СКАЗКА ОСМА

Аз положих усилия да Ви покажа, чрез какво развитие човешкият дух се е отворил за изучаването на това, което днес е обект на научните изследвания. Сега бих искал да прибавя към това обяснение, които ще ни позволят да имаме един по-ясен поглед относно тези въпроси в целостта на развитието, на изминатия път. Събитията, които съставляват тъканта на нашата история, външната дреха на цивилизациите, се редуват по силата на едно течение, което възниква от скритите сили; сили до познанието на които човек може да стигне по един път различен от този на интелектуалното учение. Ние ще разберем по-добре това, което те съставляват, когато извикаме пред съзнанието си това, което в миналото е било наука на посвещението, познание на дълбоките истини на живота и на развитието.

Колкото повече отиваме назад в миналото, толкова по-силно, толкова по-чисто ни се явява инстинктивното и ясновидско познание, което хората имаха за това, което става в кулисите на съществуването. Но от друга страна, сега имаме възможност да стигнем до едно по-дълбоко разбиране на нещата, особено след изминаването до последната третина на 19-то столетие, което показа големия прилив на материалистичната вълна; защото от този момент, една промяна, която е станала в отношението на физическото към духовното, позволява вече на човека да намери отново свръхсетивните явления зад външните факти.

Древната, инстинктивна наука на посвещението е отстъпила място на една екзотерична цивилизация, в която съвсем не прониква едно пряко познание на духовния свят. Но ето че просиява зората на едно ново духовно познание, вече не инстинктивно, а този път напълно съзнателно.

Ние се намираме в началото на тази нова ера. Обаче духовната наука в процес на ставане ще се развие, ще се разцъфти. Ако добре разберем какво е било човешкото знание през периода на инстинктивната наука на посвещението, ние ще си дадем сметка, че тогава и до началото на 15-то столетие естествените науки не можаха в нищо да се сравнят с това, което те са днес, а още по-малко с днешната психология. Хората изразява ха тяхното познание на душата и на природата в образи, които днес не са вече разбирани от никого, освен от тези, които се занимават с науката на посвещението. Те мислеха и чувствуваха съвършено различно от нас.

Ако сравним идеите разпространени в древността, поне доколкото ги познаваме от историята и въпреки претърпелите деформация в течение на времето, с древната наука на посвещението, ще видим, че хората са имали в миналото едно много дълбоко схващане за човешкото същество за неговите отношения с вселената, и пр... Днес хората съвсем не се залавят да изучават такива идеи като например на Йоханес Скотус Еригена върху разпределението на съществата и нещата в природата. Те вършат това с нежелание и по един съвсем повърхностен начин, защото не проникват действително в техния дух, защото не ги считат като свидетели на една епоха, когато хората не са мислели както днес, защото не разбират вече смисъла, различен от този, който те са получили по-късно, не разбират смисъла на такива думи като "природа" например. Но когато проникнем до основата на тези идеи, използувайки в тяхното изучаване методите на Духовната наука, ние разбираме, че един Скотус Еригена, например, е стигнал твърде далече в познанието на вселената; само че той е изложил своите познания под една незадоволителна форма, недостатъчно очебийна. Ако не се страхуваме да покажем липса на уважение, което се полага на едно такова превъзходно творение на човешката мисъл, бихме могли да кажем, че Йоханес Скотус Еригена сам вече е нямал пълно съзнание за това, което е писал; това се чувствува четейки неговите съчинения. Въпреки че до една по-малка степен отколкото при нашите съвременни философи, за него думите, които той заема от преданието, не са вече повече или по-малко освен изрази, от които се е оттеглил дълбокият живот. Четейки съчиненията от този род, ние изпитваме нуждата да се издигнем все по-напред в историята, за да виждаме в тях по-ясно. Съчиненията на Йоханес Скотус Еригена ни водят по един естествен начин на право до съчиненията приписани на Дионисий Ареопагита.

Сега аз нямам намерение да разглеждам проблемите, които съществуването на този последния повдига. Ще констатирам просто, че когато изучаваме неговите идеи, ние сме заставени да търсим техния произход в едно още по-далечно минало от това, в което той е живял. Ние трябва да проследим неговия път само с помощта на Духовната наука, за да стигнем най-после, във 2-то и 3-то хилядолетие преди нашата ера, за да стигнем до една съвкупност от дълбоки възгледи, отдавна изгубени, но от които още намираме един отзвук у Йоханес Скотус Еригена и неговите съчинения върху разпределението на царствата в природата.

В съчиненията на схоластиците още намираме, ако не се спираме при тяхната отблъскваща форма поради нейния догматизъм, много дълбоки идеи върху начина, по който човек може да си представи заобикалящия го свят; и ние виждаме, че тези идеи са почерпени от източника на едно познание същевременно сетивно и свръхсетивно. И когато проследим по този начин идеите предадени по традиция от Аристотел насам, който е кондензирал древното познание стигнало до нас в една логическа система, нелишена и тя от педантизъм, ние имаме същото впечатление; възгледи още дълбоки през Средновековието са били подемани от следващите столетия и са били все по-малко и по-малко разбирани.

Тази характерна черта: идеи, които хората на древността са разбирали напълно, са повтаряни, преглеждани са непрестанно, но не са истински разбрани. В 12-то и 14-то столетие техният смисъл изчезна почти напълно; тогава именно се явява една нова форма на мислене, тази на Коперник и Галилей, за която говорихме в предидущите сказки.

Щом направим проучвания от този род, ние намираме, че това древно знание, което хората са си предавали до 14-то столетие, се е основавало главно на вътрешната опитност, на интимното чувствуване на явленията, независимо от това, дали става дума за математики, за един механичен факт или се касае да се почувствува вътрешния химизъм /както бихме казали днес/ в движението на органическите сокове проникнати от етерните сили.

Така схемата, която вчера Ви представих, може да бъде също така добре изследва на и от историческа гледна точка. Днес науката на посвещението отново ни учи, че човекът притежава едно физическо тяло, едно етерно тяло, едно астрално тяло и един Аз. Както вече видяхме, на основата на древното посвещение е имало едно вътрешно усещане на физическото тяло, на движението, на трите измерения на пространството, на физическите и химически промени на средата. Това можем да наречем опитност на съществуващите в човека физически явления. Само тази опитност позволява да имаме едно физическо знание, една физическа наука за човешкото същество.

В миналото никой не би имал идеята за една физическа наука основана на нещо друго освен на вътрешната опитност. Напротив, с Коперник и Галилей, математиките, с които хората ще си служат от сега нататък, за да познаят физическия свят, става нещо външно за човешката душа и хората имат за тях вече само отвлечено, интелектуално познание. Можем да кажем, че физическата наука, в миналото включена в човешкото същество, е пренесена във външния свят.

Нещо аналогично става и за химията, за която хората също са имали едно вътрешно усещане; те са възприемали живота на течностите в човешкото тяло. През първите столетия на нашата ера, както видяхме, Гален описваше човешкото същество под тази форма: в човека, казваше той, има една черна жлъчка, която се движи из течностите, има кръв, слузи и обикновена жлъчка, бяла или жълта; благодарение на взаимодействията, които тези течности упражняват едни върху други, човекът се развива и живее. Гален не е стигнал до тези познания употребявайки нашите модерни научни методи. Те почиват върху вътрешната опитност от една страна, и върху преданието от друга страна. Даже това, което черпи от източника на преданията и за което той няма едно непосредствено чувство, хората от миналото са го чувствували, живели са го вътрешно.

Поради тези причини, в моята книга "Загадките на философията", аз говорих за гръцките философи различно от това, което обикновено се върши. Действително, в обикновените съчинения, когато се говори за Талес, например, се казва, че той виждаше произхода на сетивния свят във водата; за Хераклит се казва, че търсеше този произход в огъня, други във въздуха, други още в материята, в един вид атом и пр... Хората, които пишат така, не си дават всъщност сметка, че в действителност не бихме могли да си обясним, защо Талес приписва на водата произхода на живота, вместо на огъня, както това прави Хераклит. А това понятие "всичко е произлязло от водата", Талес го е почерпил от своята вътрешна опитност.

Талес чувствуваше в себе си активната сила на това, което тогава се наричаше "течност", вода, и той чувствуваше, че в природата живее същата тази сила; той описваше външния свят съобразно същото нещо, но той имаше един друг темперамент. Талес беше един флегматик, у когото дейността на течностите преобладаваше И той виждаше света като флегматик. За него "всичко беше произлязло от водата"

Но Хераклит беше един холерик, който чувствуваше да гори в него един вечен огън. И той откриваше света в зависимост от своето вътрешно чувство. В същото време с тях живееха други духове, които бяха проникнали по-дълбоко в природата на нещата, които знаеха повече от тях, но историята не е запазила техните имена. Техните знания са се предавали през вековете и през първите столетия на Християнството са приели формата, която видяхме, така както Гален изразява тази форма. Това разпределение на организма на четири течности, черната жлъчка, жълтата жлъчка, кръвта и слузите, ни изглежда днес нещо детинско; въпреки това то съставляваше една истинска човешка химия, единствената която е била позната в миналото. Наистина, външните явления, които днес са обект на химията, за тях хората са съдели според вътрешните опитности. Можем следователно да кажем, че през тази епоха съществуваше една вътрешна химия, основана на непосредствената опитност на течния организъм, сетивната дреха на етерното тяло.

Следователно, в миналото химията е била неразделна от човешкото същество. Само по-късно се яви външната химия, както това стана за математиките и за физиката

Размислете малко за непосредственото познание, което хората на миналото са имали за физическите и химически явления. Те съставляваха така да се каже част от тях и не бяха просто описание на една съществуваща вън от човека природа. Това беше една живяна физика, една живяна химия.

В онези времена, когато чувствуваше природата да живее в неговото физическо тяло, в неговото етерно тяло, човекът имаше за своето астрално тяло и за своя Аз едно съзнание различно от днешното. Без съмнение ние имаме днес една психология, но, трябва да си признаем въпреки че хората се пазят от това тя не е фактически друго освен една тъкан от отвлечености. Наистина в тази психология се говори за мисълта, за чувството, за волята, за паметта, за въображението и пр..., но под една напълно отвлечена форма. Хората отделиха физиката и химията от човека; без съмнение, те са му оставили мисълта, чувството и волята, но те са били окастрени, смалени до степен да не бъде вече освен отвлечености без живот. Психологията е станала един инвентар от отвлечености.

Нека помислим например за хората от 15-то, от 16-то столетие. Когато говореха за мисълта или за волята, те влагаха още в тези думи нещо много по-конкретно отколкото ние. Четейки техните съчинения ние имаме впечатлението, че за тях мисълта е била нещо твърде действително, една съвкупност от сили, които се взаимно сблъскват в тях. Те още имаха живото чувство за техните мисли. През тази епоха тези неща не бяха така отвлечени, каквито са станали от тогава насам.

Наистина, по-късно, в течение и особено в края на 19-то столетие мисълта е стана ла толкова отвлечена за човека, че той й отрича всякакво действително съществуване. Философите стигнаха до там, да твърдят, че мислите не са вече друго освен образи, миражи. Такъв е случаят особено с Рихард Вал, когото често съм цитирал, който не виждаше вече в Аза, в мисълта, в чувството или волята, във всичко, което съставлява живота на нашата душа, нещо друго освен илюзии.

В миналото човекът чувствуваше цялата вселена да действува в неговото действие на ходене; той чувствуваше дейността на течностите на организма в себе си, техния сменящ се ритъм според това, дали се печеше през лятото на слънцето или дишаше студения зимен въз дух, според това, дали беше ден или нощ. Той живееше вътрешно, в себе си както и в света, физическите и химическите явления. Така в общение с вселената той чувствуваше да живеят в него мисълта, чувството, волята си. Това, което в миналото беше обект на психологията, живееше в астралното тяло, в душевното същество на човека, с една реч, беше неделимо от него.

Със зазоряването на научната ера, човекът изхвърли вън от себе си психологията. Развитието на този процес може да бъде проследено у Бейкън и Лок; в техните съчинения можем да видим, как всичко, което душата получаваше, приемаше от външния свят: звук, цвят, топлина и пр. е било по степенно включено в самия човек.

Още по-лошо е положението за Аза, чувството за който намалява все повече и повече, свежда се до една точка, бихме могли да кажем. Така за философите става лесно да отричат неговото съществуване. Хората на древността нямаха съзнание за своя Аз; но те имаха едно вътрешно впечатление. Това присъствие на Аза образуваше основата на една наука по-висша от самата психология, която можем да наречем пневматология. Човекът погребва в себе си и тази пневматология, отделяйки я от вселената, и свежда чувството за своя Аз до нещо безкрайно слабо и тънко.

Когато човек имаше чувството за своето физическо тяло, той същевременно имаше усещането непосредствено за физическите закони, които царуват в природата. Също така опитността за етерното тяло му даваше същевременно познанието на течния организъм. И когато възприемаше така отвътре астралното тяло, той влизаше в допир с всичко, което в човешкото тяло е въздух, газ. Защото човекът не е съставен само от твърдо и течно вещество; той е също така едно газообразно, въздухообразно същество. Ние вдишваме и издишваме въздуха. В миналото съдържанието на душата се намираше в особена връзка с тези движения на въздуха в нас. Тези движения бяха по-конкретни отколкото днес. Нашите чувства, нашата мисъл, изолирани от това, което е тяхната насрещна материална страна, въздуха, са станали отвлечени.

Извиквайки пред съзнанието си за момент, по какъв начин индийският мъдрец се стараеше, чрез упражнения, да осъзнае това сродство между дишането и мисълта. Той регулираше своето дихание, за да постигне напредък в своята мисъл. Той знаеше, че мисъл, чувство, воля, не са призраци без състоятелност, както хората днес вярват, а са тясно свързани с външната природа както и с човешката природа, особено чрез дишане то. Ако физиката и химията бяха изхвърлени вън от човешкия организъм, психологията бе погребана в него, но лишена от сетивен елемент, който и съответствуваше, въздуха. По същия начин пневматологията бе отделена от топлината. Така чувствуването на Аза стана неясно и слабо, каквото то е днес.

И така, ако виждаме произхода на физическата и химическа науки във физическото и етерно тела на човека, а произхода на психологията в астралното тяло и в Аза, можем да кажем, че преминавайки от древността към модерната научна ера, човекът е изхвърлил вън от себе си това, което беше физика и химия, прилагайки ги само към природата. Обратно, неговите схващания в областта на психологията и пневматологията се изолират от физическата природа и се затварят във вътрешния живот. В психологията те запазват достатъчно живот, за да намери още човек думи, за да назове това, което става в неговата душа. Обаче чувството на Аза става толкова изтъняло, че пневматологията изчезва напълно. Азът не е вече освен едва доловима точка. Ето това е всичко, което е останало от този вътрешен живот, толкова хармоничен, който одушевяваше човешкото същество от миналото, когато то си казваше: има четири елемента земя, вода, въздух и огън; човек чувствува земята в своето физическо тяло; водата в движението на органическите течности причинено от етерното тяло; въздуха в астралното тяло, в мисълта, чувството и волята; защото за него мисълта, чувството и волята изглеждат като да се вливат и отливат с въздуха, който той дишаше. А огънят, както го наричаха тогава, или топлината той чувствуваше в своя Аз.

Развитието на съвременната наука се дължи на една метаморфоза на съзнанието. Когато сме разбирали това и изучаваме историята от тази гледна точка, забелязваме първо, както видяхме по-рано, че всяка епоха донася нови схващания, които се отдалечават все повече от древните предания. И идеите на един Парацелзий, на един Ван Хелмонт, на един Яков Бьоме ни изглеждат като странни остатъци от тези предания.

При Яков Бьоме имаме непосредственото впечатление, че става въпрос за един обикновен човек, който черпи своите познания от източници, които днес не мога да опиша по-подробно. Ако той е така мъчно разбираем, това е защото изразява много несръчно своите идеи, идеи и чувства много стари, които са стигнали до него по пътя на народните предания. В същата епоха един Джордано Бруно се приспособяваше към новата фаза на човешкото развитие; ние ясно чувствуваме, че Яков Бьоме е имал пред себе си много стари съчинения, изчезнали днес; през техните своебразни, несръчни, непълни изрази той предчувствува една идея, един дух, който се опитва да намери отново мъдростта на древните. Той постига това много трудно, ето защо неговите изрази са толкова непохватни. Само благодарение на своята вътрешна сила той може да намери отново древното познание през толкова изопачени текстове.

Наред с духове като Парацелзий и Яков Бьоме, които са като закъснели свидетели на една минала епоха, през 15-то, 16-то, 17-то столетия, ако вземем под внимание езотеричното течение на човешката мисъл, виждаме, разглеждайки го в светлината на науката на посвещението, че хората не познават вече нищо от дълбоките основи на вселената. Физиката и химията са станали външни науки, хората започват вече да очернят алхимията. И това с известно право, защото това, което остава от алхимията на Средновековието наистина заслужава подигравка. Психологията е скъсала с природата, и пневматологията, или наука на духа, се е превърнала почти в нищо. Древното знание е изгубено; не остават вече, от една страна, освен външните науки, изолирани от човека, а от друга страна една душа, в която царува хаос. Всички усилия на човека към познание явно правят да се яви това положение.

В 17-ия век например, се яви едно схващане, което разгледано в себе си, остава тъмно, но което става напълно разбираемо, когато го проучим по отношение на историята на човешкия дух. Според това схващане всички явления на храненето се свеждат до един вид ферментация. Погълнатите храни се овлажнени от слюнката, после напоени с различни сокове, пепсин и пр... и се казваше, че тогава те са подложени на различни процеси на ферментация. По отношение на съвременните схващания които също са кратковременни тази теория събужда днес само подигравки, виждаме скоро, как такива странни идеи са могли да се родят в духа на хората. През тази епоха традиционните познания, които още намираме у Гален и неговите предшественици и които почиваха на личната опитност, са почти угаснали; що се отнася за външната химия, за модерната официална химия, тя се намира още в своите първи зачатъци. Хората са изгубили вътрешното чувство, но още не притежават външната наука. От тук и такива несъстоятелни схващания, за да се обяснят явленията на храненето, измислянето на някаква ферментация, за която хората имаха само една неясна идея.

Привържениците на тази теория бяха закъснели наследници на Гален; те виждаха правилно, когато твърдяха, че за да се разбере организмът, трябва да се изходи от изучаването на течностите, които се движат в него; но същевременно нямат за химическите явления освен една съвършено външна идея и от тук иде тяхната теория на ферментацията, която прилагат към човека. Не чувствувайки вече нищо в него, човекът не е вече нищо освен един празен чувал.

И в този чувал хората тъпчат всички нови представи. В 17ия век науката не е още добре развита. Тя е сведена до доста неясни идеи върху ферментациите и други явления от този род, идеи, които произволно се прилагат към човешкото същество. Тази беше целта на това, което се нарича ятрохимическа школа */* Медицинско схващане, което свежда всички жизнени явления и терапевтиката до химически действия/.

Тази школа още пази в своите схващания някои трошички от старата теория на органическите течности, основана на вътрешното познание. Но почти в същата епоха се намират други школи, които започват да си съставят за човека една идея близка до това, което намираме в съвременните ръководства по анатомия. Днес вече не си представят човека като нещо съставено от кости, мускули и органи, каквито са черния дроб, стомахът, сърцето, и пр... Неволно, четейки съчинения с този стил, че човешкото същество не е действително нища друго, освен тази съвкупност от материални органи, с точни разграничения. Без съмнение, тези органи действително съществуват. Обаче твърдото вещество, твърдата материя съставляват най-много една десета от човешкото тяло; всичко останало е течно. Човекът е една течна колона.

Хората не са забравили този факт като факт; но те са възприели един метод на работа, който не държи никаква сметка за него, който не знае, че нашето физическо същество е съставено в по-голямата си част от течности, в които се къпят материалните органи с определени очертания, от които навсякъде намираме репродукции; репродукция, която по необходимост извиква, особено у незнаещите, идеята, че човекът е сведен до тази маса от твърди тела. И въпреки това, анатомическите картини представят само една десета от човешкото тяло. Ако бихме искали да го представим изцяло, би трябвало да нарисуваме около тези органи, стомах, черен дроб и пр., едно непрестанно и безкрайно разнообразно течение от течности, които се примесват, комбинират се едни други.

По този начин хората са стигнали да си съставят за човешкото същество една съвършено погрешна идея.

Така на учените от 19-ия век е направило много силно впечатление фактът, че когато един човек пие вода, прави впечатление, че първата чаша е напълно асимилирана от организма, което не става с втората или третата чаша. Този факт може да бъде констатиран, но не може да бъде обяснен, защото хората си съставят за течния организъм една съвършено погрешна идея; те не знаят, че етерното тяло е това, което реагира движението на вътрешните течности и управлява химическия живот на организма.

Това познание е започнало да се изгубва наистина през 18-то столетие и учените започнаха да вземат под внимание само твърдите части. Те считаха тялото като един конгломерат от твърди органи, сред който всичко се подчинява на механически закони; органите са сравнени със смукателни или тласкащи помпи и пр. Човешкото тяло се превърна в една машина.

Така от ятрохимическото схващане, което искаше да обясни тялото чрез химически процеси, учените се плъзнаха в ятромеханическата школа и даже в една ятроматематическа школа. Сърцето е вече само една истинска помпа, която смучи кръвта и я изтласква в организма. Забравено бе, че в действителност органическите течности имат свой собствен живот, въз основа на който те се движат и че сърцето не е друго освен един сетивен орган, предназначен да възприема тяхното движение. Хората вземат нещата от към лошата страна и правят по този начин от сърцето един механизъм, какъвто то е и днес за по-голяма част от физиолозите и лекарите.

Ятрохимическата школа подозираше още смътно съществуването на етерното тяло, за което Гален имаше пълно съзнание. Ван Хелмонт или Парацелзий имат за него вече само едно слабо чувство, което отслабва още повече у привържениците на ятрохимическата школа и изчезва напълно у ятромеханиците. Всяко понятие за етерното тяло се изпарява; остава само понятието за физическото тяло, съставено от твърди части, което се третира само чрез физическите методи. След като от човека бе извлечено всяко духовно съдържание и бе построена произволно една външна физика, към човека се прилага тази нова наука. Човекът не е вече едно живо същество, той е един празен чувал напълнен с теории.

Така е още и днес. Защото човекът, който физиологията или анатомията ни представят, не е в действителност освен едно построение на духа съобразно законите на физиката.

Когато изучаваме по външния път хода на развитието, виждаме как е постъпила съдбата. Ятрохимията притежаваше още сянката на етерното тяло, ятромеханистите не знаят нищо за него. Един забележителен дух, ако съдим за него в зависимост от епохата, Щал, запознавайки се с тези различни теории, ги отхвърля; те му изглеждат незадоволителни; теорията на ферментацията не е приемлива за него, защото тя не прави друго освен да внася отново в човека идеите на материалистичната химия; тази на ятрохимиците го задоволява още по-малко, защото те не намират вече в организма нищо друго освен физическите и механически закони. Няма вече никаква следа от едно познание на етерните сили, под тласъка на които се движат органическите течности.

Тогава, при преминаването от 17-ия към 18-ия век Щал има идеята: физическите и химически явления, които наблюдаваме в човешкото тяло не могат да бъдат подчинени на законите, които управляват външния свят. Само че той не намери нищо, с което да ги замени вътре в човешкия организъм. Тогава той измисли това, което нарече жизнена сила. Така създаде динамистичната или анимистична школа. Явно е, че Щал още беше вдъхновен от известно инстинктивно чувство, което му позволяваше да намери отново, да измисли отново това, за което беше изгубил вътрешното съзнание жизнената сила.

19-то столетие положи големи усилия да изкорени тази идея, която никое научно проучване, никое експериментално проучване не поддържаше и която никога не е била освен едно вдъхновение.

В този момент учените с всички усилия търсят да внесат отново в този празен чувал, какъвто е станал човекът, нещо, което да го напълни. Така се стигна до там, той да бъде считан като една машина: "Човекът е една машина", казваше Дьо Ла Метри. Материализмът, или по-скоро механизмът на 18-ия век, който беше толкова противен на Гьоте, се ражда от безсилието, в което се намират хората, да проникнат, да познаят човека по методите, които прилагат към външния свят. 19-ия век страдаше от това безсилие.

Все пак хората трябваше да имат едно схващане за човека. И така се стигна после до там, той да бъде схващан като най-развитото животно. В действителност, хората не познаваха вече и животното; защото, за да го разберат, трябваше да имат старите понятия, ако не тези на пневматологията, по не тези на физиката, химията, физиологията, каквито те бяха схващани в миналото. Но хората нямаха съзнание за тази нужда. Следователно те потърсиха едно ново схващане за човешкото същество.

Исторически това развитие на идеите е твърде разбираемо. Новите теории върху природата на човека се дължат на невежеството, в което хората се намират по отношение на това, което той е в действителност. Ако биха останали със своите стари познания, основани върху физиката, химията, както те бяха чувствува ни вътрешно, върху психологията и пневматологията, те никога не биха се събудили за свободата. За да стигне до вътрешната свобода, човекът трябваше да се изолира напълно от живота на елементите. За целта той трябваше да се абстрахира от себе си, когато искаше да изучава света, да не търси да познава себе си освен с помощта на същите методи, които така добре подхождат за познаването на външния свят. Именно в този преходен период, когато човекът се отвръща от себе си, за да остави да назрее в него чувството за свобода, се раждат научните схващания, които така категорично се наложиха на природата, защото нямаха нужда да държат сметка за човешкото същество.

Така се роди една наука, която е съвършено приспособена към природата; тя днес тържествува, но се оказва абсолютно безсилна, когато бива приложена към познанието на човешкото същество.

Забележете добре, аз не критикувам, а само констатирам.

Именно защото човекът се освободи от всичко, което в миналото тежеше върху него, той можа да стигне до съзнанието за свободата. Научният багаж, който той е натрупал, подхожда само на природата, особено на физическата природа. С психологията нещата не вървят вече така добре, и хората са като загубени сред отвлеченостите. Още веднъж, нещата трябваше да стигнат до тук, за да могат от друга страна хората да се пробудят към чувството за свобода, към едно морално схваща не за света, основано върху личността. Ние не бихме могли да разберем развитието на съвременните науки, ако не го разглеждаме като коренативна чувството за свобода и за всички морални и религиозни схващания, които са свързани с него.

              ВИСША            АЗ                   ПНЕВМАТОЛОГИЯ

              ОРГАНИЗАЦИЯ    АСТРАЛНО ТЯЛО      ПСИХОЛОГИЯ

              НИСША           ЕТЕРНО ТЯЛО         ХИМИЯ

              ОРГАНИЗАЦИЯ    ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО     ФИЗИКА

Това ни обяснява в теориите измислени от един Хобс или един Бейкън невъзможността да се свърже човешкото същество с духа, който одушевява вселената. От една страна, Хобс замисля вече, поне в зародиш, новите научни идеи, и от друга страна, той премахва от социалния живот всеки духовен елемент, предвижва войната на всички против всички, непризнавайки нищо духовно, което би могло да обедини хората помежду им. И когато говори за едно съзнание за свобода, той начертава една карикатура на това чувство.

Човечеството не се развива по една права линия, по една проста линия. Трябва да проследим с поглед всички течения, които го носят, за да стигнем да намерим отново сред тях смисъла на неговото развитие.