Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 април 1924 година

GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Алтернативен линк

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Дорнах 06 април 1924

Позволете ми сега да направя връзка с това, което напоследък изнесох тук относно кармата. Аз ви показах, как душевните импулси на хората се пренасят в историята от един земен живот в друг, така че винаги от една минала епоха в една по-късна епоха преминава онова, което самите хора носят със себе си.[1]

Една такава мисъл не трябва да застава пред нас само теоретически, една такава мисъл трябва да обхване живота на нашите чувства, на цялата ни душа, да проникне в нашето сърце. Трябва да почувстваме, как самите ние, които така, както сме тук, сме съществували на Земята много пъти и всеки път, когато сме се намирали тук, в нашите души сме приемали онова, което ни е предлагала съответната цивилизация. Ние сме го свързали с нашата душа. Винаги сме го пренасяли в следващото прераждане, след като сме го преработвали, изхождайки от духовната гледна точка на живота между смъртта и едно ново раждане, така че когато по този начин поглеждаме назад в миналото, определено се чувстваме вкоренени в цялостта на човечеството. За да можем да почувстваме това, за да можем в следващите лекции да преминем повече към това, което, бих искал да кажа, че съвсем интимно засяга самите нас и ни показва как стоим в кармичните взаимовръзки, трябва да бъдат преведени конкретни примери. И с такива конкретни примери аз се опитах да покажар как изживяното, изработеното в предишни времена от някоя личност, остава да действа до настоящето, защото стои именно в кармата.

Например аз показах, как Харун ал Рашид[2], този забележителен приемник на Мохамед, в 8-то и 9-то столетие от християнската ера стоеше в центъра на един чудесен културен живот, на един културен живот, който далеч превъзхождаше всичко, което по същото време е ставало в Европа.

Защото, развиващата се по същото време в Европа култура, всъщност е била една примитивна култура. През времето, когато в Европа царуваше Карл Велики, в двореца на Харун ал Рашид на Изток в Ориента, се вливаше всичко, което можеше да се влее в оплодения от Европа азиатски живот на цивилизацията - цветът на това, което гръцката култура и древните източни култури бяха създали във всички области на живота. Архитектура, астрономия - както беше практикувана тогава, - философия, мистика, изкуства, география, поезия разцъфтяваха в двора на Харун ал Рашид.

И всъщност Харун ал Рашид събираше около себе си най-добрите от онези, които представляваха тогава нещо в Азия. В по-голямата си част това бяха такива хора, които получаваха своето образование в школите на посветените, в инициационните мистерийни школи. Харун ал Рашид имаше при себе си една личност, - бих искал да спомена само тази единствена личност, - която по онова време - ние се намираме вече в Средновековието също и за Изтока - първоначално можа да приеме само по един повече интелектуален начин това, което като чудесно духовно съкровище от древните времена бе пренесено в тогавашните по-нови времена. В двора на Харун ал Рашид живееше една личност, която в много по-древни времена сама беше минала през посвещение.

Вие сте слушали от мен, как е напълно възможно да се случи, някоя личност, която живее в определена епоха като посветен, да дойде отново на Земята и вече да не е посветен, - защото трябва да използва тялото, което стои на нейно разположение, трябва да използва тогавашните условия на възпитание. Това се случва, въпреки че тази определена личност носи в душата си всичко, което е възприела през време на живота си като посветен.

Така при Гарибалди[3] научихме, как той прояви онова, което притежаваше някога като ирландски посветен, като един визионер на волята, отдаден на условията на неговото непосредствено настояще. Обаче при него може да се различи, как заставайки в условията на околната му среда, той носи в себе си и други импулси, различни от онези, които един обикновен човек би могъл да усвои от възпитанието, от заобикалящата го среда.

В Гарибалди действаше именно импулсът, който идваше от ирландското му посвещение. Той беше само скрит и вероятно, ако Гарибалди би изживял някакъв особен удар на съдбата или нещо друго, булото би паднало от това, което е могло да бъде изживяно в онзи минал земен живот, и внезапно от неговата душевност под формата на имагинации би бликнало онова, което той носеше в себе си от ирландското посвещение.

Така е било винаги и до днес. Някой може да е бил посветен в определена епоха, но понеже в една по-късна епоха той трябва да използва тяло, което не може да приеме в себе си цялото съдържание на душата, в тази епоха съответната индивидуалност се явява не като посветен, а импулсът на посвещението живее в неговите дела или в някои други отношения. Така че една личност, която някога беше висш посветен, живееше в двора на Харун ал Рашид. Въпреки че тази личност не можа по един външно явен начин да пренесе съдържанието на своето посвещение в по-късно време, когато живееше в двора на Харун ал Рашид, това беше една от най-блестящите личности в източната култура през 8-мо и 9-то столетие. Той беше, така да се каже, организатор на всичко онова, което съществуваше като науки и изкуства в двора на Харун ал Рашид.

Ние вече споменахме, какъв път беше поела през времената индивидуалността на Харун ал Рашид. Когато той мина през вратата на смъртта, в него остана стремежът да отиде повече на Запад, със собствената си душа да пренесе на Запад онова, което се разпространи като арабизъм на Запад. Тогава Харун ал Рашид, обгръщайки с поглед целостта на отделните източни клонове на науката и изкуството, се прероди в знаменития Бейкън от Верулам[4], организатор и реформатор на новия философски и научен духовен живот. Ние виждаме, как в Бейкън отново се явява това, което, така да се каже, Харун ал Рашид беше видял около себе си, обаче преобразено в западна форма.

А сега, мои мили приятели, погледнете този път, който Харун ал Рашид пое от Багдад, от азиатската си родина до Англия. Тогава от Англия по един много по-силен, интензивен начин, отколкото обикновено се предполага в Европа, се разпространи това, което Бейкън бе мислил по отношение организирането на науките /виж рис. - червено/.

antroposofiq_GA_236_01.jpg?fbclid=IwAR1E

Сега бихме могли да кажем: - Харун ал Рашид и неговият велик съветник, онази изключителна личност, която в минали времена е била висш посветен, сега се разделят; те се разделят, обаче остават свързани в една задружна, обща дейност, след като бяха минали през вратата на смъртта. Самият Харун ал Рашид, който беше живял като блестящ княз, избра пътя, който аз ви показах, стигайки до Англия, за да действа като Бейкън от Верулам по отношение на науката. Другата душа, душата на съветника, избра пътя насам /виж рис. зелената стрелка/, за да се срещне в Средна Европа с това, което изхождаше от Бейкън. Макар и епохите да не си съвпадат напълно, за онова, за което самото време е без значение, това не играе никаква роля, защото някои неща, които са отдалечени едно от друго със столетия, действат заедно в по-късна цивилизация.

През време на живота си между смъртта и едно ново раждане съветникът на Харун ал Рашид избра пътя през Изтока на Европа към Средна Европа. Той се прероди в Средна Европа, всред средноевропейския духовен живот, като Амос Комениус[5].

И така ние имаме това чудно, велико, важно нещо в историческото развитие, че Харун ал Рашид се разви, за да въведе едно културно течение от Запад към Изток, което течение е абстрактно, външно-сетивно; а от Изток насам е развил своята дейност Амос Комениус в Трансилвания, в днешна Чехословакия, чак до Германия и след това е бил в изгнание в Холандия. Който проследява живота на Амос Комениус, вижда, как като реформатор на новата педагогика за онова време и като автор на така наречената «Пансофия» той изразява това, което е развил в двореца на Харун ал Рашид от по-старото посвещение. Във времето, когато бе основан Съюзът на «Моравските братя»[6], във времето също когато вече розенкройцерството беше действало няколко столетия, когато се появи «Химическата сватба», «Реформацията на целия свят»от Валентин Андре[7], Амос Комениус, този велик, знаменит дух на 17-то столетие, внесе своите забележителни стремежи във всичко онова, което беше импулсирано от същия източник.

И така, вие виждате три редуващи се един след друг земни съществувания, важни земни съществувания - а от важните земни съществувания можем след това да проучим по-малко важните и сами да се насочим към разбирането на собствената карма; - така вие виждате тези три важни прераждания да се редуват едно след друго: първо дълбоко в Азия същата индивидуалност, която след това се явява като Амос Комениус, приела в мистерийните школи на Азия цялата мъдрост на една древна азиатска епоха. Тази мъдрост тя пренася със себе в следващото си прераждане, в което живее в двора на Харун ал Рашид, където се развива като велик организатор на онова, което се разцъфтява и вирее под закрилата и грижите на Харун ал Рашид. По-късно тя се явява отново, за да излезе насреща, така да се каже, на Бейкън от Верулам, който е преродения Харун ал Рашид, и отново да се срещне с него всред европейската цивилизация, за да може да се осъществи това, което и двамата трябваше да влеят в тази европейска цивилизация.

Това, което казвам тук, има вече голямо значение. Проследете само писмата[8], които са били написани и изминали пътя - естествено по един сложен начин, по-сложен отколкото това се случва с писмата, които днес се пишат, - от привържениците на Бейкън или от хора, които по някакъв начин са стояли близо до културата на Бейкън, до привържениците на школата на Комениус, на мъдростта на Комениус. Там в писмата и в отговорите на писмата вие ще можете да видите това, което с няколко черти ви нарисувах тук на дъската /рис. стр. 18/.

Това, което беше написано в писмата изпращани от Запад на Изток и от Изток на Запад, беше живото сливане на две души, които се срещнаха по този начин, след като бяха сложили основата за тази среща през времето, когато действаха заедно на Изток в 8-то и 9-то столетие и след това се съединиха за една противоположна и все пак хармонична съвместна дейност.

Виждате ли, така може да бъде изучавана историята, така ние узнаваме, как живите човешки сили действат в историята.

Или да вземем друг случай. При една особена ситуация, погледът ми се спря върху определени събития, които - днес бихме казали - са станали в Североизточна Франция през 8-мо и 9-то столетие, малко по-късно от времето, за което сега говорих. Там се разиграха особени събития. Беше времето, когато още не бяха се образували големите държави и поради тази причина, онова, което стана, засегна предимно по-малки кръгове от човечеството.

Една личност с енергичен характер притежаваше голямо имение точно в областта, която днес наричаме Североизточна Франция. Този мъж управляваше своето имение по един извънредно подреден начин, бих искал да кажа, по един извънредно систематичен за тогавашното време начин. Той знаеше какво иска и беше странна смесица от целеустремен човек и приключенска натура, така че от своето имение с по-голям или с по-малък успех извършваше малки военни нападения с хора, които, както беше привично тогава, се поставяха на разположение като наемни войници. Това бяха малки войскови части, с които този човек потегляше и се опитваше да оплячкоса това или онова.

С такъв отряд съответният потегли от Североизточна Франция. И обстоятелствата се стекоха така, че една друга личност, с по-малко приключенски наклонности отколкото първата, но енергична, завладя цялото имение с всичкото имущество през време на отсъствието на неговия собственик - днес това изглежда парадоксално, но тогава подобно нещо можеше да стане. Когато съответният се завърна у дома си - той нямаше семейство, - намери, че един друг собственик беше завладял неговото имение. И събитията се развиха така, че съответният не можа да победи новия собственик. Този беше по-силен, имаше повече хора, повече войници. Първият не успя да го победи.

Но през онези времена не беше обичайно някой да потегли веднага за други страни, когато не преуспяваше в своята родина. Несъмнено тази личност беше авантюрист, но тя не успя да се измъкне така бързо, нямаше възможност за това. И заедно с група негови хора съответният стана един вид крепостник в своето собствено предишно стопанство. Сега той трябваше да работи като крепостник с група от тези, които заедно с него бяха потеглили към приключения, докато през това време му беше отнето имението.

Случи се тогава, че у всички тези хора, които бяха станали крепостници, докато по-рано те бяха господарите, се създаде едно настроение, особено враждебно на принципа на господарството, на собствеността. И в тези гористи местности през нощите горяха огньове, около които хората се събираха и крояха всевъзможни планове срещу онези, които бяха завладели имението.

И стана така, че съответният, който от голям земевладелец се превърна в крепостник, стана повече или по-малко роб, сега освен с работата, която беше длъжен да извърши, изпълваше своя живот с това, да кове планове, как отново да завладее своето имение. Той и неговите хора мразеха онзи, който му беше отнел имението.

Дойде време и тези две индивидуалности минаха през вратата на смъртта; в духовния свят между смъртта и едно ново раждане изпитаха всичко, което можеше да бъде изпитано от онова време, и се преродиха отново в 19-то столетие. Онзи, който беше изгубил дом и стопанство, и беше станал един вид крепостник, и даже роб, се прероди като Карл Маркс[9], основателя на новия социализъм. А другият, който в миналото му беше отнел имението, се прероди като неговия приятел Енгелс. Каквото те имаха да решават помежду си в техния минал земен живот, през време на дългия път между смъртта и едно ново раждане се превърна в стремеж да изправят това, което си бяха причинили един на друг.

Прочетете какво се е случило между Маркс и Енгелс, прочетете всичко, което обрисува особената духовна конфигурация на Карл Маркс, и го съпоставите с факта, че тези две индивидуалности са съществували в 8-мо, 9-то столетие, както аз ви го разказах. Тогава, бих могъл да кажа, върху всяко изречение на Маркс и Енгелс ще падне нова светлина и вие няма да изпаднете в опасност по абстрактен начин да кажете: - В историята едното е причинено чрез това, другото е причинено чрез това, - а ще видите хората, които от миналото пренасят в бъдещето нещо, изглеждащо съвършено различно, но въпреки това имащо известна прилика с предишното.

Какво мислите: В 8-то и в 9-то столетие, хората са се събирали около огъня в гората и са говорили по друг начин, различен от този, по който имаше основание да се говори в 19-то столетие, когато вече действаше Хегел, когато всичко се уреждаше с диалектиката. Но опитайте се да си представите гората в Североизточна Франция в 9-то столетие. Там седят съзаклятниците, проклинащите, хулещи на техния тогавашен език. И преведете си това в математическо-диалектическата форма на 19-то столетие, тогава ще имате това, което се намира у Маркс и Енгелс. Тези са нещата, които извеждат навън от сензационното, което лесно може да се свърже с идеи за конкретни реинкарнационни условия и които въвеждат в разбирането на историческия живот. И човек най-добре се предпазва[10] от заблуждения, когато не се спира на сензационното, когато не само иска да знае как стои работата с прераждането, - а когато човек се стреми да разбере всичко онова, което в развитието на историята е свързано с щастието и нещастието, със страданието и радостта на човечеството, когато човек се стреми да разбере всичко това от повтарящите се земни съществувания на отделните хора.

Когато още живеех в Австрия, въпреки че в Австрия се намирах всред германския елемент, в мен събуждаше особен интерес една личност, която беше полски държавен представител. Считам, че мнозина от вас ще си спомнят, че често пъти съм говорил за австрийско-полския представител на държавния съвет Ото Хауснер[11], който действаше особено през 70-те години. Онези, които са тук от по-отдавна, ще си спомнят. И откакто в края на 70-те, началото на 80-те години отново и отново слушах и виждах Ото Хауснер в австрийския парламент, този особен човек постоянно стои пред очите ми. На едното си око той носеше монокъл, с другото око гледаше много умно, но така,

antroposofiq_GA_236_02.jpg?fbclid=IwAR1E

че с окото, което надничаше през монокъла издебваше слабостите на противниците. Когато говореше, той проверяваше, дали стрелата е улучила.

При това, понеже имаше твърде забележителни мустаци - това аз не исках да опиша с такива подробности в моята автобиография. Когато говореше, той по странен начин можеше да придружава със своите мустаци това, което казваше, така че играта на тези мустаци беше една твърде странно подвижна евритмия на това, което той хвърляше по описания начин в лицето на насрещния депутат.

Това беше интересна картина. Представете си: крайно лява, лява, средна партия, чешки клуб, след това крайно дясна партия, полски клуб.

antroposofiq_GA_236_03.jpg?fbclid=IwAR1E

Тук седеше Хауснер, а тук бяха всички негови противници от най-крайната левица. Там бяха всички те и най-куриозното беше, че когато Хауснер понякога беше за Австрия, по въпроса относно окупирането на Босна той получаваше бурни аплодисменти от хората на левицата. Когато по-късно говореше за строежа на Албергската железница[12], той срещаше абсолютна съпротива от страна на същите тези хора от крайната левица. И това противоречие се проявяваше при всичко, което той по-късно казваше.

Обаче някои от нещата, които Ото Хауснер каза през 70-те и 80-те години като предупреждение, като пророчество, дословно се изпълниха до наши дни. Точно понастоящем имаме основание често да си припомняме това, което Ото Хауснер говореше някога.

Но едно нещо изпъкваше при Ото Хауснер във всяка негова реч и наред с други не особено важни неща в живота на Хауснер, то именно ми даде подтик да проследя импулса на кармическия ход при тази личност.

Ото Хауснер почти не можеше да държи някоя реч, без между другото да отправи хвалебствия по адрес на Швейцария. Той винаги даваше Швейцария за пример на Австрия. Понеже в Швейцария три народности се понасят добре помежду си и в това понасяне са един образец, той искаше също и тринадесетте австрийски народности да вземат за образец Швейцария, и тези тринадесет народности да се понасят и разбират помежду си по един федерален начин, както трите народности в Швейцария. Той постоянно повтаряше това; беше нещо твърде забележително. Речите на Хауснер съдържаха ирония, хумор, вътрешна логика; не винаги, но често пъти той постоянно се връщаше към хвалебствията по отношение на Швейцария. Винаги можеше да се види проява на чиста симпатия; това го бодеше, той искаше да го каже. Освен това той знаеше да подреди своята реч така, че всъщност никой не се сърдеше, освен една група от левицата, от либералните депутати, която страшно се дразнеше. Много интересно беше човек да види как, когато беше говорил някой от депутатите на лявата либерална партия, Ото Хауснер се надигаше да държи насрещна реч и как със своето око под монокъла нито за момент не отклоняваше погледа си от него, като обсипваше левицата с най-невероятни оскърбления. В тази левица имаше значителни личности, но той не се спираше пред никого. И общо взето неговите гледни точки бяха винаги велики; той беше един от най-образованите хора в австрийския парламент.

Кармата на един такъв човек наистина може да ни заинтересува. Аз изходих от това, че той имаше тази странична страст постоянно да държи хвалебствени речи за Швейцария, и че веднъж в една реч за германския народ и германската държава, която бе издадена също под формата на брошура[13], съпостави с голяма игривост, но и с гениалност всичко онова, което можеше да се каже за германската народност и против германския райх. В тази реч има нещо грандиозно пророческо, тя бе държана в началото на 80-те години, в нея германският райх бе пронизан до основи, за него бе казано всичко най-лошо, той бе наречен разрушител на германската същност. И тези изречения бяха доказани. Това беше второто нещо, тази особена, бих казал, любеща омраза и неговата мразеща любов към германската народност и към германския райх.

И третото беше, как Ото Хауснер действително извънредно оживено говореше тогава, когато трябваше да бъде построен Арлбергският тунел, Арлбергската железница, пътят, който свързва Австрия с Швейцария и който следователно трябваше да свърже Средна Европа със Западна Европа. Естествено той и тогава произнесе своите хвалебствия по отношение на Швейцария, защото влакът трябваше да влезе в Швейцария. Но когато той произнесе тази реч, която беше солена и пиперлива, но по един действително деликатен начин, човек наистина имаше чувството, че този човек знае да изходи от неща, които трябва да са били заложени в него от едно минало земно съществуване.

По онова време навсякъде се говореше за голямото предимство, което европейската цивилизация ще има от съюза на Германия с Австрия. Тогава в австрийския парламент Ото Хауснер разви идеята, - за което естествено всички други страшно се нахвърлиха върху него, - че Арлбергският път трябва да бъде построен, защото една държава, каквато той си представяше Австрия, съединяваща по образеца на Швейцария тринадесет народности, трябва да има избор, когато търси своите съюзници; когато интересите й диктуват, тя може да избере за съюзник Германия; а когато й е необходимо, тя трябва да има стратегически път от Средна Европа към Запад, за да може да се съюзи с Франция. Естествено, когато това бе изказано в тогавашна Австрия, той, както се казва там, бе хубавичко нареден. Но това наистина беше една по най-чудесен начин поръсена с всички подправки реч. Тази реч даде насоката към Запада.

И когато съпоставих тези неща, открих тогава, как индивидуалността на Ото Хауснер е преминала от Запад към Изток през Северна Швейцария по времето, когато Галус[14] и Колумбан[15] бяха преминали там. Той трябваше да донесе християнството. Той потеглил с онези хора, които бяха импулсирани от ирландското посвещение. Заедно с тях е трябвало да пренесе християнството. По пътя, приблизително в областта на днешен Елзас той извънредно силно бива привлечен от древното германско езичество, привлечен от всичко онова, което съществуваше като стари спомени за боговете, като поклонение пред боговете, като изображение на боговете, като статуи на боговете в Елзас, в германските области и тук в Швейцария. Той приема всичко това много надълбоко.

И тогава в него се развива нещо, което от една страна бихме могли да наречем склонност към германската същност, от друга страна обаче се развива също и противната сила към това - чувството, че тогава той би отишъл твърде далече. И това, което той изживява в едно мощно вътрешно преобразуване, в една мощна вътрешна метаморфоза, се яви след това в тези всеобхватни гледища. Той можеше да говори за германската народност и за германския райх както някой, който някога интимно е бил запознат с тези неща, но които всъщност е приел, без да е трябвало да го стори. Той би трябвало да разпространява тогава християнството. Така да се каже, той беше навлязъл в тези области, без да е трябвало - това можеше да се долови от обръщенията в неговите речи - и искаше отново да се върне обратно, за да поправи тези неща. Оттам и неговата страст към Швейцария, оттам и неговата страст за построяването на Арлбергския път. Можем даже да кажем, че и по външност, - ако го разгледате, това се изразяваше в неговата фигура - той всъщност не изглеждаше като поляк. И при всеки повод Хауснер казваше, че по физически произход той не е поляк, а е такъв само по цивилизация и възпитание, че в неговата кръв текат "ретскогермански" кръвни телца. От едно минало прераждане обаче той си беше донесъл склонността постоянно да гледа към една област, където някога е бил, където беше отишъл заедно с Колумбан и със свети Галус, където е искал да разпространява християнството, но е бил задържан от германското естество. Така той, така да се каже, се е опитал да се роди отново в едно, колкото е възможно по-малко полско семейство и да стои далеч, но същевермено изпълнен с копнеж към това, вътре в което изцяло се е намирал в миналото.

Виждате ли, мои мили приятели, това са примери, които днес исках да представя пред вас, за да насоча вниманието ви върху това, колко чуден е пътят на кармическото развитие. Следващият път ще разгледаме повече начина, по който доброто и злото се развиват в преражданията на човека и в историческия живот. По този начин ние ще бъдем в състояние, изхождайки от по-важните примери, които срещаме в историята, да можем да хвърлим светлина върху всекидневните отношения.

[1] Информация преди същинската лекция за пътуване до Прага е отпечатана в Събр. съч. 260a «Конституцията на Всеобщото Антропософско..», стр. 192.

[2] Аз посочих Харун ал Рашид: Виж лекцията от 16 март 1924 Дорнах в «Езотерични разглеждания на кармическите взаимовръзки» том 1, стр. 170, Събр. съч. 235.

[3] Така опознахме при Гарибалди: Виж лекцията от 22 март 1924, Дорнах в том 1, стр. 184.

[4] Франсис Бейкън от Верулам, 1561-1616, английски държавник и философ.

[5] Йохан Амос Комениус, 1592-1670. «Pansophiae prodromus», Оксфорд 1639.

[6] Съюз на «Моравските братя»: Общност, произхождаща от хусисткото движение, която се отделя напълно от католическата църква през 1467. Комениус беше последният епископ на по-старото братство, което още по негово време се разпуска. То се основава наново през 18-и век от граф Цинцендорф в Хернхут

[7] Йохан Валентин Андре, 1586-1654. «Химичната сватба на Християн Розенкройц», издадена в Страсбург 1616, и «Обща и генерална реформация на целия свят» (превод на произведението на италианеца Бокалини) в Касел през 1614.

[8] проследете само писмата: Кои писма се има предвид не можа да се установи.

[9] Карл Маркс, 1818-1883, основател на научния социалиъзм.

Фридрих Енгелс, 1820-1895, социалист.

[10] и човек най-добре се предпазва..«от заблуждения», беше прибавено от издателя.

[11] че аз често говорих за Ото Хауснер.. Ото Хауснер, 1827-1890. Споменат в лекцията от 9 ноември 1918, Дорнах, в «Документи за развитието на историята, предназначени за изграждането на една социална преценка», Събр. съч. 185a, стр. 18, и «Моят жизнен път», Събр. съч. 28, IV лекция, стр. 88.

[12] Строеж на Албергската железница: Железница в Алпите между Инсбрук и Блуденц, строена през 1880-1884.

[13] Реч.. излязла като брошура: Ото Хауснер, «Deutschtum und Deutsches Reich», Виена 1880.

[14] Галус, светецът от Ирландия (Хиберния). Основател на манастира Свети Гален. Починал около 627 година.

[15] Колумбан: Колумбанус, около 550-615. Ирландски монах, който с дванадесет ученика, между тях и Галус са мисионери във Франция, Бургундия, Германия и Ломбардия.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder