Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

3. СКАЗКА ПЪРВА

GA_326 Раждането на естествените науки
Алтернативен линк

СКАЗКА ПЪРВА

Вие сте дошли тук от различни страни, по случай Коледата, за да работите в Гьотеанума и да продължите делото на Духовната Наука. Преди да започнем нашата работа, държа да поднеса сърдечен поздрав, един Коледен поздрав, на всички приятели, които присъствуват тук или се намират далече, на всички онези, които се интересуват от нашето дело. Погълнат от много работа, не бих могъл в този момент освен да Ви дам един подтик, който ще трябва да следвате чрез Вашите собствени сили. Но на основата на сказките, които ще чуете тук, ще се установи една общност на мисли и чувства между всички онези, които са събрани в Гьотеанума. Нека тези, които се намират в Гьотеанума, било за една продължителна работа, било само временно, се съединят от все сърце с гостите, които идват отвън; наистина, само обединението в работата, в мислите и в чувствата ще позволи да се утвръди в нашите души познанието на духовното.

Колкото по-дълбоко ще бъде единението на тези, които се интересуват от Антропософията и колкото повече тяхната дейност ще бъде хармонична в нейните резултати, толкова повече в нашият идеал ще се осъществи. В тази надежда Ви поздравявам всички, както тези, които са близки на нашата Школа, така и онези, които идват от вън.

Подтиците, които бих искал да проникнат във Вас, на пръв поглед не ще изглеждат, че са свързани с мислите и чувствата, които събужда в нас Коледния празник; обаче аз съм уверен, че те имат една дълбока и тайнствена връзка с този празник. На основата на всички усилия, които ежедневно се полагат тук, няма ли наистина желанието за един вид възражение, за едно духовно познание, за един нов начин да чувствуваме и проявяваме воля според духа? Не е ли това като един далечен отзвук на Коледните мисли, на рождеството на това Същество, което оплодотвори със своя духовен зародиш развитието на човечеството върху Земята? Следователно с право аз поставям следващото изложение под знака на Коледата.

Да се говори за раждането на научното разбиране в историята, това не значи да се опълчим срещу намерението, което аз току що изразих; наистина, ако си припомните това, което писах преди доста години в моята книга "Мистиката в зората на модерните времена и нейните отношения със съвременното мислене" /"Мистиката в зората на модерния духовен живот", Р. Щайнер/, ще разберете, какво голямо значение приписвах аз още тогава на това, което можах да нарека зародиш на една нова духовност сред натуралистичните схващания. Моето мнение се основава на факта, че така наречените експериментални методи, когато те са добре разбрани, не съставляват една грешка, а са зародиш на едно ново духовно познание и на един нов духовен подтик. Именно от тази гледна точка бих искал да изходя за днес.

Не трябва да заемаме отрицателно отношение спрямо експерименталните методи, а напротив да ги използуваме като изходна точка на един път, който завършва в един нов духовен живот, толкова много необходим на нашата епоха. Сказките, които аз вече изнесох върху някои области на научната мисъл, показаха подробно пътя, който трябва да бъде следван и върху който тук ще хвърля само един общ поглед. За да разберем добре, какво значение имат експерименталните методи на нашата епоха, трябва да се върнем с няколко столетия назад. Ако бихме искали да проучим тези методи само в тяхното настоящо приложение, ние бихме наистина рискували да се откажем от познаването на дълбоката същност на научната мисъл. За да обхванем тази мисъл в нейната действителност, трябва да я проследим в течение на няколко столетия; по този начин ние стигаме до една точка, която често съм посочвал като един главен момент в цялото модерно развитие; това е именно завоят станал през 14-то и 15-то столетие, когато изчезнаха начините на мислене практикувани в средновековието и на тяхно място възникна духовното състояние, в което живеем днес. В тази зора на модерните време на ние срещаме една личност, в която се съсредоточават характерните черти на нейната епоха и в която, въпреки това, още живеят много от спомените на миналото: това е Николай от Куза или Николай Кузански, висш църковен сановник, един от най-великите мислители на всички времена.

Кардиналът Николай Кузански беше син на корабар-лозар от Рейнската област. Роден през 1401 година, той починал през 1964 година. На пръв поглед неговата мисъл изглежда лесно достъпна; обаче когато някой модерен учен се залови да проучва тази мисъл, тя предлага от известна гледна точка много големи трудности.

Този, който трябваше да стане кардинал на Куза, получи своето първо възпитание от една религиозна група, тази на "Братята на общия живот" /Религиозен орден, основан през 14 век в Холандия/. От тях той получи първите впечатления на своята младост, които при него са от особено естество. Без съмнение, в него вече имаше известна амбиция, но тя беше контрабалансирана от една наистина гениална склонност да изучава действителностите на социалния живот от неговото време. Тези "братя на общия живот" групираха около себе си индивиди, които имаха тясна прилика помежду си: всички изпитваха същото недоволство по отношение на тогавашните църковни институции; от там бяха повече или по-малко в опозиция с бялото духовенство и тези, които принадлежаха на различните ордени.

В известен смисъл "братята на общия живот" бяха мистични революционери. Те искаха да осъществят своя идеал само събуждайки в хората един миров живот, който да бъде изцяло отдаден на практикуването на братството между хората. Те бяха противници на едно царство основано на силата, каквато Църквата беше установила и поддържаше така против християнските принципи. От друга страна те не искаха да се изолират от света, както отшелниците. Те никак не пренебрегваха физическата личност и държаха всеки един да изпълнява с усърдие задълженията установени в неговата държава. Те искаха да участвуват в живота на света; но веднъж свършили работата си, искаха да могат да се вглъбят в себе си и, в глъбините на тяхната душа, да направят да се разцъфти една духовна религиозност, способна да се приспособи към външните нужди.

Това, което те имаха преди всичко предвид, беше да развият в човека способности, благодарение на които би могло да се установи известно вътрешно единение между него и божествената духовност. В лоното на една общност от този род, в Девентер, Холандия, бе възпитан Николай Кузански. Тези "братя на общия живот" бяха особено хора, които изпълняваха своите задължения в тесни кръгове и, след това, в тишината на кабинета, стремейки се да намерят пътя, който води до Бога и до духовния свят.

Николай Кузански беше създаден да урежда отношенията на хората помежду им и да прилага своите познания към социалния живот. Една вътрешна нужда го тласкаше и тази нужда щеше да го накара да иска да играе една по-активна роля в света.

Следователно за известно време Николай Кузански беше юрист. Но в епохата, в която живееше, хаосът царуваше във всички клонове на социалния живот. Скоро отвратен от правото, той стана католически свещеник.

Той се отдаде всецяло на своята задача и изпълняваше съвършено задълженията на своето свещеничество, работейки колкото можеше добре в различните религиозни мисии, които му бяха поверени, особено на Събора в Базел. Тогава той беше начело на нова малцинство, което искаше да установи отново абсолютната сила на Светия Престол. Напротив болшинството, съставено от епископи и кардинали на западните страни, искаше да установи сред Църквата една по-демократична конструкция. Според тях папата трябваше да бъде подчинен на Съборите. Това разногласие на възгледите доведе до едно разцепление; привържениците на Николай Кузански се пренесоха на юг /във Ферара/; другите останаха в Базел и назначиха един антипапа. Обаче Николай Кузански не престана да защищава абсолютното папство.

С малко прозорливост лесно можем да си представим подбудите, които караха Николай Кузански да действува така, както той вършеше това. Според него едно колективно управление щеше да доведе до връх хаоса, който вече царуваше навсякъде. Това, което той искаше, беше една твърда ръка, която трябваше да установи ред и да внесе организация. Без съмнение тази ръка трябваше да се ръководи от разума; но той искаше тя да бъде преди всичко енергична. Той самият прояви тази енергичност, когато впоследствие беше изпратен в Централна Европа, за да подържа там авторитета на папата. Той беше наистина предопределен да стане през тази епоха кардинал.

Но ако, както е вероятно, Николай Кузански знаеше съвършено това, което искаше, този, който иска да го проучи, трудно може да го разбере. От една страна ние го виждаме да пребродва света като фанатичен защитник на абсолютното папство, на западното християнство, особено там, където се касаеше да се предотврати турската опасност. Той произнесе пламенни слова против неверниците, подбуждайки Европа да издигне фронт против турците, които идваха от Азия. И това беше през една епоха, когато вече беше без съмне ние кардинал, поне в тайно.

От друга страна ние сме изненадани прочитайки книгата, която той написва в същото време, вероятно сред същата фанатична борба, която поддържаше против турците. От една страна той подбуждаше към кръстоносен поход против турския нашественик, призовавайки Европа да предпази своята цивилизация; от друга страна, седнал на своето бюро, той написва едно съчинение, за да докаже, че всъщност, ако бъде разбран както трябва, християни, евреи, мохамедани и езичници могат да бъдат възпитани и доведени до там, да познаят и да се кланят на един единствен бог, че в сърцето на всички има едно общо чувство, което е достатъчно да бъде намерено, за да се установи мир между хората. В тишината на кабинета той изпитва към всички религии и вероизповедания най-миролюбивите настроения; обаче в пламъка на своята официална роля проповядва борбата с най-фанатични думи.

Именно тези контрасти правят Николай Кузански трудно разбираем. За да стигнем да го разберем, трябва да проникнем неговото време с един разбиращ поглед и да изучим неговата личност в светлината на духовното развитие на историята.

Нашето намерение съвсем не е да критикуваме; искаме само да проучим, как става, че един човек клокочещ от външна дейност, е толкова миролюбив в неговия вътрешен живот, и да съпоставим след това тези два толкова различни аспекта.

За да разберем, какво е ставало в неговата душа, трябва да наблюдаваме един определен момент, когато той се завръща от Константинопол, където го беше изпратил папата, за да работи за помиряването на западната и източната Църкви. По пътя на завръщането, отдавайки се в кораба на съзерцанието на звездното небе, той изпитва основните впечатления, които са на основата на книгата, която публикува в 1440 година под заглавието "De Docta Ignorantia", "За ученото невежество".

Следователно, кое е душевното състояние, което се изразява в това съчинение на "Ученото невежество"? Николай Кузански вече отдавна беше усвоил всички духовни познания на Средновековието. Той беше особено добре запознат с ученията на платонизма и аристотелизма, които бяха отново открити през тази епоха. Познаваше основно всичко, което един Тома Аквински беше казал относно духовните светове, като че беше нещо най-естествено човек да се издигне от сетивната опитност до духовната опитност. С богословската наука той съединяваше едно задълбочено познание на математическите схващания на неговата епоха. Беше отличен математик. Животът му почиваше от една страна върху усилието направено за да стигне по пътя на богословските понятия до духовния свят, а от друга страна върху строгата и сигурна дисциплина, която доставя самото изучаване на математиката.

Николай Кузански беше изключителен, пристрастен, обаче въпреки това неговата мисъл беше много сигурна. Когато при неговото пътуване на завръщане от Константинопол в Западна Европа съзерцава звездното небе, този вътрешен дуализъм намира в него своето решение.

Той чувствува, че за да стигне до божественото, трябва да излезе от областта на идеите, на понятията; че тези идеи, ако те ни позволят да разберем земята, да обгърнем с нашето познание различните природни царства, които ни заобикалят, са безплодни за този, който иска да насочи своя поглед към божественото. Под един друг аспект, пропастта, която у схоластиците беше се разтворила между познанието и откровението, се разтваря също и в неговата душа, в неговото сърце. Много пъти беше изминал той вътрешно пътя, по който върви мисълта, когато, простирайки се първо над всички природни царства, тя се стреми след това да се издигне над тях и, изтънчвайки се все повече и повече, се изгубва накрая в нищото, отнасяйки със себе си съзнанието, че отвъд това нищо се намира Бог. Само една сила идваща от сърцето, а не от мисълта, може да надмине тази последната с един скок и да достигне тази област, където мисълта няма вече достъп, а само любовта.

Черпейки от тези сили на сърцето, Николай Кузански искаше да покаже, че тази духовна, тази божествена област, е именно онази, пред която човешката наука остава безпомощна, безсилна: това е ученото невежество.

Когато знанието се преобразява в най-благородния смисъл на думата, когато то се отрича от себе си в момента, където е на път да достигне духа, тогава то става учено невежество. Именно под впечатленията на тези съзерцания Николай Кузански публикува в 1440 година своето съчинение.

Нека за момент го изоставим и да проникнем в килията на един от онези мистици на Средновековието, които са го предходили, в килията на един Майстер Екхардт, например /чиито черти аз вече описах на друго място/. Ние се намираме в присъствието на това, което Църквата нарича един еретик. Можем да четем писанията на Майстер Екхардт от различни гледни точки; ние винаги ще вкусим в тях вътрешната топлина на неговата мистика. Но това, което най-много ни вълнува у него, е основната черта на неговата душа, която бихме могли да охарактеризираме така: преди Николай Кузански, Майстер Екхардт е също така отнесен от порива, който обхващаше богословите на средновекивието към Бога, към духовния свят. У него ние намираме многотомистични изрази: но когато се изоставя на този порив вън от богословската мисъл, той стига винаги до там, да си казва, че тази мисъл не му позволява да се доближи до божествената искра, която свети в него. Тя я осветява от тук, от там, с една блага светлина, но с нищо не участвува в божествената светлина, в тази духовна светлина, която свети в неговата душа. Той се чувствува отблъснат далече от този живот, който събужда в него ми. слите, но също чувствата и спомените, и от които би могъл да черпи едно цялостно познание. Когато, казва той, аз търся най-интимната същност на моето същество, намирам се потопен в едно нищо. Аз търсих и търсих; изминах всички пътища, които ми разкриваха моите идеи, моите впечатления; намерих там много неща, но никога моето собствено

Аз. И в това търсене на Аза, към което ме подбуждаше цялата природа, аз потънах в нищото, преди да са съм намерил нещо.

Такова е чувството, което изпълни Майстер Екхардт, когато, искайки да намери своя Аз, той пада в нищото. Той преведе това чувство с една дълбоко вълнуваща дума: Аз се потопявам в нищото на божественото и в това нищо, чрез това нищо Аз съм едно вечно Аз. Аз трябва да извличам вечно моето Аз от дъното на нищото.

В тишината на неговото сърце този мистик ни кара да чуем едно мощно слово.

В миналото, когато душата се стремеше да познае себе си, тя винаги получаваше помощта на духа, чиято светлина я осветяваше вътре в нея. Това беше един много стар закон, за който отново ще говорим по-нататък. Когато един Тома Аквински изучава своята собствена душа, той намира в нея да действува един жив духовен елемент. По-точно казано, не в самата душа, но в духа, който живееше и действуваше в нея, Тома Аквински и неговите предшественици са търсили своето Аз. Те стигнаха до духа по пътя на душата и там те намират Аза, този Аз, който им беше дар от Бога. Те си казваха или най-малкото биха могли да си кажат: аз прониквам в моята душа, съзерцавам там духа и в този дух се намира моето Аз. Обаче развитието на човечеството изисква, щото напредвайки към свободата, то да изгуби възможността да мери духа насочвайки погледа в самото себе си.

Един Йоханес Скотус Еригена не би могъл да говори като Майстер Екхардт. Той би казал: аз поглеждам в самия себе си. След като съм пребродил външния свят, аз откривам в себе си, в моята душа, Духа, намирам Аза, който подържа и оживява моята душа. В Божеството, в Духа намирам аз своето Себе.

Съдбата на човечеството изискваше, пътят, практикуван през време на миналите столетия, да бъде затворен по времето на Майстер Екхардт. Опитвайки същия път, както един Скотус Еригена или даже както Тома Аквински, Майстер Екхардт не се потопяваше в Бога, в Духа. Той намираше само нищото на Божеството и трябваше да търси своето Аз в нищото. С една дума, човекът беше изгубил виждането на Духа в своето вътрешно същество и само подбуждан от една дълбока нужда един Екхардт трябва да търси своето Аз в нищото. Николай Кузански, който идва след него, установява със сигурност, че старите методи, основани на мисълта и на идеите, са фалирали и не струват вече нищо, когато се касае да се тъпче почвата на духовното. Душата е изгубила всяка възможност да намери в самата себе си духовния свят. И Николай от Куза си казваше: всичко, което богословието ми дава, може само да ме потопи в нищо на човешката мисъл; следователно аз трябва да се съединя с духовната опитност.

Но полученото по този начин духовно познание не може да бъде изразено, не може да бъде предадено. Стигнал там, човек може да остане само ням.

Следователно Николай Кузански е почувствувал безплодието на средновековното богословие, което беше стигнало в упадък, и беше намерил един лек, едно прибежище в мъдрото невежество.

А ние видяхме, че той беше много сигурен математик, че притежаваше тази строгост на разсъждението, която се получава от работеното с математиката. Въпреки това той се колебае да приложи тази сигурност на математиката в духовната област, която му беше разкрило ученото невежество. Той се опита да се приближи до нея чрез всякакви видове формули съдържащи един свенлив символизъм. Но Николай Кузански за пазва пълно съзнание за този символичен характер. Математическите познания, които съм добил, си казва той, са за мене като един остатък от старото знание. Аз не мога да поставя под съмнение тяхната сигурност, както се съмнявам в богословието; защото тази сигурност е в мене, щом усвоявам математиката.

Но същевременно безсилието, безплодието на богословието тежат толкава силно върху неговата душа, че той няма смелостта да приложи в областта на духовното освен в символи точността на математиката. А това именно отбелязва края на една епоха в историята на човешката мисъл.

Чрез формата на неговия дух, Николай Кузански е вече един математик, какъвто ще бъде по-късно Декарт; но той не се осмелява да търси истината, която беше намерил чрез ученото невежество, по пътя на математиката. Той чувствува, как духовният свят се оттегля от човечеството, заличава се пред неговия поглед, става недостъпен за човешката наука; за да може човек отново да се съедини с този духовен свят, той трябва да стане един невежа в основата на своята душа.

Такова е чувството, което ни изпълва при четенето на съчинението "За ученото невежество", което Николай Кузански публикува в 1440 година. В течението на своето развитие западното човечество започна да вярва, че духовният свят беше много близо до него; но впоследствие този свят не преставаше да се отдалечава от човека, който започваше да наблюдава, да схваща външния свят, за да изчезне накрая напълно. "За ученото невежество" е една публична изповед, че науката на епохата не се намира вече в далечните хоризонти на духовния свят. Само математическите дисциплини се осмеляват да се приближат до него с тяхното сигурно разсъждение, но само в символични формули. Духовната област, отдалечавайки се все повече и повече, изчезва от очите на европейците, за да стори място на една друга област, тази на сетивния свят, на която нашата цивилизация отдава цялото си внимание и пред почитание. Това, което Николай Кузански беше направил за духовния свят, който се заличаваше, служейки си с боязливите математически символи, Николай Коперник ще го извърши със смелост и дързост за сетивния свят, към който той ще приложи математическата мисъл.

Докато "De Docta Ignorantia" от 1440 година е едно признание за безсилието пред духовния свят, "De Revo lutionibus orbium celestium" на Коперник, излиза през 1543 година, смело изявява своите права за математическата мисъл над цялата вселена.

Духовният свят беше толкова отдалечен от човешкото познание, че и самата математика, казваше Николай Кузански, не можеше да се приближи до него освен чрез заекващи символи. Едно столетие по-късно съща та математика се явява толкова сигурна в себе си и толкова силна, казва Коперник, че тя може да затвори, да обхване сетивния свят във формули, предавайки му по този начин един научен израз.

В този интервал от 100 години се роди западната наука. По-рано тя съществуваше само в зародишно състояние. Върху това столетие, което разделя "De Docta Ignorantia" от "De Revolutionibus Orbium Celestium" трябва да насочим нашия поглед, ако искаме да разберем, как се е образувала нашата наука, да разгледаме съкровищата, с които се е обогатила човешката душа, да проучим онези съкровища, от които тя се е отказа ла. До там трябва да отидем в миналото, даже и малко преди Николай Кузански, ако искаме наистина да схванем, що е научната мисъл, да знаем това, което науката може да донесе на човечеството, и какъв нов духовен живот може да роди тя.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder