Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ        

GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Алтернативен линк

ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ

За Парацелзий беше преди всичко важно да добие върху природата идеи, които дишат духа на застъпеното от него висше познание. Един сроден нему мислител, който приложи същия начин на мислене предимно върху собствената природа на човека, е Валентин Вайгел /1533-1588 г./. Той е израснал от протестантското богословие в същия смисъл, в който Екхарт, Таулер и Сузо бяха израснали от католическото богословие. Негови предшественици са Сабастиан Франк и Каспар Швенкфелдт. Противоположно на църковната вяра, която се придържаше към външното изповедание на религията, те насочваха към задълбочаването на вътрешния живот. За тях не е важен Исус, за който проповядва Евангелието, а Христос, който може да бъде роден във всеки човек от неговата по-дълбока природа и който трябва да бъде за него спасител от нисшия живот и ръководител към идеалното възвисяване. Вайгел упражняваше спокойно и скромно своята длъжност като свещеник в Чопау. Едва от оставените от него и напечатани през 17-ия век съчинения може да се разбере нещо от важните идеи, които се бяха родили в него върху природата на човека. /От неговите съчинения цитираме: Златната дръжка, как да познаем без погрешка всички неща, неизвестни на много учени и въпреки това необходимо е да бъдат познати от всички хора. Познай себе си. За мястото на света./. Вайгел  чувства нужда да изясни своето отношение към учението на църквата. Това го довежда до там, да проучи основите на всяко познание. Дали човек може да познае нещо чрез едно вероизповедание, за това той може да си даде сметка само тогава, когато знае, как познава Вайгел изхожда от най-нисшата форма на познанието. Той се запитва: Как познавам аз една сетивна вещ, когато тя застава пред мене? Оттук той се надява да може да се издигне до гледището, от което може да си даде сметка за най-висшето познание.

При сетивното познание инструментът/сетивният орган/ и предметът, "отражението" стоят един срещу друг. "При естественото познание трябва да бъдат налице две неща: Предметът или отражението, който трябва да бъде познат и видян от очите; и окото или познавателят, което вижда и познава предмета. И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали съждението и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./. Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание. Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи. Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи. За изяснение на въпроса Вайгел сравнява зрението, виждането с четенето. Ако книгата не би съществувала, аз естествено не бих могъл да я чета; но тя би могла постоянно да съществува, и въпреки това аз да не мога да чета нищо в нея, ако не познавам изкуството да чета. Следователно книгата трябва да съществува; но от само себе си тя не би могла да ми даде нищо; всичко, което чета, аз трябва да го извлека от себе си. Тази е и същността на естественото /сетивно/ познание. Цветът съществува като "отражение"; но от себе си той не може да даде нищо на окото. Окото трябва да познае от себе си, що е цветът. Както съдържанието на книгата не е в самия читател, така и цветът не е в окото. Ако съдържанието на книгата би било в читателя: Той не би имал нужда да го чете. Въпреки това при четенето това съдържание не се разлива от книгата, а от читателя. Така е и със сетивния предмет. Това, което този сетивен предмет е вън, то не се разлива отвън вътре в човека, а от вътре навън. Изхождайки от тези мисли, бихме искали да кажем: Щом познанието се разлива от човека в предмета, тогава ние не познаваме това, което е в предмета, а само това, което е в самия човек. Подобно развитие на този ход на мислите бе направено от Имануел Кант / 1724-1804 г./. Погрешността на този ход на мислите е показана подобно в моята книга "Философия на свободата", /Ново издание, Берлин, Философско-антропософско издателство/. Тук аз трябва да се огранича само в това да спомена, че със своя прост, първобитен начин на мислене Валентин Вайгел стои много по-високо от Кант./.

Вайгел си казва: Въпреки че познанието изтича от човека, самата същност на отражението /на предмета/ е тази, която се изявява по околен път чрез човека. Както аз научавам за съдържанието на книгата чрез четенето, а не моето собствено съдържание, така аз узнавам и за цвета на предмета чрез окото; но това не е цвят, който съществува в моето око или в мене. Следователно Вайгел стига по свой собствен път до резултата, който вече срещнахме при Николай от Куес. Така Вайгел си е изяснил същността на сетивното познание. Той стигнал до убеждението, че всичко, което имат да ни кажат външните неща, може да се разлее от нашата собствена вътрешност навън. Човекът не може да стои само пасивно, когато иска да познае сетивните неща; но той трябва да прояви активност и да извлече познанието от себе си. Предметът /отражението/ само събужда в духа познанието. Човек се издига до висшето познание, когато духът става негов собствен обект /отражение/. При сетивното познание виждаме, че никакво познание не може да се влее отвън в човека. Следователно и висшето познание не може да дойде отвън, а може да бъде събудено само във вътрешността. Ето защо не може да съществува никакво външно откровение, а само едно вътрешно пробуждане. Както външният предмет чака, докато пред него застане човекът, в който то може да изрази своята същност, така и човекът, когато иска да стане сам на себе си обект, трябва да чака, докато в него се пробуди познанието на неговата същност. Ако в сетивното познание човек трябва да прояви дейност, за да може да изрази срещу обекта неговата същност /на обекта/, при висшето познание той трябва да се държи пасивно, защото сега той самият е обект. Той трябва да приеме в себе си своята същност. Ето защо по знанието на духа му се явява като озарение отгоре.

Поради тази причина Вайгел нарича висшето познание "светлина на благодатта". Тази "светлина на благодатта" в действителност не е нищо друго освен себепознанието на духа на човека, или новораждането на знанието на по-високата степен на виждането.

Както Николай от Куза при следването на своя път от знанието към виждането не можа да новороди на по-висока степен добитото от него знание, а изпадна в илюзията да счита за такова новораждане самото църковно изповедание, в което беше възпитан, такъв е случаят и с Вайгел. Той върви в правия път и го изгубва отново в момента, в който навлиза в него. Който иска да върви в пътя посочен от Вайгел, той може да вземе като ръководител Вайгел само в изходната точка.

Това, което звучи срещу нас от съчиненията на Гьорлицкия обущар Яков Бьоме /1575-1624 г./  е като едно възкликване на Природата, която, достигнала върха на своето ставане /развитие/, се удивлява на своята същност. Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост. Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек". Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него. Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината. Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато. Обзема го страх; той продължава своя път, без да достигне съкровището. По-късно става ученик на един обущар от Гьорлиц. Един ден в обущарската работилница влиза един чужденец и иска един чифт обуща. Бьоме не смее да му ги продаде в отсъствие на обущаря. Чужденецът се отдалечава, но след малко повиква ученика навън и му казва: Яков, ти си малък, но някога ти ще станеш съвършено друг човек, на който светът много ще се чуди.

При по-зряла възраст Яков Бьоме вижда при блясъка на Слънцето отражението на един калаен съд: Гледката, която му се предлага, му се струва, че разбулва една дълбока тайна. След впечатлени ето получено от това явление, той вярва, че притежава ключа на загадъчния език на природата.

Яков Бьоме живее като духовен отшелник, прехранвайки се скромно от своя занаят и наред с това, за да може сам да си ги спомни, записва звуците, които звучат в неговата вътрешност, когато чувства Духа в себе си. Фанатизираното усърдие на свещениците му създават големи неприятности в живота. Той, който иска да чете само писанието, което светлината вътре в него му разбулва, е преследван и измъчван от онези, за които е достъпно само външното писание, скованото, догматичното вероизповедание.

В душата на Яков Бьоме живее неспокойно една мирова загадка, която тласка към познание. Той вярва, че със своя дух е потопен в една божествена хармония; но когато се оглежда около себе си, навсякъде вижда дисхармония в божествените творения. Светлината на Мъдростта принадлежи на човека; и въпреки това той е изложен на погрешност; в него живее подтикът към доброто, и въпреки това през цялото човешко развитие звучи дисонансът на злото. В природата царуват природните закони; и въпреки това нейната хармония е размътена от нецелесъобразности и една дива борба на елементите. Как трябва да се разбира дисхармонията в хармоничното мирово Цяло? Този въпрос измъчва Яков Бьоме. Той застава в центъра на света на неговите представи. Той иска да добие един възглед за мировото Цяло, което включва в себе си дисхармонията. Защото как една представа би искала да обясни света, ако тя остави необяснена съществуващата дисхармония? Дисхармонията трябва да бъде обяснена чрез хармонията, злото чрез доброто.

Като говорим за тези неща, нека се ограничим върху доброто и злото, в което в по-тесен смисъл дисхармонията намира своя израз в човешкия живот. Защото всъщност Яков Бьоме се ограничава именно върху тях. Той може да стори това, понеже за него природа и човек се явяват като едно същество. И в двете той вижда подобни закони и процеси. За него нецелесъобразното в природата е зло, както и злото е една нецелесъобразност в съдбата на човека. Същите основни сили царуват и на едното и на другото място. Който е познал произхода на злото в човека, за него стои също открит и произхода на злото в природата.

Как е възможно от същото Първично същество да изтича и злото и доброто? Когато говорим в смисъла на Яков Бьоме, ние можем да дадем следния отговор. Първичното същество не живее своето съществувание в себе си. Многообразието на света участвува в това съществуване. Както човешкото тяло живее своя живот не като отделен член, а като множество членове /органи/, така и Първичното Същество. И както човешкият живот е разлят в това множество от членове /органи/, така и Първичното същество е разлято в многообразието на нещата. Както е вярно, че целият човек има един живот, вярно е също, че всеки орган си има своя собствен живот. И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло  и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други. Следователно, разделяйки се на различни животи, Първичният живот дарява на всеки живот способността да се обърне срещу Цялото. Злото не извира от доброто, а от начина, по който доброто живее. Както светлината може да свети само тогава, когато прониква тъмнината, така и Доброто може да съществува само тогава, когато прониква своята противоположност. Светлината лъчезари от "първичната основа" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната основа" на безразличието. И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно. Следователно, въпреки че за Яков Бьоме Първичното същество е Цялото, нищо в света не може да бъде разбрано, ако не вземем предвид едновременно Първичното същество и неговата противоположност. "Доброто е погълнало в себе си злото или противното..... Всяко същество съдържа в себе си доброто и злото и разделяйки се в своето развитие, то по ражда противоположни качества, които се стремят да властват едно над друго."

Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото. Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието. "Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко. Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия?"

На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят. Този свят се изгражда в седем форми на природата. В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/. Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното. "Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява."

С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически. За него са факти онези, които естествената наука на неговото време и Библията считаха за такива. Едно нещо е начинът на неговото мислене, друго нещо е светът на фактите. Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите. И така пред нашия дух се явява Яков Бьоме, който би искал да живее и на границата на 19-ия и 20-ия век. В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя начин на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и борбата на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението". Който прониква в духа на съчиненията на Яков Бьоме, той трябва да дойде до това убеждение. /Изброяваме тук най-важните от тези съчинения: "Изгревът на зората"; "Трите принципа на божествената същност"; "За троичния живот на човека"; "Сигнатура рерум" или "Раждането и именуването на всички същества"; "Мистериум магнум"*./*Това изречение не трябва да се разбира така, като че днес изследването на Библията и на духовния свят е една заблуда: то трябва да се разбира в смисъл, че един "Яков Бьоме на 19-ия век" е стигнал до "естествената история на сътворението" по същите пътища, по които в 16-ия век той стигна до библията. Но от там той би се издигнал в духовния свят./


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder