Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

6. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА

GA_326 Раждането на естествените науки
Алтернативен линк

СКАЗКА ЧЕТВЪРТА

В предидущата сказка аз се опитах да Ви покажа, как съвременното научно схващане се е родило постепенно от едно старо схващане на математиките, схващане, което държеше сметка не само за количествения елемент на числото, но и за неговото качество, за неговата вътрешна природа и за неговата форма. Следователно това схващане виждаше в една геометрическа форма, триъгълник или правоъгълник, било граница, било траектория на едно тяло, една фигура интимно свързана с вътрешната опитност за триъгълника, за правоъгълника.

Този начин на виждане нещата се измени, когато човекът нямаше съзнание, че в миналото всяко количество, всяко число бяха за него неделими от неговата вътрешна опитност за света. Следователно в неговите очи количеството и числото се разединиха през това време и ние можем да поставим това разделяне точно в онзи момент, когато пространството, схващано като едно цяло, от което човекът беше част, бе заменено с това понятие на една схема, при която всяка точка може да бъде взета произволно за начало на една система от три перпендикулярни координати. Математиките се родиха под тяхната модерна форма на закони предназначени да владеят природните явления.

Можем да кажем, че в миналото човекът считаше числата и техните отношения за нещо живо, неделимо от Бога или Боговете, който царуваше над света и беше явна причина за всемирния ред. Напротив, въпреки че могат да бъдат отъждествени взети изцяло с това, което наричаме природни явления, математическите схеми и отвлечености, върху които днес хората се опитват да приложат природата, не могат да се съединят по един траен начин с човешката душа; ето защо човекът не може вече да разбере, нито да проникне природните явления, ето защо той не може вече освен да ги наблюдава, да реагира.

Всичко, което може да се каже, е, че тези отвлечености, тези измислени схеми са в съгласие с действителността; но защо? Светът, в който се движат тези схващания, не може да ни обясни причината.

Нека се върнем назад до времето, за което аз вече Ви говорих, когато всичко, което беше част от тялото, беше считано като образ на духовното. Когато човекът поглеждаше вътре в себе си, той намираше там отново математическия елемент, неделим от божественото, в неговия собствен организъм. Това беше също както при едно произведение на изкуството, което материализира схващанията на художника: в тялото хората намираха отпечатъка, математическата фигура отговаряща на вътрешната опитност, която те имаха за формите, тъждествени с божественото, защото самите природни тела изглеждаха като образи на божественото.

Така следователно, от момента, когато математиките се схващат като нещо чуждо на човека и биват прилагани към телата в които хората престават да виждат образа на духа, в човешката душа по необходимост се промъква агностицизъм.

Това ясно проличава в случая на Коперниковата система, която се яви още при раждането на научното схващане.

Разбира се аз не вземам страна нито за системата на Птоломей, нито за тази на Коперник. Аз заставам строго на историческата зрителна точка и отбелязвам просто, че втората е заменила първата. Следователно от това което ще следва, никой не трябва да заключи, че аз съм повече партизанин на Птоломей отколкото на Коперник.

Нека се пренесем във времето, когато човекът имаше живия усет за ориентацията, за трите посоки: отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад.

Този усет на ориентацията той притежаваше благодарение на Земята и по отношение на нея; например той чувствуваше това, което наричаме горе и долу, по отношение на посоката на тежестта, на отвесната. Той имаше чувството за дясно и ляво, за предно и задно по отношение на различни те точки на вселената, според които самата Земя е ориентирана. Всички тези посоки той ги чувствуваше в един вид общение със Земята и благодарение на факта, че стоеше прав върху нея. Съзнанието, което имаше за самия себе си, не започваше от главата за да спре до ходилата на краката. Той се чувствуваше пронизан от силата на тежестта, продължен чрез нея, съставлявайки едно цяло със Земята. Именно тази конкретна, действителна опитност беше тази, която доставяше на човека една опорна точка в начина да разглежда Космоса и която, в неговите очи, оправдаваше построяването на Птоломеевата система.

Когато човекът изхвърли вън от своя вътрешен живот математическите схващания, той същевременно се отдели от Земята и стана възможно за него да измисли една астрономическа система, която има за център Слънцето. За да бъде поставен центърът на системата вън от Земята, трябваше предварително човекът да изгуби вътрешното чувство на ориентация. Следователно схващането на Коперник е интимно свързано с това дълбоко преобразуване, което стана в лоното на човешката душа. Раждането на модерната научна мисъл не би могло да бъде разбрано освен ако го проучим в зависимост от развитието на човешкия дух.

Естествено тези идеи ще изглеждат нелепи за онези от нашите съвременници, които вярват в науката много по-сляпо отколкото в миналото верующите в техните догми. Обаче ако искаме да имаме едно правилно съждение върху научната мисъл, необходимо е да я свържем с човешката душа и с нейното развитие.

Следователно системата на Коперник се състоеше по същество в преместването на центъра на нашия свят, който от Земята бе пренесен на Слънцето. В това се съдържаше потенциално цялото учение на Джордано Бруно /който, роден в 1548, почина изгорен в Рим през 1600 година/.

Джордано Бруно се явява като прославител, бихме могли да кажем, като защитник на модерните схващания, на идеите на Коперник. Трябва да бъдем добре проникнати от необходимостта за явяването на тези идеи, за да разберем начина, тона, с който Джордано говори или пише, съвършено различен от тона, който обикновено се използува от един привърженик на научния метод; истината е, че Джордано Бруно говори за вселената не като математик, а като лиричен поет. В думите, с които той украсява модерната наука, има нещо музикално, омагьосващо.

Причината за това е, че с цялото си същество той още участвува в начина, по който древните са чувствува ли вътрешно света; обаче неговият ум му казва, че в точката, до която са стигнали нещата, човешкият дух е принуден да приема схващанията на Коперник. Той разбираше необходимостта, които развитието налагаше на човечеството.

В системата на Коперник Джордано Бруно беше оценил особено това, което прави от нея една съвкупност от схващания приспособена към духа на неговите съвременници, без обаче сам да проучи тази съвкупност. Що се отнася за неговото цялостно същество, той принадлежеше на една по-стара епоха; и много естествено, че той още притежаваше вътрешното чувство на това, което беше обект на теориите, които трябваше да приеме. Но той не можеше да даде за тази вътрешна опитност една научно обяснение.

И когато на свой ред повтаря пътя следван от мисълта на Коперник, който път той така величествено описва, той не прави това както самият Коперник или както Галилей или Кеплер или даже Нютон. Той се старае по маниера на древните да направи да оживее в него действителността, както един вид да възстанови в себе си живота на Космоса. Но за да може човек да участвува в живота на Космоса както са вършели това древните, би трябвало, както видяхме, математиките да бъдат една форма на мистиката, една вътрешна опитност. А за това беше твърде късно в епохата на Джордано Бруно. Ето защо това участие в живота на Космоса приема в него само една поетическа форма. Това придава на неговите съчинения един съвсем специален колорит. При него атомизмът е още една наука на духа и самият атом е нещо живо; съвкупността от космически закони е като една душа; не че той би могъл да участвува още, по начина на един мистик от миналото, в живата действителност на тази душа чак до най-малките неща и да вижда в математическите закони на космоса намеренията на духа; но чрез поезията той се издигна до възхищението, до прославянето на това, което от сега нататък е станало външно, чуждо на човека.

Джордано Бруно наистина образува един преход между две схващания за света: едното, за което днешният човек едва ли би могъл да си състави една идея, което е царувало до 15 столетие и в което нямаше разлика между субекта и обекта /космоса/; другото, при което вселената се схваща с три измерения вън от човешкото тяло и вън от живото чувство за ориентация.

Коперник се е постарал особено да схваща света на звездите според отвлечената математическа схема. У Нютон ние виждаме математиките, математическата мисъл да се явява изцяло изолирана от човешкото същество, в чисто състояние.

Когато говорим за една историческа личност, трябва винаги да се придържаме към съществените черти; въпреки това, нека ми бъде позволено да разгледам тук подробно точки. Нютон е почти първият, който е пристъпил към изучаването на природата чрез отвлечената математическа мисъл; в това отношение той е един вид наследник на Коперник и истински основател на модерните научни методи.

Интересно е да наблюдаваме, как в епохата на Нютон и след него цивилизованото човечество прави усилия да се приспособи към това огромно преобразуване на мисълта. То успява да направи това не без трудности, както ни показва проучването на някои особени случаи.

Да вземем например Нютон. Той прави усилия да приспособи своята система за природата към отвлечените математики, които не държат сметка за човека, за човешкото същество; той предполага за познатите понятията за време, пространство, място, движение. В своята книга "Математически принципи на натурфилософията" той казва, че не е необходимо да се обяснява, що е пространство, време, място, движение, защото всеки човек ги познава; той използува всички тези думи в едно научно съчинение, като им оставя смисъла, който всеки обикновен човек им дава.

Обаче хората не винаги имат пълно съзнание за това, което казват. Това е нещо твърде рядко, даже при великите духове. Всъщност Нютон не знае, защо той взема като изходна точка тези понятия за място, време, пространство, движение, без да ги обяснява, докато във всичко, което следва, той държи да обяснява всичко, да уточнява всичко.

Това е защото за тези понятия на място, време, движение, пространство, остроумието, умът не служат за нищо. Напразно човек би употребил над тях цялото си остроумие, той не ще напредне по-далече отколкото е бил в самото начало, когато е имал за тях една непосредствена опитност. Той не може да си състави една идея за тях освен с помощта на простия човешки разум, идея, която трябва след това да запази такава, каквато тя е.

Тази констатация е изненадала особено много един от следовниците на Нютон, Бъркли, твърде характерен философ на тази епоха на борба, когато се раждаше модерната научна мисъл. Общо взето, малко съгласен с Нютон, както ще видим по-нататък, той е все пак доволен, виждайки как Нютон взема за основа на неговите научни и математически размишления понятията за място, време, пространство и движение, без да ги е определил. Да, казва Бъркли, именно така трябва да се постъпи. Тези понятия трябва да се вземат такива, каквито ги притежава и най-простият човек, защото там поне те са винаги ясни; у човека от улицата те са бистри, докато у философа или метафизика те са винаги замъглени, разбъркани.

Наистина безполезно е да се размишлява върху понятия, които изискват да бъдат изживени вътрешно; човек трябва да ги чувствува непосредствено. Акробациите на мисълта у Нютон започват едва тогава, когато той си служи с тях, за да обясни света. Защото тогава той буквално жонглира с тях. Казвайки това, аз съвсем не искам да го подценявам; напротив исках сега да характеризирам това, което съществува като живо в неговия дух.

Едно от понятията използувани по този начин от Нютон е това за пространството; и той върши това от начало в смисъла, в който го взема човекът от улицата. И тук още има един остатък от вътрешната опитност. Пространството на Декарт произвежда у този, който иска да си го представи, да проникне в него със своята мисъл, един вид водовъртеж, един вид "въртоглавие". Това пространство, чийто център може да бъде поставен по воля където и да е, има нещо мъгляво, неопределено. Без съмнение, можем да спорим много остроумно, за да знаем, дали то е безкрайно или не; без разбира се от това да се получи нещо особено. Докато едно живо, човешко чувство на пространството малко се интересува от крайното или безкрайното което впрочем няма никакво значение в едно наистина живо схващане на света.

Можем следователно да кажем, че Нютон взема чисто и просто идеята за пространството такава, каквато я намира. След това той започва да прилага своите изчисления, своите математически формули. В неговата епоха, математиките, геометрията, са вече отвлечени науки, изолирани от човека; когато чрез тях прониква в областта на природата, той внася там един отвлечен елемент. Той изолира напълно природните явления от човека. За първи път с нютоновата физика ние имаме един възглед за природата, от който е изключен човекът, нещо, което никога не ще намерим в предишните епохи.

Нека се обърнем към един мислител от 4-то или 5-то столетие на нашата ера /едва ли бихме могли да дадем името мислители на тези хора, които още притежаваха един вътрешен живот много по-интензивен отколко то чистата интелектуална дейност/. Можем да преведем неговото чувство както следва: "Аз чувствувам в едно цяло пространството и Бога. Аз се направлявам в пространството отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад, според посоките начертани от Бога и които чувствувам в самия мене; където и да отида, това става винаги по негова воля". Това състояние на душата продължи да съществува и по-късно от 6то столетие, приблизително до 14-то столетие. До тогава, когато човекът упражняваше геометрия, той не се задоволяваше да начертае един триъгълник; той чувствуваше, че това, което чертае, Бог го оживяваше в него, рисуваше го с него. Неговият чертеж представляваше едно качество, което той чувствуваше вътрешно, чрез волята на Бога. Във всичко, което се изразяваше в математически фигури, човекът виждаше намеренията на Бога.

Днес математиките игнорират човека. И човекът е забравил, че ги е получил от Бога. В този дух Нютон си служи с тях, за да проучи пространството. В своята книга "Математически принципи на натурфилософията", той си служи с тези отвлечени математики, с едно произволно определено пространство, което впрочем не дефинира, защото има смътното чувство, че тогава ще се изгуби в него. Той взема понятието за пространство в неговата обикновена, текуща форма, но след това с помощта на математиките го обработва така, че накрая то няма нищо общо с истинските закони на пространството. И така започва той да говори за принципите, за началата на природата. Въпреки това, ако проучим по задълбочено неговите съчинения, виждаме след известно време, че неговото собствено схващане за пространството му създава неудобство.

Това пространство, от което е изключен човекът, го задоволява все по-малко и по-малко. И накрая той го определя наричайки го "sensorium" на Бога.

Това е един извънредно интересен израз. Онзи, който първи напълно математизира пространството, разделя го окончателно от човешкото същество, стига въпреки това до там да го определи като "sensorium" на Бога , като един вид мозъчно схващане, което Бог си е образувал. Нютон е отделил напълно природата и пространството от човека, който има чувството за това пространство; но това му тежи. Това пространство, в което човек чувствуваше навсякъде да живее Бог, той го отразява от човека. Но чрез това се отразява и връзката между природата и Бога. Пространството съществува вече само вън от човешката душа, във външния свят, там, където са математиките. По-късно Нютон нарича това пространство "Sensorium Del". Но той е, кой то пръв го беше отделил от човека, правейки го чуждо на духа на Бога. Но едно още упорито чувство му пречи да остави това пространство така празно, поради което му възвръща Бога, обаче по един конвенционален начин.

Човекът се е отделел от Бога, от духа, чрез науката; но той отново се връща и допуска духа по външен път.

Лесно може да се разбере, че един Гьоте не можеше никак да споделя идеите на Нютон. Противоположността на тези два духа се явява особено силно в теория на цветовете от Гьоте. Но самият начин, по който постъпва Нютон; да откъсне Бога от човека, е противен на чувството на Гьоте.

Гьоте чувствуваше по инстинкт, че човек трябва да има живата опитност за Космоса, че вселената и нейните три измерения са само едно продължение навън на човешката душа. Той е точно противоположното на Нютон.

Бъркли, който живя по-късно от Нютон, но който още принадлежи на периода на борбите, които се разиграха около раждащата се научна мисъл, Бъркли, както видяхме, е напълно съгласен с Нютон, когато този последният взема идеите за пространство, място, време, движение, в техния обикновен смисъл; напротив, новите теории, и особено начинът, по който ще бъдат изтълкувани природните явления, не го задоволяват никак. Защото той схваща ясно, че човешкото същество, изолирано напълно от природата, не може вече да има за нея едно живо чувство, вътрешната опитност, и че да се вярва противното, значи да се залъгваме.

Следователно Бъркли настоява върху това, че нашите сетивни възприятия не са предизвикани, всъщност, от външни предмети, че тези последните даже съвсем не съществуват, но че действителността е абсолютно духовна; и че вселената, във всички нейни явления, даже и материални, е само едно проявление на духовното. Твърденията на Бъркли са категорични, защото в него няма вече нищо от старата мистика, а още по-малко от една пневматология, от една наука на духа; всъщност нищо не го подтиква да издаде тази теория. Тя е подържана само от догмата на неговата религия; но тя е здраво установена; за него всяка материя не е друго освен едно проявление на духа. Той не би могъл да каже, както прави това с логика модерната наука: зад цвета, който възприемам, има едно движение на трептене, което аз не възприемам. За него не може да става дума да се допусне хипотезата за нещо надарено с някой материално свойство, каквото би било елементът в трептене. Аз схващам духовно, казва той, това, което е на основата на физическия свят на явленията; причината за цвета, който възприемам, е духът, духът, който чувствувам еднакво и в себе си.

Следователно Бъркли е по същество спиритуалист, в смисъла, в който германската философия употребява тази дума* /* Историците на френската философия наричат системата на Бъркли абсолютен идеализъм. Бел. на френск. преводач./. Ето защо опирайки се на догмата без съмнение, обаче все пак с известно право, той повдига множество възражения против това схващане на природата, върху която биха могли да се приложат математическите закони вън от всякакво вътрешно чувство. Разглеждайки целия Космос като нещо духовно, Бъркли вижда в математиките нещо, което, както и Космосът, се е родило от духа; той мисли следователно, че човек може да почувствува вътрешно духовните намерения на космоса, доколкото те се изразяват чрез математически формули, но че е невъзможно математическите закони да се приложат към тела по един съвършено външен начин.

От тази гледна точка той се противопоставя на математиките, както ги схваща Нютон и Лайбниц, т.е. на диференциалното и интегрално изчисление.

Бих искал тук да предпазя от едно възможно недоразумение. Тази сказка, под формата, която тя трябва да приеме в серията, от която е част, би могла в много точки да предизвика критиката на модерните духове; това, което ще последва, ще възстанови положението и ще оправдае напълно за всеки безпристрастен дух твърденията, които съм принуден да представя днес под една доста категорична форма.

Следователно Бъркли не беше привърженик на изчислението на най-малките величини под формата, в която то беше познато в неговата епоха. Той е противник на всичко, което не се изживява вътрешно и в този смисъл неговото чувство го кара да вижда по-правилно отколкото неговата мисъл. Има повече тънкост в неговите впечатления, в неговите чувства, отколкото в неговите мисли. Той чувствува, че инфинитезималното изчисление /изчислението на най-малките величини/ поставя наред с величините, които духът схваща, други величини, а именно диференциалните изчисления, които стигат до известна точност, до известна сигурност в техните частни, но накрая избягват на мисълта.

Тук за Бъркли в моментът, където той изгубва допира с действителността; той се придържа към вътрешната опитност, към непосредственото познание, според метода на древните; следователно той не може да допусне математическите понятия, които се изгубват в неточността на диференциалите.

Защото, какво всъщност се прави, когато учените искат да изразят природните явления чрез диференциал ни уравнения? Изтъква се всичко онова, което избягва на нашата интимна опитност. Нека бъда извинен, ако навлизам тук в една област, в която биха могли да ме следват само специалистите; за съжаление не ми е възможно да направя тук едно пълно изложение на инфинитезималното изчисление. Бих искал въпреки това да обърна вниманието Ви върху няколко точки, които се отнасят направо към темата на нашето изследване.

Искайки да овладеят природните явления с помощта на отвлечените математики, съвършено чужди на вътрешния живот на човешкото същество, съвременната наука е стигнала до там, да разглежда само това, което е мъртво. Математиките са били изключени от живота, те могат да бъдат приложени следователно само към мъртвото. Но би и могло да бъде иначе; чрез самата природа на математическото разсъждение, експерименталните науки са били доведени до там, да разглеждат само това, което е неодушевено.

А във вселената смъртта се проявява чрез разлагането, разпадането, подразделянето на микроскопични частици. Материята е атомизирана, сведена е до прах. Този е пътят, който модерната научна мисъл също следва. Именно поради тази причина математическият елемент също се е подразделил, раздробил се е на диференциално уравнение, което иска да изрази един факт, може само да го убие, да го умъртви, да предаде за него само един мъртъв образ. Да се диференцира, значи да се умъртвява; да се интегрира, значи да се защитят отново в една отвлеченост частиците на това, което е било раздробено, значи да се превъзстанови една схема с това, което диференциалното изчисление е разделило. Но това не значи да се даде живот на това, което е било умъртвено; това е чисто и просто създаването на един призрак, който няма вече нищо живо в себе си.

Под този аспект се явяват на Бъркли последствията, които щеше да донесе приложението на инфинитезималното изчисление. Ако би се изразил по-конкретно, по-живо, той би казал: вие започвате с това, че умъртвявяте света, като прилагате към него изчислението на безбройно малките величини, диференциалното изчисление; след това съединявате вашите диференциали в интеграли, но с това съвсем не сте възстановили един жив свят, вие получавате само един образ, една илюзия. В действителност една интеграла не е друго освен една привидност, и Бъркли много добре беше почувствувал това. Още веднъж, да се диференцира, значи да се умъртвява; да се интегрира, значи да се събират костите и прахът, за да се възстанови първичната форма; но в действителност се получава само един скелет, една схема без живот.

Понеже чувствува нещата по този начин, Бъркли, бихме могли да кажем, не е от своето време. Наистина, научната мисъл се е родила, защото тя трябваше да се роди и който би искал да отрече на инфинетизимално то изчисление всякакъв смисъл на съществуване, би бил побъркан, а не учен. Но въпреки това ние разбираме чувството на един Бъркли, поставен, както той е бил, в епохата, когато се ражда едно ново схващане на света.

Той тепърва предчувствувайки, какво ще донесе със себе си това ново схващане: той чувствува, че човекът ще изгуби от погледа това, което в миналото е виждал в природата, т.е. това, което се "ражда", за да не разглежда вече освен смъртта.

А с това хората не се занимаваха в миналото, те не се интересуваха никак от него. Те насочваха поглед към живото, към ставащото, към растящото; от сега нататък се изучава това, което загива, което се раздробява; в миналото човешкият дух имаше пред погледа си живота, който съставлява едно цяло във всички същества; сега той разглежда атома.

В света, който ни заобикаля, това, което живо, е по необходимост предназначено да умре. Беше необходима една наука на мъртвото, на това, което е преходно. Тя трябваше да се роди именно в момента, в епохата, кога то човечеството беше узряло да я разбера. Но ние разбираме, че един човек като Бъркли, понеже живееше още в миналото, е могъл да се надигне против нея.

Нашето време още прибира плодовете на това ново познание. Ние присъствуваме на тържеството на научната мисъл, която плашеше Бъркли. Това тържество трая докато теориите на относителността дойдоха да свалят от престола нютоновите идеи. Защото мненията на Гьоте не можаха да си пробият път; за да разберем добре теориите, които се наложиха, трябва да съзрем страха, който обхвана някои духове, които не бяха изгубили всякакъв жив допир с миналото, или с впечатленията сродни с чувството от миналото.

Ние видяхме, че Джордано Бруно отстъпи пред необходимостта да изследва неодушевеното чрез чисто математически методи. От атома той прави един жив свят, поетизира математическото схващане, за да го свърже още с човешката личност.

Напротив, от самото начало Нютон постъпва като математик. Все пак това е мъчително за него и ето защо, отделяйки пространството от човека, той прави от него още едно "Sensorium Dei".

Бъркли е решителен противник на новия начин на мислене на същевременно се противопоставя коренно на "инфинитезималния" стремеж.

Обаче модерната наука завладява напълно тази област, която Джордано Бруно искаше да поетизира, в която самият Нютон не се чувствуваше напълно удобно и в която Бъркли отказа да проникне.

Днес ние имаме нужда да си съставим една ясна идея за това, което е модерната мисъл; ето защо трябва да се върнем в миналото в нейната изходна точка. Математиките станаха една отвлечена наука, без жива връзка с човека; те овладяха природата и тази последната, на свой ред, се оттегли от човека; сега за нас се касае да намерим отново тази жива природа. Защото, докато не намерим духа в природата, ние не ще стигнем до едно задоволително схващане на духа.

Човекът живеещ върху Земята е предназначен да умре; също така, развитието на човечеството изискваше, щото непосредствената опитност за живата природа да бъде последвана от едно интелектуално познание на неодушевеното. За да познаем някои неща, необходимо е да изучим мъртвия труп. Също така има някои космически тайни, които могат да се открият само на научната мисъл.

За да завърша, позволете ми една малка лична забележка. Аз никога не съм бил противник на модерната наука, защото винаги съм я считал като необходима за нашата епоха. Аз се опълчих против лошите тълкувания на съвършено правилните научни открития. Изрично подчертавам и повтарям тук, не бих искал да мина за един противник на експерименталните науки, защото не съм такъв; би значило да се отнесем несправедливо към Антропософията, ако бихме намерили някакво противопоставяне, лошо разбрано, между това, което тя търси на духовното поле съобразно самите духовни нужди на нашето време, и това, което науката трябва по необходимост да търси на едно друго поле.

Настоявам тук върху тази точка, защото е необходимо да си съставим една здрава идея за отношенията, които трябва да се установят между Антропософията и науката.

Моето задължение е да запазя живота на Антропософията и, каквото и да стане, даже ако остана сам, ще на правя всичко, което ми е възможно, за да попреча тя да стигне до една мъртва точка. Ето защо аз особено много настоявам върху опасността, която застрашава Антропософията, ако тя тръгне по един лош път, особено що се отнася за отношението към научната мисъл.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder