Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 23 април 1924 година

GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Алтернативен линк

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах 23 април 1924

Бих искал към казаното през тези дни да прибавя нещо за приятелите, които дойдоха тук по случай Великденския курс[1] и които не са чули някои от нещата казани тук. За тях бих искал да прибавя нещо от областта на кармическите взаимовръзки. Може би за онези приятели, които бяха тук през миналите часове преди Великденското събрание, някои неща ще бъдат повторени, но това е необходимо и се налага от самата природа на сегашното наше събиране.

През последно време аз особено много подчертавах, че историческият живот на човечеството трябва да се разглежда в непосредствена връзка с разглеждането на самия човек. Целият наш стремеж е насочен към това, да поставим отново човека в центъра на разглеждането на света. С това се постига нещо двустранно: Първо, благодарение на това изобщо става възможно едно разглеждане на света, защото онова, което е разпростряно в извънчовешката природа около човека, представлява само една част, една определена област от света. Едно разглеждане на света, което се ограничава до тази област на природата, изглежда също като едно разглеждане на растенията, което винаги остава само при наблюдаването на корените, зелените листа и стеблата и никога не стига дотам, да види цветовете и плодовете. Едно такова разглеждане просто не вижда цялото растение. Бихте ли могли да си представите едно същество, което винаги се ражда и живее във времето когато растенията израстват само до образуването на зелените листа, което никога не вижда цветовете и умира по времето, когато трябва да се покажат цветовете, и което отново се ражда, когато са се появили корените и листата? Едно такова същество никога не би могло да познае цялото растение, то би говорило за растението като за едно същество, което има само корени и листа.

В едно подобно положение по отношение на цялото възприемане на света е стигнало модерното материалистично схващане. То разглежда само по-обширната основа на живота, но не и това, което израства от цялостта на развитието и битието - самия човек. Нашето разглеждане на природата изцяло трябва да бъде такова, че да се разглежда природата в нейната обширност, но в разглеждането веднага да ни се яви това, от което, като че ли би трябвало тя сама от себе си да създаде човека. Благодарение на това човекът наистина се явява като един микрокосмос, като едно концентриране на всичко онова, което се намира в ширините на Космоса.

Щом приложим това разглеждане върху историята, ние вече не сме в състояние да разглеждаме човека само така, че силите на историята да са концентрирани върху човека и да виждаме в човека едно единно същество, а трябва да разглеждаме човека както той минава през различни земни съществувания, защото в един земен живот той е свързан с една по-стара епоха, в друг земен живот с една по-късна епоха. И обстоятелството, че това е така, поставя човека, но сега вече цялостта на човека, индивидуалността на човека, отново в центъра на разглеждането. Това е едното, което се постига чрез такъв светоглед относно природата и историята.

Другото е, че именно когато поставим човека в центъра на разглеждането, ще бъде постигнато етически това, че в човешкия характер ще влезе известна скромност. Нескромността всъщност идва само от липсата на познание за човека. Без съмнение, от едно проникващо, обширно познание за човека във връзка с мировите и историческите събития няма да следва човек да се надцени, а последствието от това ще бъде, че човекът ще схваща себе си по-обективно. Именно когато човекът не познава себе си, в него се разрастват онези чувства, които идват от непознатото естество на неговото собствено същество. От него изникват инстинктивни емоционални пориви и тези, коренящи се в подсъзнанието инстинктивни пориви, те правят човека нескромен, горд и т. н.. Напротив, когато съзнанието слиза все по-дълбоко и по-дълбоко в онези области, в които човек опознава себе си както той принадлежи на ширините на Вселената и на живота в редуващите се исторически събития, по един вътрешен закон в човека ще се развие скромност. Защото приспособяването към мировото съществуване винаги предизвиква скромност, а не надменност. Всичко, което в антропософията може да бъде култивирано като едно действително, истинско разглеждане, изцяло има една етическа страна, проявява своите етически импулси. Антропософията няма да създаде един мироглед за живота, както по-новото материалистично време, което счита етиката, морала за нещо външно, а за него етиката, моралът ще бъде нещо, което ще израства вътрешно от всичко онова, което се разглежда.

Така аз бих искал да покажа, как в определени човешки същества предишни епохи са пренесени чрез самите хора в по-късни епохи. Бих искал и днес да покажа това с отделни примери. Ние имаме налице един, бих могъл да кажа, твърде пленяващ пример, който може да ни доведе до разглеждане на швейцарските области.

Ние насочваме поглед към един човек от предихристиянското време, живял около едно столетие преди основаването на християнството и намираме, - аз разказвам това, което можеше да бъде намерено чрез едно духовнонаучно разглеждане, - една личност, която е един вид надзирател на роби, както казах, тя живееше едно столетие преди основаването на християнството като един вид надзирател на роби в южните области на Европа.

Под надзирател на роби в онова време не трябва да си представяме онова, което при тези думи същевременно предизвиква в нас определени чувства и усещания. В древността робството се считаше за нещо нормално, а и във времето за което говоря тук, то беше всъщност вече значително смекчено и надзирателите на роби бяха образовани хора. Даже често пъти в онова време учители на много важни хора са били роби, защото между робите също е имало образовани хора. Литературното образование, научното образование е било усвоявано от много от тях по онова време. Следователно когато в това отношение разглеждаме древността, ние трябва да си създадем по-здравословни възгледи за робството, без разбира се, ни най-малко да го защищаваме.

Ние имаме една личност, чиято професия е да се занимава с разпределението на работата, с третирането на голям брой роби. И тази личност, която е извънредно любвеобилна, която е една кротка личност, която, ако би следвала себе си, би вършила всичко за да направи живота на робите приятен, е подчинена на една сурова, груба личност. Според нашите днешни наименования бихме нарекли онази личност началник. На него трябваше да се подчинява нашата личност. Чрез това се получават някои неща, които пораждат ненавист у ръководените. И тогава се установява, че когато личността, за която говоря, надзирателят на робите, минава през вратата на смъртта, през времето между смъртта и едно ново раждане тя е заобиколена от всички онези души, които бяха свързани с нея като роби, когато тя беше техен надзирател. Но особено силно беше свързана индивидуалността на тази личност с онзи началник, именно чрез това, че когато беше надзирател на робите, трябваше да следва този началник, да му се подчинява, макар и често пъти против волята си, но според нравите на онова време при такива социални отношения. Това създаде дълбока кармическа връзка. Но една по-дълбока кармическа връзка създадоха и отношенията, които съществуваха във физическия свят между ръководителя на робите, бихме могли да кажем, учителя на робите, и самите роби.

И така, трябва да си представим, че в живота между смъртта и едно ново раждане се развиват по-нататъшни отношения между всички тези човешки индивидуалности, за които говорих сега.

След това в 9-то християнско столетие индивидуалността на този надзирател на роби отново се роди в Средна Европа, но като жена. Сега имаме работа с едно прераждане на онзи надзирател на роби като жена и понеже именно кармическите връзки са такива, като жена на онзи началник, който се прероди пак като мъж. И между двамата се развиват не твърде блестящи брачни отношения, които обаче напълно изправят кармически онова, което се беше създало кармически, когато те бяха родени като надзирател на роби и като началник в тогавашното време в началото на първото столетие преди християнското летоброене. Сега през 9-то християнско столетие този началник се намира в Средна Европа сред една общност, чиито граждани живеят в извънредно фамилиарни отношения. Там той е един вид общински чиновник, който всъщност е слуга на всички, и всички го третират като буфер.

Когато изследваме нещата, ние откриваме, че членовете на тази обширна община са робите, между които е била разпределяна работата и които в миналото са били ръководени и третирани по споменатия от мен начин. Следователно началникът е станал, така да се каже, слуга на всички и е трябвало да гледа, как кармически се изпълнява голяма част от онова, което заради неговата бруталност е било направено от надзирателя на робите на тези хора.

Обаче неговата жена е прероденият надзирател на роби, който, бих могъл да кажа, по един определен по-тих, по-уединен начин страда от впечатленията, които сега идват от постоянно недоволния предишен началник в неговото настоящо прераждане и можем да проследим в подробности, как тук се изпълнява кармата.

От друга страна обаче ние също виждаме, как тази карма не е изпълнена изцяло, не е изпълнена в нейната цялост. Изпълнява се само една част от тази карма. Само това, което е станало между тези двама човека, между надзирателя на роби и неговия началник, това кармическо отношение се изчерпва със средновековното прераждане в 9-то столетие; защото тук жената изплаща дълга си, изпитвайки върху собствената си душа бруталността на нейния някогашен началник, който сега е неин мъж.

Но тази жена, въплъщение на някогашния надзирател на роби, се преражда отново, преражда се така, че по-голяма част от онези души, които някога бяха роби и след това бяха обединени в голямата община, чиято съдба следователно тази индивидуалност съизживява два пъти в земния живот, сега тази общност, свързана с бившия надзирател на роби и с бившата жена, идва на Земята като онези деца, с възпитанието на които тази личност, тази индивидуалност особено задълбочено се залавя сега в нейното ново въплъщение. Защото това прераждане е прераждането на Песталоци[2]. И ние виждаме, че всичко, което живее сега в Песталоци като извънредно голяма благост, като въодушевление относно възпитанието в 19-то столетие, е кармическото изпълнение по отношение на хората, с които той два пъти е бил свързан по описания начин - кармическото изпълнение на онова, което е било изживяно, изстрадано и изпитано в миналите въплъщения.

Това, което се явява в отделни личности, става прозрачно, застава пред душата в неговата разбираема обективност едва тогава, когато наблюдаваме, как на задния фон на един настоящ земен живот се явяват миналите земни съществувания. И понякога в някой земен живот се проявяват черти на един човек, които не са свързани само с предишното въплъщение, а с още по-предното въплъщение, даже и с едно по-далечно въплъщение. Ние виждаме, как в една определена вътрешна духовна последователност действа това, което е било заложено в отделните въплъщения. То продължава да съществува по-нататък, когато човекът минава през земните съществувания, но също и през живота между смъртта и едно ново раждане.

И в това отношение особено пленяващо е разглеждането на един земен живот, какъвто е този на Конрад Фердинанд Майер[3], който аз вече разгърнах пред онези, които бяха тук в Дорнах преди Великденскoто събрание.

Конрад Фердинанд Майер е особена загадка за онзи, който вътрешно разглежда неговия живот и същевременно до най-висока степен може да се възхищава на неговите поетически творения. Поетическите творения на Конрад Фердинанд Майер в тяхната форма имат чудесен хармоничен стил, така че можем да кажем, че това, което живее в Конрад Фердинанд Майер, то всъщност постоянно се носи малко над земното по отношение на стила, а също и по отношение на начина на мислене, на усещане и чувстване. И когато се вглъбяваме в творбите на Конрад Фердинанд Майер, ние вече забелязваме, как той е потопен в една духовна душевност, която винаги е готова да се откъсне от физическо-телесното. Когато поставим пред себе си по-благородните поетически творения на Конрад Фердинанд Майер, а също и неговите съчинения в проза и ги разгледаме, ние си казваме: - Тук има нещо творческо, което постоянно иска да израсне над връзката с физическото тяло. - То се е изразило чрез това, че Конрад Фердинанд Майер в своето въплъщение като Конрад Фердинанд Майер фактически трябваше да изживее болестни състояния, при които душевно-духовното до много висока степен се отделяше от физическо-телесното, така че се явяваха налудничави състояния, или поне такива състояния, които бяха подобни на умопомрачение. Тук забележителното се състои в това, че най-хубавите неща от него са създадени в такова състояние на отделяне на духовно-душевното от физическо-телесното.

Но когато се опитаме да изследваме кармическите връзки през земния живот на Конрад Фердинанд Майер, ние се объркваме. Ние не можем веднага да се оправим, когато искаме да проследим нишката, която свързва сегашната инкарнация на Конрад Фердинанд Майер с неговите предишни инкарнации. Първо сме пренесени в 6-то столетие след Р. Хр., но после отново сме отхвърлени обратно в 19-то столетие във въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, защото при наблюдението самите неща ни насочват, съблазняват ни да се заблудим. Трябва само добре да си представите, как един действителен стремеж за познание в тази област среща извънредно големи трудности. Който се задоволява с фантастични неща, за него е много лесно, той може някак да стъкми нещо за себе си. Обаче който в тази област не се задоволява с фантазии, а със своето изследване, фактически прониква до онази точка, където намира, че нагласата на душата му е подходяща за изследването. За него не е лесно, когато проследява такива неща, особено при такава сложна индивидуалност, каквато ни се представя в Конрад Фердинанд Майер. И при изследването на кармическите връзки през няколко земни съществувания не получаваме никаква особено голяма помощ, когато насочваме погледа си върху много по-значимите неща. Това, което е най-очебийно при човека, което възприемаме когато срещнем човека или научаваме от историята нещо за него, той го е получил всъщност предимно от земната околна среда. Като човек ние сме много повече, отколкото си мислим, продукт на заобикалящата ни земна среда. Чрез възпитанието ние приемаме онова, което се намира в заобикалящия ни земен свят. Едва когато съзрем и схванем по-тънките, по-интимните черти на един човек, когато конкретно схванем тези черти, те ни отвеждат през живота между смъртта и едно ново раждане обратно в миналия живот.

А за едно такова разглеждане може да бъде по-важен начинът, по който разглеждаме жестовете на един човек, постоянните навици на един човек, отколкото разглеждането на онова, което той върши, например като една знаменита личност. Начинът, по който някой държи нещо, или по който някой по навик отговаря на нещо, - не това, което той отговаря, а как отговаря, като например, че той първо винаги отхвърля и едва когато не може вече по друг начин, се съгласява, или с добродушие хвали нещо и т. н. и т. н., - такива черти са най-важното и когато особено ги вземем под внимание, те застават в центъра на разглежданията, и от тях израстват много неща. Трябва да разглеждаме начина как някой хваща нещо, как прави това съвсем обективно, изработва го художествено; тогава нещата не остават при разглеждането на жестовете, а около жестовете се изгражда образът на един друг човек.

Може да се случи следното нещо. Има хора, които имат навик, да речем, преди да започнат някаква работа да движат ръцете си по определен начин. Познавах хора, които не можеха да вършат никаква работа, без първо да съберат ръцете си. Нека си представим един такъв жест съвсем обективно, но с вътрешно художествено чувство, така че той пластично да застане пред нас, след което да отделим вниманието си от човека, който прави този жест. Обаче този жест не остава сам. Той се превръща и израства в една друга форма. И когато пристъпим към тази форма, тогава тази форма, този образ се превръща в нещо, което най-малкото сочи към нещо в миналото въплъщение или в още по-миналото въплъщение. При това може да се разбере, че този жест се прилага към нещо, което още съвсем не е съществувало в миналото въплъщение - да речем, - към вземане в ръце на една книга или нещо подобно. Обаче в живота трябва да имаме предвид такъв вид жестове или такъв вид навици, за да можем да се върнем обратно.

Но при една такава индивидуалност като тази на Конрад Фердинанд Майер важното е, че тя твори с определена наклонност - така искам точно да го изразя - да освобождава духовно-душевното си естество от физическо-телесното. Това е една опорна точка, обаче от друга страна то е нещо, което лесно може да въведе в заблуждение.

А сега сме отнесени в 6-то столетие. Първо имаме чувството,че той трябва да се намира тук. И ние намираме една личност, която е живяла в Италия, която е минала през различни съдбовни моменти в онова въплъщение и е живяла там с един вид двойна природа, от една страна с едно извънредно голямо въодушевление отдадена на това, което за нас, живеещите по-късно почти се е изгубило във външния свят, което обаче е съществувало в едно величествено развитие на изкуството и което можем да видим още в изкуството на мозайката. В това развитие на изкуството в Италия, в края на 5-то, началото на 6-то столетие, е живяла тази личност, на която се натъкваме в началото. Така се представят първо нещата.

Но сега цялата тази картина отново се затъмнява и ние сме отхвърлени обратно в живота на Конрад Фердинанд Майер. И тъмнината, която виждаме при разглеждането на човека от 6-то столетие, озарява сега образа на Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие. И ние сме заставени отново да насочим поглед върху това, което Конрад Фердинанд Майер върши в 19-то столетие.

Ние сме насочени към това, че в своя разказ «Светецът» той е обрисувал Томас Бекет, канцлера на Хенри ІІ, крал на Англия. Ние имаме чувството, че това е извънредно важно. Ние имаме също чувството, че впечатлението от това минало съществуване ни тласка точно към това действие на Конрад Фердинанд Майер. Но сега ние отново сме отблъснати обратно към 6-то столетие и този факт не ни дава там никакво обяснение. И така често пъти сме тласкани насам-натам между тези две прераждания, между съмнителното въплъщение в 6-то столетие и въплъщението като Конрад Фердинанд Майер, докато най-после откриваме, че разказът за Томас Бекет се е родил в Конрад Фердинанд Майер, защото цялата история има нещо подобно с това, което самият той е изживял в 6-то столетие, когато беше отишъл от Италия в Англия като член на една католическа мисия, изпратена от папа Григорий. Тук намираме втората същност от двойната природа на Конрад Фердинанд Майер, лежаща в неговото минало прераждане. От една страна в миналото прераждане през 6-то столетие той е бил въодушевен почитател на всичко това, което се е намирало в едно такова изкуство, което след това бе преминало в изкуството на мозайката, - оттам е и неговият всеобхватен талант за формата. Обаче от друга страна той е бил въодушевен представител на католицизма и поради тази причина взима участие в тази мисия. Членовете на мисията основават Кентърбъри, мястото, където след това бе изградено епископството Кентърбъри.

Индивидуалността, която след това живя като Конрад Фердинанд Майер в 19-то столетие, е била убита в миналото си въплъщение от един англосаксонски главатар, при обстоятелства, които са извънредно интересни. Нещо юридически-клеветническо и дребнаво, скалъпено по един груб начин се намира в това, което се разиграва някога при убийството на тази индивидуалност.

Вие знаете, мои мили приятели, че когато в кръга на нашето внимание, също и в обикновения земен живот настъпи нещо, което, да кажем, прозвучи по-особено, например веднъж чувам едно име, - може да не обръщаме силно внимание на това, - по-късно във връзка с това име може да се яви цял сбор от идейни асоциации. Но чрез особените обстоятелства, при които този член на една католическа мисия в Англия беше свързан с това, което по-късно стана епископство от Кентърбъри, понеже градът Кентърбъри е бил основан от тази мисия, всичко това продължава да живее по-нататък, живее всъщност по-нататък в звука на името Кентърбъри. И така вътрешният звук на това име Кентърбъри отново оживява във въплъщението като Конрад Фердинанд Майер.

Чрез това Конрад Фердинанд Майер по асоциация бе доведен до Томас Бекет, лордканцлера от Кентърбъри, който беше канцлер на Хенри ІІ от династията на Плантагенетите и който бе убит по един рафиниран начин. След като първо беше фаворит, след това, понеже не се съгласява с определени условия на Хенри ІІ, той бе убит по заповед на Хенри ІІ. Тези подобни-неподобни съдби доведоха дотам, че онова, което Конрад Фердинанд Майер беше изпитал върху собственото си тяло в едно минало въплъщение в 6-то столетие, далече от неговото тогавашно отечество, той го разказва като една история, в която описва съвсем други образи.

Но помислете само, колко интересно е това! Когато човек го разбере, вече не е тласкан насам-натам. Tогава се вижда, как точно поради това, че Конрад Фердинанд Майер също и в 19-то столетие притежава един вид двойна природа, неговото духовно-душевно естество лесно се отделя от физическо-телесното. Понеже в него живее една двойна природа, на мястото на това, което беше изживяно в реалността, се поставя нещо друго, което е само подобно на изживяното, както често пъти образите се изменят във фантазията на хората. В обикновената фантазия на един човек в течение на един земен живот, образите се изменят така, че фантазията твори свободно. В течение на земните съществувания нещата се изменят така, че едно друго историческо събитие, което има нещо общо със съответното само по отношение на образното естество, се поставя на мястото на действителното събитие.

Сега тази индивидуалност, която е изпитала това и то е останало у нея - продължаващо да действа през две съществувания между смъртта и едно ново раждане, което след това се явява в разказа «Светецът» - тази индивидуалност се прероди по-късно, а именно през време на 30-годишната война, но сега като жена. Достатъчно е само да си спомним, какви хаотични състояния са съществували навсякъде по време на 30-годишната война в Средна Европа, за да почувстваме какво можа да изпита в душата си една нежно чувстваща жена, която преживява хаотичните състояния през времето на тази война. Тази жена се беше омъжила за един еснафски, педантичен, тесногръд човек, който не можа да издържи в по-късна Германия и се пресели в Швейцария, в Граубюнден, намирайки едно ново отечество. Той оставя всъщност на жена си да се грижи за дома. Самият той повече бездейства. Обаче жената можеше да наблюдава много неща. Върху нейната душа действаха дори особените, простиращи се назад в историята традиционни отношения в Граубюнден. И изживяните реални опитности в тази женска душа, оцветени, нюансирани от преживяванията с ограничения тесногръд мъж, проникват от своя страна в дълбочината на индивидуалността и продължават да живят по-нататък през живота между смъртта и едно ново раждане. Ние имаме работа с едно въплъщение през 6-то столетие като жена през време на 30-годишната война на онзи, който по-късно стана Конрад Фердинанд Майер. Тази индивидуалност отново оживява в Конрад Фердинанд Майер. И това, което някога беше изживяно от жената, по един фантастичен начин бива преобразено в разказа «Юрг Йенач», написан от Конрад Фердинанд Майер.

Така в душата именно на тази личност Конрад Фердинанд Майер, ние имаме нещо продължаващо да действа, което е съставено от подробности на миналите въплъщения. Обаче това, което се явява като завършена в себе си индивидуалност, която откриваме разглеждайки литературните творби на Конрад Фердинанд Майер, - понеже там той се изявява именно в рязко очертани форми като един художник, когото съвсем определено можем да охарактеризираме, защото той се изразява именно в конкретни форми, - точно това заблуждава, защото от тези ясно очертани форми човек веднага бива насочен към неустойчивата, двойствена човешка същност.

Който разглежда само поета Конрад Фердинанд Майер, който разглежда само знаменитата личност, която е създала творбите, той положително не ще стигне дотам да знае нещо за миналите въплъщения на тази личност. За да се постигне това, трябва да насочим погледа от неговите поетически творения върху човешкото в него; тогава зад картината се появява онова, което представлява формите на миналите въплъщения.

Колкото и парадоксално да изглежда това за съвременния човек, човешкият живот може да бъде задълбочен само тогава, когато го задълбочаваме по този начин, като историческото, това външно историческо, което днес често наричаме история, насочим към разглеждането на човека в историята. Обаче той не може да се разглежда като принадлежащ само на една епоха, като живеещ само в един земен живот, а трябва да се разглежда само като се наблюдава, как индивидуалността преминава от един земен живот в друг и как след това действа в междинното време, в живота между смъртта и едно ново раждане, преобразявайки точно онова, което през земния живот се проявява повече в подсъзнанието, което обаче напълно е свързано с действителното образуване на човешката съдба. Защото изграждането на човешката съдба не протича в това, което е ясно в интелекта, а протича в това, което живее и твори в подсъзнанието.

Бих искал да насоча вниманието ви върху още един пример на едно такова действие, преминаващо в историята чрез човешките индивидуалности. В първото столетие, или около 100 години след раждането на християнството имаме един извънредно знаменит римски писател в лицето на Тацит[4].

Освен в други съчинения, Тацит е показал също и в своята «Германия» как е умеел да пише в един извънредно точен, сбит стил, как той предава историческите факти, географските описания в чудесно закръглени изречения, които действат като истински епиграми.

Можем да си спомним също и за това, че той, великият светски човек, който всъщност знае всичко, което тогава се е считало за заслужаващо да се знае, който е живял едно столетие след основаването на християнството, споменава за Христос само мимоходом[5] като за някого, когото юдеите са разпънали на кръста, което обаче няма никакво особено значение. И въпреки това Тацит фактически е един от най-великите римляни.

С Тацит е била сприятелена онази личност, която е позната в историята като Плиний Младши[6], който е написал много писма и много се е възхищавал от стила на Тацит, така че този Плиний Младши, който сам е бил писател, се е отдавал изцяло на това възхищение към Тацит.

А сега да разгледаме първо този Плиний Младши. Този Плиний Младши естествено минава през вратата на смъртта, минава през живота между смъртта и едно ново раждане и се преражда отново в 11-то следхристиянско столетие като княгиня от семейството Тусчия в Италия, която се омъжва за един княз от Средна Европа, земите на когото са били заграбени от Хайнрих Черния от франкско-салската царска фамилия и който иска отново да намери здрава почва в Италия. Тази Беатриче[7] притежава замъка Каноса, където после Хайнрих ІV, приемникът на Хайнрих ІІІ, Черния, трябваше да понесе своето знаменито покаяние по отношение на папа Григорий.

Тази маркграфиня Беатриче е извънредно активна личност, която се интересува от всичко което се разиграва там. И тя е трябвало особено много да се интересува, защото нейният мъж, Готфрид, още преди да се ожени за нея, е бил изгонен от Елзас от Хайнрих Черния. Дошъл в Италия, той се оженва за тази Беатриче, но продължава да бъде преследван от Хайнрих ІІІ Черния. Хайнрих е бил твърде властен господар, който сваля един след друг своите князе и съседните главатари, който върши каквото си иска, който не се задоволява веднъж да изгони някой, а прави това и втори път, ако изгоненият се е настанил някъде. Това е, както казах един твърде властолюбив господар, един господар в Средновековието от голям формат. И когато Годфрид вече се е бил настанил в Тусция, той отново първо го изгонва и след това отвежда маркграфинята със себе си в Германия.

Чрез това към едно внимателно наблюдение на италианските отношения от страна на Беатриче се присъединява наблюдението на германските отношения. Така че в тази жена ние имаме една силно представителна личност от онова време, една остро наблюдаваща, извънредно активна енергична жена, която обаче същевременно има голямо сърце и голяма далновидност.

Когато Хайнрих ІV трябваше да предприеме своето пътешествие за покаяние в Каноса, дъщерята на Беатриче Матилда[8], беше собственичка на Каноса, и тя, която се намираше в много добри отношения с майка си, беше съединила в себе си всички качества на майка си и всъщност беше една още по-превъзходна жена. Това бяха две извънредно симпатични жени, които бяха дълбоко заинтересувани от всичко, което се случваше там под царуването на Хайнрих ІІІ и на Хайнрих ІV.

Когато се задълбочим в това, ние откриваме нещо забележително: Маркграфинята Беатриче е преродения Плиний Младши, а дъщеря й Матилда е преродения Тацит. Ние намираме следователно Тацит, който беше описвал историята в древни времена, ние го намираме - нали на жената, когато тя е велика, е свойствено именно наблюдението, - ние намираме този Тацит като наблюдател на историята в голям мащаб, като участник, като непосредствен участник в историята, защото Матилда е именно собственичката на Каноса и там се разиграва цялата сцена, - нещо, чрез което се решават извънредно много работи в Средновековието. Сега в това прераждане ние го намираме като наблюдател на историята.

Тези две личности, дъщеря и майка, вътрешно много се срастват една с друга, и тяхната професия на писатели от миналото ги дарява със способността да схванат в тяхното подсъзнание историческите събития с цялата им интензивност и с това инстинктивно много силно да се свържат с развитието на света, както в природата така и в историческия живот.

В по-късно време става следното. Ние виждаме Плиний Младши, който в Средновековието се беше преродил като маркграфиня Беатриче, отново прероден в 19-то столетие, прероден в романтична среда, в романтично обкръжение, как приема всичко романтично, не бихме казали с въодушевление, но с голяма естетическа наслада. Ние го виждаме, как първоначално стои във всичко романтично, от една страна свързан с тази романтика, а от друга получил чрез роднинството един учен стил. Той се вживява в един учен стил - имам предвид един изучен писателски стил, а не един стил на живота, - но този стил не подхожда на неговата природа. Той постоянно гледа да се освободи от него, иска да го отхвърли.

Тази личност, която следователно е прероденият Плиний Младши, преродената маркграфиня Беатриче, тази личност, както съдбата налага именно нещата, веднъж отива на посещение у някого, разлиства една отворена на масата книга написана на английски език и извънредно силно бива завладяна от стила й. В този момент той почувства: - Моят стил, който придобих от физическите си родственици, не ми допада. Този е моят стил, този е стилът, от който аз се нуждая, на него трябва да се възхищавам, него трябва да усвоя. -

Той става писател, става подражател на този стил - естествено не педантичен подражател, а художествен подражател в най-добрия смисъл на думата, става подражател на този стил в естетично-художествен смисъл.

Отворената на масата книга, която довежда личността дотам, да изчете колкото е възможно повече от това, което успява да намери от нейния автор, е «Representative Men» /Забележителни мъже/ от Емерсон. И съответният усвоява нейния стил, превежда веднага две части, става извънредно голям почитател на Емерсон и не се помирява, докато не среща нейния автор също и в живота.

Ние имаме работа с едната личност, която чрез възхищението си към другата личност намира себе си, открива собствения си стил, а този прероден Плиний Младши и тази преродена маркграфиня Беатриче е Херман Грим[9]. В лицето на Емерсон[10] имаме работа с преродения Тацит, и преродената маркграфиня Матилда.

И ето отново, в неговото възхищение към писателя Емерсон и в начина, по който Херман Грим среща Емерсон, ние намираме отношението на по-младия Плиний спрямо Тацит. Бих могъл да кажа, че във всяко изречение, което написва оттогава Херман Грим, ние можем отново да видим как възкръсва това старо отношение между Плиний Младши и Тацит. И ние виждаме възхищението, което Плиний Младши изпитва към Тацит отново да излиза на преден план, можем да кажем, като напълно съвпада с възхищението, което Херман Грим храни към Емерсон.

И едва сега ще разберем в какво се състои великият стил на Емерсон, ще разберем как Емерсон по особен начин отново изживява и проявява онова, което беше свойствено за изживяването на Тацит. Как работи Емерсон? Онези хора, които посещаваха Емерсон, откриха как той работи. Той се намира в една стая, където има много столове и много маси. Навсякъде стоят отворени книги, Емерсон се движи между тях. Той прочита понякога едно изречение, обмисля го; от него с голям размах образува тогава велики епиграматически изречения; така той създава своите книги. И в картинен образ имаме точно това, което самият Тацит правеше в живота си. Каквото Тацит възприемаше от живота, както той се движеше навсякъде, това Емерсон от своя страна намира в книгите. Всичко оживява отново.

И ние имаме непобедим стремеж у Херман Грим да стигне до Емерсон. Самата съдба го довежда при книгата «Забележителни мъже». В нея той веднага вижда: - Така трябва да пишеш ти, това е твоят стил. - Както казах, той имаше един изучен стил от своя чичо Якоб Грим, от своя баща Вилхелм Грим. Той изоставя този стил. Съдбата го довежда до съвършено друг стил.

И ние виждаме, как историческите интереси на Херман Грим, който имаше определено вътрешно душевно отношение към Германия, свързано с дълбок интерес към Италия, изплуват в съдържанието на съчиненията на Херман Грим.

Това са факти, които ни показват как стават такива неща. И какво води до такива неща? Ето, виждате ли, касае се за това да получим една представа, около която нещата да кристализират. Първо бе образувана представата за този Херман Грим, който отваря книгата на Емерсон «Забележителни мъже». Херман Грим четеше по един твърде особен начин. Херман Грим прочиташе нещо и веднага се дръпваше назад от прочетеното. Той положително и този път е сторил това, защото този жест се получава, като че ли той би искал изречение по изречение да глътне прочетеното. Този вътрешен жест на поглъщане на изреченията е онова, което можа да доведе от Херман Грим до неговите минали въплъщения. А разхождането пред разтворените книги и малко вцепенената римска стойка, в която Херман Грим го среща за първи път, когато те се срещат в Италия, това е, което от своя страна води от Емерсон до Тацит. Човек трябва да има пластично наблюдение, за да проследи тези неща.

И вижте, мои мили приятели, това трябваше отново с един пример да ви скицира, как трябва да бъдат задълбочавани историческите разглеждания. И такова задълбочаване трябва вече да се появи всред нас. Защото тези неща трябва да бъдат резултат на онзи импулс, който трябва да навлезе в нашето Антропософско общество чрез Коледното събрание. В бъдеще ние мъжествено и смело трябва да вървим към разглеждане на великите духовни отношения, трябва да застанем там, където действително се разглеждат духовните взаимовръзки. За целта ние се нуждаем преди всичко от сериозност, сериозност в нашето отношение към антропософския живот.

И тази сериозност ще се влее в Антропософското общество, когато онези, които искат да направят нещо за него, все повече и повече вземат под внимание това, което сега всяка седмица се изпраща в кръжоците на всички наши антропософи, което се съдържа в приложените към списанието «Гьотеанум» «Съобщения». Тези съобщения описват, как в смисъла на Коледното събрание бихме могли да си представим, че в клоновете, в събранията на членовете се работи, учи, действа и те ни описват също и онова, което става. Нали те носят наименованието: «Какво става в антропософското общество». И тези съобщения искат да разлеят едно общо мислене над цялото Антропософско общество, една обща атмосфера да лъха над хилядите антропософи. Когато живеем в една такава обща атмосфера, когато разберем, какво означава, че «антропософските ръководни принципи»[11] трябва да станат мисловни импулси и когато разберем, че чрез това Гьотеанумът реално трябва да бъде поставен в центъра чрез инициативата на езотерическия президиум - от мен постоянно се подчертава, че сега имаме работа с един президиум, който схваща своята дейност като едно инаугуриране, едно разкриване и втъкаване на езотеричното в работата, - когато правилно го разберем, тогава това, което трябва да тече в антропософското движение, по един правилен начин ще бъде носено от него по-нататък. Защото антропософското движение и Антропософското общество трябва да станат едно. Антропософското общество изцяло трябва да приеме антропософските задачи за свои.

И можем вече да кажем: - Когато ще имаме това общо нещо, което действа като общо мислене, то ще бъде в състояние да носи също и действително духовно всеобхватни и обширни познания. Тогава обаче в Антропософското общество ще живее една сила, която всъщност би трябвало вече да живее в него, защото новото развитие на цивилизацията, ако не иска напълно да изпадне в упадък, се нуждае от един мощен подем. -

Може да изглежда парадоксално онова, което трябва да се каже относно редуващите се земни съществувания от този или онзи, - който наблюдава точно, който обръща внимание даже и на стъпките, които правят хората, за които се говори при такива повтарящи се земни съществувания, той вече ще разбере, колко реално е обосновано това, което се изнася в това отношение и как може да се проникне в действителността на живота и в творческата работа на богове и хора, когато се стараем с духовен поглед да обгърнем по този начин духовните сили.

Това, мои мили приятели, бих искал да поставя пред сърцето ви, бих искал да потопя в сърцата ви и бих искал да го вземете със себе си като чувство от това празнуване на Великден. Тогава Великденското тържество ще стане нещо като опресняване на Коледното тържество. Ако това Коледно тържество трябва да действа по правилен начин, то трябва всъщност да бъде опреснено, като че ли е настоящо, чрез всичко онова, което се развива от него.

Нека от това Коледно събрание се развиват много неща във все по-нататъшно обновление. И нека те се развиват преди всичко чрез истински, сърцати души, смели души на антропософи, които стоят в живота като представители на антропософското дело. Когато от организираните от нас прояви все повече и повече расте смелостта в душите, в сърцата на нашите антропософски приятели, тогава най-после ще израсне и това, от което се нуждаем - като тялото - в Антропософското общество за антропософската душа - смело внасяне в света на онова откровение на духа, което е необходимо за по-нататъшното развитие на хората в настъпилата светла епоха, която следва след изтичането на Кали-Юга. Когато се почувстваме с това съзнание, от него ние ще действаме също така смело. И нека всяка една от нашите организирани прояви бъде енергизиране на такава смелост. Нека то бъде такова, благодарение на това, че ние действително сме в състояние да схващаме сериозно това, което изглежда парадоксално и глупаво за онези, които в много отношения днес дават тон на живота. Обаче това, което е давало тон в определено време, то много пъти бързо е било замествано от това, което е било подтискано. Нека от признаването на историята, свързано с напредъка на човешкия живот, да се породи именно смелостта на антропософската деятелност, която е необходима за по-нататъшния прогрес на цивилизацията на човечеството.

[1] Великденски курс за лекари и студенти по медицина от 21 - 25 април 1924. Публикуван в «Медитативни разглеждания и въведения за задълбочаване на лечебното изкуство», Събр. съч. 316.

[2] Йохан Хайнрих Песталоци, 1746-1827.

[3] К. Ф. Мейер: виж забележка на стр. 39.

[4] Публиус Корнелиус Тацитус (Тацит), около 55-120. «Германия» («De origine, situ, moribus ac populis Germanorum»), преведена от латински от д-р Макс Обербрейер, университетска библиотека Лайпциг.

[5] че той.. споменава Христос само между другото: В «Аналите» на Тацит, 15-та книга, № 44 се намира забележката: «Този, от когото е произлязло това име, Христос, беше осъден от Понций Пилат по време на царуването на Тиберий.»

[6] младият Плиний: Гай Плиний Цецилий Секунд, 62 - 114 сл. Хр.

[7] Беатрис от Тусция, 1015-1075, дъщеря на херцог Фридрих от Горна Лотарингия и братовчедка на крал Хайнрих III. В първия си брак женена с Бонифаций III от Тусция, във втория си брак женена за братовчед си Готфрид Брадатия от Лотарингия. Пленена от Хайнрих III (1017-1056), след смъртта му освободена от съпругата му Агнес, регентка на Хайнрих IV, а съпругът и получава обратно отнетото му в Лотарингия.

[8] Матилда, графиня, владетелка на Тусция, 1046-1115. Тя e от първия брак на Беатрис. През 1069 се омъжва за некръвния си брат херцог Готфрид Гърбавия от Лотарингия, но още през 1071 се развежда с него. Като вярна привърженичка на папството подържа приятелски отношения с папа Григорий VII. Той пребивава в замъка й Каноса, когато Хайнрих IV (10501106) пристига там и извършва покаянието си, ходейки бос в големия студ между 25 - 27 януари 1077 в двора на замъка, за да отклони отлъчването му от църквата. Когато по време на втория поход на Хайнрих в Италия, Матилда дава подслон на папата през 1081 в замъка си, бива презряна от краля и страната й била опустошена. Също и след смъртта на Григорий VII (1085) тя остава вярна на папството, завещава още приживе владенията си на римската църква и в неин интерес сключва привиден брак с младия херцог от Уелф, за да окаже съпротива при третия поход на Хайнрих в Италия.

[9] Херман Грим, 1828-1901. Той превежда откъсите, отнасящи се за Гьоте и Шекспир от книгата на Емерсън «Видни мъже» и ги включва в своите «Петнадесет есета», трета част.

[10] Ралф Уолдо Емерсън, 1803-1882. «Видни мъже», 1850; превод на немски от К. Федерн, Хале 1897.

[11] Ръководни принципи: «Антропософски ръководни принципи», Събр. съч. 26.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder