето на мислителя и се появява облагородено. Изразът на болката се показва пречистен в хармоничното лице на мислещия. Измъченото лице е израз на все още непреодолян егоизъм. Науката за духа ни насочва да излезем от себе си навън, но не да се изгубим, а външният свят да ни запази. Тя ще ни изведе от личностното не чрез унищожаване на личността в безличното, а чрез покачване към свръхличното.

--------------------------------------------

118) Четвърти конгрес на Федерацията на европейските секции на Теософското общество от 18-21-ви май 1907 г. в Мюнхен. Вижте «Моят жизнен път», 38-ма глава, Събр. съч. 28, и «Изображения на окултни печати и колони... », Събр. съч. 284.

119) За учението за цветовете, дидактическа част. Шести отдел. Сетивно-морално въздействие на цветовете, 796.

свободни ритми оформена от Рудолф Щайнер. Премиерата се е състояла на 19 май 1907 г., по повод на Мюнхенския конгрес.

120) «Свещената драма за Елевзин», реконструирана от Едуард Шуре, преведена от френски от Мари фон Сиверс, в

121) Това са първите букви E.D.N. – I.C.M. - P.S.S.R на розенкройцерските формули: Ex deo nascimur. In Christo morimur. Per spiritum sanctum reviviscimus.

122) Проверка на две пресичащи се, т. е. неразривно свързани едно с друго качества, (своеобразности), които са или налични или не са, поради което може да се търси само едното от двете. Методът изхожда от Франсис Бейкън.

 


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder