СКАЗКА ЕДИНАДЕСЕТА

Щутгарт, 6 февруари 1924 г.

Позволете ми да започна с едно антропософско обяснение, за да се върна накрая с няколко думи към онова, което беше замислено с Коледното Тържество /Коледното Събрание/.

От различните антропософски изложения Вие познавате значението, което заобикалящите Земята небесни тела имат за живота и съществуването на човека. Днес бих искал да Ви говоря върху една особена глава от тази област. Когато през време на нашето земно съществуване насочим поглед наоколо върху всичко онова, което ни заобикаля на Земята, а също и върху това, което ни заобикаля в мировата околност на Земята, и тогава също, когато нашите физически сетива са насочени към звездите, ние виждаме само онова, което е свързано с онази част на нашето човешко същество, което ние напускаме при смъртта. От различните антропософски описания ние знаем, че човешкото физическо тяло черпи своите сили, също и своя веществен състав от онова, което ни заобикаля на Земята. Знаем по-нататък, че освен физическото тяло ние носим в нас едно етерно тяло и че по същия начин, както физическото тяло черпи своите сили, своите материални съставни части от Земята, така и това етерно тяло черпи своите съставни части, своите сили от ширините на извънземната Вселена, от мировия етер. И този етерен свят е, който заобикаля Земята в пространствените ширини, този етерен свят е, в който са положени звездите, от които светлината се разлива на Земята от Вселената. Така ние дължим нашето физическо и нашето етерно съществуване на онова, което можем да виждаме или в заобикалящия ни на Земята свят или в света, който заобикаля Земята. Обаче в това, което ни обгръща като заобикалящ Земята свят във Вселената, ние виждаме първо две небесни тела, които можем да наречем направо като врати в духовния свят. Ние виждаме две небесни тела, Слънцето и Луната. Открай време онези, които могат да проникнат с тяхното разбиране по-дълбоко в устройството на мировото цяло, са приписвали на тези две небесни тела, на Слънцето и Луната, мислимо най-голямото значение за човешкия живот и за човешкото съществуване.

Когато разгледаме човека в антропософски смисъл, ние можем да знаем, че освен физическото и етерното тяло човекът има също едно астрално тяло и един Аз. Обаче когато насочим поглед върху това астрално тяло и върху този Аз, ние не намираме никъде в ширините, които можем да наблюдаваме с нашите външни сетива даже когато, насочим поглед в света на звездите ние не можем да намерим нищо, което за външното наблюдение да бъде подобно на астралната и Азова същност на човека. Ние намираме именно само онова, което е подобно на физическата и на етерната същност. Нищо от това, което е видимо, което се изявява за нашите сетива, което се изявява за нашия ум в ширините на Вселената, нищо не ни показва съставните части, силите на астралното тяло и на човешкия Аз. Въпреки това в Луната и в Слънцето имаме нещо, което се очертава като врата в онзи свят, от който произхождат нашето астрално тяло и нашият Аз.

Вие сте проследили в моята книга "Тайната наука" и в други книги, че там се говори за един момент, когато физическата Луна се е отделила от Земята. Там е обърнато вниманието върху това, как някога физическата Луна и Земята са образували едно единно небесно тяло във Вселената, как след това тази физическа Луна се е отделила от Земята. Обаче това физическо отделяне или етерно отделяне не е всичко, което трябва да ни занимава по отношение на съществуването на Луната и на човешкия живот, а в отделянето на Луната имаме същевременно работа с един пълен със значение духовен факт.

Аз често пъти съм обръщал вниманието и на това, че в прадревни времена на Земята човекът е притежавал една така наречена пра-мъдрост. Ние се гордеем днес с разбирането на нашия ум, с нашето така наречено знание на ума и на наблюдението. Без съмнение онова, което днес знаем по този начин, едно древно човечество не е познавало, не е знаело, за това Земята трябваше да мине през определено развитие и с нея заедно и човекът. Едва чрез това развитие човекът можа да използува своето физическо тяло, с високо развита нервна система, така, че може да добие едно знание на ума. Прадревното знание на човечеството беше едно инстинктивно знание, то се проявява по различен начин в сравнение с днешното знание. Това, което човечеството знаеше за тайните на света в прадревни времена се разгръщаше в мощни поетически форми. И в онова, което се е запазило по предание, което днес може да се проследи в документите, в него се намира само един отзвук от величието и мощността на прадревната мъдрост, която човечеството е притежавало някога на Земята. Обаче днес ние можем да изпаднем в дълбоко удивление, когато оставим да действува върху нас нещо такова като индийските Веди или философията Веданта. Ние се удивляваме на величествените стихове на Бхагават-Гита, виждаме във всичко това нещо велико. Обаче трябва да имаме съзнанието: все пак това са последните остатъци на нещо много по-велико, на нещо много по-мощно, което е съществувало някога за човечеството. И това велико, това мощно, което е съществувало някога, човечеството го дължеше на факта, че в прадревни времена живееше в общение със Съществата, които в тяхното съществуване стояха по-високо от днешното човечество и естествено по-високо от тогавашното човечество, Същества, които нямаха едно физическо тяло както днешния човек, а ходеха по Земята облечени само в едно етерно тяло и които въпреки това водеха един живот в общение с тогавашните хора.

Тъй като тези Същества нямаха физически тяло, те не можеха естествено да говорят с хората по начина, както сме свикнали днес, един човек да говори на друг човек. Обаче в определени състояния на съзнанието хората от прадревните време на чувствуваха и в крайна сметка това сме били ние всички на нашите минали земни съществувания ние следователно, мога да кажа, чувствувахме в прадревни времена на земното развитие в особени състояния на съзнанието, как в нас изникваха вътрешно усещания, мисли, за които знаехме: те не идват от самия човек, който ги развива, както днес не идват от нас самите това, което слушаме чрез устно съобщение от един друг човек. Ходещите по Земята етерни Свръхчовеци вдъхновяваха, бихме могли да кажем, на хората много по-висшето, много по-мощното знание, което тези Същества притежаваха. Следователно в минали земни съществувания в прадревните времена на Земята ние сме имали общение със същества от нефизическо естество. Тези Същества не са вече днес тук на Земята. Те вече отдавна не са сред земния живот. Те са се оттеглили от общуването с хората и човечеството има незначителни остатъци от това, което някога са научили върху тайните на Вселената от тези прадревни Същества, незначителни остатъци е запазило човечеството в различните документи. И всъщност можем да кажем, че то едва ли вече разбира нещо от тези незначителни остатъци.

Къде са се оттеглили тези прадревни Същества? Видите ли, също както физическата Луна се е отделила от Земята, така заедно с това небесно тяло на Луната са се оттеглили и тези Същества в обширната Вселена.  Аз вече говорих за нещо подобно Днес искаме да се запознаем с нещо повече върху тези Същества, така че когато насочим поглед върху това небесно тяло на Луната можем да кажем: то е населено от същества, които някога са били другари на човечеството на Земята и които са се оттеглили в тази колония на Луната. Тези Същества нямат привидно никаква връзка с външния човек, който живее в своето физическо тяло на Земята; въпреки това, те имат такава връзка. И именно върху тази връзка искаме да обърнем сега вниманието. Че тези Същества са свързани по някакъв начин с човешкото минало, това можем да видим от факта, че в миналото те са били другари на човечеството на Земята. И те са останали свързани с миналото на човека.

Когато разглеждаме човека, как той завършва своя живот във физическото тяло тук на Земята, ние откриваме, че в този живот се втъкава онова, което наричаме съдба. Тази съдба, която сме свикнали да наричаме с източното име Карма, се очертава като нещо пълно с тайнственост в човешкия живот. Обаче хората не винаги разглеждат това пълно с тайнственост нещо в неговите пълни със значение връзки. Помислете само: двама хора се срещат в определена възраст. Те не са се виждали по-рано. От момента, когато са се срещнали, в техния живот влиза нещо, което е свързано с тяхната общност. Те се опознават един друг и знаят, че сега ще имат много работа един с друг. Когато обаче такива хора погледнат в миналото на своя живот, който са прекарали от детството насам на Земята, оказва се, ако разглеждат нещата достатъчно без пристрастно, че всичко, което са вършили до момента, когато са се срещнали, всичко е било пълно със смисъл и всяка стъпка, която са направили от детството още, е била така насочена, за да стигнат именно на онова място, където и двамата да се срещат. От този момент, когато са се срещнали, те поглеждат назад и виждат, че изминалият до тогава земен живот е протекъл така, щото могат да си кажат: тази е моята изходна точка в далечното детство, обаче аз съм направил всяка стъпка така, че накрая моят път трябваше да ме доведе там, където да срещна другия. Всичко, което съм извършил по един пълен със смисъл начин, всичко това е станало напълно несъзнателно; онова, което стана съзнателно, настъпи едва след срещата, обаче несъзнателното се свързва по един чудесен начин със съзнателното. И има голяма разлика в тъкането на съдбата по отношение на онова, което сме устроили несъзнателно като наш земен път, за да срещнем другия, и онова което вършим след това, когато сме го срещнали. Той е тук пред нас, ние го виждаме, разбираме онова, което той говори и насочваме нашите действия според това, както той се проявява, както той застава срещу нас във външния живот. Ние водим с него един общ живот, който е достъпен за нашите сетива, за нашия ум. Обаче ние ще видим, как в този общ живот, достъпен за нашите сетива и за нашия ум, отново се намесва несъзнателно онова, което ни е ръководило в пътя до момента, когато сме се срещнали. Можем да запитаме: какво действува и живее в тези насоки, във всички тези сили с които се движим по посоката към другия?

Това може да бъде също някое събитие, към което ние се движим. Тук трябва да се вземе под внимание всичко, което е свързано със съдбата. Ние ще открием, че тук има голяма разлика в земния живот между единия вид изживявания и другия. Ние можем да се срещнем с един човек в живота по два начина. При единия вид среща веднага добиваме чувството или получаваме това чувство, след като после сме се запознали с един човек или с едно събитие а именно чувството, което приемаме в нашата воля. Ние се запознаваме с човека; това, което той е, което върши общо с нас, е така, че ние го чувствуваме в самите нас проявяващо се в нашата воля, че искаме преди всичко да мислим така, както той мисли, да чувствуваме, както той чувствува, да искаме както той иска. Да, ние чувствуваме: този човек започва да проявява сила в самите нас. Ние го чувствуваме вътре в нас. Той възбужда нещо в нашата вътрешност, което идва от него, което обаче все пак живее в нашата воля, което от волята прониква нашето чувство, нашата душа. Даже по този начин ние се научаваме да познаваме по-добре самите себе си, като чувствуваме по отношение на нашата воля и на свързаното по-дълбоко с волята чувство: този човек не е само тук, за да действува отвън върху нас, а той раздвижва и подбужда нещо в нас, което се намира в самите нас. Този е единият начин, по който срещаме съдбовно хора в живота.

Другият начин е този, когато при запознаването с един човек в самите нас става по-слабо раздвижване, по-малко възбуждане, когато гледаме този човек повече от вън, когато съдим за него според впечатлението, което той прави върху нашия ум, според естетическото впечатление, което той ни прави. Помислете само, каква голяма разлика има между двата вида, по които се запознаваме с други хора.

Представете си само: вие се запознавате с единия или с другия човек, след това отивате някъде другаде и сте изкушени да говорите върху това ваше запознанство, съответно върху другия човек, с който сте се запознали. Начинът, по който говорим в такъв случай, се различава извънредно много по отношение запознаването с хора в живота. Единият път говорим така, щото всеки забелязва, че сме свързани вътрешно с нашите думи, че даваме нещо от самите нас, когато говорим за другия човек и говорим неща, които съвсем не са разбираеми за другите хора.  Ние говорим за другия човек в красиви думи, обаче той е грозен и около нас има хора, които съвсем не могат да разберат, как можем да говорим така, защото върху тях прави впечатление грозотата на човека. Те не могат да разберат, как можем да говорим в химни за човека, когото те виждат, че е грозен. Обаче нас никак не ни интересува това, което другите намират у него като грозно от естетическа гледна точка, ние не говорим за това, което предава впечатлението получено от неговата външност. Ние говорим за това, което той е възбудил, което той е раздвижил вътре в нас, и това, което говорим за този човек, не е нужно да бъде в съгласие с впечатлението, което другите хора имат.

Обаче при други хора положението е различно. Ние добре виждаме, че те са красиви или грозни. Ние говорим за тях така, че се вижда: меродавни са впечатлението на сетивата, естетическото впечатление, впечатлението върху ума. Ние говорим така, че може би казваме: това е един отличен човек! Вие знаете, че в живота има познанства, при които съвсем не ни хрумва да говорим по този външен начин за един човек. Ние говорим също така, че другите веднага могат да разберат нещата, ако и те също познават съответния човек или когато се запознаят с него.

Тези два начина да описваме срещата си с хора, въобще да гледаме на срещата си с хора, тези два начина просто съществуват. Само че първият начин е онзи, който сочи в миналото към това, че при срещата със съответния човек се раздвижва и възбужда в нас задружния живот от миналия земен живот. Че нещо сочи в миналото към предишни въплъщения, в които сме живели заедно с този човек, това е, което се проявява по този начин в нашите чувства при първия вид срещи и при първия вид съждение по отношение на този човек. При втория вид е така, че ние съдим външно, съдим по такъв начин, както могат да разберат това също и другите, защото не сме били заедно с този човек в минали земни съществувания, може би го срещаме за първи път в този наш живот.

Когато обаче след това проверим с духовното разбиране, какво стои на основата на тази съдбовна среща, което се проявява по толкова характерен начин в първия случай, ние откриваме, че преди да слезе в земното съществуване когато след като е минал през други небесни сфери, преди това слизане минава през сферата на Луната в астралното тяло на човека е втъкано, посадено това, което е негова обща Карма с другите хора; то бива посадено в него за неговия днешен живот от онези другари на човека, които някога са живели заедно с хората на Земята, както ви описах това по-рано, и които са се оттеглили в лунното съществуване. Това са Съществата, през сферата на които ние минаваме, преди да слезем в земното съществуване. Това са Съществата, които от онова време насам, откакто са напуснали Земята и съвместния живот с хората, се занимават със записването на съдбата, което хора та преживяват заедно едни с други. И така е, че ние можем да насочим поглед назад върху онова, което се намира в самите нас, което се раздвижва, когато се срещаме с един човек по първия начин. И това, което се намира в самите нас, ние го намираме същевременно записано в онези големи книги на съдбата, които тези лунни Същества водят с тяхното познаване на човешкия земен живот. Това са книги, които могат да бъдат водени в духовното. Това са книги, които съдържат всичко, което сме преживяли заедно с другите хора. Ние четем заедно в тези книги онова, което след това донасяме долу на Земята, четем го когато минаваме през сферата на Луната, и с това, което сме прочели в тези книги, ние насочваме нашия път може би в течение на 25 до 30 години докато намерим в земното съществуване онзи, за когото е било написано в книгите на Луната, преди да слезем на Земята, че сме прекарали заедно с него този или онзи минал земен живот.

Така чудесно са устроени пълните с тайнственост връзки във Вселената. И така ние трябва да гледаме с едно задълбочено чувство, с едно чувство задълбочено чрез Антропософията, нагоре към лунното съществуване и да обгръщаме с поглед не само онова, което една физическа наука описва за Луната, а да обгърнем с поглед онова, което една Духовна Наука може да ни каже за духовно-душевното, за духовното, което съществува на Луната. Нека помислим само веднъж, как навсякъде се намират притчи за онова, което прави разбираема тази небесна сфера! По отношение на земната сравнение, на земната притча, днес съществува едно знание, което не се взема под внимание за живота; но то съществува като знание все пак.

И в нашите редове често пъти беше подчертано: човекът сменя своето физическо вещество на всеки 7 до 8 години. Вие знаете, че човекът изтласква навън своето физическо вещество в кожата, той си изрязва ноктите, косите. Всичко това ни сочи и е действително така, че човекът постоянно изтласква материята от своя център и постоянно я заменя с нова. Това, което изрязвате днес от Вашите нокти, то беше преди 7 или 8 години едно вещество сред Вашия организъм, Вие го изтласквате на вън, то отпада. Физическото вещество се възобновява. За онези, които са седели тук преди 10 години, положението е такова, че те не трябва да си въобразяват: същите мускули и същите материални съставни части, които някога са седели върху тези столове тук, днес отново седят на тях. От всичко това не съществува вече нищо; обаче духовно-душевното естество съществува, то е отново тук. Същото е обаче, когато насочим поглед към небесните тела. Физическият наблюдател иска да гледа нещата само според физическото вещество и говори така, като че Луната, която се намира там горе, би била по физическия си състав същата, каквато е била по времето, когато се е отделила от Земята. Това е също така лишено от смисъла, както ако бихте вярвали, че тези мускули, тези физически съставни части, които са седели тук на тези столове преди 10 години, седят и днес тук. Без съмнение, при небесните тела веществата се сменят за по-продължително време, но все пак те се сменят. Физическата Луна, за която говори физическата Луна, не е нещо, за което може да се говори така, както обикновено се говори. Това, което е останало непроменено, това са духовно-душевните Същества, които на Земята са били някога съжители на хората. Онова, което представлява съществуването на Луната, върху което те живеят, то се е променило като физическо вещество, било е сменено от друго физическо вещество. Съществата от духовно-душевно естество, които съставляват всъщност действителното съществуването на Луната както Вашето духовно-душевно съществуване образува връзката на Вашето същество от преди 10 години с днешното тези духовно-душевни Същества са онези, които регистрират така да се каже нашето минало.

Онова, което може да се опише по този начин, може да бъде още задълбочено, когато се опитаме да го опишем с помощта на науката на посвещението. Досега аз го описах така, че обърнах вниманието Ви върху факта, как онова, което започва да се раздвижва в нас при запознанства от първия род, а това, което лунните Същества са ни оставили да прочетем в техните книги, преди да слезем на Земята. Посветеният възприема онова, което среща по този начин в живота, също и под една друга форма. Той също среща в живота някой човек: докато за обикновения човек съществува само вътрешното чувство, че той приема другия човек в своята воля, не съди за него според външното впечатление, за посветения настъпва това, че за него става фактически видимо онова, което е било минали земни съществувания на личностите, с които се среща. Тогава се явява не само този физически човек с неговите духовно-душевни съдържания, а зад него се явява като сянка миналият земен живот, може би няколко минали земни съществувания. Посветеният се запознава с един друг човек така, че пред него застава за духовно-душевното виждане цяла редица от хора. Заедно с едно запознанство той се запознава с цяла редица личности, които застават така обективно пред него, както пред него стои обективно физическият човек, с който се запознава. В цивилизации, в които хората още са предчувствували подобни неща, те са ги рисували. Помислете само, че съществуват стари картини, в които виждате една човешка форма, зад нея една втора по-висока, зад тази втората една трета малко по-висока. Това е нещо, което хората са искали да запазят чрез живописта като едно впечатление, което посветеният има чрез едно запознанство при което срещнатият човек застава пред него така, че той узнава не само за настоящия човек, но и за миналите земни съществувания на този човек. Така щото онова, което за обикновеното съзнание е само един вид чувство и усещане, за съзнанието на посветения то се явява в пълна нагледност. И в смисъла на Духовната Наука можем да кажем, че нещата се представят фактически така: онова, което в един друг човек е кармически свързано с него и за посветения се явява като виждане, то се явява като едно смътно чувство, когато става дума не за съзнанието на един посветен, а за обикновено съзнание.

Така ние можем да наречем това, което действува и тъче нашата съдба от нашето минало, можем да го наречем намиращо се в нас лунно естество. Ние насочваме поглед назад върху нашия земен живот: лунното естество действува в нас. То действува така, че, когато срещаме хора и се запознаваме с тях, ние срещаме всъщност нещо многократно, ако тези хора са кармически свързани с нас. За посветения едно такова запознанство е запознанство с няколко човека в него, най-малко с няколко човека в него. Защото това запознанство с миналите земни съществувания е поне толкова живо, колкото е живо запознанството с живота на настоящия човек

А сега да разгледаме другия вид запознаване, при което хората съдят един за друг повече според външното впечатление, повече според това, което умът им казва, което сетивата има казват за другите, което всеки веднага разбира, според естетическото впечатление и т.н. Когато в този случай разгледаме нещата духовно-научно, нищо не ни води в миналото, няма никакви същества в сферата на Луната, които да посредничат за пътя до това запознаване в земния живот. В този случай не е било също записано нищо в сферата на Луната в астралното тяло на човека. Но тук действуват именно други сили. Тук действуват силите, които като духовно-душевни сили са свързани със слънчевото съществуване. Духовно-душевните сили на слънчевото съществуване действуват върху този втори вид запознаване и изтъкават съдбата от една друга страна. За едно духовно разглеждане нещата се представят така, като че, бих могъл да кажа, ние сме изживели като една пълна с тайнственост нощ онова, което ни довежда до хора, с които сме извършили нещо в миналия земен живот. Тогава ние заставаме срещу самите тези хора: сега ние се насочваме повече според това, което те предизвикват в нас като впечатление, сега е така, като че на мястото на тайнствената нощ настъпва ясният ден, настъпва Слънцето. И от духовната страна е също така: сега и за онези, които са вече отдавна свързани кармически, сега и за тях се явява не само миналото, а настоящето и бъдещето. Съдбата се тъче по-нататък. При човека идва нещо духовно-слънчево.

Обаче също и за онези, които не са прекарали нищо заедно в минали земни съществувания, и за тях се явява това изтъкаване на съдбата в настоящето и бъдещето и отново: онзи, който разглежда нещо подобно с разбирането на посветения, се за познава с един човек, с когото не е бил заедно в минали земни съществувания, а с когото се събира за първи път или веднъж за първи път, не така, че да вижда зад него като сенки земните съществувания. А когато среща човека, той вижда зад него Съществата на висшите йерархии, Съществата от рода на тези, до които човекът още не е стигнал. Сега зад човека се явяват Ангели, Архангели. За разбирането на посветения има голяма разлика, дали някой среща един друг човек, с когото вече е бил заедно в миналия земен живот, или го среща за първи път. Ако е бил заедно с него продължително време в миналия земен живот, тогава зад него се явяват миналите земни съществувания. Ако не е бил заедно с него, тогава зад него се явяват Същества от първата по-висша от човека йерархия, а именно такива Същества, които проникват на Земята до нас със слънчевите лъчи, със светенето на слънчевите лъчи. И също както лунните Същества втъкават в нас, в нашето астрално тяло Кармата, която е минала, тези слънчеви Същества втъкават в нашия Азов организъм в подсъзнателния организъм на Аза на човека онова, което става, след като тук на Земята сме се запознали с един друг човек: това, което е основа за една по-нататъшна карма в бъдещето. Настоящето постоянно се превръща в бъдеще. Това, което сега е още настояще, е било бъдеще за предидущия момент. Така щото всъщност нашето развитие протича от миналото в бъдещето.

Онова, което виждаме да напредва от миналото в бъдещето при човека ние го виждаме навън в Космоса в неговия насрещен образ, като наблюдаваме движещата се в небесното пространство Луна и после след нея или преди нея наблюдаваме Слънцето. Както Слънцето и Луната се отнасят в тяхното движение в света, така се отнасят миналото и бъдещето в течението на човешкия живот с неговата изтъкана с тайнственост съдба. Също както при срещата с един човек си казваме с помощта на науката на посвещението от едно дълбоко, много дълбоко и развълнувано чувство: това, което виждаш зад него, което лунните същества са записали в неговото астрално тяло, то принадлежи еднакво на тебе както и на него, чрез него ти си се сраснал с него. Така, Когато с помощта на науката на посвещението срещаме за първи път един човек в света ние си казваме: зад него стоят Ангели, Архангели. Всеки от тях сочи така да се каже с пръст към бъдещето. Тук се явяват много възможности, възможности на един бъдещ съдбовен живот.

Видите ли, когато насочваме по този начин погледа в мировите ширини, Луната и Слънцето ни се явяват като две врати в духовния свят. И ние си казваме: онова, което се намира във физическата околност на Земята, то живее мигновено в моето физическо тяло; онова, което се намира в далечните сфери на етера, където са звездите, то живее в моето етерно тяло. Обаче когато насочвам поглед нагоре към Луната, към Слънцето, аз гледам това, което не живее нито в моето физическо тяло, нито в моето етерно тяло, а живее в моето астрално тяло и развива своите сили в моето Азово същество. Тогава лунното съществуване ни извежда вън от нашето физическо и етерно тяло и ни въвежда в духовния свят. И когато насочваме поглед към Слънцето, ние си казваме: чрез онова, което принадлежи на Слънцето като негово духовно-душевно естество, аз съм отведен през една врата в един свят, който е от същото естество както моята Азова същност; аз съм въведен не в един свят, който е равностоен на моето физическо тяло и на моето астрално тяло, а в един свят, който е равностоен на моето Азово същество, чрез което аз се явявам в света като съзнателно същество с онова, което ни се явява втъкано като една необходимост в нашата съдба, което ние следваме, защото имаме тази или онази физическа заложба, този или онзи темперамент, този или онзи характер. Всичко това е израз за нашата Карма. Във всичко, което ние следваме като необходимост на нашето тяло, във всичко, което поетът изразява с думи: "така трябва да бъдеш ти, ти не можеш да избягаш от себе си" във всичко това живее човешкото минало на лунното съществуване. И във всичко, което живее в нас като свобода, така че ние можем съзнателно да се намесим в него искаме го от нашата пълна разсъдливост в него действува слънчевото съществуване.

Така пред едно духовно разглеждане природното съществуване и моралното съществуване се втъкават в едно. Пред едно такова духовно разглеждане ние имаме от една страна природата с нейната скована необходимост и от друга страна духовно-душевното, което не може да има никаква връзка с това, което живее като един отделен морален ред на света; не, ние нямаме този антигонизъм, а имаме възможността да намерим в явленията на природата същевременно това, което живее в нас като морално. Без съмнение ние трябва да излезем от обикновените природни явления и да навлезем в онова, което ни се представя в духовното съществуване на Слънцето, в духовното съществуване на Луната.

Видите ли, пред едно такова разглеждане се явява въобще и главно възможността, да се издигнем от природното съществуване на човека до духовно-душевното съществуване. Ние гледаме така навън в природата,  че през време на това гледане макар и да не можем да разберем това с обикновеното съзнание виждаме онова,  което в заобикалящия ни земен свят или също в мировия заобикалящ свят ни донася болестта. То се намира навсякъде в този заобикалящ ни свят. Нашият организъм е за себе си здрав, защото той е роден от един здрав Аз, от едно здраво астрално тяло и всъщност също от едно здраво етерно тяло. Тук на Земята може да ни разболее само нещо, което идва до човека от вън и което човек не може, не е в състояние да преобрази напълно съобразно с неговото вътрешно същество. Можете да наблюдавате това и при най-простите явления. Представете си само, че се намирате някъде в едно толкова и толкова топло пространство, или също в едно студено пространство и приемете в себе си топлина или студ. Топлината или студът не могат да минат през Вас както през едно дърво или през едно парче камък. Вие не стоите в едно топло или студено пространство както едно парче дърво или камък и чрез това не се затопляте или изстудявате както дървото или камъка, а преработвате топлината, която се намира вън от Вас. Външното само Ви подбужда; топлината, която носите в себе си, вие сам я произвеждате във вашия организъм. Обаче ако не можете да сторите това, ако стоите в заобикалящия Ви свят като парче дърво или камък и ако заобикалящият Ви свят се отнася с Вас както с едно парче дърво или камък, ако нещо външно прониква във Вас, без да можете да го преобразите: вие веднага се изстудявате. Човекът не може да приеме в себе си заобикалящата го среда без да я преобрази, това важи и за хранителните вещества. Когато някой мисли така, това е само една научна фантазия. Човекът преобразява храната също така както всичко, което се намира в заобикалящия го свят. Ако не може да стори това, тогава той се разболява: тази е физическата причина на болестта. Обаче болестта е свързана също със съдбата, тя се явява в живота като нещо съдбовно.

Видите ли, когато в този земен живот ние сме такива, каквито стоим сега от някоя година на 19-то или 20-то столетие до 6 февруари 1924 година, когато стоим в този земен живот и разглеждаме само този земен живот, ние можем вече да кажем: когато в този живот искаме да се разболеем чрез заобикалящия ни свят, този свят трябва да действува силно върху нас. Върху нас трябва да действува силно поне топлината или студа или някой вреден въздух или нещо подобно. Трябва да бъде нещо силно, което идва от вън, което действува върху нас и причинява нашето заболяване. Накратко казано, когато имаме само впечатлението за душевното, ние не се разболяваме. За да се разболеем, трябва върху нас да действува нещо силно от външната среда.

Но сега предположете следното. В настоящето има толкова много хора които живеят материалистично, които също искат да имат материалистични впечатления от заобикалящия свят. В този живот те ще пренебрегнат да бъдат материалисти също и по отношение на определени действия на тяхното тяло. Те ядат духовното на растенията, душевното на животните, ядат го заедно с физическото вещество; защото ако биха били истински материалисти по отношение на яденето, те би трябвало да ядат само камъни, само неорганичните вещества, които са мъртви. Обаче в тяхната душевна природа те приемат в себе си само идеи, понятия за неживото вещество. Онова, което се свързва духовно-душевно с душата на човека, се превръща след това в сила на болестта през следващия земен живот. В този следващ земен живот ще действуват впечатленията, те ще се преобразяват, така, че ще могат да се превърнат във физически действуващи сили. Ние донасяме съдбовното естество на болестта от минали земни съществувания в нашия сегашен земен живот, защото ставаме възприемчиви за болестта благодарение на това, че в минали земни съществувания сме имали определени впечатления, които не подхождат на човека. Тези впечатления действуват сега така, както действуват силните физически причинители на болестта в сегашния земен живот. Всичко, което в един земен живот е само идея, усещане, вътрешно душевно битие, при преминаване през времето, което прекарваме между смъртта и едно ново раждане, се превръща във физически действуващи сили в човешкия живот и ние носим в нас много физически действуващи сили, които са били чисто душевни прояви в минали земни съществувания. По този начин ние трябва да намираме също и в болестта нещо свързано със съдбата, не трябва да изпадаме в суеверието, че можем да излекуваме болести те само с духовни средства. За целта са необходими физически, подобни на физическото средства. Обаче когато имаме пълно разбиране за факта, че физически действуващото в настоящия живот е свързано с нещо действуващо в един минал земен живот, ние можем да си кажем: онова, което бихме пренесли със себе си от болестта в следващия земен живот, ние го излекуваме за един следващ живот, като отклоняваме мислите от онова, което е било несъвършено у човека и ги насочваме върху онова, което е съвършено у човека. Когато например имаме сигурността, че някоя болест е свързана с един материалистичен душевен живот в едно минало земно съществуване, ние можем да бъдем сигурни, че можем да отстраним тази болест само като третираме болестта от духовни възгледи и идеи. Всичко, което действува в Антропософията, действува именно така, че то не е само просто теория, а има непосредствено връзка с живота, ражда усещания и чувства за живота.

Защото как звездното небе, заобикалящият Земята свят се променя за нашия възглед, когато можем да гледаме в светлината, която Антропософията излъчва от себе си, когато тя се живее по един правилен начин? Колко сродни ни стават Слънцето, Луната, когато ние ги гледаме по този начин като външни космически образи на нашето собствено минало и на нашето собствено бъдеще: колко дълбоко носим ние тогава в нас съзнанието за нашето родство с Космоса и със света: ние гледаме как миналото и бъдещето тъкат в нас нашата съдба; ние гледаме навън, гледаме Слънцето и Луната, гледаме как в Слънцето и Луната срещу нас застава мировата съдба, изявявайки се външно. Ние чувствуваме в нашето минало нещо, което застава до настоящето и бъдещето така, както Слънцето и Луната застават във Вселената. Нашето благоговение, нашата отдайност, нашата самопожертвувателност за Вселената се повишава, когато разбираме да разширим по този начин нашето съществуване до мировото съществуване, за да видим в подробности родството на онова, което живее в нас, с онова, което тъче във Вселената.

Видите ли, да се срасне човек по този начин със света, това е също една от задачите, които Антропософията си поставя в нейната дейност. И аз се надявам, че ние, които сме събрани в такъв голям брой в тези клонове на Антропософското Общество, ще се сраснем именно чрез такива разглеждания с тази задача на Антропософията, да задълбочим не само мислите, но и усещанията, и сърцето. И за да стане това все по-добре, все по-интензивно, за това бе устроено Коледното Тържество. Това Коледно Тържество обърна вниманието върху факта, че, ако Антропософското Общество трябва да разгърне неговата дейност, неговото действие по един правилен начин по-нататък, то трябва да изостави пътищата, по които е вървяло през последните 10 години, трябва да изостави това, което е външно съобразно с обществото, и да обхване с неговата дейност вътрешно духовното. То трябва да приеме в цялост един езотеричен характер. Това, което ще съществува в бъдеще в Дорнах като Висша Школа за Духовна Наука, трябва да носи един вид езотеричен характер, и цялата конституция на Обществото трябва да носи един езотеричен характер. Чрез това Обществото ще може да получи своя духовен живот, от който се нуждае. То не трябва да се овъншни, а овъншнянането го застрашаваше през последните 10 години.

Какво изживяваме ние през последните 10 години и още по-рано? Вземете само като пример факта, че една много действена враждебност, която се развива именно сега много активно, произхожда от това, че тази враждебност може да се позовава на цикли и записки на сказки, които не са публикувани. Вярно е, че ние бихме искали да имаме такива цикли, такива записани сказки. Колко много трябваше да се съгласим с такива желания, въпреки че знаехме: тъкмо чрез това ние ще дадем в ръцете на противниците това, от което те имат нужда. Ние живеем в едно време, в което такива неща са невъзможни. Ето защо при Коледното Тържество трябваше да бъде взета под внимание пълната откритост за Обществото. Това никак не ще противоречи на факта, че от другата страна то ще стане толкова повече езотерично. Обаче в ръководството на Обществото трябва да се влее едно интензивно съзнание, Обществото трябва да бъде така да се каже ръководено езотерично. Ето защо при това, което би могло също да се нарече устави, ние постъпихме на Коледното Тържество съвършено различно от това, което се прави иначе при създаването на устави. При обикновеното създаване на устави се казва: ние изповядваме тези или онези принципи. По-рано ние имахме също и в Теософското Общество такива принципи. Първи принцип: образуването на едно всеобщо братство на човечеството; втори принцип: да покажем единството на религията и т.н. Аз често обръщах вниманието върху това, че именно тук трябва да започне онова, което всъщност единствено може да основе Антропософското Общество като действителност. След това на Коледното Тържество фактически се наложи тази действителност. Там не бе говорено за принципи, а бе обръщано вниманието върху факта: в Дорнах живее нещо, там има нещо живо. И който вижда в живото, което живее в Дорнах, нещо оправдано, той се присъединява към Обществото. Не се говори за абстрактни принципи, а за нещо живо, за нещо, което съществува. И в тези така наречени устави не се изисква живот на Обществото под формата на абстракции, които устави всъщност не са никакви устави, а един разказ за онова, което съществува в Дорнах и което искаме да направим от там. Тези принципи са едно разказване, а не устави. Аз обърнах вниманието на това, че Обществото трябва да има един президиум, който върши, действува, който в действието, в своята инициатива вижда онова, което го съставлява, кое то го образува. Така ние се постарахме да поставим на мястото на абстракциите чисто човешкото, непосредственото човешкото още в "устава". Така може единствено да живее едно Общества, което трябва да бъде един организъм за нещо духовно, което се влива в света.

Видите ли, аз бих могъл да кажа: този президиум, който бе образуван в Дорнах на Коледното Тържество, почива на един вид хипотетично съждение. Когато Обществото иска да приемем това, което той върши, тогава той ще бъде президиумът; ако то не иска да го приеме, тогава този президиум не ще бъде въобще нищо. Но ние ще можем да го приеме също така, бих могъл да кажа, като център на живото действие С това аз мога само да загатна защото казах, че бих искал да кажа само малко думи, всичко останало се казва ясно в "Бюлетините" мога само да загатна, че фактически чрез Коледното Тържество бе направен опит да се внесе един нов дух в Антропософското Общество. Обаче желателно е да се разбере, от какъв род е този нов дух: че това е един дух на живота в сравнение с духа на абстракциите, че това е един дух, който би искал да говори не на главите, на умовете, а на сърцата. От тук идва това, че всъщност това Коледно Тържество или не е нищо за антропософското дело, или то е всичко. То ще бъде нищо, ако не намери своето продължение, ако е било само едно празненство, на което сме се порадвали малко; след това забравяме всичко и живеем по старите пътища. Тогава то няма никакво съдържание, нищо не се отразява обратно върху него. То получава своето съдържание само от живота върху различните области на Обществото, то е една действителност едва чрез това, което става чрез него, което непрестанно става чрез него в живота на Антропософското Общество. Коледното Тържество става действително едва чрез това, което става по-нататък от него. Да насочваме поглед към Коледното Тържество ни задължава вече известна отговорност в душата, да направим от него нещо действително, докато иначе то ще се оттегли от земното съществуване, ще върви в същата посока, която днес описах за лунната същност. Естествено то беше в определен смисъл тук в света. Дали ще бъде действено като Коледното Тържество за живота, зависи, дали то ще бъде продължено.

Видите ли, ние изразихме много ясно това. В сърцето на всеки участник бе положен духовният камък на Антропософското Общество. Ние наистина приключихме формално, обаче всъщност Коледното Тържество не трябва да приключва никога, а да продължава да трае в Антропософското Общество. Ето защо бих искал да Ви помоля, да приемете с цялата сериозност това, което се съдържа в Бюлетина, да гледате действително с цялата сериозност на това, което ще дойде при Вас не само в описанието, а като действителност. Нали, не всичко може да бъде направено така набързо, това може да стане само постепенно. Постоянно идват някои и питат: как трябва да бъде направено това и това? Естествено не всичко може да стане за един ден. Вие ще видите, че скоро в бюлетина "Какво става в Антропософското Общество" всяка седмица ще бъдат публикувани насочващи линии ако мога да се изразя абстрактно във формата на тезиси. Всяка седмица там ще намерите кратки изречения, кратки статии върху антропософските истини по отношение на човек човешкия живот, религията, изкуството и т.н. в този бюлетин носещ името "Какво става в Антропософското Общество". И тогава в различните антропософски клонове членовете ще имат случая да кажат: от Дорнах ни е изпратена тази или онази мисъл като насочваща линия: нека наред с другото да говорим в нашите клонове преди всичко всяка седмица върху това, което ни се изпраща от Дорнах като мисъл, която е изразена в бюлетина.

Чрез това ще дойде единство в различните области на антропософския живот в Обществото. И така по този начин ще се родят постепенно много неща, които ще проникват фактически като кръв Антропософското Общество, не само за да се говори за единство, а за да се внесе нещо в него, което може да го проникне с един на духовна кръв. Върху това искахме да обърнем вниманието на Коледното Тържество. Тогава присъствуващите можаха да почувствуват това сега членовете на Обществото ще го видят по-нататък.

Но това е необходимо особено тук в Германия. Действително в Германия членовете стоят в антропософския живот по един съвършено различен начин в сравнение с другаде. Другаде враждебността против Антропософското Общество, въобще против Антропософията не се е развила така както тук. Може да се види, че, когато тази враждебност се явява някъде другаде, тя е внесена от тук, макар и да съществува навсякъде един вид враждебност, особено около самия Дорнах. Но отново един особен род враждебност е тази, която срещаме в Германия, бих могъл да кажа: една много силна враждебност, която работи систематично, напълно съзнателно, организирано. Можем да кажем, че бяхме изправени пред едно много трудно решение, да обърнем в Антропософското Общество това, което е най-отдолу, отгоре. Защото така стана в самите факти. Когато бе основано Антропософското Общество в 1912 -1913 година да, достатъчно е само да помислите: аз не бях натоварен в Антропософското Общество нито с някаква длъжност, нито пък бях въобще член на това общество. Аз не бях член на Антропософското Общество от неговото основаване, често пъти съм подчертавал това, само че членовете не се вслушаха правилно в значението на това положение, защото исках Антропософското Общество да ме има само като учител, като такъв, който води до изворите на антропософския живот и т.н. И трябваше първо да направим опит, за да видим, какво може да стане по този начин.

И сега Вие виждате, случи се именно така, че при една възраст, когато обикновено човек се пенсионира вече, аз трябва да започна първо сега, защото фактически гледам на това, което стана на Коледното Тържество в Дорнах, като на едно начало, като на едно истинско начало в живота. И бих искал да се почувствува те, че ние стоим пред едно начало. И когато чувствуваме правилно, че стоим пред едно начало, тогава от това начало може да стане нещо, тъй като това начало носи нещо в себе си. Както казах, Само от една необходимост аз станах член на Антропософското Общество, станах даже председател на Антропософското Общество и бих искал на драго сърце, да бъде разбрана цялата сериозност на това, което е свързано с Коледното Тържество.

Ако това бъде разбрано, тогава може би чрез този опит ще стане възможно, в съвместната работа от всички места с онова, което трябва да изхожда от Дорнах, през Антропософското Общество да протече истински антропософски живот. С това разбиране, с това убеждение а за това убеждение ще се касае предимно в Антропософското Общество с това убеждение бих искал да отговоря най-сърдечно на приветствието, което ми бе отправено чрез д-р Колиско след Коледното Тържество, след като за първи път съм отново между Вас, бих искал да отговоря с един също така сърдечен поздрав, така щото поздрав да кажа, сърце на сърце да каже: ние искаме да действуваме съвместно с духа, който бе замислен с Коледното Тържество, така, че действуващият импулс на това Коледно Тържество да не престане никога между антропософите, които се стремят да познаят правилно условията на антропософския живот; искаме, щото чрез този антропософски стремеж тържеството в Дорнах да получи все повече и повече своето истинско съдържание; искаме, щото чрез онова, което антропософите ще направят от него навсякъде в света, това тържество в Дорнах да не престане никога да живее; искаме, щото духът, който бе призован там, да просъществува винаги там чрез добрата воля, чрез проникващото разбиране на членовете, чрез тяхната отдайност за Антропософията и за антропософския живот.

Така искаме ние да действуваме съвместно, искаме обаче също да считаме Тържеството от Дорнах действително като нещо оправдано, като нещо сериозно, да не гледаме на него като на нещо, което може да ни бъде безразлично, а да гледаме на него като нещо, което фактически прониква дълбоко, дълбоко в сърцето, в душата, в съвестта. Тогава в Коледното Тържество ние ще сме имали по един правилен начин не само една празнична седмица, а нещо действуващо в света, нещо определящо съдбата на човек. И всичко действуващо в света, определящо съдбата на човека може да бъде истински импулс за антропософската работа, за антропософското действие, за антропософския живот.