Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

Дарение | Контакти | English




< ПРЕДИШЕН ТЕКСТ | КАТАЛОГ С ТЕКСТОВЕ | СЛЕДВАЩ ТЕКСТ >

АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ

GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Алтернативен линк

АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ

Хайнрих Корнелиус Агрипа от Нетесхайм /1487 до 1535 г./ и Теофраст Парацелзий /1493 до 1541 г./ са вървели по пътя, посочен от начина на мислене застъпен от Николай от Куза. Те се задълбочават в природата и се стремят да изследват нейните закони със всички средства, които тяхната епоха им предлага, а именно колкото е възможно по-всестранно. В това природознание те виждат същевременно истинската основа за всяко висше познание. Те се стремят да развият това висше познание от самото природознание, като работят това природознание да се новороди в духа.

Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот. Той произхожда от един благороден род и се е родил в Кьолн. Следва от рано медицина и право и се стреми да си изясни природните явления по начина, който е бил приет тогава сред определени кръгове и общества, а също и от отделни изследователи, които са държали грижливо в тайна това, което познанието на природата им откривало. За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург. Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности. Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света. У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание. Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа. Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото. Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи. По този път аз не трябва да търся духа в природата. Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа. Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло. Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин. Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете.

Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове. Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.

Така могат да бъдат обвързани крадци, за да не крадат някъде, търговци, за да не търгуват, кораби, мелници, за да не вървят, светкавици, за да не удрят. Това става чрез питиета, мехлеми, образи, пръстени, заклинания; кръвта на хиените е подходяща за подобно използване, всичко това напомня за шекспировия казан на магьосниците. "Не, то напомня за подобно нещо, когато правилно разберем Агрипа. Естествено той е вярвал в неща, в които хората от неговата епоха не можели да се съмняват. Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти". Нима смятаме, че следващите векове не ще хвърлят в стаята за непотребни вещи някои неща от това, което днес смятаме за несъмнени факти, окачествявайки ги като "сляпо" суеверие? Във всеки случай аз съм убеден, че в познаването на фактите от страна на човека има действителен напредък. Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието". Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр. Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма. Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят. Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти.

Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба. Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси. Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н. Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./

Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла. По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха. Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни процеси, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н. През три степени се издига Агрипа до висшето познание. Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго. Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един процес. Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена. Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света. Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.

Ние срещаме възгледите, които Агрипа развива върху света и отношението на човека към него в една подобна, обаче по-съвършена форма у Теофраст Парацелзий. Ето защо ние виждаме по-добре тези възгледи при този последния.

Парацелзий характеризира самия себе си, като записва пред своя портрет: "Слуга на друг не бива да бъде никой, който може да остане сам за себе си." Цялото негово становище към познанието се съдържа в тези думи. Той навсякъде иска да стигне до основите на природознанието, за да се издигне чрез собствената сила до най-висшите области на познанието. Като лекар той не иска, както неговите съвременници, да приеме просто това, което са твърдели считаните за авторитети древни изследователи, като Гален, или Авицена; Той иска сам да чете направо в книгата на природата. "Лекарят трябва да мине през изпита на природата, която е светът; и цялото нейно начало. И това, което природата го учи, него трябва да вложи той в своята мъдрост, но да не търси нищо в своята мъдрост, а само в светлината на природата." Той от нищо не се плаши, за да познае действията на природата във всички направления. За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток. Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на изкуството поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите. Моето учение бе подложено на изпит по-строго отколкото среброто и бедността, страха, войните и неволите." Това, което съществува като предание на древните авторитети, няма за него никаква стоиност; защото вярва, че може да стигне до истинския възглед само тогава, когато сам изживее издигането от естественото знание до най-висшето познание. Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси истината, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур! След мене, а не аз след вас, вие от Париж, вие от Монтпелие, вие от Бавария, вие от Майсен, вие от Кьолн, вие от Виена и всичко, което се намира край Дунав и Рейн; вие острови в морето, ти Италия, ти Атина, ти Гърция, ти арабино, ти израелитино; след мене, а не аз след вас! Мое е царството!"

Ние можем да сгрешим съдейки за Парацелзий по неговата груба външност, която понякога зад шегата крие дълбока сериозност. Той самият казва: "Аз не съм тънко изпреден от природата, не съм също отгледан със смокини и пшеничен хляб, но със сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките господари и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия, не можем да се разберем помежду си. Даже ако бих си въобразил, че съм очарователен, за другите ще изглеждам груб. Как няма да изглеждам тогава странен за онзи, който никога не е пътувал под слънчевия припек?"

В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."

Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е изразено в такива изречения. От такова чувство за него се оформява загадката на човека. Нека разгледаме, как става това в смисъла на Парацелзий. Отначало пътят, по който природата е вървяла, за да произведе върха на своето развитие, е скрит за нашата способност да разбираме нещата. Тя се е изкачила на този връх; но този връх не казва: Аз се чувствам като отделен човек. Това, което в действителност е дело на целия свят, то се чувствува като едно отделно, самотно, самостоятелно същество. Тази е именно истинската същност на човека, че той трябва да се чувства като нещо различно от това, което е в крайна сметка. И ако това е едно противоречие, тогава човекът трябва да бъде наречен една станало живо противоречие. Човекът е светът по свой собствен начин. Той е същото нещо, което е и светът; но той е такъв като повторение, като отделно същество. Тази е противоположността, която Парацелзий чувствува като Микрокосмос /човекът/ и Макрокосмос /вселената/. За него човекът е светът в малък размер. Това, което позволява на човека да вижда така своето отношение към света, е неговият дух. Този дух се явява свързан с едно отделно същество, с един отделен организъм. По своята цяла същност този организъм принадлежи на великия поток на вселената. Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части. Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал. Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа. Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото. Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа.    

Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата. Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления. Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук.

На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата. Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло. Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух". Човекът е сетивно същество. Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум. Следователно в него оживява "Разсъдъчната душа". Той се вглъбява в своите собствени духовни произведения, научава се да познава духа като дух. Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа". На края той познава, че в тази духовна душа изживява най-дълбоката Първопричина на света, на мировото съществуване; духовната душа престава да бъде индивидуална, отделна. Ражда се познанието, за което Екхарт говореше, когато човек чувства да говори в него не той самият, а Първичното същество. Настъпило е онова състояние, когато Всемирният Дух вижда самия себе си в човека. Парацелзий е изразил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо на небето и на земята, което да не е в човека. И Бог, който е на небето, той е в човека".

Парацелзий не иска да изрази с тези седем основни части на човешката природа нищо друго, освен факти навъншното и вътрешно изживяване. Остава неоспоримо, че на полето на една по-висша действителност човекът е единство, въпреки че за човешката опитност той се разлага на седем члена и се представя като едно множество. Но именно за това съществува висшето познание: Да покаже единството във всичко, което за човека, поради неговата телесна и духовна организация, се явява като множество в непосредственото изживяване. На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света. Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея. Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата. Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена. Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното? Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода. Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух.

Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята. На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес. Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него. Също така живот има не само в това, което се движи, каквито са хората, животните, червеите на земята, птиците на небето и рибите във водата, но и всяка телесна и веществена вещ." Но с такива изказвания Парацелзий иска само да предварди от повърхностното разглеждане на природата, което само с няколко "бедни" понятия/ Гьоте сполучливо казва "с няколко забити като колове понятия"/ иска да изчерпи същността на нещата. Той не иска да вложи в нещата една измислена същност, а да постави в движение всички способности на човека, за да извлече това, което фактически се намира в нещата.

Става въпрос, да не се оставим да бъдем заблудени от това, че Парацелзий се изразява в духа на своята епоха. Касае се напротив да познаем, какви неща има той предвид, когато, наблюдавайки природата, изказва своите идеи в изразните форми на своята епоха. Например той приписва на човека два вида плът, следователно два вида телесно устройство. "Плътта трябва да бъде разбрана така, че тя е от два вида, а именно плътта, която произхожда от Адама и плътта, която не е от Адама. Плътта от Адама е груба плът, защото тя е земна и не е нищо друго освен плът, която може да бъде вързана и хващана както дърво и камък. Другата плът не е от Адама, тя е една тънка плът и не може да бъде връзвана и хващана, защото не е направена от пръст." Що е плътта, която е от Адама? Тя е всичко онова, което човекът е приел чрез своето естествено развитие, следователно, която той е наследил. Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия свят в течение на времената. Съвременните естественонаучни представи за наследените и добити чрез приспособяване качества се отделят от цитираните мисли на Парацелзий. "По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека.

Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека. Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността. Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността. За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане. Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано. Това, което човекът твори, така както той твори, то е едно първично творение. Ако трябва да го наречем божествено, ние трябва да го наречем така само в смисъла, в който то е човешко творение.  

Ето защо Парацелзий може да определи на човека една роля в изграждането на света, която прави от него самия един съработник зидар на това творение. Първичното Божествено същество не е без човека това, което то е с човека. "защото природата не произвежда нищо, което да е съвършено на своето място, а човекът трябва да го завърши". Тази самотворческа работа, тази самотворческа дейност на човека при изграждането на природата Парацелзий нарича алхимия. "Това завършване е алхимия”.

Следователно алхимикът е хлебар, когато пече хляба, лозарят, когато прави виното, тъкачът, когато прави платното." В своята област като лекар Парацелзий иска да бъде алхимик. "Ето защо аз искам толкова много да пиша върху алхимията, за да можете да я познаете и да изпитате, какво представлява тя и как трябва да я разбирате: Не трябва да се сърдите, че от това не ще се получи нито злато, нито сребро. Но да гледате, защото да ви се открият тайните /лечебните средства/.....  Третият стълб на медицината е алхимията, защото приготовлението на лекарствата не може да стане без нея, понеже природата не може да бъде използвана без изкуство."

Следователно очите на Парацелзий са насочени в най-строгия смисъл върху природата, за да долови от самата нея, какво има тя да каже върху своите произведения. Той иска да изследва химическата закономерност, за да действува в своя смисъл като алхимик. Той счита, че всички тела са съставени от три основни вещества, от сол, сяра и живак. Естествено това, което той нарича така, не се покрива с онова, което по-късната химия назовава с тези имена, също както и това, което Парацелзий схваща като основно вещество, не е такова в смисъла на развилата се по-късно химия. През различните времена различни неща са назовавани със същите имена. Това, което древните наричаха четири елемента: земя, вода, въздух и огън, съществува и в наше време. Ние не наричаме вече тези четири "елемента" елементи, а агрегатни състояния и имаме за тях наименованията: Твърдо, течно, газообразно, етернообразно. Например за древните хора земята не беше Земя, а "твърдото" състояние. Ние познаваме също трите основни вещества на Парацелзий със съвременни понятия, но не ги назоваваме със същите имена. За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра.

Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества. Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването. Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder