Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

4. СКАЗКА ВТОРА

GA_326 Раждането на естествените науки
Алтернативен линк

СКАЗКА ВТОРА

Фактите, към които настоящите сказки трябва да насочат нашето внимание, имат някакси симптоматична стойност; проучвайки ги, ние се стремим да охарактеризираме това, което става в глъбините на развитието. Такава трябва да бъде целта на всяка история, на всяко историческо проучване; защото теченията, които в даден момент минават на задния фон на развитието, са много, те са толкова разнообразни, че можем само да ги скицираме описвайки външните събития, които са най-характерни.

Ако казвам това, то е защото вчера аз си послужих с две личности, каквито са тези на Майстер Екхардт и особено на Николай Кузански, за да охарактеризирам начина, по който са се появили методите на научното мислене и изследване. Душевното състояние и цялото поведение на тези две личности, такива, каквито те ни се явяват през историята, струва ми се характеризират съвършено това, което е ставало тогава в глъбини те на развитието.

На духовния поглед, който се потопява в човешките души, се предлагат само няколко образа. Но тези образи са белязани с печата на тяхното време.

Говорейки Ви вчера за Николай Кузански, аз исках да Ви покажа, как са се проявили в неговата душа симптомите на научното развитие на 15 век. От една страна всички познания, които тази душа можа да събере изучавайки богословието; от друга страна сградата на математически понятия, които, колкото и сигурни да са в себе си, не могат да доведат до духовния свят, достъпа до който може да отвори само ученото невежество. Това е вътрешното становище, което Николай Кузански така величествено ни представя.

С това той отбелязва окончателното безсилие на един начин на познание, който човечеството беше практикувало до тогава. Този начин на познание ние отново намираме, както видяхме, у Майстер Екхардт, който, много добре е запознат с богословието на Средновековието, искаше да го използува, за да проучи човешката душа и да намери в нея пътя към Бога. Той изрази множество пъти това състояние на душата чрез едно изречение, което аз вече Ви цитирах вчера: аз се потопявам в нищото на Бога, и ставам в това нищо едно вечно Аз. Това чувство на всемирното в нищото Екхардт го извлича от стария начин на познание; това нищо, т.е. угасването на всяко познание изцяло, се превръща в реторта, от която той черпи сигурността на своето собствено Аз.

Погледнато по-отблизо, ние виждаме, че Майстер Екхардт представя една по-древна наука за душата, тази, която човечеството беше познало до тогава и която позволяваше на човека да каже: в мене има нещо, което живее, и това нещо е божествено.

Обаче най-големите духове на епохата бяха стигнали до там да си кажат: което и да бъде познанието, което аз имам за това божествено, то не е достатъчно за мене, не ми дава сигурност в това, което се отнася за моето собствено същество; трябва, изхождайки от него, да стигна до нищото, за да се роди спонтанно съзнанието за моето Аз.

Нека противопоставим на тези две личности една трета, която е живяла около 2000 години преди тях и която характеризира своята епоха също така добре както Николай Кузански и Майстер Екхардт представят своята. Действително, трябва да отидем в миналото доста далече, за да разберем по-добре, как човекът на 15 век полага усилия да стигне до познанието.

Никоя книга, никакъв документ не споменава името на личността, за която искам да Ви говоря; защото относно тези неща историята не отива по-далече от 13 век преди нашата ера. Въпреки това, чрез чисто духовното изследване да отидем по-далече отколкото ни позволяват историческите документи. И така, тази личност е била приета в една мистерийна школа от Южна Европа и беше изучила там всичко, което учителите учеха за Космоса, за тези духовни Същества, които живеят в Космоса, във вселената. Обаче цялата тази наука почиваше само върху преданието; тя беше съставена от много по-стари схващания, добити чрез ясновиждането, което човечеството притежаваше в миналото и което му беше позволило да познае движението на звездите, значението на съзвездията и пр. За мъдреците от онези далеч на древност вселената не беше една машина, тя не изглеждаше като една машина, както това е за нас днес; а вселената им се явяваше като едно пълно с живот същество, изпълнено с творческа дейност, като един дух, който им говореше на един космически език.

Следователно древните мъдреци познаваха онова чувство да се къпи човек в самата същност на вселената, да я чува да говори; към този всемирен дух те един вид отправяха въпроси върху загадките на вселената. И отговорът на тези въпроси им беше даден чрез явленията, които природата разгръщаше около тях.

Това, което е било схващано по този начин чрез чувството, е избледняло, станало е отвлечено. Това наричаме ние днес Дух. Мъдреците са го долавяли в цялата вселена, това е било тяхното достояние през първобитните времена. През гръцката епоха хората не го виждаха вече с очите на душата. Гърците говореха за едно нищо; но за мъдреците от първата следатлантска древност това нищо имаше значението на нещо съдържащо голяма пълнота; те са го назовавали с думи, в сравнение с които думата дух от нашите езици не е нищо друго, освен едно изродено отражение.

Така, това, което по-късно щеше да бъде наречено Неизвестното, Непознатото, Непознатият Бог, Скритият Бог, хората на древността са го съзерцавали непосредствено, когато са говорили за Духа. Такова е било за тях първичното начало, първопричината.

Второто нещо беше това, че човекът можеше да насочи към своя вътрешен живот един духовен поглед и долавяше същността на душата. Той чувствуваше тази душа като пряка еманация на Духа, който по-късно бе наречен Бог, непознатият Бог. Учениците на древните мъдреци считаха, че душата има една природа аналогична на това, което днес бихме нарекли: посланик на духа. Така, за тях, Духът беше всемирното Начало, чийто живот обгръща всичко съществуващо и вън от който не може да съществува нищо. И този Дух, направо възприемаем под неговата първична форма, можеше да бъде намерен в човешката душа и той на истина биваше намерен, когато човек имаше чувството, че душата беше посланица /пратеница/.

Третият елемент на този първобитен свят е външната природа, предлагайки на човека виждането на това, което наричаме свят на телата.

За този свят на телата тогавашните хора не са си съставяли идеите, които ние имаме днес. Каквото и природно явление да са наблюдавали, с този поглед, който навсякъде знаеше да възприема духа, те са виждали в него едно духовно откровение.

Най-близкият до човека образ на духа беше неговото тяло, този фрагмент от природата; образ на духа в същия смисъл както и един обект на природата.

Когато наблюдаваше себе си, човекът на древните времена виждаше себе си под един троичен аспект. На първо място, духът обитаваше в него, под неговата първична форма, като в едно от неговите жилища; и по този начин човекът признаваше себе си като дух. На второ място, той чувствуваше себе си като един посланик на духа в лоното на света, а чрез това, възприемаше, долавяше в себе си душата. На трето място той виждаше своето тяло като един телесен обект, което, както всички други обекти на природата, беше една проява на духа. Дух, душа, тяло: така се явяваше човекът на самия себе си.

В древната мъдрост не съществуваше така да се каже противоречие между тялото и душата, между природата и духа. Следователно хората не чувствуваха никаква противоположност между човека и заобикаля щата среда, защото те носеха в своето собствено тяло образа на духа, както го виждаха и в заобикалящите тела. Благодарение на това съществуваше едно тясно родство между човека и природните неща; в природата не съществуваше нищо друго освен това, което съществуваше и в човешкото тяло. Човекът се чувствуваше в пълно единение с целия останал свят.

Това чувство идваше от там, че той можеше да възприема първичната форма на духа, да слуша езика на без граничните простори. Благодарение на тази дарба, за него не съществуваше възможността да създаде една наука на природата. Ние не можем да изградим една наука на природата само със спомени; също така, древният човек не можеше да създаде една прецизна наука, защото той съзерцаваше в самия себе си един духовен образ и в природата намираше отново този образ. Ако през тези времена не съществуваше противоположността царуваща днес между природата и човека, такава противоположност не съществуваше също и между душата и тялото; те си съответствуваха така тясно, че тялото беше като един вид отливка на духовния първообраз, а душата служеше като посланица между тялото и духа. Една тясна връзка ги сливаше. В тази епоха не би могло да става въпрос човек да има понятия за нещата, защото той не може да си образува понятия освен за това, кое то е външно на неговия собствен живот; това, което човек носи в себе си, той няма нужда да го познава, той го живее по непосредствен начин, и това е всичко.

Такава една мъдрост е живяла в древните мистерии до Гръко-латинската епоха. С тази мъдрост беше запозната личността, за която загатнах преди малко. Но тя беше разбрала, че учителите на мистериите, чиито учения следваше, не притежаваха вече освен по предание това, което още можеха да и дадат; нищо не произхождаше от един пряк източник. Този човек предприе далечни пътувания, посети други центрове на мистериите, за да не намери всъщност през този 8 век преди нашата ера нещо друго освен, че навсякъде са запазени същите предания получени от минало то. Учениците приемаха тези предания от учители, които не притежаваха вече едно пряко виждане, поне не притежаваха такова виждане с проникващата сила на мина лото.

Обаче този, за който Ви говоря, таеше в глъбините на своята човешка природа една невероятна жажда за сигурност, за познание. От ученията, които беше получил, той беше задържал, че в миналото човекът действително е чувал една хармония на сферите, че в тази хармония ечеше гласът на Логоса и че Логосът беше тъждествен с първичната форма на всички неща; но всичко това бяха само предания. И ето че 2000 години по-късно се случи следното: в тишината на своя кабинет Майстер Екхардт изхождаше от преданията на своята епоха, за да търси вътрешната сила на душата и на Аза и да стигне до там, да изрази своята мисъл под формата, която описах: аз се потопявам в нищото на божеството и там чувствувам Аза във вечността. Древният ученик на достигналите в упадък мистерии беше казал в своята усамотеност: аз се навеждам над онемялата вселена и на тази нямост търся душата, носителка на Логоса; аз любя Логоса, защото той е, който възвестява един непознат Бог.

Тази е успоредността, която може да се установи между него и Майстер Екхардт. Докато този последният се потопяваше с всички сили на своята душа в това нищо на Божеството, за което му говореше богословието на Средновековието и в което искаше да намери своето Аз, първият искаше от света отговорите, които иначе само преданието му даваше и което не можеше да го задоволи. Вселената беше станала мълчалива. Но в тази вселена той откриваше душата обитавана от Логоса; той любеше Логоса, който за него не беше вече Богът на древните времена, но поне един образ още на този Бог. С други думи, през тези времена духът беше изчезнал вече пред погледа на душата. И душата се намираше в един свят лишен от дух; по същия начин, много по-късно, един Майстер Екхардт /Майстер значи Учител/ трябваше да намери Аза в един свят превърнат в нищо.

Без съмнение, в миналото душите имаха силата да си кажат: аз самият съм божествена същност, когато долавям вътрешно духа в мене. Но сега духът не може да бъде вече виждан непосредствено; душата няма вече чувството, че е посланица на духа, защото за да предадеш едно послание за нещо, трябва да го познаваш. Тя се чувствува тогава носителка на силите на Логоса, въпреки че този образ няма вече в нея живот и не се изразява вече освен в нейната любов към Бога, от който пази в себе си едно отражение. Така душата не се чувствува вече като една посланица, а като носителка на образа на божествения Дух.

Накратко казано, една нова форма на познанието се явява тогава, чрез която, когато човек поглежда вътре в себе си, чувствува, че неговата душа не предава, вече посланията на духа, а носи неговия образ.

Понеже хората бяха изгубили непосредственото виждане на живия дух, тялото не беше вече чистото отражение на този дух. За да виждаме в него едно отражение, би трябвало все още да долавяме, да възприемаме първичната форма. Следователно, в това ново схващане, тялото става нещо съвършено друго, то стана това, което бихме могли да наречем една сила. Явява се понятието на сила. От сега нататък тялото ще бъде считано не вече като създадено по образ и подобие на божествения модел, а като един комплекс от сили. И природата, в която по-рано хората виждаха навсякъде да се отразява непосредствено духът, се явява от сега нататък като една тъкан от сили създадени от този дух.

Но същевременно природата става чужда на човека. Душата, бихме могли да кажем, изгуби нещо, защото тя няма вече прякото съзнание за духа. Казано в общи черти, душата е станала анемична, като същевременно тялото е добило здравина, сила. Образ на духа, в миналото, подобие на този дух, този свят от сега нататък е изцяло пропит от сили. Един комплекс от сили има неща повече материално отколкото отражението на духа, през което още може да се отгатне духът.

Ще кажем с една реч, че светът на телата е станал по-твърд, докато душата се изтънчваше. Това е явлението, което се налагаше на съзнанието на хората, в първите редици на които се намираше този мъдрец, за който Ви говорих, който, наклонен над вселената, която беше станала няма, беше намерил само едно: съзнанието, че неговата душа беше носителка на Логоса.

Между по-тънката душа и по-сгъстения свят на телата се явява следователно едно противоречие, един контраст, който по-рано не съществуваше. По-рано във всички неща хората виждаха Духа; сега, тялото се противопоставя на душата и човекът на природата. Между тялото и душата се разтваря една пропаст непозната по-рано, преди мъдрецът, за който Ви говорих днес, да беше изразил това ново чувство, че човекът е нещо различно от природата. Тази противоположност характеризира пътя изминат от мисълта между епохата на този мъдрец и тази на Николай Кузански.

Тогава човекът прави усилие да схване връзката, която съществува между тялото и душата, между душата, лишена от съзнанието за духа, и тялото, станало твърде сгъстено, превърнало се в прост комплекс от сили. Хората упорито се стремят да намерят една връзка между човека и природата. Но природата не е вече освен само сила.

antroposofiq_GA_326_01.jpg?fbclid=IwAR1Y

В това време, човекът няма и най-малкото понятие за това, което днес наричаме природни закони; той чувствува в природата само сили, живее сред тези сили. И когато поглежда вътре в себе си, не долавя една душа с неопределена воля, с неясна чувствителност, с абстрактно мислене, а вижда в нея живия носител на живия Логос, на този Логос, който, както се знаеше, не беше Бог, а само живият образ на Бога.

Тази противоположност, съвършено различна от онази, с които се сблъсква съвременното човечество, ще за пази своята пълна сила до 11 и 12 столетие. Трябва да се опитаме да я пресъздадем в себе си по един колко то е възможно по-жив начин, в противен случай се излагаме на опасността да извършим грешката, която са направили всички историци на философията, които виждат в Демокрита, гръцкия философ от 5-то столетие преди нашата ера, един атомист, в модерния смисъл на думата, за щото той е допуснал съществуването на атоми. Подобието между употребените думи не означава тъждественост на схващанията. Между модерния атомист и Демокрита има цял един свят; понеже чувствува в себе си контраста, противоположността между човека и природата, между тялото и душата, Демокрит говори за атоми, които не са друго освен комплекси от сили, и ги противопоставя на пространството, както един съвременен атомист не би могъл да стори това за атомите на модерната физика. Би ли могъл днешният учен да каже както Демокрит: няма нищо повече в битието и в нищото, нищо повече в пълното и в празното? За Демокрит празното пространство е родствено с пространството изпълнено с атоми. Но това има смисъл само за едно съзнание, което не познава още модерното понятие за тяло и, заедно с това понятието за съставящите го атоми, което познава само силовите центрове от същото естество както и това, което съществува вън от тях. Защото ако Демокрит си беше представил празнотата по наш начин, явно е, че той не би сравнил с битието; ако прави това, то е именно затова, че той търсеше там душата, душата носителка на Логоса. Съществуването на душата е за него една необходимост, но това е една психическа необходимост, вътрешна, която няма нищо общо с тази, която произтича от нашите природни закони. Ето какво трябва да разберем, когато искаме да схванем отсенките на мисълта и на чувството от тези минали епохи.

След това идва времето на Майстер Екхардт и на Николай Кузански, когато човек изгубва на свой ред съзнанието за живия Логос в човешката душа. Мъдрецът от миналите времена слушаше вселената и се оплакваше, че не чува нищо; Майстер Екхардт и Николай Кузански намират в нея нищото и в това нищо те търсят Аза.

Тук именно за мисълта се явява зората на модерните времена. Душата е изгубила чувството на живия Логос, но сега тя има идеи, понятия, и когато поглежда в себе си, тя намира представи, които накрая водят до от влеченото. Тя е избледняла още повече, станала е още по-тънка. Човешката мисъл навлиза в една трета фаза на своето развитие. В първата фаза тя е чувствувала в себе си присъствието на духа; тя беше посланица на този дух. Във втората фаза тя чувствуваше, че в нея живее Логосът, жив образ на Бога: тя беше носителка на Логоса. В сегашната, третата фаза, тя не е друго освен един резервоар, в който се натрупват идеи и понятия; тяхното предимство е точната сигурност на математиката, но все пак това са идеи и понятия; вътрешно душата се чувствува крайно отслабнала, изтънчена.

В замяна на това, земният свят добива все по-голяма плътност. Съзнанието, което човек има за себе си също приема една трета форма. Човекът не може още да се откаже напълно от своята душа; но за него тя не е вече освен един резервоар на идеи и неговото собствено тяло не е вече само един комплекс от сили, то е съставено сега от вещество, от материя, която заема една част от пространството. Човекът вижда в себе си нещо, което абсолютно отрича духа. Това е тялото, така как то го схващат един Бейкън, един Лок, материалното тяло, съвършено чуждо на вътрешното същество на човека. Старата пряка, жива противоположност между душа и тяло, човек и природа, отстъпва място на една друга противоположност, която отива все повече и повече към отвлечеността.

Душата, която се чувствуваше жива, защото виждаше в себе си Логоса, образ на Божеството, постепенно е стигнала до там, да не бъде нещо повече от един резервоар на идеи, един субект, докато всичко около нея, което по-рано беше съединено с нея, става за нея нещо чуждо, става един обект.

antroposofiq_GA_326_02.jpg?fbclid=IwAR1Y

Природата става един обект на познанието. И много естествено, познанието не се насочва вече освен към този обект. Но какво вижда то в него?

Природата не у вече за човека това, което тя е била за гърците; тя е един физически обект, една съвкупност от тела, в които той не вижда вече нищо духовно. Това е една природа лишена от нейния духовен елемент, която субектът трябва да обхване по външен път.

Именно защото по силата на своето развитие човекът е изгубил всякакъв вътрешен допир с нея, той е търсил да създаде една наука на природата.

Тук ние намираме на онази точка, на която беше спряла миналата сказка. Ние видяхме, че Николай Кузански, когато повдигаше своя поглед към божествения свят, си казваше: там трябва да спре всяко познание; за да се говори за божествения свят, човек трябва да притежава мъдрото невежество. Колебаейки се, той се опита да фиксира с няколко математически символа нещо от този божествен свят; но той си даваше напълно сметка за безсилието на математическите науки да схванат този божествен свят.

Между "De Docta Ignorantia" от 1440 година и "De Revolutionbus Orbium Celestium" и изтекъл, казах аз, един век. Коперник опитва да разреши от външната страна, да сведе до формули проблемата, която Николай Кузански искаше да разглежда служейки с математически символи. Човекът се опитва да разбере природата с помощта на математиката в момента, когато изгубва живото чувство за нея. Това се проявява даже в историята на смисъла на думите; защото в миналото в "природата" хората са чувствували още "раждането /латинската дума "Natira" значи "Раждане"/, докато днес за нас тази дума означава само един свят от неодушевени тела. Разбира се, самата природа е винаги живот и дух; тя е станала нещо мъртво само за човека, което той не би могъл да разбере освен с помощта на най-непогрешимия инструмент на познанието, математическото разсъждение.

Така протича развитието на човечеството: през първата фаза на това развитие човекът вижда Бога и света съединени, Бог и света и светът в бога, "монон"а, единството. През втората фаза човекът има действителното виждане и на тялото, на човека и на природата; душата носеща в себе си живия Логос, който нито се ражда, нито умира; природата това, което се ражда и преминава. В третата фаза човекът стига до там, да схваща една отвлечена противоположност: самият субект пред обекта, външния свят. От двете, този външен свят е най-материалният; чужд на човешкото същество, той не може да бъде познат освен чрез единственото средство на математическите науки, безсилни да проникнат в душата на нещата и поради тази причина Николай Кузански ги използуваше твърде плахо под формата на символи.

Следователно раждането на естествените науки се дължи на твърде стари стремежи на човешкия дух. Съдбата на човечеството изискваше това да бъде така. И ние живеем днес в третата от тези епохи, които вече охарактеризирах.

Първата епоха би могла да бъде наречена пневматологическа; тя търси духа в неговата първична форма. Втората е мистична, в най-широкия смисъл на думата; третата е математическа. Първата е траела до момента, когато е живял древният мъдрец на Южна Европа, за който говорихме по-горе; втората стига до Екхардт и Николай Кузански; там започва ерата на науките основани на математиката, в която живее и тя ще продължи и след нас.

antroposofiq_GA_326_03.jpg?fbclid=IwAR1Y


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder