Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

5. СКАЗКА ТРЕТА

GA_326 Раждането на естествените науки
Алтернативен линк

 

СКАЗКА ТРЕТА

Ние видяхме, в кой момент са се родили научните схващания, в смисъла, който ние даваме днес на тези думи. Тази нова форма на мисълта се проявява за първи път с яснота в начина, по който един Коперник е схванал астрономията; тя е резултат на новия допир, който се установява между математическия дух и външния свят. Тази промяна, бихме могли почти да кажем тази революция в ролята играна от математиката, има най-големи отражения върху развитието на модерната наука. Днес хората имат явен стремеж да виждат в нашата модерна мисъл нещо абсолютно, окончателно, без да държат сметка за метаморфозите, през които тя е минала.

Днес математиката и ролята, която тя играе във философията, се схващат по определен начин и се мисли наистина, че това не би могло да бъде иначе. Без съмнение, хората разискват върху тази или онази точка, върху тази или онази история, но общо взето се мисли, че се е стигнало до едно окончателно схващане, без да се мисли, че в едно още близко до нас минало човечеството е схващало твърде различно ролята приписвана на математиката. Въпреки това достатъчно е да си припомним с достатъчна точност, че малко след момента, който отбелязва началото на нашата научна ера, след публикуването на съчинението на Николай Кузански, не само Коперник се опита да обясни движенията на слънчевата система с помощта на математическо то разсъждение, но философи като Декарт и Спиноза виждаха в математическата мисъл идеалния инструмент, благодарение на който човекът щеше да разбере и да обясни физическия и духовен свят.

Спиноза изложи своите принципи в неговата "етика" и, въпреки че в това съчинение не се срещат формули, нито уравнения, логическата връзка на неговите разсъждения е съвършено съобразна с математическата линия. Хората от неговото време също бяха стигнали да схващат математиката като един модел, като един типичен метод на мислене, който служи както за установяване на вътрешната сигурност така и за изразява не на вселената. Една система на света установена според строгата математическа мисъл, геометрическа мисъл, трябваше по необходимост да отговаря на действителността.

Именно това отношение трябва добре да разберем, ако искаме да схванем из основи научната мисъл. За хората от това време математическата мисъл беше станала една способност, един начин на мислене, който задоволяваше самия себе си. Нека разгледаме по-отблизо, що значи това.

Един Декарт, един Коперник са имали спрямо математиката приблизително отношение на днешните хора Нека си представим един съвременен математик. Той търси в областта на геометрическите представи своите аналитични формули, за да обясни това или онова физическо явление. Той изхожда от схващането, че пространството има три измерения, съгласно Евклидовата геометрия, или, по общо, от схващането на едно пространство надарено с измерения, ако държи сметка за не-Евклидовата геометрия; в това пространство той различава три перпендикулярни посоки, тъждествени помежду си. Това пространство съставлява, бихме могли да кажем, едно цяло, което е достатъчно за себе си, което се представя на съзнанието, без това последното да се запита, от къде идва то, т.е. от къде идват въобще геометрическите представи.

Съвременната психологическа наука е станала толкова материална, толкова повърхностна, че явно човекът е изгубил всяка способност да слиза вътре в себе си, в тези глъбини на душата, къде би намерил например изворите на геометрическата мисъл. Човекът се задоволява със своето състояние на обикновеното съзна ние; той вижда в математиката плода на своята мисъл, а не на вътрешната опитност. Въпреки това той никога не би стигнал да схване пространството с три измерения, ако нямаше вътре в себе си чувството на тези три измерения, на тези три посоки.

Първата от тези посоки е тази, която отива отпред назад. В тази посока ние извършваме, например, явленията на поглъщане и храносмилане тук аз не държа сметка за животните както и други органически функции, което ясно ни показват анатомията и физиологията. Тази ориентация на някои вътрешни процеси е съвършено различна от посоката, в която аз извършвам, например, странични движения с моята дясна ръка, след това, симетрично, с моята лява ръка. Тези движения се извършват според измерението надясно и наляво. Най-после нека си спомним чисто и просто, че в течение на своето земно съществуване човекът расте според едно трето измерение; защото ако в началото на своя живот той пълзи по земята, по-късно той постепенно се изправя в посоката отдолу нагоре

Присъщо е на съвременното научно схващане тези три основни посоки да се разглеждат по един чисто външен начин, без те да бъдат изживени вътрешно; отвън се наблюдават функциите на организма и движенията на тялото. Ако на една психология достойна да носи това име би било възможно да проучи душите на хората от миналото, би се знаело, че тогава човекът е имал едно вътрешно чувство на тези три посоки, чувство изцяло психологическо. Той действително е имал чувството, вътрешното чувство на движението отпред назад; знаел е, например, да прави разлика между вкуса, изразен в неговата сила, на храните, според това, дали те са били поставени в предната или в задната част на небцето. Това особено качество на вкуса на едно вещество, по-подчертан към върха на езика и постепенно намаляващ до пълно изчезване към дъното на небцето, беше нещо абсолютно действително, конкретно; по този начин човекът имаше вътрешна опитност за посоката отпред-назад, нещо, което днес е станало невъзможно за него. Той няма вече нито живото чувство на това, което дължи на факта, че погледът на неговите очи се кръстосва, кръстосване, което им позволява лъчите им да се срещат в определена точка. Нито пък има вече конкретното чувство на това, което върши, когато придвижва своята дясна ръка наляво и своята лява ръка надясно. Но още повече той е изгубил посоката на светкавицата на една мисъл, която го прониква отгоре надолу до сърцето. Тези три перпендикулярни посоки на пространството, отдясно наляво, отпред назад, отгоре надолу, за които по-рано е имал една вътрешна опитност, са основата, върху която ние изграждаме пространството с трите измерения. Това пространство е от влечената форма на първичното чувство.

Някогашният човек ясно знаеше, че математиката, геометрията се проявяваха в неговата собствена личност и че, продължавайки вън от него тези три измерения, от горе надолу, отдясно наляво, отпред назад, той можеше да обгърне целия свят.

Трябва действително да почувствуваме огромната разлика, която съществува между математическото чувство, свързано с една жива опитност, и студената и печална схема на аналитичната геометрия, която, безразлично къде, в пространството, взема някакъв изходна точка като начало на една система от перпендикулярни координати помежду им, съвършено чужди за самите нас.

А тази отвлечена схема човек я извлича преди всичко от себе си. Съвременната математическа мисъл, която е станала основа на експерименталните науки, се е родила следователно от някогашното, разбира се съвършено различно схващане, основано на едно вътрешно, малко смътно чувство, сравнима с това на сънуването, и което днес не съществува освен в подсъзнанието. Всъщност човекът черпи от са мия него схващането за трите измерения на пространството; но той върши това при пълно безсъзнание. Неговото обикновено съзнание не участвува ни най-малко в това. То познава сама установената схема, фиксирана веднъж за винаги, отрязана от нейните корени.

Вместо скелета на пространството, бихме могли да вземем също така добре която и да е друга схема или понятие извлечено от алгебрата, геометрията, аритметиката; защото първоначално всички те са били извлечени от вътрешния живот на човека и след това са изпаднали в отвлечеността.

Няколко столетия преди 15-то, 16-то или 17-то, хората още притежава, що се отнася за числата, един остатък от това вътрешно чувство, за което току що говорихме. Без това той не би могъл да намери за тях имена, които често са твърде характерни, в един момент, когато числата бяха станали вече отвлечености.

Помислете например за числото "две", чийто звук и смисъл намирате в "двойно", "деул", "дуализъм", даже и в "раздвоение" /колебание, съмнение/, които още изразяват ясно една действителност. Числото е получило своята говорна форма не чрез външно подражание, а чрез фиксирането, кристализирането на едно действително изживяно чувство, станало схема, както пространството с трите измерения, под неговата съвременна форма, е отвлечената схема на една вътрешна действителност Живото духовно дихание, което още одушевяваше душите през времето на първите християнско столетия, се проявява например във факта, че в очите на тогавашните хора математиката и мистиката съставляваха едно. Мистика, Матезис, Математика, са съединени. За един мистик от първите столетия на нашата ера мистиката беше един път на познание, който минаваше през душата; математиката поемаше външния път, този на тялото. Например, геометрията се е родила от чувството на ориентира не в пространството от дясно наляво, отпред назад, отгоре надолу.

Истинският мистичен път, бихме могли да кажем, е този, който минава през душата; математическите науки са външната мистика. Едната е изцяло вътрешна и пренебрегва тялото; другата е основана на вътрешната опитност на тялото, едно живо, непосредствено познание на законите на организма.

Фактически, един Декарт и един Спиноза още притежават един остатък от това познание, поне в начина, по който те прилагат математиката; това лесно може да се установи, ако се проучат техните съчинения без предубеждение, като се отъждествим колкото е възможно с тях. Това, което различава философията на един Спиноза от самата мистика, не е просто друго нещо, освен, че един мистик като Майстер Екхардт или Йоханес Таулер, търсят вътрешната опитност на тайните на света в сферата на чувството, докато Спиноза превъзстановява тези тайни вътре в него според метода на математиката.

В действителност, няма съществена разлика между начина, по който Екхардт и Спиноза прилагат, единият своя мистичен метод, другият своя математически метод. Този, който вижда някаква разлика, наистина не е схванал, че Спиноза е живял вътрешно своята "етика" по един абсолютно действителен начин, според математическия метод. В него още съществува един отзвук от времената, когато математиката и Мистиката бяха за човека два пътя на познание за душата.

Може би си спомняте за начина, по който се опитахме по един съчинение озаглавено "Загадки на душата", да намерим отново, по един съобразен със съвременната мисъл метод, принципите, които царуват при изграждането на човешкия организъм. Ние различихме във физическото тяло три системи от функции: сетивно-нервната система, ритмичната система и метаболичната система /системата на обмяна на веществата/, която обхваща двигателните и асимилаторните функции. Без да става нужда да настоявам повече, с това аз разбирам нещо различно от карикатурата, в която всичко това бе превърнато в университетите. Това не са изолирани системи, просто поставени една до друга; напротив те напълно се взаимнопроникват. Например, ако сетивно-нервната система е локализира на главно в главата, тя е също разпространена в цялото тяло; по същия начин главата участвува в ритмичната система, и пр., и пр. Тук се касае за една класификация по отношение на функциите, а не за едно разпределение на пространството. Тази класификация е необходима, ако искаме да се научим добре да познаваме човешкото същество.

Нека следователно я възприемем и да разгледаме особено метаболичната система. Чрез своите сетива човек се приспособява към външната среда, към външния живот; например той поставя своето тяло, своите крайници в хармония със своите вътрешни сетива, за които току що говорих, сетивата на трите ориентации или посоки в пространството. Външните движения на тялото са зависими от вътрешната ориентация. Нашата подхода е подчинена на чувството, което имаме за ответната посока, нашите движения на ръцете на чувството за хоризонталната посока отдясно наляво; даже когато говорим, движенията на нашите органи са приспособени към чувството за посоката отпред назад. Винаги, когато правим едно движение, ние проектираме във външния свят нашата вътрешна ориентация.

Да видим това, което става в случая с математиката и кой е в тази област делът на действителността и на илюзията. Да се анализира някое физическо явление и за бъде то отнесено към картезианската система на кординатите, това значи да се движим абсолютно в отвлеченото, в илюзията. Постъпвайки по този начин, ние свеждаме мисълта до една чисто сетивно-нервна дейност. За да установим наистина една връзка между човека и физическото явление, трябва да апелираме към целия организъм, особено към двигателната система, трябва да държим сметка за трите посоки, които човек носи в себе си. Когато вървя, аз зная, че чувството за вертикалното положение ме подържа прав върху моите крака, и че, освен това, ако мога да се придвижвам, това е защото имам чувството за посоката отпред назад; аз зная, например, че ако, плувайки, протягам ръцете, аз се ориентирам в посоката отдясно наляво. Нищо от всичко това не се намира в картезианската схема. Това, което дава на човека впечатлението на действителността, когато той заема своето място в пространството, аз нямам действително това впечатление, освен ако си дам сметка, че моята сетивно-нервна система ми доставя само един илюзорен образ на това, което става в глъбините на подсъзнанието, там където вселената влиза в допир с крайниците, с човешкото тяло. Там се намират изворите, от които сме почерпили цялата математика и по-специално геометрията.

Геометрията не би съществувала, ако човек не притежаваше в себе си чувството на пространство. Упражнявайки геометрия, ние действително издигаме това, което става в нашето подсъзнание, в сферата на илюзия та, на отвлечеността. Ето защо геометрията ни изглежда нещо толкова отвлечено, толкова отдалечено от нас; под тази форма тя е една придобивка от скоро време на развитието; през времето, когато хората още чувствуваха родството между мистиката и математиката, тази последната интересуваше още цялото човешко същество.

Но днес, какво човешко има във факта да се измисли някаква точка в пространството, да се прекарат през нея три линии с различна ориентация и да се постави тази схема в отношение с истинските посоки, които долавяме в пространството? Геометричното понятие е напълно отрязано от човешката опитност. В наши дни, повече от всякога, са отрязани връзките между човека, тази действителност, и понятията, с които си служим математикът. Кога впрочем тази връзка е била действителна? /Виж рис. №1/.

antroposofiq_GA_326_04.jpg?fbclid=IwAR1Y

Ние видяхме в кой момент на историята това е било още така; остава още да опишем, как и чрез какъв процес. През тази епоха, когато е извършил едно движение, когато е проектирал своето вътрешно пространство около себе си, човекът е чувствувал не само, че е вървял отзад напред, че постоянно е възстановя вал своето равновесие но зад всяка едно от своите движения той е чувствувал активната сила на кръвта. На основата на движенията, които извършва човек, от най-малкото до най-широкото, под впечатлението на средата, която изпитва че движението, стои дейността на кръвта, силата на кръвта.

Без съмнение, днес за нас кръвта не е вече нищо друго освен тази червена течност, която се явява, когато се одраскаме! Но през епохата, когато математиците не бяха още чужди на мистиката, през епохата, когато вътрешното чувство на движението, въпреки че смътно, беше свързано с това на кръвта, човекът наистина чувствуваше живо кръвта в себе си. Той се преобразяваше според пътят изминат от потока на кръвта било в белите дробове, било в главата. Той чувствуваше прииждането на кръвта, когато повдигаше коляното или крака, движение, чиито отсенки се менят според това, дали аз повдигам крака си или го слагам на земята, дали лениво спя или прекарвам мислите през главата си.

Човекът може да пресъздаде вътрешно, и във всички негови отсенки, своето собствено тяло, когато чувствува живота на кръвта. Представете си, че започвате да вървите първо бавно, стъпка по стъпка, след това все по-бързо и по-бързо, че за почвате да бягате, да танцувате по всички посоки; представете си, че за всички тези движения нямате никакво отвлечено интелектуално съзнание, а ги живеете съзнателно. Вие ще почувствувате вътре в себе си движението на ходенето, на бягането, на танцуването и че същевременно бихте почувствували живота на Вашата кръв. И ако щете представете си чрез една схема това, което става по този начин във Вас, не би ли било това нещо от този род?

Всяка една от малките тънки линии би представяла чувството, което имате за силата на Вашата кръв във всички изминати положения. Впечатлението на самото движение, съвпадащо с това на пространството, е представено чрез дебелите черти. Другите впечатления, представени чрез тънките линии се редуват във времето. /Виж рис. №2/.

antroposofiq_GA_326_05.jpg?fbclid=IwAR1Y

Ако стигнете да добиете достатъчно сръчност, ще можете, бягайки по един триъгълник /Виж рис. №3, дебелата линия/, да имате вътрешна опитност на Вашата кръв /Виж рис. №3, тънката линия/.

antroposofiq_GA_326_06.jpg?fbclid=IwAR1Y

Ако бягате по един четириъгълник, ще имате същата опитност под малко различна форма /Виж рис. №4/. Външните геометрически форми отговарят на качества, на различни отсенки на вътрешната опитност.

antroposofiq_GA_326_07.jpg?fbclid=IwAR1Y

Това е именно изненадващото, извънредно положение: математиците от миналото, когато говореха за триъгълника и за четириъгълника, виждаха в тях нещо съвършено различно от нас, една тайна което не значи нещо объркано, както би ни накарало да помислим мъгливото описание на съвременните мистици. И те описваха вътрешната опитност на този, който пробягва триъгълника или четириъгълника или един петоъгълник. Цялата геометрия почиваше на вътрешната опитност, изживяна в движението на кръвта.

Това беше наистина онова време, когато човек можеше да каже както Гьоте: "кръвта е един твърде особен сок!" Защото тази течност, когато чувствуваме вътрешно нейната дейност, прави от всички геометрически фигури нещо живо, превръща ги във вътрешно чувство; така човек научава да познава самия себе си, имайки вътрешната опитност на триъгълника, четириъгълника, петоъгълника, чувствувайки, как в него преминава силата на кръвта. Това е вече мистика. Математиката не само беше близо до мистиката, в миналото тя представляваше външния аспект, изживян чрез впечатлението на движенията на кръвта.

За мистиката от миналото всички геометрически форми се превръщаха в един интензивен, ритмиран живот, ставаха мистическа опитност.

Човекът, можем да кажем, притежаваше тогава едно цялостно познание за самия себе си. Но, както видяхме, в даден момент той изгубва това впечатление да участвува с цялото си същество в мировото съществуване, в тайните на вселената Той отдели от своята душа математиката.

Изгуби интимната опитност на движението; но в замяна на това, той преведе в математически криви външните отношения, които съществуват между различните движения. Той изгуби вътрешното чувство на Живота на кръвта; стана чужд на самия себе си.

Представете си това развитие, тези превръщания, това обедняване на вътрешния живот. Математиките са станали нещо отвлечено, без връзка със живота. И представете си тогава чувството, което завладява човешката душа. В миналото тази душа търсеше съзвучието, което свързваше чувството на кръвта с усещането на движението; от сега нататък опитността за геометрията е отрязана от вътрешния живот. В миналото, когато математиките и мистиката съставляваха едно цяло, човекът участвуваше с цялото си същество в живота на вселената; неговите собствени движения бяха приспособени към живота на вселената. Човекът беше по мярката на космоса, той живееше от живота на звездите.

Съвременният човек налага на вселената една система от координати. Но той изключва себе си от тази система. Той няма вече, както миналото, живото чувство на движението на неговата кръв, отговарящо на всяка една от геометрическите фигури; той изгуби всякакво разбиране за начина, по който чувствуването на живота на кръвта му даваше усещането за пространството. Можем ли да си представим, че в 7 или 8 столетие, през епохата, когато усещането на движението беше още тъждествено с математическото чувство, когато вътрешната опитност за кръвта беше още жива, някой би могъл да измисли една астрономическа наука по начина на Коперник, с една изолирана система от оси и координати, чужда на човека? Не, това стана възможно само тогава, когато душата на човека се преобразува. Нямайки вече вътрешното чувство на живота на кръвта, човекът беше узрял да измисли една физиология основана върху анатомически наблюдения. Именно в този момент човешкото развитие тръгва по един нов път. От една страна Коперник построява своята астрономическа система; от друга страна Харвей, съвременник на Бейкън и на Хобс, открива кръвообращението на кръвта. Човек гледа света с мъртвите очи на математиките и това не може вече да се помири с древната космогония на Птоломей; наистина тази космогония беше още тясно свързана с човешкото същество и с неговата вътрешна опитност за математическите форми. От сега нататък човек не познава вече освен частното, системата от координати изхождаща от някаква нула. Той няма вече вътрешната опитност за кръвта, но открива чисто физическото течение на кръвта, което има за център сърцето.

Така се родиха естествените науки в течение на човешкото развитие с всички техни съзнателни и несъзнателни аспекти; за да разберем, как са се родили те, как някой е могъл да помисли да направи опитите, наблюденията, които доведоха до откритието на Харвей, трябва да проучим това, което е станало в този момент в душата на човека.

 


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder