Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

8. СКАЗКА ШЕСТА

GA_326 Раждането на естествените науки
Алтернативен линк

 

СКАЗКА ШЕСТА

В предидущата глава видяхме, че модерните научни схващания имат една от техните изходни точки в разликата, която Джон Лок и други установиха между две категории свойства на телата. Лок нарича първични те качества всичко, което се отнася за формата на телата, за техните геометрически характеристики, за тяхната числена стойност, за движението, за големината и т.н... Той нарича вторичните качества цвета, звука, топлината и пр. Докато първичните качества той поставя в самите неща, допускайки, че предметите имат едно действително съществуване, заемат едно място в пространството, имат размери, движение и пр..., всички вторични качества той приписва на едно действие на нещата върху самия човек. Следователно, във външния свят, според това схващане, съществуват само първичните качества, включени в самите неща.

Нещо непознато, надарено с величина, форма, движение, но тъмно и нямо, упражнява върху човека някакво действие и се превежда у него чрез впечатления на звук, цвят, топлина и пр.

Ние видяхме вече в миналите сказки, пространството и неговите посоки са станали в тази епоха нещо от влечено. Човекът е забравил, че в миналото е имал едно действително впечатление, едно конкретно впечатление за тези три посоки. От сега нататък той не държи вече никаква сметка за това, Той не поставя централната точка, от която те изхождат, там, където тя може действително да бъде почувствувана, т.е. в самия себе си; той я поставя независимо къде в пространството. Тройният скелет на пространството има от сега нататък едно независимо съществуване, но същевременно то е нещо въображаемо, отвлечено, без живо отношение с външния свят, нито с вътрешното същество на човека.

Казах Ви, че в миналото човекът имаше живата опитност за трите посоки на пространството и, благодарение на тази опитност, той се чувствуваше съединен с природата, с физическия свят. След това трите посоки се намериха като отделени от човека, откъснати от него; с това те приеха техния отвлечен характер и изгубиха всякаква връзка с живота. От тогава човекът не знае, че някога е живял в общение с външната следа, че е имал живото чувство за това, което са трите измерения и заедно с тях, за всички елементи на геометрията, на числата, на понятията за тегло и пр. Той не знае, че за да намери отново конкретното, действително, живо и вярно чувство за тях, трябва да насочи погледа си вътре в самия себе си Поради това Джон Лок е стигнал до там, да постави във външния свят първичните качества, нямайки вече съзнание за връзката, която съществува между тях и душата на човека.

Вторичните качества, звук, цвят, топлина, вкус, мирис и пр., които изпитваме по канала на нашите сетивни органи; бяха считани вече само  като впечатление причинено от обекта, от предмета. Но ние видяхме също, че тези качества не могат да бъдат намерени нито във физическото тяло, нито в етерното тяло на човека; те също са се освободили. И хората стигнаха до там да си казват: когато човек не гледа, нито слуша света, този последният остава тъмен и ням; той притежава първичните качества, но не издава звук. В етера стават някои оцветени явления, но той остава без цветове. В тегловната материя се явява едно топлинно изменение, но в действителност нищо не е топло. Това е равносилно да се каже, че хората наистина не знаеха, къде да поставят сетивните впечатления. Те не искаха да ги търсят, в света и си признаха иначе, че нямаха възможност да ги намерят там. Следователно човек ги търси в самия себе си, но той върши това, защото не разсъждава. Действително, той забравя, че колкото и надалече да се проучи тялото на човека, те никъде не са намерени. Всъщност човек не знае, какво да прави с тях. От къде идва тази обърканост?

Нека припомним още, за да имаме едно правилно схващане за формата на пространството, трябва да държим сметка за вътрешната дейност, чрез която човекът построява едно пространство в своя собствен организъм. Следователно, ако искаме да намерим същността на геометрическото пространство, което е равносилно да се каже същността на това, което съставлява първичните качества на Лок трябва да насочим погледа в самите нас; без това ние се изгубваме в отвлечености.

Що се отнася за вторичните качества, трябва да знаем, че човекът, който е едно духовно същество, ще живее изключително в своето физическо тяло и в своето етерно тяло, но неговият Аз и неговото астрално тяло могат за момент да напуснат това тяло. Това става през време на съня. При пълното състояние на будност човекът има опитност за първичните качества не вън от себе си, а вътре в самия себе си; също така, било по инстинкт, било чрез едно интуитивно познание, било чрез вътрешно възпитание, той може да има съзнателна опитност за това, което се намира вън от физическото и етерното тела, през време на съня; тогава той се намира в един свят вън от самия него, където се намират цветовете, миризмите, вкусовете, топлината, под тяхната чиста форма, под тяхната истинска форма. Така щото в състояние на будност той възприема само образите, привидностите на звуците, на цветовете. Но тези привидности отговарят на духовни действителности, а не на физически и етерни действителности. Звукът и цветът, които възприемаме, въпреки че са свързани с определени явления на трептение на въздуха или на етера, са образ, привидност на нещо външно, но духовно, а не телесно.

Когато възприемаме един звук, един цвят и пр..., ние имаме само образа на една действителност; ние възприемаме тази действителност когато се намираме вън от нашето тяло. Човекът има опитност за първичните качества в състояние на будност, в самия него, и вижда техния образ във външния свят; когато вярва, че те съществуват само във външния свят, той долавя само техния образ, а не тяхната действителност, която се намира вътре в него. Този образ, това са математическите, геометрическите, аритметическите качества на нещата.

Друго е положението с вторичните качества. Човекът не може да възприеме тяхната действителност освен вън от своето физическо и етерно тела; а техните образи той прожектира вътре в самия себе си. /Виж рис. №5 /. Понеже в днешната научна епоха човекът е изгубил съзнанието за това двойно отношение, той търси във външния свят математическите формули, числата и при.., там, където те са само образ, отвлеченост, т.е. там, където те също не са друго освен привидност, където му избягва тяхната действителна същност.

antroposofiq_GA_326_08.jpg?fbclid=IwAR1Y

Някои хора обаче, у които е останал още един остатък от старите предания на познанието, направиха усилия да стигнат до по-действителни схващания отколкото са тези, които бяха официално приети в тяхната епоха. Парацелзий, ван Хелмонт имаха ясно съзнание, че духовното същество на човека е активно, когато той възприема един звук, един цвят. Но понеже в будното състояние това духовно същество е свързано с физическото тяло, то си съставя само един образ на истински звук и за истински цвят. И когато ги търси само в това тяло, човекът по необходимост стига до там, да си състави една погрешна идея, едно схващане сведено само до чисто механически и математически форми на движение. За да ги познае действително, човек не трябва да прави физикални опити върху това, което става в човешкия организъм, когато този последния възприема един звук, а да си представи, по какъв начин човек може да има опитност за тях вън от физическото и етерното тела. Тази идея не би хрумнала на учените от модерната научна епоха; защото през тази епоха хората нямат желанието да се научат да познават цялата човешка природа, истинската ядка на човешкото същество. Ето защо те не намериха първичните качества на нещата в човека, защото за тях този последният оставаше нещо непознато, нито пък намираха вторичните качества във външния свят, защото бяха забравили, че човекът е също част от този външен свят.

Първичните качества, математически, механически, се намират вътре в човека също както вторичните качества се намират във външния свят на човека.

Аз не претендирам, че човек трябва да бъде ясновидец, за да стигне до там, да намери всичко това; въпреки че показанието доставено от ясновидството е съществено в тази област, едно здраво себепознание може да доведе човека до същия резултат. Хората са забравили, що е в действителност човекът, забравили са, че неговото тяло е изцяло проникнато от духа. Забравили са, че в будно състояние духът трябва да се отдаде, да се изостави изцяло на тялото, ако иска да долови в него математическите закони. Забравя се също, че духът трябва да се съсредоточи в себе си, да стане независим, да се освободи тялото, за да стигне до вторичните качества на нещата. Повтарям, ако ясновидството несъмнено доставя дълбоки, ценни възгледи върху тези неща, то все пак не е абсолютно необходимо. Един правилен, здрав поглед, насочен към самия себе си, може да ни достави точното чувство за това, което са математическите закони, за това, което са в действителност звукът и цветът.

В един Увод към Научните Трудове на Гьоте аз изложих, в какво се състои това истинско себепознание и до какви резултати може да доведе то, без да е необходимо човек да бъде ясновидец.

Но това не бе разбрано. Научната мисъл от нашата епоха е още твърде много обзета от идеите на Лок и неговите подобни. То не можа да бъде разбрано нито в 1911 година, когато на Конгреса по философия в Болоня аз го изложих подробно. Аз положих усилия да покажа, как, през време на съня, духовното същество на човека, въпреки че одушевява и прониква то физическото тяло, остава по своята природа независимо от него. Когато човек стига до там, да почувствува тази вътрешна свобода на духовната същност, той може да предчувствува, как през време на съня душата и духът изпитват действително това, което са зеленият и жълтият цвят, звукът сол и до диез, усещането на топло и студено, киселият и сладкият вкус. Обаче векът на науката не искаше едно познание на човека основано на духовната действителност.

Тази теория на първичните и на вторичните качества ни показва ясно, как човекът е стигнал до там, да изгуби всяко правилно чувство за отношенията, които го свързват вселената.

Същото зло се изявява в други схващания; незнаейки, че човекът притежава в себе си вроденото чувство на трите измерения на пространството, живото чувство на математиките, хората не можаха да знаят също, че той е преди всичко едно духовно същество, именно за това, че има способността да живее вътрешно хоризонталната посока, посоката наляво и надясно, чрез симетрично движение на неговите ръце; също и чувството за посоката отпред назад и това за посоката нагоре.

Хората бяха забелязали веднага това, което различава главно човека от животното; например животното не се изправя в посока нагоре, както човека, а е сведено да се държи в хоризонтално положение.

Отвлечената схема на трите измерения става недостатъчна, когато се касае да се изтъкне в органическата природа всичко, което не е математическо и механическо явление; например чувството на пространството у човека и у животното. Следователно ерата на науката трябваше по необходимост да си състави неточни идеи върху отношението, което съществува между човека и животното, върху това, което различава едното от другото. Но понеже хората неясно чувствуваха, че между тях съществува една разлика, те я потърсиха във всякакъв вид подробности, които не са истински характерни.

Един забележителен пример за това е въпросът за горната челюст, за тази кост, в която са хванати зъбите. Твърдеше се, че у човека тя е съставена само от едно парче; напротив у животното предните зъби отговарят на една междинна кост, от двете страни на която се намира истинската кост на горната челюст. Следователно, според това схващане човекът няма междучелюстна кост.

Не знаейки вече да намерят чрез вътрешното чувство, как човекът се различава от животното, хората виждаха разликата между тях само в такива външни, такива маловажни неща, каквото е тази междучелюстна кост. Без да има възможност да схване, да изрази ясно своите идеи по въпроса за първичните и вторичните качества на телата, Гьоте имаше едно правилно, вярно чувство за всички тези грешки. Той чувствуваше преди всичко по инстинкт, че тази разлика между човека и животното трябва да се търси не в подробностите, а в целостта на съществото. Ето защо той не прие идеята за липсата на междучелюстната кост у човека. Още млад той написа едно малко съчинение, забележително по своето естество, което напълно доказваше наличието на тази кост, изтъквайки, че тя съществува у човешкия зародиш, но че, още при малкото дете, се слива с останалата челюст, докато у животното тя остава отделена. Един сигурен инстинкт му беше показал, му беше нашепнал, че това, което различава човека от животното не трябва да се търси в подробности от този род, а по-скоро в цялостната форма, в неговата душа, в неговия дух. Ако откривайки съществуването на междучелюстната кост у човека, Гьоте го приближи до животното по външната страна на неговото същество, той направи това за да изтъкне по-добре това, което го различава дълбоко, съществено от животното.

Този начин на виждане нещата, който поставяше Гьоте в противоположност с официалните научни схващания на неговото време, които са останали схващания и на нашето време, не се разпространи в научните среди. Напротив, и като едно последствие от всичко, което беше донесъл 15-ия век, в 20-ия век се прояви стремежът за приближаване на човека към животното, не за да се търси подробните точки, които ги различават едно от друго, а за да се покаже тяхното дълбоко родства. Този стремеж се яви ясно в дарвинистичните схващания, които намериха бързо разпространение, докато идеите на Гьоте един преждевременен дарвинист, защото, например, неговото откритие на междучелюстната кост приближаваше човека до животното; те не можаха да видят, че това откритие напротив показва не изрично в думи, но то проличава от начина на мислене че това, което различава човека от животното, не трябва да се търси в подробности от този род.

Не знаейки вече, що е човекът, учените потърсиха неговите съществени качества в животното; тези характерни черти, тези признаци различаващи животното, казват те, ние ги намираме и у човека, само че малко по-усъвършенствувани! Учените все по-малко виждаха, че чрез неговата отвесна стойка в пространството човекът заема вече едно изключително място в света. Всички теории върху еволюцията на живите същества, които бяха изградени в нашата епоха, носят белега на това непознаване на човешкото същество, което те представят като завършек на животинската серия. Човекът не е вече нищо друго, освен най-съвършеното от всички животни

Чрез тези няколко разсъждения аз исках да Ви покажа вътрешната връзка, която свързва помежду им всички модерни научни схващания. Било това в областта на физиката, по въпроса за звуците и цветовете, или в тази на естествените науки, по въпроса за различията, които съществуват между човека и животното, навсякъде мненията, които са взели надмощие, проявяват същото непознаване на истинската природа на човека.

Така, въпреки огромния напредък, който с право се счита като едно чудесно завоюване на човечеството, трябва да признаем, че научните теории можаха да се родят и да се разпространят само благодарение но това, че те не познаваха човешкото същество; когато се изучава това човешко същество чрез методите на експерименталните науки, учените не виждат, колко много са се отдалечили действително от него. Например, у ентусиазирани материалисти от 20-ия век намираме това мнение, че човекът не може да претендира, че е от духовно естество, защото всичко, което в него ни изглежда като духовно, не е в действителност освен едно действие на външни на него явления, които трябва да търсим в пространството или във времето. Описва се начинът, по който светлината, т.е. етерът, действува върху него, как трептенията на този етер се разпространяват в нервите, как също външният въздух прониква в него чрез дишането и пр... И от всичко това се прави следният извод: човекът е чувствителен към най-малкото повишение, към най-малкото понижение на температурата. Той е подложен на всички причини, които действуват върху неговите нерви. Той е едно същество, което зависи от най-малкото налягане на атмосферата.

Който изучава обективно такива идеи, забелязва, че те се отнасят не за човешкото същество въобще, а чисто и просто за един човек, който е неврастеничен. Човекът, който би бил зависим от атмосферните влияния, както претендират тези мисли тели материалисти, би бил наистина един болен, един неврастеничен. Болния, нервния, ето всичко, което науката познава от човека. От всички страни, поради самата форма, която човешката мисъл е приела, тя се отдалечава от истинското човешко същество. Дълбоката природа на човек и избягва.

Срещу това именно се надига Гьоте, въпреки че не му беше още възможно да изрази в ясно изразени принципи това, което той чувствуваше вътрешно.

Това, което изложих пред Вас, трябва да бъде проследено по цялата продължителност на развитието на научната мисъл от 15-то столетие насам, ако искаме да можем да намерим неговите съществени точки. В своята младост Гьоте се интересуваше много от научните работи на своите съвременници. Той страстно ги изучаваше, но не прие направо всички, което те донесяха, защото чувствуваше, че навсякъде се пренебрегваше човекът. Но той имаше инстинктивното чувство за това, което е човешкото същество в неговата цялост. Така той се бунтуваше против научните идеи навсякъде, където ги срещаше. За да разберем добре развитието, което модерната мисъл е изминала от 15-ия век насам, трябва да я сравним със схващанията на Гьоте. Така ние най-ясно виждаме, че физическите и биологическите науки постепенно са изгубили от погледа истинската природа на човека.

Това не трябва да се взема като една критика на научните теории; то е просто едно описание. Да пред положим, че искайки да си служим с водата, някой казва: тази вода не ми подхожда такава, каквато е тя; аз искам да отделя кислорода от водорода. Констатирайки, че той прави химически анализ на водата, аз ни най-малко не критикувам неговото поведение, не му казвам: това е погрешно, водата трябва да бъде оставена такава, каквато е. Водата не може да се състои само от водород. Също така, аз нямам намерение да критикувам, когато констатирам, че от 15-то столетие насам научната мисъл е отделила човека от живата вселена, както нашият химик отделя водорода от кислорода, задържайки само това, от което тя имаше нужда, за да създаде една наука на природата, от която липсва човекът. Да се говори така, това не значи да критикува, а просто да се характеризира. Модерният учен е изучил една природа, от която е изключен човекът, също както нашият химик искаше да си служи с една вода, от която би бил из влечен кислородът. Това трябва да се разбере много добре, за да не изпаднем в грешката, да искаме да познаем човешкото същество служейки си със сетивните експериментални методи. Това би било невъзможно, както не би било възможно да изследваме кислорода в една вода, от която той е бил предварително отделен и в която е останал само водородът.

Ето как трябва да разглеждаме нещата, когато искаме да разберем развитието на научните теории.

 


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder