Лекция от 20. Август 1922, Оксфорд

включена в “Тайната на Троицата.

Човекът и неговото отношение към духовния свят

в поврата на времената”, Събр.Съч. №214

На така любезната покана да говоря днес тук, ще отговоря, като съобщя някои неща за това, как чрез непосредствено изследване човек идва до онова духовно познание, чиито възпитателни последствия ще бъдат разяснени тук. Предварително отбелязвам, че днес ще говоря предимно за метода, по който изследването може да проникне в свръхсетивните светове. Освен това като въведение трябва да кажа, че всичко, което имам да кажа днес, се отнася в строгия смисъл до изследването на духовните, на свръхсетивните светове, а не до разбирането на свръхсетивните познания. Свръхсе-тивните познания, когато бъдат изследвани и съобщени, могат да бъдат схванати от обикновения здрав човешки разум, стига само този здрав човешки разум да подходи обективно и да не се ръководи от това, което във външния свят се нарича доказателства, логически изводи и подобни. Само поради тези препятствия често се казва, че човек не би могъл да разбере резултатите от свръхсетивното изследване, ако самият той не може да стане изследовател на свръхсетивния свят.

Това, което ще бъде съобщено тук, е предмет на така нареченото инициационно познание, познание на посвещението, на онова посвещение, което в по-древните времена на човешкото развитие е придобивано в по-друга форма, отколкото трябва да го придобиваме ние днес в нашата епоха. Не трябва да възстановяваме отново старото - това вече съм го казвал в други лекции, - а да встъпим и да вървим по изследователския път към свръхсетивните светове в смисъла на мисленето и чувстването на нашето време. И тук тъкмо по отношение на познанието на посвещението въпросът е преди всичко в това, човек да е в състояние да извърши принципна преориентация на цялото си душевно устройство.

Който притежава познанието на посвещението, се различава от този, който притежава другото познание в днешния смисъл на думата, не само по това, че неговото познание на посвещението е по-високо стъпало спрямо обикновеното познание. Това познание се постига във всеки случай на основата на обикновеното познание; тази основа трябва да е налице; интелектуалното познание трябва да е напълно развито, когато човек иска да стигне до инициационното познание. Тогава обаче е необходима принципна преориентация, така че притежателят на инициационното познание трябва да започне да гледа на света от съвсем друга гледна точка, отколкото светът бива разглеждан без това познание на посвещението. Аз мога с една проста формула да изразя по какво инициационното познание принципно се различава от обикновеното познание. В обикновеното познание ние осъзнаваме нашето мислене, осъзнаваме, че придобиваме познания чрез своите вътрешни душевни изживявания, като субект на познанието. Ние мислим и вярваме, че познаваме нещо чрез мислите. Когато се схващаме като мислещи човеци, тогава ние сме субектът. Ние търсим обектите, когато наблюдаваме природата, когато наблюдаваме човешкия живот, когато експериментираме. Ние винаги търсим обектите. Обектите трябва да застанат пред нас, да ни се разкрият, за да можем да ги обхванем с нашите мисли, да можем да приложим към тях нашите мисли. Ние сме субектът; това, което пристъпва към нас, са обектите.

При човека, който се стреми към познанието на посвещението, настъпва напълно друга ориентация. Той трябва да съзнава, че той като човек е обект и че той трябва да търси субекта за този обект-човек. Следователно настъпва напълно противоположно положение. В обикновеното познание ние се чувстваме като субект и търсим обектите, които се намират вън от нас. В инициационното познание самите ние сме обектът и търсим субекта за него; Съответно в действителното инициационно познание субектите се явяват като резултат от него. Но това е предмет на едно едва по-късно познание.

Виждате следователно - защото това може да се разбере дори само с обикновените понятийни определения, - че при инициационното познание ние всъщност трябва да излезем от себе си, трябва да станем като растенията, като камъните, като светкавицата и гръмотевицата, които са обекти за нас. В известна степен в инициационното познание ние се излюпваме, измъкваме се от самите себе си, превръщаме се в обект и търсим субектите за него. Ако мога да се изразя малко парадоксално, бих желал да кажа, че - като насочим поглед към мисленето - при обикновеното познание ние мислим за нещата; при инициационното познание ние трябва да търсим как ние сме мислени в Космоса.

Това са само абстрактни насоки, но тези абстрактни насоки вие ще откриете да следват навсякъде в конкретните факти на метода на посвещението.

Ако днес искаме да получим сведения само за съвременното, само за валидното днес инициационното познание, трябва да се изтъкне най-напред, че това инициационно познание се основава и тръгва от мисленето. Мисловният живот трябва да е напълно развит, когато днес човек иска да достигне до инициационното познание. Този мисловен живот може да бъде особено добре обучен, ако човек се задълбочи в природонаучното развитие на последните векове, особено на 19. век. Това природонаучно знание се възприема от хората по различен начин. Едни възприемат природонаучното познание, дори слушат с известна - бих желал да кажа - наивност, как органичните същества от най-прости, най-примитивни са се развили до човека. Те си изграждат идеи за това развитие и малко поглеждат назад към себе си, за да видят, че те са тези, които имат идея, че вътре в самите себе си при наблюдаването на външните процеси те са развили нещо, което е мисловен живот.

А онзи, който не може да приеме природонаучните познания без да погледне критично на самия себе си, той във всеки случай трябва да се запита: Какво означава това, което аз самият правя, когато проследявам същество по същество от несъвършенството към съвършенството? Или той трябва да се запита: Докато математизирам, докато изграждам математиката, аз изграждам мисли чисто от себе си. Математиката е една нишка, една тъкан, която аз изтеглям от самия себе си. Тогава прилагам тази тъкан към външните неща и тя подхожда, тя им съответства. Тогава идваме до големия, до - бих желал да кажа - направо трагичния за мислителя въпрос: Какво е положението с това, което аз използвам при всяко познание, именно със самото мислене?

Не може да се разкрие как стоят нещата с това мислене, колкото и дълго да се обмисля този въпрос; защото тогава мисленето остава постоянно на едно и също място и човекът се върти винаги около оста, която вече си е изградил. Трябва да се извърши нещо със самото мислене. С мисленето трябва да се извърши това, което в моята книга «Как се постигат познания за висшите светове» съм описал като медитация.

За медитацията не трябва да се мисли «мистично», но за нея не трябва да се мисли също и повърхностно. Медитацията трябва да бъде нещо напълно ясно в нашия съвременен смисъл. Тя обаче същевременно е нещо, което принадлежи към търпението и вътрешната душевна енергия. И преди всички неща е необходимо нещо, което никой човек не може да даде на друг: човек сам да си обещае нещо и да може да го съблюдава. Когато човекът започне някога да прави медитации, с това той извършва единствената действително напълно свободна постъпка в този си човешки живот. В себе си ние винаги имаме тенденцията към свобода, ние дори сме осъществили една част от свободата. Но когато размислим, ще открием: за едно сме зависими от нашето наследство, за друго от нашето възпитание, за трето от нашия живот. Запитайте се, доколко сме в състояние внезапно да изоставим това, което сме усвоили по наследство, от възпитанието и от нашия живот. Ако бихме поискали да изоставим внезапно всичко това, бихме застанали срещу нищото. Ако обаче започнем да правим медитация сутрин и вечер, за да учим постепенно да проникваме в свръхсетивния свят, това винаги можем да направим или да изоставим, нищо не ни пречи. Опитът също учи, че повечето пристъпват с голямо усърдие към медитативния живот, но скоро го изоставят. В това ние сме напълно свободни. Това медитиране е прасвободно действие.

При все това ако можем да останем верни ако си обещаем, не на някой друг, а на самите себе си, че ще останем верни на това медитиране, тогава само по себе си това представлява огромна сила на душата, а именно самото това да останем верни.

След като разгледах тези въпроси, бих желал да насоча вниманието, как се извършва самата медитация в нейните най-прости форми. Днес мога да обсъдя само с принцип-ната страна.

Става дума за това, да извикаме в центъра на нашето съзнание някаква представа или комплекс от представи. Съвсем не е важно какво е съдържанието на този комплекс от представи; обаче трябва да е непосредствен, да не представлява реминисценция от спомен или нещо подобно. Добре е следователно, ако извадим тази представа или тази съвкупност от представи не от нашата съкровищница на спомените, а получим медитацията от някой друг, който има опит в тези неща, и то не защото той ще упражни някакво внушение върху нас, а да сме сигурни, че това, върху което медитираме, е нещо ново за нас. Можем също да вземем някаква стара книга, за която сме съвсем сигурни, че не сме я чели и да си потърсим в нея едно медитативно изречение. Отнася се за това да не изваждаме от подсъзнанието или от областта на несъзнателното изречение, което силно ни въздейства. Това е необозримо, то не може да се обхване, защото се намесват всякакви остатъци от усещания и чувства. Касае се за това, всичко да бъде така обозримо, както е едно математическо правило.

Да вземем нещо съвсем просто: «В светлината живее мъдростта.» На първо място съвсем не се налага да проверяваме, дали това е вярно. То е една картина, един образ. Работата не е в това да се занимаваме по някакъв начин със съдържанието като такова, а да го обхванем вътрешно с душевен поглед, да се отпуснем върху него със съзнанието си. В началото ще задържаме съзнанието в покой върху такова съдържание за много кратко време. Но времето ще става все по-дълго и по-дълго.

В какво се състои въпросът? Въпросът е да бъде събран целият душевен човек, та всичко, което в нас е мисловна сила и сила на усещанията и чувствата, да бъде изцяло концентрирано върху съдържанието на избраната мисъл или представа. Както мускулите на ръцете заякват, когато работим с тях, така укрепват душевните сили от това, че те отново и отново биват насочвани върху дадено съдържание. По възможност това съдържание трябва да остане същото в продължение на месеци, може би на години, тъй като за действителното свръхсетивно познание трябва първо да бъдат укрепени и затвърдени душевните сили.

Ако човек продължи да се упражнява по този начин, идва денят, бих желал да кажа, великият ден, в който човек постига едно съвсем определено наблюдение, наблюдението, че той постепенно навлиза в душевна дейност, която е съвсем независима от тялото. И той забелязва също: Преди е бил с цялото си мислене и чувстване зависим от тялото, с представната дейност от сетивно-нервната система, с чувстването от системата на кръвообращението и т. н.; сега той се чувства в една духовно-душевна дейност, която е независима от каквато и да било телесна дейност. При това човек забелязва, че вече е в състояние сам да поставя във вибрация нещо в главата си, което по-рано е оставало неосъзнато. Сега именно той прави едно забележително откритие. Прави откритието, в какво се състои разликата между спането и будното състояние. Разликата е именно в това, че когато човек е буден, в целия човешки организъм нещо вибрира; само не в главата; там се намира в покой същото онова, което иначе в останалия човешки организъм е в движение.

За какво става дума тук, ще разберем по-добре, когато ви обърна внимание, че като хора ние не сме тези яки, набити и твърди тела, които обикновено мислим, че сме. Ние сме съставени приблизително до 90 % от течност и твърдите съставни части от около 10 % са потопени в тази течност и плуват в нея. Така че за твърдия състав при човека можем да говорим само в един неопределен смисъл. Ние сме към 90 % вода, ако мога така да кажа. И в тази вода пулсира известна част въздух, а също и топлина.

Ако така си представите човека, който в минимална част е твърдо тяло, в по-голямата част е вода, въздух и вибрираща вътре в тях топлина, тогава вече няма да намирате толкова невероятно, че в него има нещо още по-фино. И това по-фино нещо сега аз ще назова етерно тяло. Това етерно тяло е по-фино от въздуха, то е така фино, че ни прониква, без ние в обикновения живот да знаем това. Именно това етерно тяло по време на будност се намира във вътрешно закономерно движение в цялата останала част на човешкото тяло, само не в главата. В главата етерното тяло е във вътрешен покой.

По време на сън положението е друго. Спането започва с това - и продължава по същия начин, - че етерното тяло започва да се движи и в главата. Така че по време на спане ние като цял човек, както главата така и останалият човек, имаме едно вътрешно подвижно етерно тяло. И когато сънуваме, да кажем при събуждане, тогава става така, че ние възприемаме тъкмо в самото събуждане последните движения на етерното тяло. Те ни се представят като сънища. При събуждането ние успяваме да възприемем последните движения на етерното тяло; при бързото събуждане това не може да се осъществи.

Който медитира дълго време по посочения начин, той идва до положението постепенно да оформя образи и картини в спокойното етерно тяло на главата. В книгата, която цитирах, аз наричам това имагинации. И тези имагинации, които се изживяват в етерното тяло независимо от физическото тяло, са първото свръхсетивно впечатление, което можем да имаме. То ни поставя в положение напълно да се абстрахираме от физическото си тяло и да обхванем с вътрешен поглед назад чак до раждането нашия живот с неговите действия, с неговото движение, както при една картина. Това, което често е описвано от хора, които са потъвали във вода, които са се давили; а именно че виждат в обратен ред своя живот в подвижни картини - тук може систематично да бъде изградено, така че човек да може да види всички резултати от своя съвременен земен живот.

Първото, което познанието на посвещението дава, е съзерцанието на собствения душевен живот. Във всеки случай това сега е различно от това, което обикновено се предполага. Обикновено абстрактно се смята, че този душевен живот е нещо, изтъкано от представи. Когато го опознаем в неговия истински образ, той се явява нещо творческо, там същевременно е онова, което е действало в нашето детство, което е изваяло нашия мозък, което пронизва останалото ни тяло и разгръща в него пластична, ваятелска дейност, като ежедневно осъществява нашето бодърстване, даже нашата храносмилателна дейност.

Този деен фактор в организма ние разглеждаме като етерното тяло на човека. То не е пространствено тяло, то е времево тяло, тяло на времето. Поради това вие можете да опишете етерното тяло като пространствена форма само ако съзнавате, че при това вие вършите същото, както ако рисувате една светкавица. Когато рисувате светкавицата, вие естествено рисувате един миг; вие задържате този миг. Човешкото етерно тяло също може да бъде уловено пространствено, но това е само един миг от него. В действителност имаме едно физическо пространствено тяло и едно времево тяло, едно етерно тяло, което постоянно е в движение. Има смисъл да говорим за етерното тяло само ако говорим за него като за времево тяло, което обхващаме с вътрешния поглед като едно единство чак до нашето раждане от мига, в който сме в състояние да направим това откритие. Това е първото нещо, което най-напред можем да открием като свръхсетивна заложба в себе си.

Това, което се постига в развитието на душата чрез такива душевни процеси, както ги описах, се проявява преди всичко в цялостната промяна на душевната настройка, на душевното устройство на човека, който се стреми към ини-циационното познание. Моля да не ме разберете погрешно. Нямам предвид, че движещият се към посвещение изведнъж става напълно променен, напълно друг човек. Напротив, съвременното инициационно познание трябва да накара човека да остане изцяло вътре в света, така че и когато достигне посвещение, той да е в състояние да продължи живота си така, както някога го е започнал. Ала в часовете и миговете, в които върши свръхсетивно изследване, човекът във всеки случай е станал друг вследствие на посвещението, различен от това, което е в обикновения живот.

Преди всичко бих желал да изтъкна един важен момент, който отличава познанието на посвещението: човекът все повече и повече чувства как колкото по-навътре прониква в живота на свръхсетивния свят, толкова повече неговата телесност изчезва по отношение на това, в което тази телесност участва в обикновения живот. Да се запитаме как се осъществяват нашите преценки в живота. В нашия живот здраво се установяват симпатия и антипатия. Симпатия и антипатия към природните явления и преди всичко симпатия и антипатия към другите хора. Във всичко това участва нашето тяло. Разбира се, ние влагаме в него тази симпатия и антипатия, които в голямата си част имат своето основание пряко във физическите процеси на нашето тяло. В мига, в който посветеният се издигне в свръхсетивния свят, той заживява в един свят, в който симпатията и антипатията, свързани с телесността, му стават все по-чужди и по-чужди по времето на пребиваване в свръхсетивната област. Той се е отдалечил и се е откъснал от това, с което е свързан чрез своята телесност. И когато иска отново да поеме обикновения живот, той трябва в известен смисъл първо отново да се вмъква в обичайните симпатии и антипатии, което иначе става от само себе си. Когато се събуди сутрин, човек е навлязъл в своето тяло, разгръща същата любов към нещата и хората, същата симпатия и антипатия, които е имал преди това. Това става от само себе си. Но когато е пребивавал в свръхсетивния свят и отново иска да се завърне към своите симпатии и антипатии, тогава той трябва да направи това с усилие, тогава трябва в известен смисъл да се гмурне, да се потопи в своята телесност. Това откъсване от собствената телесност е едно от явленията, което показва, че е направен известен напредък. Общо взето появата на по-великодушни симпатии и антипатии е нещо, което постепенно става принадлежност на посветения.

Развитието към инициация се проявява особено силно в едно отношение: в действието на паметта, на спомена за изживяното по време на инициационното познание. - В обикновения живот ние изживяваме себе си. Нашият спомен, нашата памет е понякога малко по-добра, понякога малко по-лоша, но ние се сдобиваме с памет. Ние имаме изживявания и по-късно си спомняме за тях. С това, което изживяваме в свръхсетивните светове, нещата не стоят така. Може да го изживеем в неговото величие, в неговата красота, в неговата важност - но след като е било изживяно, то отминава. И ако трябва отново да застане пред душата, то трябва да бъде изживяно отново. То не се запомня в обикновения смисъл. То се запомня, то се отпечатва в паметта само тогава, когато човек с най-голямо усилие облече в понятия това, което вижда в свръхсетивния свят, когато пренесе със себе си своя разум в свръхсетивния свят. Това е съвсем трудно. Тъй като там, отвъд, човек трябва да мисли по същия начин, без неговото тяло да му помага при това мислене. Ето защо човек трябва предварително да е укрепил своите понятия, предварително да е придобил здрава логика в мисленето, та когато погледне отвъд, да не забравя постоянно тази логика. Примитивните ясновидци могат да видят някои неща, но тъкмо те забравят логиката, когато са отвъд. И когато трябва да съобщи някому свръхсетивни истини, тъкмо тогава човек забелязва тази промяна на паметта по отношение на свръхсетивните истини. И от това вижда как нашето физическо тяло участва при осъществяването на паметта, не при мисленето, а при употребата на паметта, която постоянно се намесва в свръхсетивното.

Ако мога да кажа нещо лично, то е това: когато аз самият изнасям лекции, то е нещо различно от това, когато иначе се изнасят лекции. Там често се говори на основата на спомена; често от спомена се развива това, което е било заучено или помислено. Който наистина развива свръхсетивни истини, той всъщност трябва да ги създава в момента, в който ги излага. Така че аз мога да изнеса една и съща лекция тридесет, четиридесет, петдесет пъти, но за мене тази лекция никога не е същата. Естествено това и в другите случаи е така, но в повишена степен е така, когато е налице тази независимост от паметта, това пренасяне в един вътрешен живот, когато е достигната вътрешната степен на паметта.

Това, което ви разказах сега за способността на човека да внася в етерното тяло на своята глава форми, които му дават възможност да опознава времевото, етерното тяло чак до своето рождение, всичко това изобщо води до едно особено настроение спрямо Космоса. Човек, така да се каже, загубва собствената си телесност, но се чувства живеещ в Космоса. В известна степен съзнанието се разширява в просторите на етера. Човек вече не може да погледне едно растение, без при това да се потопи в процеса на неговото израстване; той го проследява от корена до цъфтежа; живее в неговите сокове, в неговото цъфтене, в неговите плодове. Човек може да се задълбочи в живота на животните според тяхната форма и особено в живота на другите хора. И най-лекият порив, който приижда от човека пред нас, ни въвежда в целия душевен живот и ние чувстваме, че не сме в себе си, а по време на това свръхсетивно познание се намираме извън себе си.

Необходимо е обаче да можем винаги да се завръщаме, иначе ставаме инертен, занесен мистик, екзалтиран фанатик, а не изследовател на свръхсетивните светове. Човек трябва да може по едно и също време да живее в свръхсетивните светове и същевременно да може да се връща назад, следователно да може здраво да стои на двата си крака. Затова когато разглеждам такива неща относно свръхсетивните светове, трябва да подчертавам, че според мене един добър философ трябва да притежава не само логика, но много повече трябва да знае как се шие обувка или дреха, наистина да стои практически в живота. Всъщност човек не трябва да разсъждава върху живота, ако не стои истински в практиката на живота. Обаче това още повече важи за онези, които търсят свръхсетивни познания. Свръх-сетивен изследовател не може да стане никой фантазьор, никой мечтател, никой човек, който не стои здраво на двата си крака. Иначе човек се загубва, защото той действително трябва да излезе извън себе си. Обаче това излизане извън себе си не трябва да води до това, той да се загуби. От такова познание, което ви описах, е написана книгата «Въведение в Тайната наука».

Сега обаче става дума за това, че човек може да проникне по-нататък в свръхсетивното познание. Това става, като се развива и усъвършенства медитацията. Най-напред човек почива върху определени представи или комплекс от представи и с това засилва душевния си живот. Това още не е достатъчно, за да се навлезе в свръхсетивния свят; за постигане на това още е необходимо човек да се упражнява не само да почива върху представите, не само да концентрира цялата си душа върху тези представи, а също да може по своя воля да ги отстрани, да ги изхвърли от съзнанието си. Както в обикновения живот той може да насочи погледа си към дадено нещо и също да го отклони, така трябва да се научи силно да се концентрира върху дадено душевно съдържание и също така да може да го изхвърли от душата си.

Понякога това не е лесно дори в обикновения живот. Помислете колко малко човекът може да прогони своите мисли. Мисли, особено ако са неприятни, понякога преследват човека в продължение на дни. Той не може да ги отпъди. И това е още по-трудно, когато вече сме се научили да се концентрираме върху мислите. Дадено мисловно съдържание, върху което сме се концентрирали, в края на краищата започва здраво да ни завладява и ние трябва да употребим всичките си усилия, за да го отстраним. Ако сме се упражнявали в това продължително време, ние ще достигнем до там да можем да отстраняваме, да изхвърляме от своето съзнание този ретроспективен поглед върху живота чак до раждането, цялото това етерно тяло или както го нарекох, тяло на времето.

Естествено това е едно стъпало на развитието, което трябва да достигнем. Но първо трябва да узреем за това; чрез премахване на медитираните представи ние трябва да усвоим силата да отстраняваме този душевен колос, този душевен гигант; цялата ужасна акула на нашия досегашен живот между сегашния момент и раждането, която стои пред нас, - нея трябва да отстраним. Отстраним ли я, за нас настъпва нещо, което бих желал да нарека «по-будно съзнание». Тогава ние просто сме будни, без да има нещо в будното съзнание. Но сега то се изпълва. Тъй както в белия дроб нахлува въздухът, от който се нуждаем, така сега в празното съзнание, изпразнено по описания начин, нахлува действителният духовен свят.

Това е инспирацията. Сега там нахлува нещо, което не е някакво по-фино вещество, а което се отнася към веществото така, както негативът се отнася към позитива. Това, което е противоположно на веществото, сега нахлува в освободеното от етера човешко устройство. Важното е да можем да осъзнаем: Духът не е само по-фино, по-етерно вещество; това не е вярно. Ако наречем веществото позитив, тогава по отношение на позитива трябва да наречем Духа негатив. Същото е както ако имам в портмонето - да кажем - голямото състояние от пет шилинга и дам един шилинг, остават ми четири шилинга, давам още един, остават три и т.н., докато не остане нито един. Тогава аз мога да направя дългове. Когато имам да дължа един шилинг, тогава имам по-малко отколкото ако нямам никакъв шилинг.

Когато чрез посочения метод съм отстранил етерното тяло, аз не навлизам в още по-фин етер, а в нещо, което е противоположно на етера, както задължението към притежаваното състояние. И едва сега аз от опит зная какво е Духът. Чрез инспирацията Духът навлиза в човека и първото нещо, което сега изживяваме е животът на нашата душа и на нашия дух преди раждането, съответно преди зачатието. Това е преекзистентният, предрожденият живот на нашата душа и нашия Дух. Преди това ние виждахме в етера назад до нашето раждане. Сега виждаме в духовно-душевния свят отвъд раждането, отвъд зачатието и достигаме до това да възприемаме какви сме били, преди да сме слезли от духовните светове и преди да сме приели физическо тяло по линия на наследствеността.

За инициационното познание тези неща не са философски истини, които човек измисля, те са опитности, ала опитности, които човек първо трябва да придобива, като се подготви за тях така, както посочих сега. И така първото нещо, което ни се явява, когато навлезем в духовния свят, е истината за преекзистенцията, за предсъществуването на човешката душа, съответно на човешкия Дух, и сега ние се учим да гледаме, непосредствено да съзерцаваме вечното.

От много векове насам европейското човечество е разглеждало вечността винаги само от едната страна, от страната на безсмъртието. То винаги единствено е питало: Какво става с душата, когато след смъртта напусне тялото? Да, това е егоистичното право на хората, тъй като хората по егоистични причини се интересуват за това, какво ще последва, когато настъпи смъртта. След малко ще видим, че можем да говорим и за безсмъртието; но за безсмъртието най-вече се говори по егоистични причини. Хората по-малко се интересуват за това, което е било преди раждането. Те си казват: Важното е, че сме тук. Миналото, което е било преди това, има само познавателна стойност. Обаче човек не може да придобие истинска познавателна стойност, ако не насочи познанието си към това, което се съдържа в нашето съществуване преди раждането, съответно преди зачатието.

В съвременния език ние се нуждаем от дума, чрез която вечното да бъде изцяло обхванато. Би трябвало да говорим не само за безсмъртност, ние би трябвало да говорим също - това е малко трудно за превеждане - и за нероденост, защото вечността се състои от безсмъртност и нероденост, и инициационното познание открива неродеността преди безсмъртността.

Следващото стъпало в развитието към свръхсетивния свят може да бъде достигнато чрез това, че в нашата духов-но-душевна работа ние се стремим да се освободим още повече от телесната опора. Това може да се осъществи, като упражненията по медитация и концентрация насочим повече към упражняване на волята.

Сега като конкретен пример бих желал да поднеса пред вашите души едно просто упражнение на волята, по което ще можете да проучите принципа, за който тук става дума. - В обикновения живот ние сме свикнали да мислим съоб-разно протичането на събитията в света. Оставяме нещата да пристъпват към нас така, както те се случват. Това, което пристъпва към нас по-рано, ние го мислим по-рано, което пристъпва към нас по-късно, мислим го по-късно. Дори когато в предимно логическото мислене не се съобразяваме с протичането на времето и тогава на заден план все пак съществува нагласата да се придържаме към външното, към действителното протичане на даден факт. За да се упражняваме в съотношението на духовно-душевните сили, трябва да се освободим от външното протичане на нещата.

За тази цел има едно добро упражнение, което е същевременно упражнение на волята, а то е, като се опитваме да премисляме събитията, които сме преживели от сутринта до вечерта, но не както са протекли от сутринта към вечерта, а в обратна посока, от вечерта обратно до сутринта като при това навлизаме възможно повече в подробностите.

Да предположим, че при такава ретроспекция на живота през деня постигаме следното: изкачили сме една стълба. Сега си представяме, че първоначално сме горе, тогава стъпваме на последното стъпало, после на предпоследното и т.н. Така ние слизаме обратно надолу. - Първо-начално ще бъдем в състояние да си представяме по този начин в обратен ред само отделни епизоди от живота през деня например от шест до три часа, от дванайсет до девет и т.н. та чак до момента на събуждането. Но постепенно ние ще придобием един вид техника, с която действително сме в състояние вечерта или на следващата сутрин като в една обърната панорама да накараме да премине в картини в обратен ред животът ни, протекъл през изминалия ден или през предишния ден. Когато сме в състояние - и това е важното - с нашето мислене напълно да се освободим от начина, по който действителността протича триизмерно, тогава ще видим, как настъпва едно невероятно усилване на нашата воля. Ще достигнем това също и когато сме в състояние да усещаме една мелодия в обратен ред или когато си представяме една драма от пет действия да протича в обратен ред от петото към четвъртото и т.н. до първото действие. Чрез всички тези средства ние усилваме волята, при което я засилваме вътрешно и я откъсваме от нейната сетивна свързаност със събитията.

Към това могат да се прибавят такива упражнения, както загатнах в предишни лекции, с които да си изясним по какъв начин имаме един или друг навик. Твърдо си поставяме задача и прилагаме желязна воля, за няколко години да придобием друг навик. Отбелязвам само като пример, че всеки човек има в почерка си нещо, което се нарича характер на същия. Ако ние с желязна воля старателно се заемем да придобием друг почерк, който никак да не прилича на предишния, за това е необходима мощна вътрешна сила. И тогава вторият почерк трябва да стане също така обичаен, също така употребим както първия. Това е само една дреболия: има много неща, чрез които ние можем със собствената си енергия да променим цялата основна насока на нашата воля. По този начин ние постепенно успяваме не само да възприемаме духовния свят като инспирация, но с нашия освободен от тялото Дух ще смогваме да навлизаме в другите духовни същества, които са вън от нас. Тъй като истинското духовно познание представлява потопяване в съществата, които духовно се намират около нас, когато наблюдаваме физическите неща. Когато искаме да опознаем духовното, първо трябва да излезем от себе си. Аз описах това. След това обаче трябва да придобием способността да навлизаме в нещата, а именно в духовните неща и същества.

Това ние ще можем, след като сме правили такива инициационни упражнения, които току-що ви описах, когато действително няма да бъдем повече смущавани от собственото си тяло и ще можем да проникваме и да се потопяваме в духовната страна на нещата; когато пред нас няма повече да се явяват багрите на растенията, а самите ние ще потъваме в багрите на растенията и ще виждаме вече не обагрените растения, а себе си обагрени. Когато не само знаем, че цикорията, която расте край пътя, е синя, а че можем да потънем вътре в цвета и да участваме в създаването на синия цвят, тогава интуитивно навлизаме вътре в този процес и тръгвайки оттук все повече и повече можем да разширяваме духовното си познание.

Че наистина сме напреднали с такива упражнения, можем да разберем по определени симптоми. Бих желал да ви приведа два, но такива има много. Първият се състои в това, че получаваме съвсем други възгледи за моралния свят, различни от тези, които сме имали преди. За чистия интелектуализъм моралният свят съдържа нещо нереално. Разбира се, ако все още е останал порядъчен в рамките на материалистичното време, човекът се смята длъжен да прави по задължение това, което по традиция се смята за добро, но все пак, макар и да не си го признава, той мисли: с това, че е направено добро, не се е случило нещо, както когато през пространството премине светкавица или тътен на гръмотевица. Той не мисли за това, като за нещо реално. Когато заживее и опознае духовния свят, човек осъзнава, че моралният световен ред не само е така реален както физическия, но притежава една по-висша реалност. Постепенно той започва да разбира, че цялата тази епоха със своите физически съставки и процеси може да загине, да се разпадне; но това, което морално изтича от нас, устоява и продължава да действа. Просветва ни реалността на моралния свят. Физически и морален свят, съществуване и бъдеще стават едно. Ние действително изживяваме, че светът притежава също и морални закони като обективни закони.

Това повишава отговорността спрямо света. Изобщо това ни дава едно съвсем друго съзнание, едно съзнание, от което съвременното човечество твърде много се нуждае. Това съвременно човечество, което разглежда възникването на Земята, как Земята се е образувала от една първична мъглявина, как от тази мъглявина е възникнал животът, човекът, и от него като един вид Fata morgana (мираж) се е появил светът на идеите; това човечество, което е насочило поглед към топлинната смърт и смята, че всичко, в което човечеството живее, отново ще бъде заровено в едно голямо гробище: това човечество се нуждае от познание за моралния световен ред. Всъщност то може да бъде напълно постигнато чрез духовното познание. Това сега аз мога само да скицирам.

Обаче човек не може да постигне това интуитивно познание, това потъване във външните неща, без да е преминал през силно страдание, през силна болка, по-силна от онази болка, която по-рано трябваше да характеризирам при имагинативното познание, когато казах, че човек трябва отново да се върне към своите симпатии и антипатии с усилие, което причинява болка винаги, когато това трябва да се извърши. Сега болката се превръща в космическо съпреживяване на цялото страдание, което е заложено в основата на съществуването.

Лесно може да се попита: защо Бог или Боговете създават болката. Страданието трябва да съществува, за да може светът да се издигне до своята красота. Че ние имаме очи - ще се изразя популярно, - произлиза от това, че в един още недиференциран организъм най-напред е било издълбано това органично устройство, което води до зрителната сила и преобразено след това, до създаване на окото. Ако днес още бихме забелязвали малките, най-незначителните процеси, които при зрението стават в нашата ретина, бихме открили, че дори това представлява една заложена в основата на битието болка. Всяка красота почива на основата на страданието, красота може да израсне само от болката. Човек трябва да може да чувства тази болка, това страдание. Само като премине през болката, човек може да се издигне в свръхсетивния свят. В по-малка степен това може да се каже и за едно по-ниско стъпало на познанието. Всеки, който е придобил някакво познание, ще може да направи признанието и ще каже: за това, което съм имал през живота си като радост и щастие, съм благодарен на своята съдба. Своите познания обаче аз съм постигнал единствено чрез своите болки, чрез своите страдания.

Ако първоначално човек почувства това още спрямо по-низшето познание, той ще може да го изживее, когато преодолее себе си, когато се провре през болката, която бива усещана като космична болка и достигне до неутралните изживявания в духовния космос. Човек трябва да си пробие път до съпреживяване на действеността и същността на всички неща; тогава е налице интуитивното познание. Тогава човек се намира изцяло в едно познавателно изживяване, което вече не е свързано с тялото, което свободно може да се завръща в тялото, за да пребивава отново в сетивния свят до смъртта, и което сега добре знае, какво значи да бъдеш реален, действително да бъдеш духовно-душевно вън от тялото.

Ако е разбрал това, човек има познавателна картина на това, което се случва, когато при смъртта се изоставя физическото тяло; тогава той знае, какво означава да се премине през портата на смъртта. Действителният процес, който става с човека, а именно че когато напусне тялото си, духовно-душевното преминава в един духовно-душевен свят, този факт човек изживява познавателно, когато се е издигнал до интуитивното познание, тоест когато знае какво означава да живее в света без тяло, което да му служи за опора. С това познание, когато го е превърнал в понятие, човек се завръща обратно в тялото. И същественото е, че той се научава да живее и без тялото, и с това добива познание, какво е положението, когато вече няма нужда от тялото, когато го напусне при смъртта и премине в един духовно-душевен свят.

И това не е философска спекулация, дадена от познанието на посвещението за безсмъртието, а е опитност, - бих желал да кажа - предварителна опитност, предварително изживяване. Човек узнава как това ще стане по-късно. Той не изживява пълната реалност, а изживява една реална картина, която в известна степен се покрива с пълната реалност на умирането. Човек изживява безсмъртието. Това е едно изживяване, което бива въведено в познанието.

Опитах се да ви опиша как чрез имагинацията човек се изкачва към инспирацията и интуицията, и как с това опознава първо себе си като човек в своята пълна реалност. Човек се учи да познава себе си в тялото, докато се намира в тялото. Когато с духовно-душевната си същност стане свободен от тялото, чак тогава се освобождава целият човек. Защото каквото се опознава чрез тялото, чрез сетивата, чрез това, което се присъединява към сетивните опитности като мислене и което за обикновеното мислене все пак е свързано с тялото, по-точно със сетивно-нервната система: с това се опознава само една част от човека. Целият човек може да бъде напълно опознат само ако човек има волята да се изкачи до онези познания, които идват именно от науката на посвещението.

Бих желал да подчертая още веднъж: Ако нещата бъдат изследвани, тогава всеки, ако се отнесе към тях с непреду-беден ум, може да ги разбере с обикновения здрав човешки разсъдък. Също както със здравия човешки разум може да се провери това, което казват за света астронавтите, биолозите. И тогава ще се открие, че тази проверка представлява първото стъпало на инициационното познание. И понеже човек не се привлича от неистината и заблуждението, а от истината, той трябва първо да има едно истинно впечатление от инициационното познание и след това, доколкото съдбата прави това възможно, ще може още в този земен живот да прониква все повече и повече в духовния свят. Също и в по-новото време, и то по един по-висш начин трябва да се изпълни това, което като призив е стояло над гръцкия храм: «Човеко, познай себе си!» Разбира се, това не е имало предвид навлизане в човешката вътрешност, а е призив да се изследва цялостната човешка същност; същността на безсмъртието = тялото, същността на неродеността = безсмъртният Дух и същността на посредника между Земята, между временното и Духа = Душата. Защото истинският, действителният човек се състои от тяло, душа и дух. Тялото може да опознае тялото, душата може да опознае душата и само Духът може да опознае Духа. Затова човек трябва да направи опит сам да намери Духа, който действа в него, за да може да опознае също Духа, който действа в света.