Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

9. СКАЗКА СЕДМА

GA_326 Раждането на естествените науки
Алтернативен линк

СКАЗКА СЕДМА

Научните схващания, които са се образували и разпространили от 15-ия век насам са безсилни да доставят едно цялостно познание за човешкото същество. Във всички техни области е станало и с математиките. Тези последните бяха изолирани от човека. Те бяха считани като нещо в себе си, с което човекът няма никаква вътрешна връзка. Този начин на виждане нещата и на постъпване бе разпрострян и върху други области на познанието. По този начин стана невъзможно да се намери отново една истинска връзка между човека и познатата вселена.

По-нататък ние ще видим едно друго последствие на това състояние на нещата. Но нека първо видим, коя е била причината, истинската, дълбока причина на това развитие. Науката е изгубила вътрешното чувство на това, което е обект на антропософските изследвания и което хората познаваха в миналото, благодарение на едно инстинктивно ясновидство. Научната мисъл не може вече да проникне в човека, не може вече да го превъзстанови в неговата цялост.

Нека разглеждане отново набързо, кои са различните елементи, от които ни се явява съставен човекът. Антропософията допуска съществуването на едно физическо тяло, на едно етерно тяло, на едно астрално тяло на един Аз. Това разпределение ще ни позволи да разберем по-добре пътя следван в съвременната епоха от научните схващания.

Аз не ще се спирам да го коментирам по-надълго; в книгата "Теософия" ще намери всички необходими обяснения. Нека първо се запитаме, какво изпитваме в нашето физическо тяло, когато апелираме в нас към това вътрешно чувство на ориентира не, за което вече Ви говорих.

Ние видяхме вече, че изпитваме именно това, което са трите измерения на пространството, посоката от дясно наляво, от горе надолу, отпред назад. Придвижването в пространството на нашето физическо тяло ни дава опитността за движението. Но освен това ние изпитваме и други усещания, например усещането на тегло, на тежест, поне до известна степен на интензивност, въпреки че под една малко различна форма. Когато хората още имаха живото усещане за тези неща, те се чувствуваха насочени към определено изучаване, за което е изчезнал напълно вкусът в модерната научна епоха. Някои факти, които имат основно значение за разбирането на света, съвсем не се познават от науката. Представете си за момент, че носите един човек, който е също толкова тежък, колкото вас, един човек, който отбелязва на кантара същата цифра както и Вие. Вие го носите изминавайки известно разстояние; имате определено впечатление за неговото тегло. Но когато Вие, който имате същото тегло, изминавате същото разстояние, когато носите самия себе си, Вие нямате това също впечатление. Фактически Вие носите Вашето собствено тегло през пространството, без да го чувствувате. Чувството, понятието за тегло, за тежест, влиза в полето на Вашето съзнание по съвършено друг начин. Когато човек остарява, той чувствува, че неговите крака натежават. Това впечатление се приближава до известна степен до действителното тегло на тялото; защото старостта означава за организма един вид разпадане отчасти, което прави, щото някои от неговите части, откъсвайки се от вътрешния живот, се атомизират така да се каже и стават все повече и повече жертва на тежестта. Разбира се, в никой момент на живота нашето тяло не изпада на пълно под този закон. Можем даже да кажем, че изразът "чувствувам тежестта на моето тяло" почти никога не се употребява освен в преносен смисъл. Едно по-дълбоко познание на нещата показва без съмнение, че това не е само един образ, че тук имаме една действителност. Но във всеки случай опитността за нашата телесна, материална тежест е свързана в нашето съзнание с едно намаление на онази вътрешна дейност, която ни носи през пространството.

Следователно определени сили действуващи в човешкото същество са по необходимост неутрализирани от диаметрално противоположни дейности, както вече изложих в сказките, в които описах аналогията съществуваща между човешкото същества и животът на сезоните. Във всеки случай, дали се касае за ясно възприемани явления, каквито са тези на движение и посока, или за такива по-лесно чувствувани, каквито са тези на тежестта, тук имаме серия от усещания, съзнанието за които ни е доставено от нашето физическо тяло.

Тези усещания, както много ясно видяхме това за чувството на пространството, бяха изолирани от човека, отнети на неговото вътрешно съзнание. Работата е по-малко ясна що се отнася за тежестта, например, защото днес ние нямаме съзнание за нея, какъвто беше случаят в миналото. Днес под влиянието на официалните научни идеи, хората вече не си представят никак, че вътрешните опитности на човешкото същество са могли да бъдат съвършено други в миналото. Без съмнение, и човекът от миналото не е имал съзнанието, че носи своята тежест през пространството. Но той е имал впечатлението, че тази тежест съществува и че тя беше компенсирана чрез някаква противоположна тежест. Когато получаваше учението на Мистериите, той наистина научаваше, че постоянно носи в себе си и със себе си своята собствена тежест, но че в светлината живее една сила, която постоянно я неутрализираше. Така той чувствуваше, че в него се надига едно чувство на признателност към Божеството на светлината, която идваше да се противопостави на силата действуваща в тежестта. Накратко, бихме могли да покажем, че в миналото човекът съвсем не е имал съзнанието за нещо, което да съществува вън от него, без жива връзка с човешкото същество. Впечатлението, което имаше за природните явления, се сливаха с живота на самата природа. Когато виждаше, например, да пада един камък, събитие, което действително ставаше вън от него, той чувствуваше в самия себе си движението на този камък в сравнение с това, което едно аналогично движение би било за самия него. Виждайки камъка да пада, той имаше следното чувство: ако аз бих искал да се движи по същия начин както този камък, би трябвало да си предам определена скорост, различна от тази, която чувствувам, когато виждам пред мене да пълзи някакво животно. Човекът чувствуваше скоростта на камъка, защото се чувствуваше сам обхванат от същото движение в момента, когато го виждаше да пада.

Външните явления, които днес подреждаме във физиката, бяха наблюдавани несъмнено по обективен на чин от древните; обаче тяхното познание се основаваше на личното чувство, на тяхната вътрешна опитност за факта; техният вътрешен живот протичаше в непрестанна връзка с живота на вселената.

До началото на 15-то столетие, погледът, който човекът насочваше върху физическите явления, свързан с неговото вътрешно чувство, го правеше да ги вижда по-близки, по-сродни с него. Той живееше в общение с природата. Но с настъпването на 15-то столетие този поглед се забулва; природата се отдалечава от човека и ние видяхме, как математиките, станали съвършено чужди за него, започват да сътрудничат с естествените науки. От сега нататък вече вътрешното съзнание на физическия организъм, човешката физика е изгубена. Тя се превръща в една вътрешна наука, както това беше станало за математиките. Физическите явления на вътрешният човешки свят преминаха на обективното поле.

Едно физическо явление може да бъде наблюдавано по два начина. За да запазим примера с падащия камък, можем да проследим движението на този камък с един изцяло външен поглед, или пък можем сами да се пренесем в наблюдаването явление, изпитвайки скоростта, която бихме имали, ако бихме искали да тичаме също така скоро както пада камъкът; тогава ние разбираме явлението с цялото си същество и не добиваме само едно отвлечено познание, основано единствено на сетивното възприятие.

Да видим, какво е станало в началото на 15-то столетие този начин на виждане света и да вземем една личност, при която този преход е особено чувствителен: тази личност е Галилей.

Всъщност Галилей откри закона на падането на телата. Най-важната точка установена от този закон е тази, че той определя пътя, който един падащ камък изминава в първата секунда на падането. В миналото към виждането на падащия камък хората са прибавяли впечатлението на скоростта, които те самите биха получили, ако искаха да бягат също така бързо. Галилей наблюдава падащия камък. Но той няма вече вътрешна та опитност на падането. Той се задоволява да измери дължината на изминатия от камъка път, в едно пространство станало външно, през време на първата секунда на падането. Камъкът падайки с едно ускорено движение, той измерва също и изминатия път, в следващите секунди. Но важното остава това, което става през първата секунда. Следователно Галилей изоставя интимната опитност, личната опитност. Той чисто и просто измерва определено външно явление, което няма вече нищо общо със самия наблюдател, което става съвършено чуждо за него. Отрязването на наблюдаваното явление от съществото, което го наблюдава, става толкова абсолютно, че това последното забравя, че би могло само да има една вътрешна, интимна опитност за него.

По този начин в началото на 15то столетие се проявява една опозиция срещу Аристотел, когото цялото Средновековие беше считало за върховен научен авторитет, опозиция която се явява у всички напреднали духове.

Когато изучаваме с точност толкова лошо разбраните днес обяснения, които Аристотел е дал върху падането на телата, забелязваме, че те нямат друга цел освен да покажат това, което човекът може да почувствува, когато вижда да пада едно тяло. За него не се касае да измери скоростта на камъка, но да направи едно описание на това падане, което отговаря на едно вътрешно чувство на човека.

Естествено, ако наблюдателят би си представил, че самият той е на мястото на падащия предмет, той би по чувствувал зад физическата необходимост едно лично чувство на скоростта, един жив тласък, не една фатална сила повличаща го в посоката на падането. Той би мислил много повече за вътрешното движение, което изпълнява, отколкото за факта, че е увлечен. Ето защо по времето на Аристотел силата привличаща тела та, гравитацията, беше нещо, което имаше за човешкото схващане едно действително значение.

В зората на ерата на науката идеите, които човек си съставя върху природата се изменят коренно. Това, което стана за закон на падане на телата, стана също и за всички схващания на физиката. Между тези схващания се намира това, което днес наричаме закон на инерцията, който можем да наречем също закон на постоянство. Няма нужда да Ви описвам, що значи инерцията за човека, защото без съмнение всеки един от Вас е имал опитност за нея. Във всеки случай това е нещо, което можем да почувствуваме вътрешно.

Но в какво се е превърнал този закон под влиянието на Галилей? Едно тяло, би трябвало по-скоро да кажем една точка, което не е подчинено на никакво външно влияние, което е изоставено само на себе си, се движи в пространството с една равномерна скорост. То постоянно изминава същия път за същото време. Ако не дойде да му повлияе никакво външно влияние, ако никакво външно влияние не го промени, то ще се движи непрестанно със същата скорост. То е инертно. Само то не прави никакво усилие да измени своето положение. След като не прави никакво усилие да измени своето положение. След като сме измерили неговата скорост във всяка следваща секунда, ще кажем, че то е инертно. Но в миналото хората са чувствували вътрешно това, което е въпросното тяло, което във всяка минута изминава същия път? И намираха, че за да постигнат това, трябваше да останат точно в състояние на инерция, което нищо не идва да измени.

Явно това е едно нереално, идеално състояние, което човек може да постигне в много слаба степен. Но ще се забележи, че вътрешно инертните хора имат винаги стремеж да вършат и да повтарят същите действия.

От 15-то столетие насам идеите са взели една посока, която можем да резюмираме както следва: човекът забравя своята вътрешна опитност за нещата. Той е започнал с това, като е изгубил вътрешното чувство за своя собствен организъм. И това, което Галилей направи за закона на падане на телата и за закона на инерцията, бе разпростряно и в други области.

Видяхме, че Коперник измисли една нова физическа система на света, центърът на която е зает не вече от Земята, а от Слънцето, около което се въртят планетите и към което той постоянно отнася положението на планетите.

Ако искаме, ние можем да нарисуваме този образ на слънчевата система измислена от Коперник.

Той ни дава още една чисто отвлечена, математическа идея за нещата; не отделя още напълно човека от външния свят. Когато четем съчиненията на Коперник, имаме ясно впечатлението, какво той още чувствува, че древната астрономия, чиито сложни фигури се опитваха да възпроизведат движенията на слънчевия свят, беше не само определила последователните положения на планетите, но че тя имаше чувството за това, което човекът може да изпита участвувайки вътрешно във всички техни движения.

Бихме могли да кажем, в миналото са имали една много ясна идея за епициклите, които хората мислеха, че са описани от някои планети. Навсякъде продължаваше още да съществува един остатък от вътрешната човешка дейност. Когато един художник рисува портрета на някого, който държи ръката си в определено положение, той разбира жеста, защото може да направи да се роди в него чувството, което би изпитал изпълнявайки го. По същия начин в миналото хората са имали вътрешното усещане на движението на въртене, извършено от една планета около централната звезда. Особено у Кеплер намираме отново на основата на неговото изчисление на орбитите на планетите едно реално човешко чувство. Нютон, заемайки се отново със слънчевата система на Коперник, прилага към нея абсолютния принцип на Галилей. Той казва: едно централно тяло, Слънцето, например, привлича една планета с една привличаща сила, чиято мощност се мени според квадрата на разстоянието, намалявайки с отдалечаването, но увеличавайки се с масата на присъствуващите тела. Колкото тялото, което е привлича, е по-голямо, толкова неговата привличаща сила е по-голяма. Колкото то е по-отдалечено, толкова повече тази сила намалява, ставайки четири пъти по-малка, ако разстоянието се удвоява, девет пъти, ако то се утроява и т.н.

Ето следователно едно чисто изчисление внесено в картината, изчисление, което никак не държи сметка за човешкото същество. У Коперник и у Кеплер това не беше още така; обаче Нютон построява обективно една отвлечена система, в която не остава да съществува вече нищо от вътрешната дейност на човешкото същество. Теглят се линии в посоката, в която се гледа, линии, по които учените си представят, че действуват определени сили. Те не виждат тези сили, а трябва да ги прибавят. Естествено, докато се вярва в това нещо, казва се, че съществуването на тази предположена сила е обосновано; когато не се вярва вече в него, казва се, че това е една утопия.

Следователно, под влиянието на Нютон отвлечените теории на физиката са станали всеобщи до такава степен, че са били приложени към цялата вселена. Накратко, проявява се по този начин един стремеж да се забрави напълно всяка опитност изживяна във вътрешността на физическото тяло и да се пренесе в пространството, самото то откъснато от вътрешния живот на човека, всичко, което в миналото е било свързано с неговото същество. Това е едно непрестанно усилие да се изолира напълно човекът от външния свят.

Съвременната физика се е родила от този развод между физическото тяло и природата, обект на нашите възприятия.

Следователно хората са забравили вътрешните опитности свързани с физическото тяло. Но сега, когато към външния свят са били прибавени всякакъв вид отвлечени схващания, не можем да се върнем към човека със същия род схващания. Невъзможно е да се върнем назад. Това, което е било отделено от човека, не може вече да бъде отново съединено с него. С една реч, явява се другата страна на явлението: невъзможно е да приложим към познанието на човека отвлечени научни методи.

Това последствие не изпъква, не се явява, когато оставаме в областта на самата физика. Но то става много по-очебийно, когато се запитаме, какво е станало с впечатленията, които човек е получил в своето етерно тяло, този по-тънък организъм, който за човека е източник на всякакъв вид опитности. Тези опитности са му били отдавна отнети и това по един много по-абсолютен начин отколкото тези на физическото тяло. Само че тази първа ампутация /отрязване на крайници/ е била поздравена с по-малко ентусиазъм отколкото втората. Да се върнем към първите столетия на нашата ера и да изучим един учен, какъвто е лекарят Галиен. Съобразно с духа на неговата епоха, той различава четири елемента /стихии/ в природата: земя, вода, въздух и огън, който ние бихме нарекли топлина. Ето какво са долавя ли хората от неговата епоха, когато са насочвали поглед към външния свят.

Но когато са поглеждали вътре в себе си и са се запитвали, как трябва да чувствуват в собственото си същество четирите елемента, те са намирали в етерното тяло посредника, който им доставяше тази опитност, с помощта на непрестанното движение на течностите на организма* /* Етерното тяло е свързано с дейността на течностите в организма и още повече със секрециите на жлезите/.

Черната жлъчка представляваше земята, слюзите течния елемент; на въздуха отговаряше всичко, което участвува в процесите на дишането, най-после топлината отговаряше кръвта. В течностите, във всичко, което се движи през организма, хора та намираха по този начин елементите на външния свят.

     ТОПЛИНА         КРЪВ                    ОРГАНИЗЪМ НА АЗА

     ВЪЗДУХ           ДИШАНЕ                 АСТРАЛНО ТЯЛО

     ВОДА             СОКОВЕ И СЛЮЗИ        ЕТЕРНО ТЯЛО   ХИМИЯ

     ЗЕМЯ             ЧЕРНА ЖЛЪЧКА          ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО ФИЗИКА

Не беше лесно да се стигне изведнъж до пълна забрана на тази толкова интимна опитност и да намери човек в себе си новата сила, която би му позволила да се обърне отново към сетивния свят. Да се измери пада нето на телата, пространството изминато от едно падащо тяло в първата секунда, да се измисли законът на инерцията предполагайки съществуването на подвижни точки, чието движение е неизменно, това е нещо по-лесно. Но когато се касае да се прожектира във външния свят съзнанието за четирите елемента, хората изолират, забравят вътрешното същество, без да донесат в противовес това, което е положително в математиките. Следователно хората не са успели да направят обективна цялата етерна опитност, както това може да бъде осъществено по-късно за физическото чувство. И всъщност ние се намираме на това място и днес. Ако бихме успели да направим преминаване на обективното поле сборът на личните опитности идващи от етерното тяло, тогава би се родила една химическа наука, която чрез своята сигурност и точност би отговаряла напълно на нашата съвременно физика. Но химията е още твърде непрецизна и неясна в нейни те формули, които тя използува, за да изкаже своите собствени закони. Целта на химията е да осъществи с етерното тяло това, което физиката направи за физическото тяло. Тя казва: когато две тела се съединяват, за да образуват едно трето, което може да има свойства и състояния съвършено различни от тези на неговите съставни части, явно е, че става нещо. Но ако човек не остане при най-простите и най-удобни идеи, той трябва да признае, че наистина не знае нещо особено много върху това, което става в химическите комбинации. Водата е в действителност съставено от кислород и водород; химиците си представят тези две съставни части свързани една с друга по някакъв начин; но те нямат и най-малката идея, и най-малкото вътрешно чувство за начина, по който се осъществява това свързване. Прибягва се към съвършено външни схващания. Водородът, казва се, е съставен от молекули или, ако щете, от атоми; кислородът също; атоми или молекули се смесват, остават свързани, прикачени едни към други. И това е всичко. Забравена е била вътрешната опитност, но химикът е по-малко напреднал от физика, който поне може да измери нещо, да преброи, да претегли /защото в крайна сметка физиката винаги завършва с изчисления от този род/; химиците са принудени да се придържат към хипотези. И днес още случаят е такъв с химията. Стъкмените теории относно дълбоката природа на химическите явления и съединения не са всъщност нещо друго освен хипотези. /Виж рис. №6 /.

antroposofiq_GA_326_09.jpg?fbclid=IwAR1Y

Химията ще може да стигне до равнището на физиката само в деня, когато, разбирайки изцяло положението, хората, поради липсата на вътрешна опитност, на старото ясновидство, ще направят усилия да намерят съзнателно връзките, които свързват човека с химическите закони и явления. Разбира до това ние ще можем да стигнем само в деня, когато хората ще разберат, независимо дали става дума за химия, физика или за коя да е друга област на познанието, че не може да бъде изолиран човекът от изучаваното явление. Прогресът, който се състои в обективността, в неутралността добити спрямо нещата на природата, ние го праща ме на друго място Наистина, можем да допуснем, че инерцията се изразява чрез движението на едно движещо се тяло, което постоянно изминава същото разстояние за същото време. За нещастие това движещо се тяло не съществува; където и да погледнем, със средствата, които имаме на разположение, ние не намираме едно равномерно движение. Защото скоростта на едно движещо се тяло, което и да бъде то, е винаги подложено на различни влияния. Накратко казано, това, което наричаме една инертна маса, не съществува. Но когато се изучава движението и не може да се прибегне до вътрешното чувство, до вътрешната опитност, до личната опитност за това движение, ние сме принудени да констатираме, че сме му напълно чужди и че тогава, за да го изучим, трябва да се ориентираме по отношение на външния свят, в рамките на който то протича. Когато наблюдаваме движението на едно тяло, ние трябва добре да го възприемаме по някакъв начин. Ако тялото се движи по продължение на една стена, можем да видим, в каква посока то се движи. Ние преценяваме това движение по отношение на стената, която предполагаме за неподвижна. Но затова необходимо е аз самият да играя една роля в изучаването на явлението, да насочвам неговите фази, да участвувам още, колкото и малко, чрез една вътрешна опитност.

Ако в същия случай стигаме до там, да се абстрахираме напълно от човека, получаваме същия резултат, било че предметът е този, който се придвижва по отношение на стената, било че стената е тази, която се придвижва по отношение на предмета в противоположна посока. Невъзможно е да решим, дали стената е тази, която се движи, или предметът. И фактически стигаме до същите изчисления при едната както и при другата хипотеза. /Виж рис. №7/.

antroposofiq_GA_326_11.jpg?fbclid=IwAR08

Поради факта, че участвувам вече вътрешно в движението, аз изгубвам възможност да разбера, да схвана това движение. Тази констатация може да се разпростре върху множество физически явления. Поради това, че са се отказали от всяко вътрешно общение с фактите, хората се намират сега в невъзможност да ги свържат и чрез най-малкия мост с човешкото същество. Когато аз самият тичам, аз не се питам, дали аз съм, кой то тичам, или земята е тази, която се движи под моите крака, в противоположната посока. Но когато гледам едно друго лице да бяга, моето наблюдение, напълно външно, е същото, независимо дали това лице е, което наистина тича, или пък земята се придвижва. Това положение, до което е стигнал пътят следван от човешкия дух, представлява в нашата епоха отмъщението на духа на вселената, откупът, който заплащаме, че сме изолирали човека от света на явленията.

Докато Нютон още притежаваше сигурността за абсолютното движение, днес много хора си блъскат главите, за да констатират в крайна сметка, че познанието на движението е било изгубено същевременно с вътрешната опитност и вътрешното чувство за движението. Тази е основата на теорията на относителността, пред назначена да обърне теориите на Нютон. Тази теория на относителността идва в предвидения час от съдбата. Тя трябваше да се яви в нашата епоха. защото за да се излезе от безизходицата, в която тя ни води, за да разберем наистина, що е движението или почивката, човек трябва да участвува сам в тях. Когато човек не ги живее вече вътрешно, движение и почивка не са вече по отношение едно на друго освен относителни понятия.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder