Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 24 април 1924 година

GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Алтернативен линк

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах 24 април 1924

Разглеждания, които се намесват в човешката карма - естествено намесват се само като разглеждане, - трябва да се приемат сериозно и да бъдат душевно преработени. Защото всъщност значение има не само знанието за някакви кармически връзки, а онова, което произлиза от такива съзерцания и действа за оживотворяването на човешкото същество и цялото му отношение към живота. Такива съзерцания могат да бъдат плодотворни, когато в една по-висока степен запалват любов и разбиране към човека и не водят до по-голямо безразличие към него, както обикновено се случва, когато разглеждайки човека, се държи сметка само за единствения му земен живот.

Който насочи поглед към редуващите се епохи от развитието на човечеството, ще види, че в човешката история са настъпили големи промени в начина на мислене, в начина на чувстване, във всички възгледи и схващания за живота. Без съмнение, миналото не предизвиква онова дълбоко впечатление в човека, както онова, което трябва да дойде, което ще трябва да бъде създадено в бъдеще. Обаче този, който с необходимата задълбоченост обхваща факта, как душите на хората са се променили в течение на земното развитие, той няма да отстъпи уплашен и ще приеме като нещо необходимо онази промяна в душевността си, която го води до разбирането не само на един земен живот, разглеждайки един или друг човек, а на поредица от земни съществувания, доколкото те могат да бъдат прозряни.

И аз мисля, че при такива примери, каквито са тези, за които говорихме последния път, Конрад Фердинанд Майер, Песталоци и т. н., може да се покаже, как чисто човешкото разбиране за една личност и любовта към неямогат да нараснат, когато разглеждаме последния земен живот на фона на това, от което именно е дошъл този последен земен живот.

За да стигнем до истинската плодотворност на тези неща, бих искал още веднъж да се върна към въпроса, който вече засегнах пред мнозина от тези, които присъстват тук. Това е въпросът, който изниква от факта, че именно при духовнонаучните разглеждания често пъти трябва да се говори, че в древни времена е имало посветени личности, надарени с ясновиждане, личности, които можеха да съобщават събитията от духовния свят, следователно те бяха посветени. От това може да изникне въпросът: - Къде живеят в наше време тези посветени? Как стои въпросът с тяхното прераждане? -

За да отговорим на този въпрос, е извънредно необходимо да обърнем внимание колко e различен един следващ земен живот от един предишен земен живот по отношение на знанието и на познанието; колко различни могат да бъдат такива два последователни земни живота също и по отношение на други прояви на човешката душа. Когато във времето, в което човек прекарва между смъртта и едно ново раждане, наближи моментът, когато той трябва да слезе на Земята, за да се свърже с физическо-етерния организъм, в него стават много неща. Вярно е, че насоката към семейството, народа и т. н. отдавна е определена, но решението да се извърши тази извънредно голяма промяна на съществуването от духовно-душевния свят във физическия свят, това решение налага извънредно много неща. Защото трябва само да помислите, мои мили приятели, това не е така, както става тук на Земята, където всъщност, когато човек измине своя нормален живот, постепенно отслабва и според опитностите, които е имал на Земята, сам допринася за решението да приеме една друга форма на живота при преминаването през вратата на смъртта. Тя идва, така да се каже, върху човека, връхлита го.

Тук на Земята смъртта е нещо, което връхлита човека. Съвършено различно е положението при слизането от духовния свят. Там се касае за едно ясно и напълно съзнателно действие, за едно обмисляне, произтичащо от всевъзможни дълбочини на душата. Там се касае за това, човек да погледне, каква извънредно голяма промяна настъпва с него, когато трябва да смени духовно-душевните форми на живот от предземното съществуване със земното съществуване. И при това слизане човекът вижда, как той просто трябва да се приспособи към условията на културата и цивилизацията, но също и към условията на тялото, които могат да му бъдат предложени в една определена епоха. Като оставим настрана условията на културата и цивилизацията, нашата епоха не дава така лесно тела, в които животът да може да бъде прекаран по стария начин, както са живели посветените. И когато наближи времето, когато човешката душа, също и душата на един древен посветен, трябва да използва едно човешко тяло, тогава се касае за факта, това човешко да бъде прието такова, каквото е, и душата да се врастне в онази форма на възпитанието, в онзи заобикалящ я живот, който може да съществува именно там. Но душата не изгубва онова, което по-рано е развила в себе си. Само че то се изразява по друг начин. Основната конфигурация на душевността остава, но тя се проявява по друг начин.

Виждате ли, още от 3-то, 4-то следхристиянско столетие беше така, че душата можеше много да се задълбочи чрез знанието за истините на посвещението, защото в 3-то, 4-то столетие телата, предимно в областите на Южна Европа и на Близкия Изток, следваха душата и те вътрешно така извършваха своите органически функции, че можеха да следват душата. Днес този, който, може би, още като посветен през първите християнски столетия е живял с много задълбочена, много мъдра душа, сега трябва да се потопи в едно от човешките тела, които поради протеклото развитие оттогава насам, са насочени преди всичко към външния свят, живеят във външния свят. Тези тела действат така, че няма възможност да се постигне онова голямо вглъбяване, онази голяма вътрешна концентрация на душевните сили, която още беше възможна в 3-то, 4-то столетие след появата на християнството. И така, в развитието на Земята можеше да се случи следното. Аз ви разказвам именно неща, които се предлагат на ясновиждането.

Представете си, мои мили приятели, един мистериен център в Близкия Изток, един мистериен център с всички онези качества, които имаше именно един мистериен център от Близкия Изток през първите столетия след основаването на християнството. В онези древни времена навсякъде там съществуваха още традиции, в които участващите бяха дълбоко посветени в мистериите. Навсякъде съществуваше повече или по-малко съзнание за правилата, които трябваше да се прилагат по отношение на душата, за да се придобият определени познания, които водеха дълбоко в основата на душата и извеждаха навън във Всемира. И точно в тези мистерии от Близкия Изток през първите столетия след раждането на християнството възникна един голям въпрос.

През култовите места на тези мистерии протичаше извънредно голяма мъдрост. Достатъчно е само да прочетете това, което е описано в моята книга «Християнството като мистичен факт», доколкото това можеше да бъде охарактеризирано тогава в една публикувана книга и ще видите, че всички тези мистерийни мъдрости се стремяха да разберат Тайната на Голгота. И в тези мистерии на Близкия Изток живееше великият въпрос: - Как в човешката душевност ще се развие по-нататък неимоверното величие на съдържанието, на истинското съдържание, което се вля в Земята чрез Тайната на Голгота? Как древната, прадревната мъдрост, която се издигаше до обитателите на звездите, която включваше в себе си познанието за божествено-духовни същества от най-различен вид, които ръководят Вселената и човешкия живот, как тази прадревна мъдрост ще се съедини с това, което се съсредоточи, което се събра в Тайната на Голгота и което трябва да се влее сега в човечеството като импулси, които изхождат от едно висше слънчево същество, от Христос? - Този беше парещият въпрос на близкоизточните мистерии.

Имаше един човек, посветен в мистерийната мъдрост и този въпрос особено много вълнуваше неговите мистерийни чувства. Трябва да кажа, че прави извънредно разтърсващо впечатление, когато в търсенето на кармическите взаимовръзки човек попадне на този човек, наистина посветен в един такъв близкоизточен мистериен център в първите християнски столетия. Има нещо разтърсващо, защото този посветен изцяло беше изпълнен със стремежа, чрез всичко, което бе узнал тогава от инициационната наука да разбере цялото значение на Тайната на Голгота: - Какво ще стане сега? Как тези слаби човешки души ще могат да приемат това? -

И виждате ли, този посветен, изпълнил душата си с парещия въпрос за съдбата на християнството, един ден излезе в по-далечните околности на своя мистериен център и изживя нещо, което му направи потресаващо впечатление. Той изживя, виждайки така да се каже като посветен, как Юлиан Отстъпникът /Юлиан Апостата/[1] бе злодейски убит от един човек. Със знанието на посветен той изживя това.

Той знаеше, че Юлиан Отстъпникът до известна степен беше посветен в древните мистерии, че той искаше по духовен начин да запази по-нататък за човечеството онова, което се култивираше в древните мистерии и живееше там, искаше да го предаде по-нататък, че той искаше да съедини християнството с древната мъдрост на мистериите, че проповядваше в смисъла на древната мъдрост на мистериите, че наред с физическото Слънце съществува едно духовно Слънце, и който познава духовното Слънце, той познава Христос. Обаче това беше нещо, което се считаше за извънредно лошо във времето, когато живееше Юлиан Отстъпникът и което доведе дотам, Юлиан Отстъпникът злодейски да бъде убит точно в своя поход за Персия. Това преживя онзи посветен, този извънредно важен симптом на световната история.

Онези, които дълги години са слушали различни неща във връзка с това, което се отнася за кармическите връзки в световната история, още си спомнят, че веднъж в Щутгарт[2] говорих - аз споменах това също и тук при Коледното тържество - върху някои отдели на окултната история и че там споменах цялата трагичност, цялата трагична намеса на Юлиан Отстъпника в историята на света.

Това изживя сега този посветен, при когото, бих искал да кажа, цялата наука на посвещението, която беше приел в един предноазиатски мистериен център, беше осветена и озвучена от въпроса: - Какво ще стане с християнството? - И благодарение на този симптом пред неговата душа стоеше съвършено ясно, че ще дойде време, когато християнството ще бъде първо криво разбрано; когато християнството ще живее само в традиции, хората няма да знаят нищо за възвишеността на слънчевия дух Христос, който живя в Исус от Назарет.

Всичко това се стовари върху душата на този човек. И през останалата част от своя тогавашен живот той изпадна в едно елегично, изпълнено с тъга душевно настроение, породено от развитието на християнството. Този симптом подейства върху него така смайващо, както нещо подобно може да подейства върху един посветен. Наистина е особено разтърсващо да се види това. После се отива по-нататък. Това душевно състояние, в което изпадна съответният посветен, допринесе скоро той да се прероди отново, също по времето на 30-годишната война. В тази епоха лежат много извънредни и интересни прераждания, които играят голяма роля в историческото развитие на човечеството.

Той се прероди отново като жена, всъщност още преди времето на 30-годишната война, в началото на 17-то столетие, живя след това само в началото на 30-годишната война, съизживя нещо от това, което розенкройцерството искаше да коригира, бих искал да кажа, по един духовен начин да подготви епохата на 30-годишната война, което обаче след това беше заглушено от всичко онова, което живееше грубо и брутално в 30-годишната война. Достатъчно е само да помислите как малко преди избухването на 30-годишната война се роди «Химическата сватба на Християн Розенкройц»[3]. Наред с това имаше още много важни импулси, които се вляха в човечеството преди 30-годишната война да заличи и брутализира всичко.

След това дойде 19-то столетие. Тази личност, която някога с инициационното познание изживя този важен Юлиан Отстъпника-симптом, която след това мина през едно прераждане като жена в 17-то столетие, отново се прероди. И сега тя изля всичко онова, което беше вътрешно изживяно чрез въплъщението като жена, изля навън всичко това, което тя носеше в себе си не като мъдрост на посвещението, а като разтърсващо съдържание на душевността по отношение на този симптом, който беше въздействал върху душата на посветения. В последната третина на 19-то столетие в нея всичко това се превърна в един особен начин на разглеждане света, в едно разглеждане на света, проникващо дълбоко в разногласията на човешкото съществуване.

Но тази епоха на непосредственото настояще беше характерна с това, че този, който донасяше в живота на 19-то, 20-то столетие древната мъдрост на посвещението от минали земни съществувания, не можеше да действа така ефективно чрез дела. Затова пък всичко това, бих казал, което силно се беше метаморфозирало, привидно станало външно, но все пак останало вътрешно, което от сърцето на човека, където е живяла старата мъдрост на посвещението, се измества към сетивата и тяхното наблюдение, силно метаморфозирано се измества в тази посока, - всичко това сега проявява стремеж да се изяви в поетическа форма, в писателска форма.

Ето защо в последно време имаме действително великолепни доказателства, - които са само несвързани, същността на които не се разбира от времето, - върху които е работило не само онова от личността, което е съществувало в края на 19-то и началото на 20-то столетие, а в което е съдействало именно нещо като сътресение, връхлетяло един посветен в дегенерирали вече мистерии, в мистерии които се намираха в упадък. Това сътресение на душата действа по-нататък, разлива се в поетическо-художествено творчество и това, което действа от миналото по един такъв особен начин, се изявява в личността на Ибсен[4].

И когато сега имаме това съзерцание, всъщност самото развитие на човечеството с неговите тайни оживява в това, което особено в края на 19-то столетие не може да бъде делото на един човек, но където пред нас застава човекът, през който действат минали земни епохи.

Достатъчно е да навлезем в такава тема и фактически ние няма да загубим нашето уважение както спрямо развитието на световната история, така и към отделната личност, която величествено стои пред човечеството. Ние вече изживяваме нещо разтърсващо в тази област, когато погледнем на тези неща с необходимата сериозност.

И ето, вие вече често сте слушали, че в ранното Средновековие е съществувал един алхимик на име Базилиус Валентинус[5]. При едно разглеждане, насочено към световноисторическите връзки на кармата, което може да бъде направено във връзка с Базилиус Валентинус, бенедиктинският монах, който е направил извънредно много в областта на медицинската алхимия, се получава нещо твърде забележително, което показва, колко трудно е всъщност разбирането на нашата епоха.

В нашата епоха хората изживяват толкова много неща, които често пъти са не само неразбираеми, но и отблъскващи, грозни, в известно отношение ужасни, и относно които онзи, който разглежда само непосредствения сетивен съвременен живот, не може да изпита нищо друго, освен отвращение, разочарование.

Но нещата не стоят така за онзи, който вижда човешките исторически взаимовръзки. Нещата съвсем не стоят така! Понякога в някоя област на живота и днес се появява нещо, което хората, които го виждат, ругаят, което е разбираемо; те го намират за отвратително, ужасно - и въпреки това отвратителното, ужасното има нещо в себе си, пред което човек застава като омагьосан. Това ще се случва все повече и повече.

И така, в Средновековието съществуваше този лекар-алхимик Базилиус Валентинус, бенедиктинският монах, който извънредно много работеше в лабораториите, намиращи се в манастирските изби и който направи редица важни изследвания. Там се намират определени хора - негови ученици, които скоро след смъртта му описват това, което им е казвал Базилиус Валентинус. Едва ли съществуват автентични съчинения от Базилиус Валентинус, но има съчинения от неговите ученици, които съдържат много от неговата същинска мъдрост, от неговата алхимична мъдрост.

Когато в определено време от моя живот видях един от учениците на Базилиус Валентинус, който особено силно привлече вниманието ми, ми се разкри, че този ученик - метаморфозирал по едни чуден начин по отношение на неговото духовно естество, - е отново тук. Той отново е дошъл в 19-то и в началото на 20-то столетие.

Обаче това, което е живяло в алхимичните елементи, се явяваше неподредено, насочено към сетивата, външно то изпъкваше в едно разглеждане на света, което, така да се каже, постоянно претопяваше алхимични понятия в наблюдението на сетивата; така че сетивното наблюдение на тази личност даваше едно обобщение на външните факти, на това, което хората вършат, каквото се случва между тях, как хората говорят един с друг, което обобщение в много отношения беше отблъскващо. Но то беше отблъскващо именно затова, защото в миналото съответният беше работил в областта на алхимията, опирайки се на Базилиус Валентинус и сега той хвърляше това в живота. Как хората се отнасят един към друг в живота, какво си говорят, какво вършат, той не виждаше това както го вижда един обикновен еснаф днес - той бе далече от това да го разглежда както това прави един обикновен еснаф, - а го разглеждаше с това, което беше станало негово душевно око, имайки в себе си импулсите от неговото алхимично време. И той прехвърляше едно през друго събитията, които ставаха между хората, правеше от това драми и стана Франк Ведекинд[6].

Нали, тези неща трябва да се приемат само от гледната точка на един копнеж за истинско човешко познание, тогава животът няма да става по-беден, а наистина ще става по-богат. Вземете само «Хидала» или някоя друга драма на Франк Ведекинд, при която на човек му се завъртява главата, когато иска да свърже по-ранното с по-късното. Обаче човек може да бъде омагьосан по един особен начин, така че е напълно сигурен: - Тук не се касае за това, че еснафите седят в партера и произнасят своите преценки. Те имат право, от еснафска гледна точка, разбира се, но съвсем не се касае за това. - А се касае за това, че световната история е създала нещо особено, че един алхимичен начин на мислене, прехвърлен през столетията, се прилага върху човешкия живот и човешките дела и човешките разговори се смесват, както някога в една епоха, когато алхимията беше вече в упадък, в кухните на алхимците се правеха опити в реторти, смесваха се веществата и силите, и се изпитваха в тяхното действие.

И всъщност животът на хората също е определен чрез съдбовно-кармически отношения даже по отношение на времето, в което те трябва да се явят тук на Земята. За да ви дам също и за това един потвърждаващ пример, бих искал да обърна вниманието ви върху следното.

Нека насочим поглед назад в миналото, във времето, когато в Гърция съществуваше Платоновата школа, върху Платон, заобиколен от определен брой ученици. Тези ученици на Платон наистина бяха с най-различни характери и това, което Платон сам описва в своите «Диалози», където разговарящи едни с други личности се явяват с най-различни характери, ние вече имаме една многостранна картина на Платоновата школа. В тази школа в различните времена имаше най-различни характери.

В тази Платонова школа имаше две личности, които по твърде различен начин приемаха това, което така величествено и просветляващо света се насочваше от устата на Платон към неговите ученици, а също се развиваше и в разговори с учениците.

Едната от тези личности, които принадлежаха към кръга на учениците, беше - бих могъл да кажа - една фино цизелирана личност от онова време на гръцката епоха, една личност, която беше особено достъпна за всичко, което, чрез изучаването идеите на Платон, караше човешките души да се издигнат нагоре от Земята. Достатъчно е само да си представим, как Платон навсякъде казваше: - Срещу преходното, което застава срещу нас в отделните събития, които стават около човека, стоят вечните идеи. Материалното е преходно, то е само един образ на вечната идея, която преминава през преходните по време явления като нещо вечно в постоянно редуващите се метаморфози. Така Платон повдигаше своите ученици от преходните външни сетивни неща до съзерцанието на вечните идеи, които се извисяваха, така да се каже, както небесното над земното.

При това платоническо разглеждане самият човек беше ощетен. Защото към човека, в който идеята става непосредствено жива и конкретна, не можем съвсем правилно да приложим Платоновия начин на мислене. Той е твърде индивидуален. При Платон идеите са, така да се каже, нещо носещо се над нещата. Минералите, кристалите, също и другите външни неща на сетивния свят отговарят на тези идеи. Гьоте по същия начин проследява първичното прарастение и разглежда типовете. При животните може да се постъпи по същия начин. При човека обаче, във всяка отделна човешка индивидуалност трябва да бъде проследена живата идея. Да се види «ентелехията» действаща в човека, извърши първо Аристотел, а не Платон.

Но там имаше един от учениците, който с душевна жар и всеотдайност неотклонно следваше този небесен полет на платонизма, който по отношение на своите духовни възгледи можеше да се движи само в този небесен полет, в това възнасяне, в това себеиздигане над Земята, който действително - бих искал да кажа, - говореше със сладко-зрели думи в Платоновата школа за възвишеността на носещата се над отделните неща идея. Този ученик, който със своята душа всъщност постоянно се издигаше до тези идеи, но когато не живееше в съзерцанието, със сърцето, с душата си скиташе между гърците, като твърде много обичаше да върши това, проявявайки най-топъл интерес към всеки отделен човек, когото срещаше. Той можеше да насочва към хората, които така много обичаше, само своето чувство. Когато се намираше в живота, той съсредоточаваше чувствата си върху хората, от които мнозина обичаше, защото неговото съзерцание постоянно го откъсваше отново от Земята. Имаше много хора, които той обичаше. И така при тази личност от учениците на Платон съществуваше определено разцепление между сърдечния живот по отношение на живите хора и душата, съзерцаваща в платоническия смисъл вечните идеи, когато в Академията той слушаше думите на Платон или когато със своите сладко-зрели думи сам формулираше това, което платонизмът му даваше в насоченото нагоре съзерцание. Нещо странно чувствително беше проникнало в тази личност.

Тя беше в близки приятелски връзки с една друга личност от ученическия кръг на Платоновата школа. Отначало обаче, когато все повече и повече се развиваше това, а при въпросния приятел се разви едно друго качество, което аз веднага ще охарактеризирам, двамата се разделиха. Не поради това, че любовта им охладня, но животът ги раздели, защото техният душевен живот се разви в различни насоки. Отначало те можеха добре да се разбират, а след това вече не можеха. Така че единият, когото току-що описах, ставаше, днес бихме казали, нервен, когато другият говореше по своя начин.

И при другия беше същото. Той не по-малко беше склонен да насочва своя поглед към вечните идеи, за които така живо се говореше в Платоновата школа. Можеше също напълно да се възнесе, но нямаше онзи силен сърдечен интерес към другите хора, който имаше първият. Напротив, той по най-интензивен начин се интересуваше за старите митове, за старите легенди за боговете, които живееха в народа и с които се запознаваше. Той дълбоко се интересуваше за това, което днес наричаме гръцка митология, за образите на Зевс, Атина Палада и т. н.. Повече или по-малко той минаваше покрай живите хора без да им обръща внимание, но безкрайно дълбоко се интересуваше от боговете, които според неговия възглед някога бяха живели на Земята и които трябваше да бъдат считани за прародители на живеещите сега хора. Той искаше да приложи това, което с такъв подем изживяваше в душата си, върху разбирането на пълните с дълбок смисъл легенди за боговете и героите. Естествено отношението към легендите за боговете и героите в Гърция, където още живееше всичко това, където то съществуваше не само в книги, а и в традициите, беше съвършено различно от днешното.

Тази личност, която беше вътрешно сприятелена с другата, също се отдръпна от това приятелство. И двамата се откъснаха от това приятелство. Но все пак като членове на Платоновата школа те бяха свързани. И тази Платонова школа имаше нещо особено. Нейните ученици развиваха в себе си определени, отблъскващи ги един от друг сили, сили, които, след като са били събрани заедно в еднакъв период от време в Платоновата школа, искат да ги разделят един от друг. Поради това се развиха такива различни индивидуалности, които вътрешно бяха сърдечно свързани, но след това се развиваха далеч една от друга.

Тези две личности се преродиха като жени в Италия през времето на Ренесанса и в днешно време отново дойдоха на Земята така, че единият, първият, когото описах, слезе много рано на Земята, а вторият, когото също описах, слезе много късно. Това е свързано със силното решение, от което човек се нуждае за целта.

При единия, а именно при първия, когото описах, стана така, че когато мина през вратата на смъртта, - понеже със своя дух той постоянно се възнасяше в свръхземното, но без целия, пълния човек, когото той обхващаше само в чувствата, - между смъртта и едно ново раждане можеше да схване всичко онова, което живееше там, да речем, в първата йерархия, Серафими, Херувими и Престоли, а също и нещо от втората йерархия, но не най-близката до човека йерархия, чрез която разбираме, как е организирано човешкото тяло на Земята.

Едната личност беше тази, която разви слабо предземно разбиране за човешкото тяло, която, когато се роди отново, не прие даже и последните импулси и не слезе напълно в човешкото тяло, не се потопи напълно в него, а всъщност нещо от нея постоянно оставаше да витае отвън.

Приятелят от Платоновата школа изчака с въплъщението. Това изчакване се получи поради това, че ако двамата биха дошли заедно на Земята, ако биха станали непосредствени съвременници, те не биха могли да се понасят един друг. Но въпреки това, онзи, който безкрайно много беше разказвал за своите срещи с хората на другия, който не общуваше с хората, а се занимаваше с митовете и сказанията за боговете, на когото той разказваше така живо със сладко-зрял глас, трябваше да направи силно впечатление на другия, трябваше да върви пред него, а другият да го следва.

Другият, понеже още на Земята живееше в имагинации, в имагинациите за боговете, беше стигнал до силно разбиране, бих искал да кажа, на човека и на онова, което е в човека. Ето защо, издигайки се над своето време, той искаше да събере импулси, за да проникне съвсем дълбоко в човешкото тяло. Стана така, че той проникна прекалено дълбоко в него, потопи се твърде дълбоко в него.

И така ние виждаме, че при две различно оформени съдби на две индивидуалности, принадлежащи на Платоновата школа едната обхвана твърде малко своето тяло при второто прераждане, а другата го обхвана прекалено силно. Едната не можеше да влезе напълно в своето тяло, проникна в него само в своята младост, а след това скоро беше изхвърляна навън и трябваше да остане вън - Хьолдерлин[7].

Другият беше потопен така дълбоко в своето тяло, потопен чрез особения начин на духовното развитие в миналото, потъна така силно в своите органи, че почти през целия си живот боледува - Хамерлинг[8].

И така, пред нас ние имаме велики човешки съдби от поврата на времето, имаме техните импулси и можем да придобием предчувствие, как действат всъщност духовните импулси. Защото пред душата си трябва ясно да поставим такава индивидуалност, като Хьолдерлин, който изхождайки от Платоновата школа, не може напълно да влезе в своето тяло, трябва да стои вън от него, изживява в тъпотата на своето умопомрачение подготвящите импулси за бъдещи земни съществувания, които го определят за нещо велико. Също така и другият, Роберт Хамерлинг, чрез болестта на тялото му.

Болестта и здравето, когато те се разглеждат във връзка със съдбата, се показват естествено съвършено различно, отколкото изглеждат, когато ги разглеждаме само в границите на един земен живот.

Мисля, мои мили приятели, че пред тайнствените събития, които са породени в човешките души от духовния свят, трябва да се роди едно свещено благоговение при един такъв начин на разглеждане на живота. Наистина, аз постоянно трябва да повтарям, че предприех тези разглеждания, не за да задоволя някаква потребност от сензация, а за да ви доведа все по-дълбоко и по-дълбоко в познанието на духовния живот. И само чрез това по-дълбоко проникване в духовния живот може да бъде обяснен външният сетивен живот, животът на човека. Утре ще продължа това разглеждане.

[1] Флавий Клавдий Юлиан Апостат (Отстъпника), 332-363, римски кайзер 361-363.

[2] че веднъж изложих в Щутгарт.. също и на Коледната конференция: виж лекциите от 30 декември 1910 в «Окултна история. Езотерични разглеждания на кармическите взаимовръзки при личности и събития от световната история», Събр. съч. 126, и от 29 декември 1923 в «Световната история в светлината на антропософията и като основа за познанието на човешкия дух. », Събр. съч. 233, стр. 98.

[3] «Химичната сватва на Християн Розенкройц»: виж забележка към стр. 19.

[4] Хенрик Ибсен, 1828-1906, норвежки драматург.

[5] Базилий Валентин, живее през 1413 в манастира „Свети Петър”    в    Ерфурт.

Най-важните негови произведения са: «Триумфалната колесница на Антимон», «За камъка на мъдреците», «Откровение на скритите жестове». Произведенията му са най-изчерпателно издадени в 3 тома през 1717 и 1740 от Петрой в Хамбург.

[6] Франк Ведекинд, 1864-1918, поет и артист. Драма «Хидала», Мюнхен, 1904

[7] Фридрих Хъолдерлин, 1770-1843.

[8] Роберт Хамерлинг, 1830-1189, австрийски поет.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder