ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 16 Декември 1916

Ако не бяхме общност, чиято цел е да обсъжда всички неща от гледна точка на познанието, и то на задълбоченото духовно познание, щеше да бъде напълно естествено сега да прекратя желаните от мнозина разсъждения, които подхванахме през последните дни. Ако се касаеше не за познание, а за нещо друго, тези разсъждения, разбира се, би трябвало да се отложат до момента, когато ще се разполага с използваеми резултати от важните процеси на нашето съвремие.*99

Според мен от само себе си се разбира, че всяка душа, която сериозно и искрено желае доброто на човечеството, следи в тревожно очакване какво ще се случи през идните дни. Та нали в крайна сметка фактите ще покажат дали някои гласове откъм онова, което в нашите разсъждения нарекохме периферия или околност, са в състояние в достатъчна степен да осъзнаят, че не би трябвало да се очаква от цялото човечество, включително от бъдното, да повярва, че се води борба за мир, след като възможността за постигане на този мир, и то за сравнително кратко време, бива отклонявана и изключвана. Никой повече няма даже формално да бъде задължен да даде вяра на частица искреност във всички декламации, звучащи за мира и дори за правото на народите, ако нещата продължат да протичат така, както ги представят вестникарските гласове, които днес, разбира се, вече не заслужават внимание от страна на нито един сериозен наблюдател. В близко бъдеще светът ще има удобен случай да узнае дали трябва да се реши да изслушва декламациите относно волята за мир с пълното съзнание за тяхната невярност и неистинност и по-нататък все така да ги намира някак си значими, или пък да се насочи към истината. 

Ние обаче вече сме стъпили именно върху основата на познанието и затова не е нужно да прекъсваме тези разсъждения. Ние търсим истината, а истината при всички случаи трябва да се търси. Ето защо тя никога не може сериозно да вреди или да има вредни последици. 

Днес искам да представя пред душата Ви нещо, което може да стане предпоставка за превръщане на оценката ни в известна степен в основателна. Не бих желал ни най-малко да влияя върху нечие становище или нечия оценка; става дума за това, спокойно да се застане очи в очи както с фактите във физическия план, така и с фактите и импулсите от духовния свят. Още преди време Ви казах, че е редно въпросът за необходимостта в световната история да се oглежда с достатъчно внимание дори по отношение на най-тягостни те събития. Ала антропософията никога не ще ни превърне във фаталисти,никога не ще може да ни накара да говорим за необходимостта така, че просто да изискваме човек да и се подчинява като на съдба. Въпросът, дали тези тягостни събития е трябвало да настъпят, е безспорно уместен,но дори човек да се чувства принуден да отговори утвърдително, не може да става дума за просто фаталистично подчиняване на тази необходимост. На първо време ще поясня с една притча какво имам предвид. 

Нека си представим, че двама души водят спор каква ще бъде през идната година реколтата в определен край.  Единият казва, че реколтата ще зависи от необходимите природни дадености и изброява всичко необходимо времето и останалите условия, които повече или по-малко не зависят от човешката воля. Добре, обаче другият би могъл да възрази: Прав си, всичко това може да е вярно; но важно е по-напред въпросът да се разгледа практически дотолкова, доколкото той изисква нашата собствена съпричастност. И тогава вече значение ще придобие не толкова сегашният ни разговор за времето и за други фактори, върху които нямам никакво влияние, ами главното за мен ще бъде аз, който участвам и искам да участвам в реколтата през идната година, от своя страна да посея най-доброто семе, което мога да намеря. Каквито и да са останалите фактори, моя задача е да посея най-добрите семена и аз ще се постарая да го сторя. Макар че първият мъж може да е фаталист, вторият няма да отрече основанията за неговия фатализъм, но ще направи всичко възможно, за да посее добро семе. Сходно е положението с всеки човек, който иска да бъде благоразумен и гледа най-вече да открие възможността за посяване на доброто семе. 

Разбира се, за духовното развитие на човечеството думите "посявам добро семе" представляват нещо много по-сложно, отколкото в току-що приведената от мен притча, тъй като целта ще бъде не само да се наложат няколко абстрактни принципа, но и с оглед на условията за развитие на човечеството по правилен начин да се установи от какво се нуждае това развитие на човечеството в настоящия момент. Защото, каквото и да е времето през идната година, каквито и пречки или неблагоприятни условия да настъпят, реколтата положително ще бъде лоша, ако вторият мъж не посее семето! Следователно става дума да се прозре, че понастоящем са необходими известни условия за благоприятното развитие на човечеството, срещу които днес се опълчва далеч по-многобройната част от хората, условия, които трябва да се инкорпорират в развитието на човечеството, за да може в бъдеще да настъпи благополучно, ползотворно развитие. Следва да се прозре също така, че в момента човечеството се намира в развойна фаза, през която в известни граници му се предоставя право само да се справя със своите заблуждения. 

В по-раншни времена не е било така. Преди Петата следатлантска епоха, поне преди още голяма част от земните човеци да стигнат до пълното осъзнаване на своята свобода, божествено-духовни сили са се намесвали в земното развитие и може ясно да се забележи, че тази намеса на божествено-духовните сили е била усещана и от хората.  Днес целта е на човечеството да се посочи по кой начин се стига до известни прозрения и преди всичко до това, за определени неща да се разполага със здрава оценка, която е в съответствие с условията за развитие на човечеството. И че съществуващото опълчване срещу тази оценка се числи към по-дълбоките причини за сегашните тягостни събития. 

През следващите дни ще трябва да се спрем и на въпроса, защо човечеството още преди едно столетие не се е насочило към по-духовни тенденции. Защото ако го беше сторило, днешното плачевно положение нямаше да настъпи. Но нека отложим това още малко и да се занимаем с него утре или вдругиден. Преди всичко ще се придържаме към постановката, че тягостните събития до голяма степен произтичат от отхвърлянето на взаимовръзката с духовния свят. Затова нека днешните исторически събития бъдат наречени Карма на материализма; в такъв случай обаче този израз "Кармата на материализма" не бива отново да се приема като фраза, а е рядко да бъде схващан правилно. 

През последните десетилетия на XIX и през първите на ХХ век, сиреч в повече или по-малко преживяното от нас време, са се появявали крайно спорадично прозрения, които биха били извънредно необходими. Някои прозрения а от прозренията зависи много несъмнено са били подхвърлени на човечеството. Правени са също опити те да бъдат подхвърлени на човечеството така, че от тях да бъдат обхванати значителен брой хора. Ала по причини, които можем да назовем по-късно, човечеството и сега продължава да се противи неимоверно срещу каквото и да било по-висше прозрение, почиващо на духовна основа. 

А сега искам да спомена едно произведение, излязло преди години. Естествено Вие можете да кажете: Толкова много произведения излизат и какво значение има това? Нали дадено произведение може да притежава теоретическа важност най-много като поучение, тъй като благополучието на света не може да зависи от това, че хората четат едно или друго. От това обаче зависи повече, отколкото се предполага, когато биват разпространявани някакви идеи, някакви прозрения. Ако в душата си обгърнете с поглед още веднъж тъкмо онова, което съм изрекъл в последните две-три лекции, Вие сами ще можете да потвърдите това. 

Произведението, за което става дума, излезе в Америка и авторът му е Брукс Адамси*100. Когато се появи преди години, тази книга ми се стори една от най-значителните прояви на по-новото човешко прозрение. Макар видът, в който тя бе издадена, да беше покварен от това, че предговорът към нея е написал един от най-големите фразьори на съвременността, а именно бившият президент Рузвелт*101, безспорен остава фактът, че идеите в тази книга на Брукс Адамс биха могли да въздействат в най-широк смисъл просветите ски. За духовния живот в Европа от значение беше също, че немският превод на тази книга се появи в едно издателство, за което се знаеше, че е в услуга на точно определени духовни направления, които проявяват съвсем неприкрита враждебност и злонамереност например спрямо нашето антропософско направление. Но не това е съществено по-същественото винаги е да проявиш усет за това, че има значение, когато определени идеи биват разпространявани по света под такъв бих казал подобаващ флаг. Защото има разлика дали една книга излиза, да речем, в "Cotta" едно реномирано, аристократично издателство, което просто издава книги, или книга като въпросната се появява в издателство, където по принцип се публикуват произведения, стоящи в услуга на едно съвсем специално общество. Огромна е разликата дали някой си има работа само с литература или борави с нарочни импулси! 

Какво съдържа книгата на Брукс Адамс? Ще се спра само на основните идеи, които най-общо и абстрактно се поднасят по един нека го наречем дилетантски начин, доколкото тяхното значение изобщо е било до ловено в Америка. Но важно е все пак да се знае, че от едно такова място в известен смисъл излита подобна птица. Брукс Адамс казва например: На света има различни народи, които са преживели продължително развитие. В развитието на народите може да се установи възход и залез те се раждат, минават през кармаческа възраст, младежки период, зряла възраст, старчество и отново изчезват. 

Поначало това не е безспорна истина, а схема; но онова, което Брукс Адамс излага като закони за развитието на народите, все пак има известна стойност. Можело да се наблюдава, казва той, че в младостта си на родите по необходимост развиват две съпринадлежни склонности. Ако изобщо рече да се задълбочава в идеи като тези на Брукс Адамс, човек естествено е длъжен строго да разграничава самите народи от отделните човешки индивиди, числящи се към народите, и не бива да смесва понятието държава с понятието на род. И така, на определен период от развитието на народите Брукс Адамс приписва известни качества и по негово виждане тези качества са взаимно свързани. Според Брукс Адамс някои народи имат в епохата на своята младост отпърво склонност към имагинация, сиреч предразположени са да си създават представи, които са почерпани предимно вътрешно, представи, водещи началото си от продуктивното въображение не от разсъждението, не от онова, което днес се нарича наука, а от творческата вътрешна сила на човека. По мнение на Брукс Адамс с това качество на продуктивната имагинация по необходимост е свърза но едно друго качество: тези народи са войнствени. У народите качествата на имагинативната природа и на войнствената предразположеност били неразривно свързани. Брукс Адамс смята това за природен закон на духовния живот на народите. Така имагинативните и войнствените народи като че ли представляват своеобразен тип. 

В противовес на имагинативния и войнствения народностен тип, за Брукс Адамс съществува един друг тип, при който имагинацията вече не преобладава, ами се е развила в онова, което се нарича хладна научна оценка. По своето естество народите, притежаващи хладна научна оценка, не са агресивни, а индустриални и комерсиални. Тези две народностни качества става дума не за хора, а за народи са съпринадлежни: научен и комерсиален; защото индустриалното в крайна сметка е просто основа на комерсиалното. Следователно имаме или научно-комерсиални, или имагинативно-войнствени народи. 

На първо време няма да критикувам тези идеи, а само ще спомена, че тук, макар и по дилетантски начин, се проявява една оценка, която, понасяйки се преди години от Америка, гласи: Пазете се от илюзията, че можете да опънете човечеството или по-точно човешките ботуши на който си искате калъп, не смятайте, че можете да създадете еднакви идеали за всички! Имайте предвид, че е допустимо да се говори само за онова, което се опира на еволюцията, и че от един народ, примерно от славянския, който притежава имагинативен характер, не може да се очаква да бъде неагресивен. За внимателния читател на книгата на Брукс Адамс особено се набляга именно на последния пример. Оценка е редно да се дава не по външни признаци, а по вътрешни стойности, по вътрешни афинитети. 

Книгата е дилетантска преди всичко поради това, че ако изобщо ще се формулира, подобно познание трябва да се формулира само върху основата на духовни прозрения. Защото, докато не се разполага с духовни прозрения, оценките за еволюцията на човечеството, в която несъмнено участват духовни сили, естествено ще бъдат винаги едностранчиви, доколкото на първо място се изключва една голяма истина: че при физическия план както по отношение на събитията, така и по отношение волята на хората се остава вътре в Майя. Веднага щом областта на Майя започне да се третира не като Майя, а като реалност, човек неизбежно изпада в заблуждения; а като реалност Майя се третира най-често тогава, когато на развойните процеси вътре в Майя и на окова, което наподобява развойни процеси, не се отделя необходимото внимание. 

Ако не беше безсмислица, щеше да бъде много хубаво да имаме например вечна пролет, непрекъснато цъфтящи растения, непрестанно никнещ и избуяващ живот. Може да се постави и въпросът: Защо творците на света не са направили така, че да имаме непрестанно никнещ и избуяващ живот? Защо красивите лалета, лилии, рози трябва да повяхват и изгниват? Отговорът е много прост: Те трябва да повехнат и изгният, именно за да могат да разцъфнат отново! Доколкото се намираме във физическия план, трябва да сме наясно, че едното не може без другото, че едното дори става заради другото и че е велика истина Гьотевата мисъл: природата е произвела смъртта, за да има много живот*102. Тъй като физическият свят е Майя, то докато се остава в него, уравновесяване няма; уравновесяване има едва тогава, когато човек съумее да се извиси от физическия в духовния свят. Това уравновесяване впрочем се оказва по-друго от предполаганото, докато физическият свят бива смятан за реалност. Налице е следователно необходимостта човек да се запознае със законите на Майя и да узнае, че вътре в Майя никъде не може да се намери уравновесяване нито от хора, нито от други същества, ако в Майя не е втъкано онова, което се намира извън нея, обаче разположено в рамките на духовната реалност. 

Ето защо целта винаги е Майя да се опознава като Майя, да се опознава как стоят нещата, когато към поникването, към разцъфването трябва да се присъедини повяхването. За природата това всеки лесно ще го признае, защото фактите сами застават пред погледа му. Всеки лесно ще стигне до прозрението, че през лятото или есента на 1917 г. трябва да изкласят житата, засети през съответния сеитбен период на предходната година. Ако са посети лоши жита, то и реколтата, разбира се, трябва да бъде лоша. Поради това човек ще бъде склонен да внимава при сеитбата и в този случай да не се оставя да бъде залъгван от Майя толкова лесно, както в други области на човешкия живот, където нещата се явяват по-замъглени. 

Ако в живота на народите в даден момент се посочи по подобен начин нещо, както лошия посев по отношение изкласяването на житата, тогава човек начаса ще се натъкне на предразсъдъци. Те могат да се проявят примерно в това, аз да кажа някому "Не бива да се учудваш, че реколтата ти ще бъде лоша, защото посевът ти беше лош!", пък той да отговори: "Този посев е мой и ако говориш недобронамерено за него, ти уязвяваш мен!" А аз нямам никакво намерение да го уязвявам той може изобщо да не е виновен за своя посев. Тук не става въпрос да бъде уязвено едно лице, а обективно да се установи положението на не щата. Целта ми не е да правя оценка на взаимовръзката между него и неговия посев това си е негова работа и аз изцяло му я предоставим. За опознаване на обективността е необходимо посевът действително да се провери и да се види за какво всъщност става дума. И ако в случая се процедира обективно, тогава всичко може би ще бъде полезно и за сеяча. Той навярно ще може дори да извлече доста голяма полза, ако му бъде изяснена връзката между реколта и посев. С това бих искал да Ви покажа колко важно е мислите да се отправят в правилна посока, издирването да става по правилен начин. 

След тези предварителни бележки бих искал да се върна малко назад в историята. Причините скоро ще Ви станат ясни. В хода на тукашните ми разсъждения вече насочих вниманието към един английски крал Хенри VІІІ*103, изиграл голяма роля за Англия по отношение на религиозното развитие в полето на Майя Знаете, че той притежавал богат опит да се освобождава от жените си, каквито имал доста на брой. Освен туй обаче имал, да речем, куража да се отрече от папата, понеже той не пожелал да разтрогне един от браковете му. Това отричане от папата вдъхнало на Хенри VІІІ смелостта да даде на Англия, доколкото тя зависела от него, една нова религия. За това вече разговаряхме. 

По време на управлението на Хенри VIII живял великият, бележитият Томас Мор*104. Той бил човек с висока духовност, с духовност на такава висота,на каквато по онова време виждаме прекрасния Пико де ла Мирандола*105 и други видни личности. Томас Мор бил просветлен дух, ала макар и просветлен дух, взел, че станал лорд-канцлер на Хенри VIII и не презирал краля. Веднага ще приведа доказателства, че не току-така не е презирал Хенри VIII. Всъщност той бил дух, който с просветления си инстинкт бил в състояние да приема Майята като Майя. Но точно като Пико дела Мирандола бил искрено набожен човек. Набожен не по начина на Хенри VIII нито като папата Томас Мор бил искрено, истински набожен човек и отхвърлял от своя гледна точка всички реформационни опити и реформаторски импулси, които по онова време вече бил просветнали. 

В известно отношение Томас Мор бил верен син на католическата църква; и макар че от страна на Хенри VIII, чийто лорд-канцлер вече бил станал, щял да се сдобие с всички почести, стига да отстъпел пред исканията му, Мор все пак не бил склонен да се присъедини към друга вяра само защото Хенри VIII просто желаел да има друга жена. Затова той бил не само свален, но и осъден на смърт и документацията от процеса, чрез който го осъдили на смърт, е извънредно интересна и много показателна за тогавашното време. Съдебната присъда, с която Томас Мор бил осъден на смърт, има удивително звучене. 

Тъй като отдавна е засягано в светски книги, повечето от Вас сигурно знаят, че във франкмасонския орден повишаването от една степен в друга е свързано с определени формули и че тези формули включват също данки за вида на смъртта, грозяща оногова, който не спазва тайната на съответната степен. Казва му се, че при тия и тия обстоятелства му предстои да умре от страшна смърт, че при определена степен при мерно тялото му ще бъде нарязано и ветровете ще разнесат прахта му в четирите посоки на света. Какао се спомена, днес тези неща са предмет на многобройни светски писания. Произнесената срещу Томас Мор присъда изцяло съвпада с формулата за определена степен: той трябвало да бъде умъртвен по нечовешки начин. Но това не било всичко трупът му щял да бъде разчленен на толкова къса, колкото са посоките на света, а късовете щели да бъдат пръснати по различните краища на света. Отчасти присъдата била изпълнена именно така. 

Не забравяйте, че това събитие се разиграва в началото на Петия следатлантски период. Томас Мор е роден през втората половина на XV век и умира през първата на XVI век. Уместно би било да се повдигне въпросът: Нищо друго ли не е сторил Томас Мор, освен дето не положил клетва за признаване на върховенството, сиреч не признал, че английската църква трябва да бъде независима от папата и да се подчинява на разпорежданията на Хенри VIII? Дали пък не е сторил и нещо друго? 

Нека да спрем вниманието си върху неговото най-значително дело, което и днес още може да се окаже от изключителна важност за онзи, който се занимае с него по подходящ начин. Томас Мор е написал книгата "Утопия" ("За най-доброто състояние на държавата и новия остров Утопия*106). В основния и раздел се описва уредбата на остров Утопия, буквално на страната "никое място", на "несъществуващата страна". Ако човек в истинския смисъл се зачете в тази книга, ще види, че Томас Мор държи на Утопия много повече, отколкото на някоя страна от привидната физическа реалност. Никой, разбира се, не бива да бъде толкова безразсъден, та да приеме, че Мор е написал "Утопия" просто въз основа на някакво хрумване. Томас Мор не бива да се причислява към утопистите; той не е искал да представи на хората някаква фантасмагория, ами е целял както това е било възможно по негово време с една такава история да каже много повече. 

В основния раздел на книгата се описва Утопия; но има и един много обстоен предговор, който съдържа сведения относно това, защо Мор е написал книга за Утопия. Там има едно важно място, към което бих искал да насоча вниманието Ви, за да видите, че не е презирал Хенри VIII.  Той подема по следния начин: 

"Неотдавна Хенри VIII, непобедимият крал на Англия, един княз с рядък и непоколебим дух, имал известна свада със светлейшия Карлос, принц на Кастилия. Тогава аз бях изпратен като посланик във Фландрия с поръчението да подхвана тази работа и по възможност да я уредя."

При това пътуване, когато бил изпратен във Фландрия като посланик по поръчение на Хенри VIII когото нарича просветлен и велик крал, той се запознал с един мъж, смятан от него за изключително умен, за духовно извънредно забележителен, така че го запитал: Щом като знаете толкова много и умеете да преценявате нещата така вярно, защо не поставите прозренията си в услуга на някой княз? Всъщност Мор е на мнение, че лицата, служещи при князе, обикновено не са много просветлени и че на света би могло да има много доброта и благополучие, ако такива просветлени люде се поставят в услуга на князете. Другият от върнал: От това не би имало никаква полза, защото ако изложа в някоя висша служба вижданията си, не аз ще направя другите по-умни, ами те ще ме изхвърлят в най-скоро време. И за да подкрепи в известна степен, че този мъж, комуто от свое гледище уж не дава право, действително е живял, Томас Мор добавя: Срещнах този мъж в компанията на най-различни хора и тогава той ми разказа как веднъж в някаква друга компания се бил опитал да изложи вижданията си. 

Тук не става въпрос само за един предговор към "Утопия" Томас Мор цели нещо повече. Любопитен е тъкмо фактът, че по този начин той критикува тогавашна Англия Англия в края на XV и началото на XVI век, че английският лорд-канцлер отправя критика към Англия. Човек с мисловната нагласа на Томас Мор, естествено, не критикува някаква абстракция. Говорейки за Англия, той знае, че английският народ е нещо по-различно от ония, които се имат предвид, когато се говори за конфигурацията на английската държавност. Това му е много добре известно и той знае, че тази държавност също не е просто абстракция, ами се прави от индивиди и че английският народ действително не бива критикуван, когато се критикуват постъпките на тези индивиди, от които обаче зависи всичко съществено, имащо отношение към английската държавност. Следователно, Томас Мор избира възможно най-доброто встъпление, за да бъде конкретен, защото не конкретно встъпление, разбира се, а чиста безсмислица е, ако се каже Англия е такава, Германия е такава, Италия е такава и т.н., понеже с това наистина не се казва нищо. 

И ето че в една по-многобройна компания Мор среща този умен, просветлен човек с един мъж, с един от личен юрист точно онова, което светът нарича "отличен юрист", и дава възможност на двамата сиреч на умния човек и на отличния според преценката на света юрист да подемат дискусия за английската юриспруденция. По онова време английската юриспруденция още не била като днешната, но това няма значение нали все още се намираме в началото на Петата следатлантска епоха. Умният и просветлен човек е на мнение, че се постъпва извънредно неразумно, когато срещу крадци се процедира така, както било обичайно в тогавашна Англия. Той, който бил видял Утопия и по-късно я описва, намира цялостното виждане за кражбата и други подобни неща за съв-сем неразумно и смята, че преди всичко трябва да се разкриват по-дълбоките причини за такива явления. Така стига до отричане на всички съществуващи по онова време възгледи относно въпроса, какво поведение да се застъпва спрямо крадците. За отличния юрист това, разбира се, е нещо напълно непонятно. Нека сега поне отчасти да се запознаем с постановките на този умен човек не на отличния юрист! Той казва: 

"Един ден бях поканен на обед у този прелат. Случи се така, че там срещнах един мирянин, който пък се славеше като голям правист. Този човек кой знае защо засипваше с хвалебствия строгото правосъдие срещу крадците и с голяма охота разказваше как на едно или друго място по двадесетина ги бесели на едно и също бесило. 

И въпреки това додаде той каква напаст! Едва ли двама-трима от всички тези негодници отърват въжето, а в Англия отвред се пръкват все нови. Със същата непринуденост в гласа, която съблюдавах спрямо кардинала, аз вметнах. 

В това няма нищо, което би трябвало да ви учудва."

Сега, значи, говори умният човек! 

"В дадения случай смъртта е едно колкото несправедливо, толкова и безполезно възмездие. То е твърде жестоко, за да накаже кражбата, и твърде слабо, за да я предотврати. Обикновената кражба не заслужава бесило, а заради страшното изкупление никой не ще се побои да краде, щом това му е последното средство, за да не умре от глад. По това правосъдието в Англия и някои други страни прилича на лош учител, който бие учениците си, вместо да ги обучава. Крадците биват подлагани на страхотни мъчения. Не би ли било по-добре да се подсигури съществуванието на всички членове на обществото, та никой да не се виж да принуден първо да краде, а сетне да се прости с живота си? 

Обществото се е погрижило за това! отвърна правистът. Промишлеността, земеделието предлагат на народа немалко средства за съществувание, ала има същества, които предпочитат престъплението пред труда. 

Ето ви там, където очаквах да стигнете! рекох аз."

Сега пак говори умният. 

"За покритите с рани възвръщенци от вътрешни и външни войни няма дори да говоря, макар че споменаването им не би било излишно. Защото малко ли са войниците, загубили в битката при Корнуолис или в по хода срещу Франция един или повече крайници в служба на краля и отечеството? Тези несретници бяха прекалено обезсилени, за да се върнат към стария си занаят, и твърде стари, за да усвояват нов. Но да оставим това ние не живеем непрекъснато във военно време. Да обърнем поглед към онова, което става всекидневно около нас. 

Най-изящната причина за обществената нищета се крие в прекомерния брой благородници, които като лениви търтеи се хранят от потта и труда на ближния си и които предоставят полските си имоти за обработване, като изсмукват кръвта на своите арендаторите, за да увеличат приходите си; друга икономика не им е известна. Но стане ли дума да си доставят удоволствие, те са разточителни до безразсъдство, пък ако ще от това до просяшка тояга да стигнат. Не по-малко печално е, че в свитата си имат цяла тълпа ненужни служители, които нищо не са научили, за да подсигурят съществуванието си. 

Щом заболеят или господарят им почине, тези служители биват уволнявани, защото за предпочитане е да се хранят безделници наместо болници, а често пъти и наследникът на починалия не е в състояние да продължи поддържането на заварената прислуга. 

И ето, ако сърце не им дава да крадат, точно тези хора са изложени на гладна смърт. Пък и какъв друг избор им остава? Докато дирят нов подслон, те съсипват здравето и облеклото си; а щом болестта ги омаломощи и с времето дрехите им се превърнат в дрипи, човек се стъписва пред мисълта да ги наеме на служба. Даже и селяните не се чувстват склонни да го сторят. За човек, който от младини е живял сред безделие и развлечения, който е свикнал да носи само сабя и щит, да поглежда надменно околните и да презира целия свят за такъв човек се знае много добре, че той едва ли е годен да борави с лопата и мотика и да се глави на работа при някой беден селяк за нищожно възнаграждение и оскъдна храна. 

Тъкмо тази е човешката класа обади се моят опонент, която държавата трябва да подкрепи и умножава най-грижовно. У тях има повече мъжество и духовна пригодност, отколкото у занаятчията и земеделеца. Те са по-снажни и по-силни и постъпят ли във войската, тъкмо от тях човек може да очаква най-много, щом се наложи да се влезе в бой. 

С други думи вметнах аз," следователно сега пак заговорва умният човек "за да се подсигури славата и успехът на оръжията, трябва да се умножават крадците. Защото въпросните безделници са неизчерпаем разсадник на крадци, а строго погледнато, нехранимайковците не са най-лоши те войници, докато пък войниците не са най-плашливите нехранимайковци; тези два поминъка имат доста аналогично помежду си. За зла беда не само Англия страда от тази обществена рана ти е присъща на почти всички нации. 

Далеч по-опасна язва разяжда вътрешния живот на Франция. Там всяка педя земя е заета от войска, която разпределена по полкове е на държавна издръжка.И това става в мирно време, ако речем да наименуваме така паузите, през които войната чисто и просто си поема дъх. Тази нерадостна система оправдават със същата причина, поради която на вас ви се струва необходимо поддържането на безчет бездейни служите ли. Някои боязливи и мрачни политици са на мнение, че сигурността на държавата изисквала многобройна, силна армия, намираща се постоянно под оръжие и съставена от опитни войници. На новаци не смее ли да се доверят. Човек направо би помислил, че те предизвикват войни само за да се упражнява войникът и както казва Салустий чрез тези големи касапници да се попречи сърцето и ръката му да се отпуснат. Франция опознава за собствена сметка опасността от храненето на този вид месоядни твари. Все таки достатъчно би било ти да извърне поглед към римляните, картагенците и ред други народи в древността. Какво е последвало за тях от тези огромни и винаги боеготовни армии? Опустошаване на земите им, разрушаване на градовете им, гибел за империята им. На французите поне да им носеше някаква полза, че подготвят войниците си почти от пеленачета! А то опитните френски воини са си имали работа с новобранците на Англия, но не знам дали могат да се похвалят с често постигане на надмощие. По този въпрос предпочитам да мълча! Би могло да се създаде впечатление, че се опитвам да лаская слушателите си."

Това са думи на лорд-канцлера Томас Мор. Всъщност днес е достатъчно да се препише казаното някога от него относно войските на Франция. Така бихте могли да изфабрикувате великолепни изречения и да ги предоставите на английските министри, за да се посипят ругатни срещу "пруския милитаризъм". Само че ние сме в началото на Петата следатлантска епоха и съпоставянето на днешните дрънканици с онова, което някога се е намирало в изходната точка на нещата, вероятно би могло да засегне неприятно никого.  

Виждате как Томас Мор дава думата на един човек, който се опитва да вникне в дълбочината на нещата, и то по неприятен за някои хора начин, макар че нещата поначало могат само да се докоснат. Той обаче продължава, казвайки: 

"От която и страна да подходя към въпроса, тази необозрима маса бездейни хора ми се струва безполезна за една държава дори в случай на война, която впрочем винаги може да бъде избягната. За мира пък тя се превръща в истинско мъчение, а той несъмнено заслужава да му се отдели също така специално внимание, както на войната. 

Но господарското и обслужваното съсловие не е единствената причина за кражбите, от които бивате сполитани. Има и една друга причина, присъща изключително за вашия остров."

Твърди го човекът,идващ от Утопия. 

"И в какво се крие ти? запита кардиналът."

Още един, който се включва в разговора. 

"В неизброимите стада овце, които понастоящем покриват цяла Англия. При вас тези на всяко друго място тъй кротки и невзискателни животни са толкова лакоми и свирепи, че нападат дори хората и ги прогонват от нивите, кзиците и селата. 

И действително, вижда се как към всички точки на кралството, където събират най-фината и ценна вълна, бързат благородници, богаташи, че даже и достопочтени абати, за да си оспорват терена. Техните ренти, техните привилегии,приходите от техните полски имоти са недостатъчни за тези сиромаси; на тях не им стига да живеят в безделие и развлечения, в тежест на обществото и без полза за държавата. В радиус от много мили те лишават културите от земя, превръщат я в пасища, събарят къщи и села и пощадяват само черквите, за да намерят подслон за овните си. От най-населените и най-култивираните места създават пустош. Те явно се боят, че може да има твърде много градини и насаждения и на дивите животни да им липсва простор. 

Така не един алчен ненаситник огражда с околовръстен зид няколко хиляди уврата земя; честни земеделци биват изгонвани от домовете им едни чрез измама, други насила, по-късметлиите чрез поредица от притеснения и тормоз, докато бъдат принудени да продадат имота си. И тогава тези семейства, които са не толкоз богати, колкото плодовити защото за земеобработването са нужни много ръце -, потеглят на път през полята мъже и жени, вдовици и сираци, бащи и майки с невръстни деца. С вопли клетниците се разделят с покрива, под който са се родили, със земята, дето ги е хранила, и не знаят къде да търсят убежище. Тогава те на ниска цена разпродават онова от покъщнината си, което са могли да понесат със себе си по същество предмети с нищожна стойност. И какво им остава, щом този крехък източник се изчерпи? Кражбата, а подир туй по правило бесилката. 

Може би ще предпочетат да продължат немотията си като просяци. Ала тогава никой няма да се поколебае да ги хвърли в затвора заради скитничество и бездомничество. И в какво все пак се крие тяхното престъпление? В нищо друго, освен дето не могат да намерят някой, който би им дал работа, колкото и усърдно да я търсят. Пък и кой би могъл да ги наеме? Единственото им умение е да обработват земята, така че те няма какво да вършат там, където не може да се мисли нито за сеитба, нито за жетва. Сега само един овчар или говедар е достатъчен при пасенето върху площите, чието обработване по-преди е изисквало по няколкостотин ръце. 

Друга последица от тази пагубна система е много високата цена на хранителните стоки в много области. Ала това не е всичко. Откакто се множат пасищата, един подобен на чумата мор по животните изтреби не вероятен брой овце. Изглежда почти тъй, сякаш небето бе пожелало да накаже ненаситната алчност на грабилите се с тях чрез тази страхотна смъртност, която то справедливо бе стоварило на собствената им глава. Цената на вълната съответно скочи толкоз на високо, че понастоящем безпаричните сукнари вече не могат да си я набавят. И ето ви отново маса от безработни хора. Не може да се отрече, че броят на овцете всекидневно нараства изключително бързо; независимо от това обаче цената им изобщо не е спаднала, тъй като търговията с вълна макар и по закон да не е монопол фактически се намира изцяло в ръцете на неколцина богати изкупвачи, които нищо не ги кара да пришпорват търговията с вълна и затуй я продават с максимална печалба."

Повече няма да Ви чета, а само ще подчертая, че тук лорд-канцлерът Томас Мор, съмишленик на Пико де ла Мирандола, отправя остра критика чрез един уж измислен човек, идващ от Утопия; самата критика обаче е насочена срещу нещо, което по онова време действително е ставало.  Защото в рамките на обширни области хората, които със собствените си ръце са обработвали земята, действително са бивали прогонвани от своите имоти, превръщани в местонаходище за овчите стада на земевладелците, които по този начин са искали да се домогнат изцяло до добива на вълна. 

Томас Мор е сметнал за необходимо да отбележи този факт и да насочи вниманието върху това, че има хора, които прокуждат селяните, за да използват земите и имотите им за овчите си стада. И който умее обективно да съчетава следствия и причини, може да проследи във физическия план колко тясно днешният облик на английската държава е свързан със случилото се по онова време и с критикуваното по въпросния начин от Томас Мор. А ако това се обзре със средствата на Духа, каквито също има, тогава ще се установи, че английският народ не е отговорен за много неща, отговорност за които носи политическа Англия. Но носещите отговорност за политическа Англия са приемници и в известна степен дори потомци на онези, които Томас Мор критикува. Налице е непрекъсната връзка от онези времена до днес. Вземат ли се такива неща под внимание, тогава ще може да се знае и да се отчита, че в речи като тази на Роузбъри, която наскоро Ви приведох, между другото се долавят гласовете на онези, които някога по описания способ са си докарвали печалба от своята вълна. Човек обаче трябва да държи най-много на обстоятелството да не би някак си да бъде разбран погрешно. 

Как е възможно някому да се натяква, че следвало да бъде по-деликатен, понеже англичанинът трябвало да мисли еди как си? Въпросът изобщо не опира до това, ами става дума, че някои неща в сегашния ни живот се дължат на определени причини и че тези причини трябва да се търсят на вярното място. Не е довод някой поради това, че е англичанин да защитава импулсите в потомците на онези, които някога са прокуждали селяните от дома, имота и земята им, за да развъждат стада овце там, наместо да оставят нивите такива, каквито са си. Въпросът е човек поне малко да се запознае с причинно-следствените закони и да се вгледа в реалните дадености на света, а не да приказва, че еди коя си нация била виновна за едно или друго. 

След като дотук се опитах да Ви изложа една характерна взаимозависимост между нещо в съвременността и нещо в миналото, сега ще премина към друга точка, а после пак ще възстановя връзката. Ще Ви представя няколко предимно външни факта, които също ще послужат като основа за съставянето на оценки. 

Вгледаме ли се в съвременна Европа, изключвайки нейната обитавана от славяни източна част, установяваме, че голяма част от нея е произлязла от онова, което през VIII и IX век е принадлежало към империята на Карл Велики*107.  Тук обаче не ни интересува нито Карл Велики, нито това, че днес нерядко се спори за него; защото спорът за Карл Велики действително не е нещо по-друго, отколкото ако трима сина спорят за своя баща. И ако тези трима сина водят спор помежду си, то този спор много често може да се дължи тъкмо на това, че и тримата имат право да нарекат въпросното лице свой баща. А трима души в редки случаи не биха влезли в спор за нещо, ако нямаха общ баща; защото тогава вероятно би отпаднал обектът на спора, а именно наследството! 

Империята на Карл Велики, в общи линии се е разпаднала на три съставки: западна част, от която след различни обрати се появила днешна Франция, източна част, дала началото най-вече на днешна Германия и на Австрия, изключая славянските и унгарските земи, и една централна част, от която произлязла главно Италия. По принцип и трите части имат право да се възвеждат към Карл Велики. Но понякога и от паметни чувства може да зависи дали хората желаят или не желаят да бъдат възвеждани към Карл Велики. Като се има предвид колко саксонци са били изклани по волята на Карл Велики, нищо чудно някой да не държи особено да се смята за негов потомък. Всеки случай, тези три области водят началото си от империята на Карл Велики. Ако искаме да разберем много от онова, което се случва днес, трябва да имаме предвид, че в течение на цялото средновековие между същинската централна област и западната са съществували определени отношения от духовно естество, отношения, каквито днес вече изобщо не са познати в тази сфера, ако не се вземат на сериозно някои фрази. Защото онова, на което в крайна сметка се е основавала Свещената римска империя, са били в по-голямата си част духовни устои. Ако относно факта, че това са били духовни устои, някой не иска да повярва на други източници, нека прочете Дантевото съчинение за монархията или да се осведоми другаде за мнението на Данте по тези неща*108 Да не се забравя, че именно Данте например е упреквал Рудолф Хабсбургски109, загдето се грижел твърде малко за Италия "най-красивата градина на империята"! Поне в този период на живота си, за който става дума, Данте бил безусловен радетел за онова духовно общество, което се било конституирало там и което се наричало Германия-Италия. 

От XIII-XIV век насам виждаме как република Венеция в известен смисъл се противопоставя на всичко идващо от север. Отпърво Венеция поглъща патриаршията Аквилея*110, но венецианците се стремят най-вече да стъпят на Адриатическо море и да заемат крайбрежните области. По онова време Венеция постига големи успехи и ние виждаме как всичко проникващо от север действително бива отблъсквано именно под влияние на Венеция. Подир туй настъпва епохата, известна като Ренесанс, който донякъде под впечатление на процъфтяващите свободни градове придобива величие и в Италия. Последвали обаче контрареформацията и политикана, провеждана от папска и испанска страна, и ние виждаме, че в Италия, общо взето, едва от XVIII век отново може да се мисли за съвземане от многовековните страдания и горчивини. Не е необходимо да преповтарям може да се прочете във всеки исторически справочник как сетне назрява моментът, когато Италия с одобрението на цял свят постига своето обединение. И който познава обстановката, знае, че на немска земя обединението на Италия при всички случаи предизвиква не по-малко въодушевление, отколкото някъде другаде. 

Тук може да се повдигне въпросът: Как е било осъществено съвременното единство на Италия? Длъжни сме да схващаме случая с Италия като извънредно важен пример за създаването на държавни единици; от друга страна пък, трябва да се опитаме да разберем взаимовръзката с онова, което преди осем дни Ви разказах за процесите в Сърбия и Италия. Защото тук има взаимовръзки, които са от огромна важност за разбиране на обстановката. Но най-напред трябва да се разгледа как е възникнала държавната структура на Италия, която положително заслужава благоразположено признание. 

Достатъчно е да си припомним само битката при Солферино*111, където франция заема страната на Италия и когато се прави първа стъпка към по-късното изграждане на съвременната италианска държава. Намираме се следователно в петдесетте години на XIX век. Кое в онези дни е дало възможност рискът на истина е бил голям Италия и Франция да направят при Солферино първата стъпка по пътя към съвременна Италия? Прочетете историята и ще намерите пълно потвърждение на казаното от мен било е възможно само затуй, защото по онова време Прусия и Австрия нали Австрия е трябвало да губи не са могли да се обединят! 

Случилото се по-късно се дължи на факта, че в лицето на Какило Кавур*112 Италия наистина намира един величав държавник, в чиято душа покълва идеята от тази изходна точка Италия да бъде превърната в нещо, което да доведе до своеобразно съживяване на старата римска слава.  Работата обаче взема друго развитие, бих казал нещо подобно макар може би със съвсем друга отсянка -, каквото установихме при благородния сръбски княз Михаил Обренович, когато той принася предишните си идеалистически възгледи в жертва на изискванията на държавната необходимост нещо подобно намираме във факта, че величавата душа на Камило Кавур се прекланя пред кармическата необходимост и извършва преход от идеала към привидния реализъм. 

Щe представя нещата само схематично*113. Италия преминава от един етап към друг. Още през лятото на 1871 г. Виктор Емануил*114 може тържествено да пристигне в Рим. Как става възможно това? Чрез германските победи над Франция! Държавникът Франческо Kpиcпи*115 е автор на изявлението: Благодарение на германските победи Италия тръгна за Рим, след като при Солферино Франция бе дала началния тласък за това. Но че Рим става столица на Кралство Италия, това се дължи на германските победи над Франция. 

Оттук насетне между Италия и Франция се оформя странно отношение. Любопитно е да се види как изграждайки единството си Италия се превръща едновременно в противник и в съюзник на Франция. Нека не се забравя, че някои италиански държавници държали много на факта, че като държавна структура Италия е сътворена отвън и че последният силен подтик към обединението и всъщност се дължи на Германия. Тези държавници виждали също, че за него едно тогавашно потенциално сътрудничество с Франция не би могло да бъде плодотворно. Но срещу това течение се възправило друго едно, което укрепнало особено много след 1876 г. течението на франкофилската демократична лява партия. Така тази държавност се люшкала между, бих казал, своето емоционално влечение към Франция и своето по-скоро практично влечение към Централна Европа. Забележителното обаче е, че каквито и процеси да протичали там, ситуацията винаги бивала такава, че практичното направление надделявало в Централна Европа. 

Нов обрат настъпил, когато Франция посегнала към Тунис*116. Тунис винаги се е разглеждал като място, което логично би трябвало да се полага на Италия. А ето че Франция започнала да се домогва до него. Тогава в Италия връх взело практичното течение, което се осланяло на Централна Европа. Интересно е например, че на Берлинския конгрес италианският емисар запитал дали Бисмарк, който неприкрито предлагал на Франция да се разпростре в Африка, държи непременно да въвлече Италия във война с Франция. Всеки случай, за тогавашните италиански държавници Италия по този начин била зависима от Германия и понеже Бисмарк бил изказал мисълта "Пътят за Германия минава през Виена", то Италия била зависима също така от Австрия, поради което е трябвало да се забрави старата заклета вражда, поета според мен от Австрия като нейна трагична орис. Защото с всичко, извършено от Република Beнеция, от Италия всъщност били изтласкани елементите, присъединили се впоследствие към Германия. А пък Австрия трябвало да поеме именно прииждащите от север влияния. 

Като последица от френските действия в Северна Африка се наложило франкофилското течение в Италия да отстъпи и тогава присъединяването към Централна Европа станало нещо естествено. Споменавам тези неща съвсем схематично, тъй като в крайна сметка целта ми не е да правя политика; редно е обаче някои неща да се знаят, а днес за съжаление те се знаят твърде малко. И ето, присъединяването на Италия към Централна Европа се осъществява през 1882 г. под формата на така наречения Троен съюз. Някои винаги ще оценяват този Троен съюз погрешно, понеже не могат да свикнат при такива неща да си служат с валидните понятия. Съществуват наистина хора, които приписват днешните тягостни военни събития на Тройния съюз, а не на така нареченото Тройно съглашение Антантата. Но както виждате, при такива неща не винаги се използват валидните понятия. Обикновено за нещо, което дава някакъв резултат, се пита дали действително дава такъв резултат и каква годност има. Участниците в Тройния съюз винаги са казвали, че целта му е опазването на мира. И той десетилетия наред се оказа годен да опазва мира, сиреч в течение на няколко десетилетия той допринасяше за това, за което според участващите в него е бил предназначен. 

Впоследствие бе създадено Тройното съглашение, за което също се казваше, че целяло опазването на мира. Не изтекоха обаче и десет години и край на мира! Всяко друго нещо на света би било оценено по плодовете му, ала тъкмо по отношение на тези неща човек не благоволява да даде обективна оценка. Защото точно пет години по-късно бе скроена онази потайна работа, която дава възможност да се проучи по-прецизно алхимията на куршумите, използвани за атентата в Сараево. Невъзможно е било този атентат през Юни 1914 г. да не сполучи! Защото ако тези куршуми не улучели, други щели да го сторят! Тогава действително било подсигурено втория път да се успее, ако първият опит пропадне. Това било един толкова добре замислен, кажи-речи грандиозен атентат като никой друг по-преди в световната история. 

Задълбочи ли се в нещата, които споменаваме тук по желание на нашите приятели, човек неминуемо ще успее да вникне, така да се каже, в алхимията на тези куршуми. На този въпрос ще се върна отново. Защо то само след пет години в цялостните отношения на Тройния съюз било привнесено нещо, което може да бъде окачествено като създаване на взаимовръзка между всяко събитие, ставащо в Италия, и всяко събитие, ставащо на Балканите. Стремежът бил да не се отминава нищо случващо се на Балканите, без да се случи нещо аналогично в Италия. Народните страсти трябвало да се съгласуват така, че на едното или другото място никога да не произтича едностранно някакво действие, ами винаги да се чувства и мисли паралелно. Десетилетия наред съществувала тясна връзка между различните импулси на Апенинския и на Балканския полуостров. По-някога в подобно нещо откриваме невероятна символика, направо "великолепие" по отношение на теорията, точно както лекарят нарича някой особено тежък случай на заболяване "великолепен", понеже му предлага възможност за добра операция; случаят сам по себе си не е нужно да бъде великолепен. 

Веднъж бяхме в Италия и в Рим посетихме един наистина много мил, приятен, любезен господин*117, сега вече покойник. Той ни въведе в салона си и там на видно място видяхме два големи портрета със собственоръчно посвещение портретите на Драга Машин и Александър Обренович.  Любезният домакин беше не само именит професор, но и учредител на така наречената "Латинска лига", чието занимание беше да подготви откъсването на Южен Тирол и Триест от Австрия и присъединяването им към Италия. Разбира се, от едно толкова незначително преживяване няма да вадя големи заключения, но крайно показателно е, че някой, който е учредил "Латинска лига" не преценявам, не критикувам, а само разказвам, революционизира също така студентите от университета в Инсбрук и че в салона си, тоест там, където е видно за всекиго, държи портрети на Александър Обренович и Драга Машин със собственоръчно посвещение. Тъй като по онова време тайнствените нишки, които съществуваха между Рим и Белград, ми бяха много добре известни, това преживяване остави някакво симптоматично впечатление у мен.

Чрез своята Карма човек на този свят бива запознаван с онова, което е важно за него, и ако по правилен начин умее да се вглежда в нещата и да ги прозира, тогава той вече установява, че Кармата му го отвежда на мястото, където има възможност да "подуши" онова,което е нужно да долови за своето познание. 

После нещата се развили така, че през 1888 г. година, в която спокойно можело да се стигне до война, както през 1914, кризата била преодоляна поради това, че Криспи държал на Тройния съюз. А причината да държи на Тройния съюз била тази, че Франция нахлула в Северна Африка и се разпростряла там. В онези дни Франция подела политика, окачествявана от самите французи в смисъл, че Франция искала "чрез глад отново да завладее*118 отврзицащата се от нея Италия, сиреч правел се опит за своего рода търговска война срещу Италия и тогава тази търговска война наистина изиграла голяма роля. Последиците били, че точно практичните връзки с Централна Европа станали още по-тесни. Може би добре ще бъде, ако тук се позова не на оценката на един немец, а на французин, който казал, че съвременна Италия представлява икономическа организация на Германия. 

Това означава чували сме често да се изтъква не само от германци, а и от други, че с оглед на опасността чрез глад да бъде завладяна от Франция, което никак не е приятна работа, Италия била спасена чрез изграждането на по-тесни икономически отношения с Германия. Взаимодействието на всичко това допринесло за мирното уреждане на кризата в края на осемдесетте години. Извънредно интересно е изучаването на тази криза в нейните подробности, защото тя предлага нещо изключително на онзи, който е склонен да оглежда взаимовръзките и да не се оставя да бъде заблуждаван. Аз направих следното: припомних си събитията от 1888 г. и срещу всичко случило се тогава поставих условно 1914. Оказа се същото абсолютно същото! Започналото през 1914 г. широко подстрекателство в печата,вдъхновявано от Петербург и обхванало Германия, бе точно както през 1888 г. Както и тогава, през 1914 г. трябвало да се предизвика конфликт между Германия и Австрия. Накратко, всички тези подробности съвпадаха. Любопитно е, че на различни хора си позволих да прочета една реч, държана през 1888 г.*119, в която единствено на мястото на 1888 бях поставил 1914, и всеки смяташе, че речта се отнася за 1914 г.! 

Щом такива неща са възможни, тогава няма защо да се говори за случайности, а ще трябва да се проумее, че съществуват движещи сили и че в тези движещи сили е заложена определена система. Следователно през 1888 г. работата се разминала по причини, които споменах. После възникнала по-трудна обстановка. Обстановката се затруднила най-вече затуй, защото от страна на Италия цялостната връзка на Апенинския полуостров с Централна Европа получила извънредно странен характер. Проучването на тези неща е психологически интересно, но действително се стигнало дотам, че Италия, политическа Италия трябвало да бъде третирана така, както биват третирани някои истерични дами. Разиграли се най-невероятни неща особено поради това, че в Европа все повече и повече се оформяла и пропагандирала оценката: Австрия трябва да се разпадне. Тези неща не ги подлагам на критика, а само ги разказвам. 

Представа за начина, по който тази оценка се пропагандирала в Европа, може да придобиете, ако се зачетете в публикации като тези на Лоазо, Шерадам*120 и други, общото в които е как Австрия в близко време ще бъде разделена. Тогава оценки като тези на Лоазо и Шерадам били подхвърлени в окова, което тлеело на юг. При такава обстановка наистина не било лесно да се води нещото, назовавано често пъти политика. Така например в Италия бил възхваляван Оберданк*121, извършил покушение срещу император Франц Йосиф. Във Виена пък при визитата на херцога на Абруците една картина от изложбата, посетена от херцога,била преименувана специално по този повод. Картината се наричала "Mopcкaтa битка при Лиса". Тази морска битка била спечелена от Австрия, но за да не бъде засегнат херцогът на Абруците, платното трябвало да бъде преименувано в "Морска битка" Това е само един пример за много сходни случаи. Не отправям критика, но повдигам въпроса за реципрочността: Дали в Италия някой би се съгласил от деликатност да зачеркне името към спечелена морска битка? Във Виена са го сторили. Независимо дали се приема за неуместно или за правилно, аз просто поставям въпроса за реципрочността. Нека стане дума за това, за да може поне малко да се обрисуват настроенията. Защото тези настроения придобиват важност, когато се намесват течения като произтичащото от "Grand Orient de France*122 и когато по този начин се вливат окултни импулси. 

Някои неща, за които човечеството не го е било грижа, ще трябва вече да се превърнат в такива, към които то в бъдеще ще проявява грижи, защото масоните точно както и други окултни братства нямат навик да не забелязват какво е дадено, ами се стремят да включат наличните сили в играта. Те знаят, че на отделни места са налице импулси, които подлежат на използване. И ако на Апенините има едно течение, а на Балканите друго, тези течения трябва да се използват по съответен начин, така че в подходящ момент, имам предвид в подходящ за тези хора момент, да се инсценира едно или друго нещо. 

И така, нека това бъде подготовка за алхимистичното разглеждане, за което Ви загатнах и което ще ни отведе малко по-нататък. Моля да не се забравя, че ако трябва да откликна на желанията на нашите приятели, аз не мога да не спомена нещо от извършващото се понастоящем. Отправна точка трябва да бъдат неща, които съществуват, макар че може би не всеки е съгласен такива неща да се изкарват на бил свят. Аз обаче застъпвам убеждението, че тъкмо в затварянето на очите пред тези неща и в обсъждането на извършващото се от крайно необективни позиции се крие една от главните причини, поради които светът може да бъде споходен от такива неприятности като сегашните. Защото и по отношение на тези големи неща е редно всеки да започне със самопознанието. А частица самопознание вече е налице, щом се знае, че в мига, когато човек казва "Такива неща не ни засягат, искаме да ни се говори единствено за чисто окултни работи", той на дребно насърчава онова, което като сглобено цяло довежда до такива събития, каквито изживяваме днес. Защото окултно е не само отнасящото се до висшите светове. То безспорно е окултното за всички хора, ала за мнозина окултно е и онова, което става във физическия план. И дано да съществува желание немалко от окултното в тази област да стане явно! Защото фактът, че толкова много неща остават окултни за мнозина, които впоследствие въпреки това дават оценки, представлява един от източниците за бедата, която изживяваме.