ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Мюнхен, 25 август 1912 г.

В началото на нашия Мюнхенски лекционен цикъл нека ми бъде позволено и този път, както през последните години, да използвам първия час от лекцията за един вид въведение към онова, което ще бъде изложено през следващите дни.

Първата мисъл, върху която искам силно да Ви обърна внимание в началото на цикъла, може би все пак ще е във връзка с това, с което можахме да започнем тъкмо този Мюнхенски цикъл преди няколко години: с нашите теософско-художествени представления. И ако мога да изразя тук мисълта, която се явява пред душата ми по този повод, тя е, че ме изпълва с най-дълбоко задоволство фактът, че ние – както миналата година, така и този път – можахме да открием тези представления с реконструкцията на Елисейската мистерия. Казвам това и бих искал да го кажа съвсем ясно, че тъкмо поради това този Мюнхенски лекционен цикъл ме изпълва с възможно най-голямо удовлетворение. Тъй като тази година се радвахме на едно по-засилено посещение, отколкото през изтеклите години, може би няма да бъде ненужно по този повод да повторя някои думи, които вече често съм си позволявал да казвам тъкмо тук, в Мюнхен.

Това, което е свързано с тази Елисейска мистерия, е вътрешно тясно свързано със стремежа, който тук, в средноевропейските области, от години наричаме наш теософски стремеж. Преди години в Берлин – пред един наистина малък кръг, от който сега само малко, наистина малко са останали верни на теософското движение, – опирайки се на всичко, постигнато за теософското движение от нашия многоуважаван Едуард Шуре чрез реконструкцията на Елисейската мистерия и представянето на посвещението, на принципите на инициацията на различните епохи и народи, започнахме, така да се каже, нещо като въвеждането им в теософското ни движение.

И сега, когато години наред имахме възможност да представяме на сцена част от произлязлото от душата на Едуард Шуре, имаме право да смятаме това, което съумяхме да направим, за един вид потвърждение на онова, с което за по-малък кръг от нас се свърза като чувства, усещания и мисли именно в този изходен пункт на нашия стремеж. И ако трябва да охарактеризирам какво се свърза с това, бих искал да кажа: то се изля от чисто духовния начин, от неопетнения духовен начин, по който тези неща се изправиха пред нашата душа, едно вътрешно дълбоко убеждение, вътрешно доверие, което стигна дотам, че можахме да си кажем: ако оставим в нас да навлязат тези усещания, тези чувства с това, което иначе живее в душата ни за теософския стремеж, можем да се надяваме, че ще ни се удадат немалко неща. Това ни казваха, когато започнахме, самите неща; това ни казваше тяхната сериозна, дълбоко проникнала в духовното същност, и това ни казваха годините, които изтекоха от онова време насам.

Каква вяра сме могли да имаме тогава в началото и после в течение на последните години?

Пред душата можа да се изправи важността на момента – имам предвид в световноисторическо отношение – в развитието на човечеството; пред душата можа да се изправи мисълта, че е съвсем закономерно в еволюцията на човечеството това, че в нашето настояще в човешките души искат да навлязат нови сили, а именно сили на духовния живот, ако искат да се съхранят по отношение на онова, което ще изискват настоящето и непосредственото бъдеще от дълбините на тези човешки души. Трябва да се позова на нещо лично – което обаче не е нещо лично мое, – като изказвам тази мисъл. Години преди да започнем нашето духовно-научно движение, често имах случай да говоря по някои духовни въпроси с междувременно влезлия в по-висшите светове немски историк на изкуството Херман Грим. На разходки от Ваймар до Тифурт или пък в Берлин бяха изказани някои мисли относно изискванията на духовния живот на нашето време и относно изискванията на това, което е необходимо за нашето време, съобразно характера на това как в хода на европейското развитие човечеството е търсило целите си и е искало да се ориентира в душевния си живот. Когато някой говореше с този така интересуващ се от всякакъв вид духовен живот на Запада Херман Грим, наяве отново и отново излизаше една мисъл: как всъщност европейското човечество може да хвърли поглед назад към броя на вековете или върху последните две столетия така, че европейският човек, когато погледне в душата си, когато изследва душевните си нужди и се пита: Какво мога да разбера, какво е разбираемо за мен от човешкото, което се осъществява там и от което се нуждая за собствения си душевен живот? – може да си каже: Колкото и неразбираеми да са някои неща по отношение подробностите на живота, все някъде мога да се опра на това, което сам изживявам, ако оставя новите времена да се изправят исторически пред душата ми. Да, дори и онези обърквания, настанали в Римската империя по времето на Цезар или пък по време на Римската република, се струват, може да се каже, разбираеми за европейското съзнание на съвремието. Човек се ориентира, ако пожелае да разбере тези души, дори и ако онова, което те чувстват и мислят, често е далеч от това, което може да чувства и мисли съвременният човек. Съвсем други обаче стават нещата, ако душата погледне назад към Древна Гърция. И само ако човек не стига достатъчно надълбоко, ако не взима достатъчно надълбоко това, което иска да нарече човешко разбиране, може да каже, че за него като съвременен човек древните гърци могат да бъдат също толкова разбираеми, колкото римляните и следващите епохи. Когато той, връщайки се назад, стига до древните гърци и оставя върху душата му да въздейства онова, което е предадено от историческите документи, започва нещо неразбираемо. И бих искал да повторя като нещо съвсем ясно и разбираемо думите, които Херман Грим често употребяваше: Един такъв човек като Алкивиад е чистият принц от приказките в сравнение с Цезар или с живелите по времето на Цезар. Съвсем различен изглежда гръцкият живот, напълно различни изглеждат човешкото и божественото, свързани едно с друго, съвсем различни изглеждат животът на всекидневието и това, което може да се нарече проблясване на божественото във всекидневния живот; напълно различен изглежда целият душевен живот, живян на територията на Древна Гърция. Нещата стават особено очебийни, ако човек остави върху душата му да въздействат онези личности, които всъщност могат да станат много по-живи в съвременната душа, отколкото тези, за които разказва историята, стига само да се оставим да ни въздействат образите на Омир, Ахил или Софокъл.

Ако се изхожда от една такава мисъл, от всичко, което дава съвременното образование, човек може да си каже: Колкото по-назад се връщаме в развитието на човечеството, толкова повече човекът изглежда непосредствено свързан с нещо свръхсетивно, което проблясва в душата му, което работи в душата му, защото когато се приближаваме не повърхностно, а задълбочено към гръцката душа, вече се разкрива началото на едно съвсем ново човечество. Ако човек се остави на въздействието на литературните произведения от исторически тип, възникнали в хода на европейското образование, се получава нещо съвсем специално. Историографите пишат за различните епохи чак до Римската епоха като за нещо, което са овладели. Ако разлистите някой историк, ще откриете, че той ще е в състояние да използва чувства и усещания от своето време назад чак до Древен Рим, за да направи живи, пълнокръвни личностите, които представя. При обикновеното писане на история – опитайте се действително да разгледате нещата, изхождайки от тази мисъл, – дори и при най-добрите историци гръцките образи, даже и в по-късната гръцка епоха, се превръщат в силуети, в щрихи. Те не могат да станат живи. Или кой, който има истинско чувство за даден човек, който стои изправен на земята на двата си крака, би могъл да твърди, че на даден историк наистина му се е удало да постави на крака един Ликург или Алкивиад така, както може да бъде случаят например с Цезар? Изпълнена с тайни изглежда гръцката душа, когато хвърляме поглед назад в епохите на Елинизма. Те изглеждат пълни с тайни за погледа, който иска да ги разбере само с помощта на обикновеното съзнание. И само този, който усеща тази тайнственост, усеща нещата правилно. Можем да поставим въпроса: Как ли е чувствала една гръцка душа в сравнение с това, което е напълно естествено и разбираемо за съвременната душа?

Да вземем една древногръцка душа. Да се опитаме да се вживеем в нея с помощта на това, с което разполага сега духовната наука. Да се запитаме: Какво ли би казала гръцката душа за представянето на грехопадението, за хода и представянето на древната история, които са толкова разбираеми за европейската душа от по-късните епохи? Историята за рая, всичко, което по-късните епохи приемат като Стар Завет, биха ѝ били истински чужди, толкова чужди, колкото си остава самата гръцка душа за съвременния човек. Изкушението в рая, историята за Адам и Ева, както са живели например в Средновековието или в новото време, не биха могли да бъдат мислени в гръцката душа така, че тя да разбере нещата напълно, да ги разбере дотолкова, че да можем да наречем това нещо разбиране. Затова и на нас ни е необходимо първо да подготвим душата си, за да направим отново разбираема тази съвсем различна епоха. Когато мислим по този начин, наистина усещаме какво всъщност ни е донесло най-новото време.

Когато миналата неделя завесата се спусна след последната сцена на „Елисейската мистерия“, си помислих колко много трябва да сме благодарни, че в нашето съвремие сме в състояние да можем да обърнем поглед и душа към протичането на процеси, които ни показват тази гръцка душа с нейния начин на чувстване и преживяване, и освен това за наблюдаването на тези процеси в зрителските зали да имаме души, които да могат да си представят, че в еволюцията на човечеството на земята човешката душа е възприемала различни форми от епоха на епоха, учила се е да усеща околния свят и собствения си живот по съвсем различен начин. През годините положихме усилия да се научим да разбираме как е трябвало да живеят човешките души в самото начало на земното развитие, когато външната телесност, а с това и вътрешният душевен живот са били напълно различни от тези по-късно. Положихме усилия да се научим да разбираме как са живели човешките души през Атлантската епоха и в Следатлантската епоха и чрез това получихме възможността да кажем: О, по колко разнообразен начин се е изживявала човешката душа в нас! Душата, която е във всеки един от нас и е преминала през инкарнации и инкарнации, не за да изживява едно и също, а за да изживява всеки път по различен начин – по колко разнообразен начин се е изживявала тя! И така напълно е възможно да ни се удаде да седим тук, долу в залата за зрители, и да забравим какво трябва непосредствено да ни вълнува и да възприемем безпристрастно и обективно онова, което душите са наричали душевно свое в съвсем различни времена. Нямаме нужда да пускаме в ход разума си, а просто да се отдадем на непосредственото си усещане и тогава вече ще ни се покаже, че процесите, които се разиграват в реконструираната Елисейска мистерия, съдържат в себе си всичко онова, което са преживели душите от най-тъмните житейски основи до духовните висини, от болките до блаженството, но всичко това по разнообразен начин в течение на времето. И тогава човек придобива може би съвсем наивно и естествено – но затова пък толкова по-сигурно – чувство за това какво е изпитвал гъркът, когато са били произнасяни имена, били са събуждани представи като Деметра, Персефона, Дионис. Ако тези представи бъдат събудени у нас, може би придобиваме възможността от вътрешността на душата пред нас да се изправят цели светове.

Като хора се намираме във външния физически свят. Научаваме се да го познаваме чрез нашите сетива, чрез преживяванията на душата си и чрез това, което можем да изживеем чрез разсъдъка и разума. По съвсем определен начин днес чувстваме душата си независима от външния живот на заобикалящата ни природа и от всичко онова, което се крие в нея. Как човек усеща това днес, се изразява от своя страна по начин, по който гръцката душа не би могла да усеща. Отчуждеността по отношение на природата, изтъкването на това, че човек трябва да напусне сетивния свят, за да проникне в духовните светове, още не биха били разбираеми за гърка. Но по своя начин той би чувствал, че има значителна разлика, значително разделение между това, което в човека може да се нарече и дух, и онова, което се нарича душа. Това са думи за човешкото преживяване, на първо място две различни области и силно отграничаващи се една от друга: душевно и духовно.

Да отправим поглед към сцената точно в началото на представлението: Деметра, стояща в строга духовна целомъдреност пред Персефона, предупреждавайки я да не се наслаждава на плодовете, които може да предложи Ерос. Поглеждаме към Деметра. Всичко, което човек нарича духовно, за което си казва, че е изпълнено с дух, той го вижда у Деметра. Но вижда също как вътре във физическия свят това духовно е свързано с най-сетивното, с най-материалното. Деметра, богинята, създаващата полските продукти и управницата на външното устройство и нравствените порядки на човечеството, като човешки дух стои целомъдрено и гордо срещу неща, които също живеят у човека, но вътрешно свързани с външния сетивен свят, проникващи го. Персефона веднага се явява пред вътрешното око като нещо, което събужда в душата ни представата за човешката душевност, свързана с всичко, с което е свързан човекът в едно индивидуално битие чрез факта, че той със своята душа се намира в земните страдания и радости. Свързана с всичко, което прорязва земните страдания и радости, трябва да се чувства душата, ако желае да си представи какво живее у Персефона. Изцяло душа – Персефона, изцяло човешки дух – Деметра. И когато се оставим ходът на Елисейската мистерия да ни въздейства, когато основните тонове, които са нахвърляни при първия разговор между Деметра и Персефона, продължават да звучат в нас, да се преплитат и да се намират и накрая достигат до образа на Дионис – самият човек се намира в Дионис, онзи, който се съживява в нас спрямо Деметра и Персефона, се намира също и в Дионис! И в последната сцена виждаме един стремеж на душата на човечеството към хармонизиране на нейното душевно с духовното: цялата Дионисиева игра – от житейските тъми до духовната светлина!

Не коментирам и не бих искал да разнищвам подробно едно произведение на изкуството, а искам само да изразя с думи усещанията, които могат да възникнат във връзка с интимни душевни тайни у човека, когато се види изправен срещу Елисейската мистерия. Никога не би ми хрумнало да кажа, че в Деметра е персонифицирана или символизирана първоначалната форма на човешкия дух, а в Персефона – човешката душа. Това би означавало да окажа насилие върху пластиката на художественото произведение, да използвам сковани понятия на разсъдъка за това, което живее в него, както живеят хората или други същества. Но какво трябва да усеща човек във връзка с душевните тайни, това може да бъде казано.

Нека сега си представим две картини. Да поставим пред душата си късното европейско съзнание, което започва да се разсейва едва в нашето настояще и да жадува за онези форми, които му сочи наистина теософията, както е действало през вековете: тази европейска душа, усещала житейските загадки, когато ѝ е било представяно как човекът, първият човек е стоял там – мъж, жена – на безкрайно разстояние от своя Бог, от когото е трябвало да се страхува, чувайки мамещия глас на едно същество, чуждо на собствената човешка душа. Откъде идва това същество? Какво е то? По какъв начин е близко на собствената душевност? Едва ли европейската душа, европейското съзнание мисли да си изясни това. Тя приема отдалечеността на Луцифер, задоволява се с това да знае, че от него е произлязло познанието, но също и гласът на изкушението. И как след това прозвучават сякаш от световните далнини думите, които божието наказание налага след изкушението! И как чрез самата си формулировка те не са подходящи да призоват душата да се запита: Къде живее това, което звучи там отвън в макрокосмоса през пространствата, в най-съкровения и интимен душевен живот? Да се опитаме да представим образно това, което може да се нарече райският процес; да се опитаме да усетим колко неестествено би било да си представим съответните образи, с които си имаме работа при него, с чисто човешки форми. И сега да се опитаме да си представим колко разбираемо от само себе си е това, че там, където се говори за най-интимните и дълбоки душевни въпроси на гърците, пред очите ни стои човешкият образ на Деметра, човешкият образ на Персефона, дори и човешкият образ на Дионис или на Зевс! Да се опитаме да почувстваме от това колко безкрайно близко до гръцката душа се е намирало онова, което същевременно минава през макрокосмоса!

Трябва да кажем само няколко думи, за да характеризираме това, за което става въпрос тук. Тези думи могат да бъдат произнесени лесно, много лесно. Нужно е само да кажем: преди Елисейската мистерия да бъде реконструирана от многоуважаемия ни Едуард Шуре така, както можем да я видим днес, тя именно не е съществувала. А сега я имаме! Нужно е само да усетим какво се крие в тези две изречения и всичко е казано. Във връзка с това става дума за нещо, което според моето усещане надхвърля всяко тривиално изказване на чувство за благодарност. С това имам предвид цялостното значение, което има това реконструиране на Елисейската мистерия за съвременния духовен живот. Тогава обаче някоя душа може да признае, че всичко, което е във връзка с тази Елисейска мистерия и което се е случило по отношение на повторното събуждане на принципите на инициацията през различните епохи от същия автор, е нещо, за което е определено най-дълбокото, най-интимното на европейската душевна натура. И съществува един дълг, дълг от свещен и най-сериозен характер за всеки, който се отнася искрено и сериозно към духовния живот, да въведе именно този характер в съвременния душевен живот.

Скъпи приятели! Можете да говорите много за всякакви теософски неща на хората вън в света; може също така те да изглеждат удовлетворени от това. Когато обаче човек успее да прозре в дълбините на душите, той знае от какво имат нужда, колко е необходимо да им се даде това, което самите те сигурно не съзнават, което обаче жадуват в най-дълбоките основи на сърцето си. Такива чувства проникваха душата ми, когато миналата неделя видяхме да се спуска завесата след последната сцена на „Елисейската мистерия“. И ако човек иска да почувства така това, което се разигра, в самото усещане живее толкова много, че той може да му даде плодовитост и сила на въздействие в живота. И ако видяхме тази плодовитост, тази сила на въздействие по отношение на някои неща, би трябвало лесно да преодолеем и други, които днес не трябва да са тук, които обаче се противопоставят на тази плодовитост и може би ще се противопоставят още повече, отколкото през изминалите години. И фактът, че не съм сам с това усещане, ме научиха седмиците, предхождащи нашите Мюнхенски представления. През първите дни, през които в началото на времето ни в Мюнхен се изправяте срещу Мистерийните представления, виждате на сцената голям брой приятели и тъй като всички вие със сигурност познавате тези, които виждате, няма нужда да ви представям имената на всеки един поотделно. Но със сигурност трябва да кажа нещо: че всички ние, които седим тук, трябва да изпитваме топло чувство на благодарност към тези, които в продължение на седмици с всеотдайност – защото това е необходимо, макар и често да не изглежда така, – с всеотдайност посветиха всичките си сили на изучаването и проникването в образите, които представиха. И във всички онези, които сами виждате на сцената, живее съзнанието, че са служители на духовния свят, че в наше време съществува необходимостта в общата човешка култура да бъдат въведени духовни ценности и че трябва по всякакъв начин да се направи опит тези духовни ценности да бъдат въведени в общата човешка култура. Почитането на духовните неща позволява на участниците да понесат с радост онова, което изисква подготовката за представлението. Това трябва да бъде казано поради факта, че е във връзка с всичко, което правим и тъй като усилията наистина са твърде големи, не бива да смятаме, че от сцената може да се наблюдава нещо като честолюбие или суета, което да е подтикнало отделните хора да направят от себе си изпълнители на съответните образи. С особена благодарност обаче трябва да си спомним за онези, които, така да се каже, зад кулисите, но може би затова и много по-видими от отделните изпълнители, с години принасят по жертвоготовен, всеотдаен начин уменията и стремежите си – и особено уменията си, които са нещо повече от стремежите – тъкмо в служба на тези неща. Трябва да разглеждаме като вид вътрешна карма на нашето движение, че сме в състояние да имаме една такава личност, която да се грижи за всичко, което изискват сценичните образи, да кажем, по отношение на обвивки и облекло, по отношение на костюмите на изпълнителите, ако пожелая да използвам тази тривиална, отвратително звучаща дума от общоприетия сценичен език, по начин, който отговаря не само на намеренията, които има в сърцето си, но и водена от истинска духовност. Трябва да разглеждаме като благоприятна карма на нашето движение в Централна Европа факта, че имаме една такава личност между нас. А че тази карма има по-дълбока основа, се показва също и в това, че същата личност можа да съдейства по такъв отличен начин във всичко, което можа да се осъществи през последните месеци от нашия „календар“, който, както всичките ни начинания, трябва да служи на голямата цел; така че на първо място при тези, които съдействат по отличен начин не само като актьори, но и като цяло, трябва да бъде споменато името на госпожица фон Екартщайн. След това с най-съкровено благодарствено чувство трябва да спомена и бих искал да пробудя това благодарствено чувство и във вашите сърца също и за всеотдайните ни художници Фолкерт, Линде, Хас, а тази година също и Щеглих от Копенхаген. Искам да го пробудя в сърцата ви, защото наистина никак не е малко това да се стремиш към нещо от духовните дълбини, което стои пред душата, а трябва да се превърне във външно за окото. Мнозина трябва да останат неназовани, тъй като действително са твърде много. Да, когато на сцената се намират декори, човек не забелязва, че за целта – може би дори само за последната подготовка – онова, което е приготвил художникът в едно пространство, което е много по-голямо от тази зала тук, трябва да бъде опънато и че четиридесет до петдесет души се налага да пълзят наоколо по пода, за да могат изобщо да приведат всичко на мястото, на което трябва. Нашите приятели поемат с радост едно такова задължение; те с радост пълзят наоколо по пода, за да съшият всичко, което трябва да бъде съшито и което след това ще бъде видимо на сцената само за няколко минути. Защо казвам всичко това?

Може би за някои изглежда абсолютно ненужно това да бъде казвано. Теософията обаче не се състои само от теории или пророчества. Теософията се състои от всеотдайната жертвоготовност за това, което изисква от нас нашата епоха, също и тогава, когато изпълняваме непосредствено тези изисквания, когато трябва да пълзим с дни наред по пода, за да приведем в ред всичко, което след това може да се оживи за миг в нас, което трябва да бъде живо в нашата душа, за да може тази душа да се подготви за изискванията на съвременната епоха. Трябва да бъде събудено едно чувство за това, че от действителна човешка работа произлиза същината на онзи духовен живот, необходим за бъдещето на хората. Защото когато човек изпитва това, той все повече и повече ще разбира как душите на тези, които искат да се нарекат теософи, трябва да израстват съвместно в общи, сериозни и достойни цели, изразени в конкретни непосредствени дейности. Защото ценно е преди всичко това, което прави всеки един, каквото сътворява той, каквото е готов да принесе в жертва! И ценно е това, което всеки един придобива като търпимост към разочарования. Тук на това място и в нашето средноевропейско духовно-научно движение трябва да бъде казано: Онези, чиято карма е, така да се каже, да държат ведно нишките, от които се нуждаем за образуването на духовната ядка, действително са изживели немалко разочарования в последно време. И ако е било казано нещо за тези разочарования, още не всичко е пропаднало и ние бихме искали да измолим от духовните сили, стоящи зад нашето движение, и да ги възпламеним, така че такива думи да не трябва да се чуват: че нашите скъпи сътрудници искат да се уморят. Докато движите ръцете си, докато движите мислите си, можем да си казваме за нашето духовно движение: Вие искате! И докато искате да се развивате, независимо дали успехът ще се покаже на първия ден или едва след векове, дотогава ще бъдете теософи в истинския смисъл на думата! Да се вживеем заедно в тази воля, която може да търпи също и разочарования, с една истинска, трудолюбива любов и тогава ще можем да работим. Тогава оттам ще произлезе онова, което е необходимо на човечеството на съвременното му ниво на развитие. Може силите ни и да са слаби, но не можем да приложим по-големи, отколкото имаме. Едно обаче можем. От месеци подчертаваме това нещо и в тези дни трябваше отново да го припомня. Имаше промеждутъчни дни между нашите представления; много от приятелите ни бяха заети от сутрин до вечер с генералните репетиции. Скъпият ни д-р Унгер ви изнесе лекции през тези дни тук, в Мюнхен. За мен беше нещо дълбоко радващо, ощастливяващо, когато скъпият ни приятел, директорът Зелин дойде при мен вчера сутринта, изпълнен с въодушевление от двете лекции на д-р Унгер и ми каза следните думи зад кулисите: „Едно движение, което има такива вдъхновени застъпници пред обществеността, няма да пропадне!“ Защото на какво трябва във висша степен да се радвам аз самият – позволете ми тези искрени, честни думи, – ако не, че може да се случи именно нещо такова? Мога да се радвам най-много на самостоятелната сила, изобщо на самостоятелния начин, по който тук една човешка личност, изхождайки от себе си, свободно, без да се придържа непосредствено към това, което самият аз мога да кажа, обосновава нещата от самата себе си според собствените си способности! Който иска да оказва въздействие самостоятелно, не се радва на нищо повече, освен искрено да поздрави, когато срещу него стои една самостоятелна личност и дава това, което е в състояние да даде, след като е разбрала, че то може да се вмести в цялото. Дълбока радост беше за мен, когато директор Зелин дойде при мен – действие, произтичащо сякаш от детско сърце, защото така се получи, и искаше да даде израз на цялото си въодушевление по отношение на това, което беше чул. Трябва да ви го кажа и знам, че голяма част от вас ще ми повярват, че изпитвам най-съкровена радост от една такава самостоятелност, от такова индивидуално въздействие, и че това е истината. Преди известно време получих писмо, в което беше написано приблизително, че е необходимо да се направи нещо в рамките на немското теософско движение, тъй като иначе думата няма да вземе никой друг, освен онзи, който може дума по дума да повтори това, което казвам аз самият. Такава е понякога представата за истината навън в света! Не трябва да се отправя критика срещу такива думи, които обективно съдържат една невярност в строгия смисъл на думата, нито пък укор или порицание. Човек трябва да изпитва единствено съчувствие по отношение на такива думи. Но другото, което може да е положително за нас, трябва да бъде подчертавано отново и отново: Да се почувстваме длъжни към правдивост, към доказване на това, което е! И да почувстваме, че ни е забранено да говорим за каквото и да било, преди да сме се запознали с него, преди да сме си го изяснили! Иначе няма благословия в едно окултно развитие, в едно окултно усилие. Истина и правдивост – това е най-висшият закон. Какъв е смисълът от всички пророчества, от всички характеристики на свръхсетивните факти, ако не сте потопени в банята на най-почтена, най-искрена правдивост! От мястото, от което мога да ви говоря, можете да приемете нещо за една или друга духовно-научна истина, но много бих се радвал, ако възприемете тези думи тук, че най-съкровеният ми стремеж по отношение на вас винаги ще бъде да не се говори за нищо, освен за което трябва да говоря в смисъла на най-почтена правдивост, и че не мога да видя благословията на едно окултно движение в нищо друго, освен в самозадължаването към правдивост! Нека е противно на желанията ни, нека е срещу това, което изискват честолюбието и суетността ни, нека е против някои неща в душата ни, нека е против нас да се подчиняваме на някакъв авторитет – това може да е вярно. На един авторитет трябва да се подчиняваме доброволно и с готовност: на авторитета на правдивостта, така че всичко, което можем да постигнем – не само в това, което казваме, а също и в това, което правим, – да бъде проникнато с правдивост. Потърсете я също и в това, което в теософско-художествените си усилия представяме пред очите ви. Опитайте се да я откриете и може би ще видите, че не сме постигнали някои неща, но едно със сигурност ще видите: че нашият стремеж е това, което правим, да го потопим в атмосферата на правдивостта, че сме си забранили да говорим за толерантност, ако тази толерантност не съществува правдиво там, ако не я упражняваме също така правдиво. Защото това, че човек нарича другия нетолерантен, не изключва толерантността; че разказва за някого по малко по-друг начин, отколкото трябва, не изключва толерантността; че винаги подчертава, че е толерантен, не изключва толерантността. Когато обаче сме правдиви, знаем своята стойност, знаем също така и докъде можем да стигнем. А ако човек е слуга на правдивостта, тогава той е толерантен по подразбиране.

По един въвеждащ начин трябваше да бъдат казани и такива думи, въпреки че моят начин не е да давам разни предупреждения и назидания. Но как тъкмо при тази възможност да не откъсна от сърцето си тези думи, които искат да обърнат вниманието върху това как от вътрешно сходен импулс бяхме в състояние да направим тази реконструкция на Елисейската мистерия в известно отношение нещо, на което отново и отново да се позоваваме. Искахме да бъдем честни и искрени към европейските души, да бъдем правдиви и да търсим в смисъла на правдивостта за какво жадува европейската душа. Това, което често е най-дълбокото, се узнава с най-простите думи, формулира се с най-простите думи. Да се научим от честно, искрено убеждение от това, какво е нужно на епохата, да разпознаваме що за действие беше от тъмните духовни дълбини, които започват тъкмо там, където от римляните стигаме до елинството, отново да се пресъздаде тази Елисейска мистерия. Да почувстваме какво означава: Преди Елисейската мистерия да бъде създадена от нашия многоуважаван Едуард Шуре, тя не е съществувала, а сега съществува! Ние я имаме и трябва да градим върху нея, а с това и по единствения начин, по който правдивото елинство може да пристъпи пред нашата душа така, че тя да може да го наблюдава. Ако го усещаме, чувстваме значениетото на това, с което можахме да открием мюнхенското си начинание през тази година, както и през предишната. Тогава трябва да оставим на всяка отделна тук присъстваща душа да усети с каква сърдечност – за която съм сигурен, че за мнозина ще е съкровена – я изпълва мисълта, че създателят на тази реконструкция на Елисейската мистерия се намира сред нас тъкмо по време на мюнхенските ни срещи.