ПРЕДГОВОР

Към първото френско издание

В неотдавнашните публикации ние си поставихме задачата да дадем някои от Циклите на Рудолф Щайнер, които съставляват основата на неговата Христология или на неговата История на религиозния произход на човечеството. Делото на Рудолф Щайнер в тази област е огромно; ние сме още далече да го изчерпим и бъдещите преводи ще донесат на френския читател откровения имащи една неподозирана дълбочина.

Но днес ние прекъсваме тази серия от Цикли относно най-свещените основи на човешкото развитие, за да се занимаем с една област, която, също така, е извънредно богата и която бе разгледана от Рудолф Щайнер в голям брой цикли, курсове и книги: областта на познанието.

Днес хората не винаги достатъчно разбират до каква степен проблемата на познанието е интимно свързана с объркаността, която царува в една епоха като нашата; защото това, което всъщност причинява физическата и морална мизерия на нашето време, не се дължи на външни причини на обедняване и безплодие, а преди всичко на това, че ние не знаем нито да виждаме, нито да разбираме света, който ни заобикаля. Най-често липсва едно разбиране на най-дълбоките причини на злото, т.е. изучаването на това, което в течение на миналите столетия е изопачило начина, по който виждаме света, на това, което е обгърнало с мъгла всичко, което постепенно се е инфилтрирало във всеки поглед. Но за да познаем тези причини в цялата им дълбочина, трябва ние самите да сме добили един ясен поглед: този, за който Рудолф Щайнер веднъж за винаги ни дава едно блестящо доказателство с този цикъл от сказки. Откакто тези сказки са били изнесени, са минали вече доста години, и въпреки това тяхното съдържание далече изпреварва съвременните разбирания. Всички печални по грешки в мисленето, които са били извършени от тогава насам, са само едно блестящо доказателство за пророческия дух, който е вдъхновил Рудолф Щайнер.

Неговият поглед беше свободен; и този цикъл от сказки е един много по-очебиещ пример от колкото би се помислило на пръв поглед. За да си дадем напълно сметка за това, трябва да познаваме трагичните обстоятелства, при които той е бил изнесен. Това беше в Дорнах, срещу Коледа 1922 година. От близо 10 години Рудолф Щайнер беше предприел върху този хълм на Швейцарската Юра това, което трябваше да бъде увенчание на цялото му дело и същевременно неговият траен и осезаем израз: построяването на Гьотеанума. След като сам изработи макета, построяването бе извършено под неговото най-активно ръководство; няма нито една подробност, за която той да не е дал лично едно разрешение винаги пропито с един творчески и дълбоко вдъхновяващ характер. По този начин, като че играейки си, той даде нови указания за множество клонове на изкуството и техниката; цял разсадник от хора на изкуството се посвети с усърдие на осъществяването на този паметник.

Пълни дървени колони, със скулптирани на ръка масивни цикли и архитрави, подържаха купола от финно изрязано дърво, покрити с леки, лъскави плочи. Наред с тези хора на изкуството, помагайки им, подбуждайки ги, Рудолф Щайнер сам работеше с длетото и особено с четката; цяла част от вътрешните фрески беше нарисувана от неговата ръка.

През октомври 1920 година Рудолф Щайнер откри този Център на Университета на Духовната Наука, който бе по този начин основан и в който скоро щяха да бъдат открити секции на изкуството и науката.

През тези последни дни на 1922 година, един Цикъл от сказки върху "Раждането на естествените науки" трябва да изложи, докъде последните столетие можаха да доведат човешкия дух, с какви граници трябваше те фатално да се сблъскат, най-после, кои човешки способности, временно подтиснати, но продължаващи да живеят, трябваше да възкръснат днес под една нова и регулирана форма, за да допълнят и да продължат делото на модерната наука.

На 31 декември, в края на деня, когато бе държана третата сказка в Гьотеанума, огънят подпален в едно от крилата на паметника обхвана цялата сграда. Когато камбаните удариха, за да възвестят полунощ, куполите рухнаха с искрящи пламъци и от огромния огън, който осветяваше нощта, за още няколко часа останаха като горящи факли само колоните. На разсъмване сградата беше превърната в пепел.

И няколко часа по-късно, в дърводелското ателие до Гьотеанума, което бе останало незасегнато от пожара, Рудолф Щайнер, с набраздено от напрежение лице при работите за погасяването на пожара, със спокойно понасяне на бруталното унищожително дело, започна с абсолютно самообладание да излага по-нататък съдържани ето на своите сказки върху бъдещите проблеми на познанието. В салона неговите ученици бяха по-бледи от него.

Онзи, който без да бъде предупреден, чете тези сказки, не може да намери никаква пукнатина в предаването на идеите, в здравината на мисълта, между петата и шестата сказки.

Ако гласът на говорителят имаше същата яснота, погледът същата светлина, това не се държеше на някакво стоическо безразличие пред нещастието, нито на лекото примирение, което приема изпитанието, без да се старае да разбере /някои са ги видели през предидущата нощ да плаче от скръб пред унищожението на неговото дело, в което бяха вложени толкова любов, толкова грижи, толкова жертви/. Не, говорейки, Рудолф Щайнер изграждаше отново.

Страниците, които следват са основата на една нова сграда на човешката мисъл. Ако счетохме за много важно да предложим един превод на френски език, това е защото чувствуваме едно задължение: наред с една мисъл, която не брои вече своите развалини и пепелища, трябва да се научим да разкрием в нашия дух перспективите на бъдещето.

С. Рихуе Короз